Дни на кръв и звездна светлина

49. ИСТИНСКА УСМИВКА

Всички усилия на Кару да прикрие насинените си и отекли ръце отидоха на вятъра в мига, когато запретна ръкави и изсипа ковчежето с инструменти на масата. Но това бе незначителен шок на фона на всичко останало и Зузана не обели и дума. Кару избягваше да я поглежда; не искаше да види реакцията на своята приятелка. Затова се съсредоточи върху Зири.

Тиаго и Тен го положиха на леглото ѝ – дотук с поканата Зузана и Мик да спят на него през нощта – после Тен отиде за гореща вода, за да промият раните. Зири лежеше в безсъзнание и така за него беше най-добре, защото Кару нямаше какво да му даде срещу болката. И откъде да има? Тя не е лечител.

Но... въпреки това беше способна да му помогне; можеше да направи нещо, което нито един лечител не умее – поне на теория. Същата магия, чрез която се съчленяваше нова плът, би могла да слепи и изцери раните. Дори беше възможно да се възстанови мъртво тяло и душата му да се върне обратно в него, но трябваше да стане веднага след настъпването на смъртта, още преди да е започнало разлагането, и то само ако раните не са твърде дълбоки. Тъй като войниците нямаха навика да умират на прага на възкресителя обаче, другият изход бе да се съхрани душата. Освен това Бримстоун твърдеше, че е много по-лесно да се съчлени ново тяло, отколкото да се съшие и сглоби нещо разкъсано и счупено.

Обикновено сравняваше това с поправката на скъсано плетиво; първоначално плетката представлява една непрекъсната нишка, но после тя се къса на много места и навсякъде остават свободни краища от преждата и пропуснати бримки. Скъсаните места могат да се зашият отново, но за това се иска голямо майсторство и много търпение, за да не зейнат отново дупките.

Кару коленичи да огледа раните на Зири. Макар да бяха не по-малко ужасяващи от неговата усмивка, тя усети, че може да ги изцери. Разрезите имаха чисти краища, явно направени с много добре наточено острие, а засегнатите мускули се стигаха лесно, при това структурата им не беше фатално нарушена. Гледката беше ужасяваща, но какво от това?

Тиаго се надвеси над рамото ѝ.

– Това... пепел ли е? – попита.

Кару чак сега осъзна, че наистина е пепел. Черното по устните на Зири беше пепел. Устата му и отвътре беше цялата почерняла.

– Сякаш я е ял – отвърна тя.

– Или е бил натъпкан с нея – мрачно каза Тиаго.

Хранен с пепел?! Кару посегна към ръцете на Зири и внимателно разтвори юмруците му. Когато видя какво са му сторили, от устните ѝ се изтръгна приглушен стон. Дланите бяха продупчени, сякаш е бил разпнат. Лявата беше изцяло разкъсана – от центъра чак до свивката между средния и безименния пръст, като че ли я е изтръгнал от онова, с което е бил прикован. Тя си представи болката и ушите ѝ писнаха. После внимателно положи ръката на Зири обратно върху гърдите му.

– Е, ще можеш ли да ги изцериш? – попита Тиаго.

Кару долови недоверие в гласа му, но не се засегна. Ръцете бяха с изключително сложна структура. В колежа по изкуствата неведнъж ги беше рисувала и описвала в часовете по анатомия: всичките двайсет и девет костици, седемнайсетте мускула, при това само на дланта и... над сто сухожилия.

– Не знам – призна си тя.

– Ако не можеш, кажи го още сега.

Полази я студ.

– Защо? – попита, макар да знаеше отговора.

– Ако няма да може да си служи с ръцете, тогава това тяло не му трябва. Нито пък на мен.

– Но това е рожденото му тяло.

Тиаго поклати глава съчувствено.

– Знам. Колкото и да е рядко подобно нещо, как мислиш – дали ще ти е благодарен, ако не може вече да държи своите остриета?

"Само това ли има значение", запита се Кару и мрачният отговор беше: да.

Почувства погледа на Вълка върху себе си, но не откъсна очи от Зири. Потрошеният, обезобразен Зири. Прекрасният Зири с източени крайници, грациозно ехо от един изчезнал народ. Какво ли чудовищно тяло ще поиска от нея Тиаго, за да замести това съвършенство? Няма да позволи да се стигне дотам. Ще опази Зири от ямата. На всяка цена.

