51. ЗА ДА ВИ УБИЕМ ПО-УМЕЛО


Кару се наведе да огледа по-отблизо ръцете на Зири и как им се е отразило нейното лечение. Почувства някакво раздвижване зад гърба си, но в мига, когато щеше да се обърне, пръстите на Зири се сключиха около нейните. Искрите, които припламнаха край прозореца, се пръснаха върху мръсния под и угаснаха незабелязани.

– Ти си буден – промълви Кару. Дали беше чул името, което извика преди малко?

– Добре, че сме сами – отвърна Зири, а тя дръпна пръстите си от неговите и отскочи настрани. Какво искаше да каже с това? Той обаче изглеждаше стъписан от нейната реакция и явно чак тогава си даде сметка за неочакваната интимност на момента. – Не, не... – Заекна, пламна, седна в леглото и се дръпна настрани, така че между тях да остане достатъчно разстояние. Така, поруменял, изглеждаше съвсем млад. После побърза да добави: – Искам да кажа, че трябва да научиш какво стана. Преди той да се е върнал.

Той? Кой? Само в един бездиханен миг името на Акива отново се появи в мислите на Кару, но тя го прогони разстроена.

– Тиаго ли?

Зири кимна.

– На него не мога да разкажа какво наистина стана, Кару. Но имам нужда да го споделя с теб. Аз... трябва ми помощта ти.

Кару продължи мълчаливо да го гледа. Какво иска да каже с това? И що за помощ му е необходима? Усещаше се мудна, все още обгърната от преследващото я заклинание на съня; чувстваше в себе си някакво смъдене, което не можеше ясно да определи.

Зири побърза да наруши мълчанието.

– Знам, че не заслужавам помощта ти, не и след като се отнесох така към теб. – Той преглътна, заби поглед в ръцете си и започна да кърши пръсти. – Не заслужавам дори това. Не трябваше да го слушам. – Срамът забули лицето му. Той продължи: – Имах желание да говоря с теб и наистина трябваше да го направя. Той обаче ни заповяда да не те доближаваме. Това винаги ми се е струвало нередно.

Смисълът на думите му бавно проникваше в Кару.

– Казваш, че... Тиаго ти е заповядал да не говориш с мен? Наредил е на всички, така ли?

Зири кимна, напрегнат и разкаян.

– Какви причини изтъкна?

Той неохотно ѝ обясни:

– Каза, че не можем да ти имаме доверие. Но аз ти вярвам. Кару...

– Той ли каза това? – Сякаш някой ѝ зашлеви плесница. Почувства се същинска глупачка. – А на мен ми обясняваше, че се старае да убеди всички вас да ми вярвате така, както той ми вярвал.

Зири не проговори, но изводът беше ясен. Тиаго я беше лъгал през цялото време и защо ли се учудваше на това?!

– Какво още ви каза? – попита тя.

Зири изглеждаше напълно безпомощен.

– Той ни напомня, постоянно, за твоята... измяна. – Гласът му беше тих, раменете – прегърбени. – Казва, че си продала нашите тайни на серафима.

Тя примигна.

– Продала...? – "Какво?!" Това вече я стъписа – порази я мащабът на лъжата. – Той това ли каза?

Зири кимна, Кару се олюля. Тиаго е разправял, че тя е продала химерските тайни на серафимите? Нищо чудно тогава, че съскаха предател зад гърба ѝ.

– Никога нищо не съм продавала – каза и чак тогава си даде сметка: нито е продавала, нито е казвала нещо. Напоследък бе така затънала в своя позор, че дори не се опита да се оправдае. Какво всъщност беше нейното престъпление? Любовта към техния враг беше тежко провинение; неговото освобождаване – даже още по-тежко, но те не знаеха, че го е направила, пък и тя... тя не беше издала пред Акива най-строго пазената тайна на химерите.

Тиаго го беше направил.

Белия вълк я обвиняваше за своето собствено провинение, държеше я изолирана от всички останали и постоянно разнасяше лъжи и в двете посоки. И всичко това само за да я държи под контрол – нея и нейната магия. В края на краищата точно така и стана, нали? Тя вече изпълняваше всяко негово желание.

Но не и от сега нататък. Сърцето ѝ препускаше бързо. Тя погледна Зири.

– Това не е истина – промълви, а думите ѝ прозвучаха като насечен шепот. – Не съм казала нищо... на ангела. – Не беше способна отново да произнесе името му. – Никога не съм му споменавала за възкресението. Кълна се. – Много искаше той да ѝ повярва; имаше нужда някой да знае и да вярва, че макар да е изменник в известна степен, не е сторила това. И чак тогава я осени, че Бримстоун може би също е вярвал в нейното предателство.

Прилоша ѝ. Дори наистина да е така, той сигурно ѝ е простил, защото ѝ даде живот, сигурност и даже – въпреки че тя го осъзна чак когато го загуби – любов. Но мисълта, че може би я е подозирал в предателство към неговата тайна, към магията му, към неговата болка, направо я убиваше. А още по-страшно беше, че тя така и не се реши да му каже истината. Каквото и да си е мислел, той е умрял неразколебан в него; необратимостта на това я накара да почувства смъртта му по-осезаемо отвсякога.

– Вярвам ти – каза Зири.

Това все пак беше нещо, но не достатъчно. Кару притисна ръце към корема си, който, макар и съвсем празен, а може би точно затова, започна да се бунтува. Усети, че ѝ се гади. Зири протегна колебливо ръка към нея, после я дръпна обратно.

– Извинявай – каза отчаяно той.

– Това не е всичко...

Но в този момент отвън долетя звук с потресаваща сила. Писък някакъв, вой. Сърцето на Кару пропусна удар, когато тя си даде сметка какво е онова неясно нещо, което я човъркаше отвътре: липса. Отсъствието на Зузана и Мик. Къде са приятелите ѝ?

И кой изпищя току-що?


Отвън на двора Зузана беше запушила уши и стискаше зъби.

Мик беше малко по-дипломатичен. Той кимна на химерата на име Вирко, който току-що беше изтръгнал това режещо слуха скрибуцане от собствената му цигулка.

– Точно така – каза. – Именно по този начин се извлича звукът.

Вирко държеше инструмента горе-долу правилно. Въпреки че цигулката приличаше на детска играчка, опряна до масивната му челюст, ръцете му се справяха добре с лъка. Зузана веднага забеляза, че повечето химери имат човешки ръце – или поне човеко-подобни – макар останалата част от тялото им да бе на зверове. Съдейки по внушителния брой мечове, брадви, кинжали, лъкове и други пособия за убиване и разчленяване, с които бяха въоръжени, тя заключи, че явно умението да боравят с ръце е жизненоважно.

"За да можем да ви убиваме по-умело, драгоценни наши."

Независимо от всичките тези оръжия и нокти обаче, те не бяха чак толкова страшни. Добре де, за гледане бяха страшни като самия пъкъл, но в обноските им не се криеше заплаха. Сигурно защото Зузана и Мик първо се натъкнаха на Баст – същата, която завариха да лежи на пода в стаята на Кару. Тя схвана тяхната пантомима, че търсят храна, и ги представи на останалите с думи, непонятни за Зузана и Мик.

– Как предпочитате тия човеци – печени или на кайма като плънка за баница? – превеждаше Мик под сурдинка, но Зузана усети, че той изпитва по-скоро страхопочитание, отколкото страх. Освен това химерите проявяваха към тях най-вече любопитство. Е, и известно подозрение, разбира се; някои направо накараха кръвта ѝ да замръзне с немигащите си втренчени очи. Гледаше да стои по-далече от тях, но иначе всичко друго беше наред. Вечерята се оказа лека, но не по-лоша от онова, което ядоха в оня капан за туристи в Маракеш на път за насам. Освен това научиха и няколко думи на химерски: вечеря, вкусна, дребна, последната от които – силно се надяваше да е само последната – се отнасяше за нея. Оказа се обект на всеобщо удивление и прие потупванията по главата с необичайна грациозност и примирение.

Навън в двора обаче цигулката на Мик се превърна в новия обект на всеобщо удивление. Вирко произведе още няколко адски скрибуцания и стържещи звуци като от трион, преди една друга химера да го сръга и да му изръмжи нещо, което сигурно означаваше "Върни я обратно", защото Вирко подаде инструмента на Мик и с жестове го подкани да посвири, което Мик и направи. Зузана вече знаеше наизуст коронните му номера, а това беше Менделсон, който винаги караше косъмчетата по врата ѝ да настръхват и чиято музика я правеше едновременно тъжна и щастлива, солена и сладка. Произведението беше мащабно и сложно, някак... мило в определени части и епично в други, трогателно. Зузана се дръпна, за да наблюдава отстрани и забеляза как въздейства музиката на създанията, струпани около нея.

Отначало: стъписване, изненада, че същият инструмент, на който досега скрибуцаше Вирко, може да постигне и това. Някои се спогледаха, други мърмореха нещо, но скоро всичко замря и остана единствено почуда и мълчание, музика и звезди. Някои от воините приклекнаха, приседнаха на животинските си задници или се подпряха на стените, но повечето останаха прави. От вратите и прозорците също взеха да надничат неясни силуети и полека да се подават навън, включително съвсем не по войнишки прегърбените фигури на двете готвачки.

Даже Ъпгрейдът изглеждаше преобразен, изправен безмълвно в цялата си противоестествено отблъскваща красота, а върху лицето му беше изписан бездънен и страховит копнеж. Зузана се зачуди дали не е била несправедлива в преценката си за него, но бързо отхвърли тази мисъл.

Всеки, който се облича като него от глава до пети в бяло, несъмнено има проблем. Щом го погледнеше, ѝ се приискваше точно сега да има пушка за пейнтбол, но, дявол да го вземе, човек не може да понесе със себе си оборудване за всякакви ситуации.


Кару поклати глава в почуда. Зузана леко се полюляваше на място във вътрешния двор, докато Мик изнасяше концерт за цигулка пред толкова необикновена публика. Навремето в Прага дори в най-смелите си представи не би могла да допусне подобна гледка.

– Как са попаднали тук? – попита Зири. Той също беше станал и сега надничаше през рамото ѝ към двора.

– Откриха ме – отвърна Кару и простотата на този отговор я изпълни с топлина. Търсили са я и са я открили, значи, все пак не беше съвсем сама. И тази музика... Тя се издигаше и набъбваше, способна да запълни сякаш целия свят. От седмици не беше чувала музика; сега я поглъщаше като живителни глътки въздух, от който дълго е била лишавана; възраждаше се за нов живот. Покатери се на перваза, готова да полети надолу към приятелите си, но Зири я спря.

– Почакай, моля те.

Тя се обърна.

– Не знам дали друг път ще имам случай да говоря с теб. Кару, аз... не знам какво да правя.

– Какво искаш да кажеш?

– С душите. – Видимо беше развълнуван. Обърна се и се отдалечи от нея, спря да вземе нещо, после се върна с кандилницата. – На моя отряд – каза.

– Значи си ги съхранил? – Кару скочи обратно в стаята. – О, Зири! Това е прекрасно! А аз си помислих...

– Трябва да докладвам на Тиаго, а не съм сигурен дали да му кажа. – Той сякаш измерваше тежестта на кандилницата върху дланта си.

Кару се смути.

– Чудиш се дали да кажеш на Тиаго, че си спасил своя отряд? Защо?

– Защото не спазихме заповедта му.

Кару не знаеше какво да отговори на това. Не са се подчинили на Вълка?! Такова нещо е просто невъзможно. След като помълча малко, тя попита:

– Защо?

Зири доби печално изражение и подхвана предпазливо:

– Имаш ли представа каква беше заповедта?

– Ами... Хинтермост. Трябваше да го защитите срещу Доминиона. – Каза го, но и сама не го вярваше.

Той поклати глава.

– Задачата беше да контраатакуваме. Трябваше да нападнем серафимите от мирното население.

Ръката на Кару литна към устата ѝ.

– Какво?! – попита тя с изтънял като хартия глас.

Зири продължи да разказва, клатейки глава.

– Това беше чудовищна задача, Кару. – Изглеждаше като покосен от лоша болест. – Той каза, че е единственият ни изход, след като сме толкова малко.

"Терор – помисли си Кару. – Кръв. Кръв." Колко бяха загиналите и от двете страни в Ерец през последните дни?

– Ние обаче не му се подчинихме. Поехме към Хинтермост. Това беше... – Погледът му помътня като на обсебен. – Може би Тиаго е имал право. Оказахме се безсилни. Те бяха толкова многобройни. Аз трябваше да остана настрани и само ги гледах как умират.

– Но ти си събрал душите им. Съхранил си...

– Това беше капан и аз налетях право в него.

– Но... все пак си успял да избягаш. – Тя се опитваше да проумее. – Нали си вече тук?

– Да. И точно това не разбирам. – Преди да го попита за какво говори, той си пое дълбоко дъх и посегна към окървавената, покрита с пепел туника и извади нещо от нея. Кару само успя да мерне яркозелено петно, само толкова. Каквото и да бе това, оказа се твърде дребно и се побираше в шепата му. – Те ме заловиха, Кару – продължи той. – Яил ме залови. Закани се да ме принуди да кажа всичко. – Очите му, огромни и кафяви, помръкнали от изтощение, се разшириха от някакво странно напрежение. – Всичко за теб. И... аз сигурно щях да те издам. Предпочитам да мисля, че бих устоял, но всъщност щях да им кажа всичко. – Думите го задавиха. – Най-накрая.

– Никой на твое място не би издържал. – Гласът на Кару звучеше по обичайния начин, но в нея се надигаше паника. – Какво точно стана, Зири?

Загрузка...