– Ще го излекувам.

– Ако ще стане по-бързо да му направиш ново... – започна Тиаго.

– Мога да го излекувам – отсече Кару и Вълка се дръпна назад.

Когато се обърна да го погледне, той я измерваше с преценяващ поглед.

– Добре тогава. Опитай. Най-напред обаче трябва да го разпитам.

– Какво?! Искаш да го събудя ли? – Кару тръсна глава. – Засега е по-добре...

– Кару, какво според теб е станало с него? Той е бил изтезаван и искам да разбера от кого. А също дали е издал нещо.

– О! – Тя си даде сметка колко основателни са доводите му. Колкото и да не искаше да връща Зири към болката, все пак го събуди възможно най-внимателно.

Почувства се ужасно, като видя как клепачите му потрепват и разкриват замъглените от агонията очи. Те се спряха на лицето ѝ, после се стрелнаха към Тиаго и отново се върнаха на нея. Пак видя в тях онази неистова настойчивост, която забеляза при завръщането му. Вече беше сигурна, че той има да ѝ казва нещо.

Тиаго се представи в най-добрата си светлина, когато коленичи край своя войник, за да го разпита.

– Кой го направи? – попита той утешително, но скоро се разбра, че Зири не може да говори заради съсечените мускули на лицето. Вълка беше принуден да се ограничи само с въпроси, чийто отговор може да е категорично "да" или "не", а Зири отвръщаше с кимане и отрицателно поклащане на глава, което видимо му причиняваше болка.

– Каза ли им нещо? – попита Тиаго, който засега се досещаше единствено, че "те" са серафимите.

Зири отрицателно поклати глава, решително и без да се бави.

– Браво. Ами... останалите от отряда?

Зири отново поклати глава. По ресниците му се събраха сълзи и Кару разбра, че другите са мъртви. Тя и без това го подозираше, но потвърждението я блъсна като юмрук в стомаха. Петима воини – мъртви. Болейрос. Иксандер. Припомни си изненадващата мекота в душата на Иксандер и как ѝ се искаше да направи за него нещо повече от това чудовищно тяло.

– Успя ли да събереш душите им? – продължаваше да разпитва Вълка и при този въпрос Кару се надвеси напред с надежда.

Зири се поколеба. Очите му я потърсиха. Отчаяни. Объркани. Той нито кимна утвърдително, нито отрицателно поклати глава. Какво значеше това? Тиаго повтори въпроса, но Зири затвори очи, сълзите се отрониха от миглите му и оставиха следи по покритото със сажди лице. Простена. Болката го погълна и след още няколко неуспешни опита Тиаго се видя принуден да го остави; поне беше спокоен, че Зири не е издал скривалището им. Вълка се изправи край леглото.

– Започвай – обърна се той към Кару – и дано имаш късмет.

Искаше ѝ се да го увери, че късметът тук няма нищо общо, но в действителност се молеше мислено за себе си. Едва не призова Нитид на помощ.

– Благодаря – отвърна, а когато той излезе, посегна към менгеметата на масата.

Зири издаде някакви нечленоразделни звуци и тя се обърна към него – видя го възбудено да клати глава. Отначало не го разбра, но когато той започна да се удря по гърдите с разкъсаните си ръце, тя схвана. Искаше тя да използва неговата болка.

– О, не. За да платиш десятъка болка, трябва да си в съзнание...

Той кимна, удари се пак по гърдите и направи опит да каже нещо. Лицето му се сгърчи и от раните бликна свежа кръв.

– Спри – извика Кару и посегна да хване ръцете му. Пръстите му се сключиха около нейните и стиснаха здраво, въпреки агонията, която това усилие сигурно му причиняваше. Той отново кимна. В очите на Кару избиха сълзи. – Добре тогава – каза тя и ги избърса. – Добре.

Тен се върна с вода и кърпи и Кару се зае да почиства раните на Зири. Имаше някакви антисептици и докато го мажеше, усети как болката на Зири насища въздуха наоколо като статично електричество. Разбра, че ще е непростима загуба да я пропилее напразно, докато почиства раните. Трябваше ѝ помощ. Обърна се към Тен, но ѝ стигаше един поглед към тежките непохватни ръце на вълчицата, за да се откаже. Не би могла да ѝ повери раните на Зири. Озърна се през рамо. Зузана и Мик все още бяха в стаята, притиснати към най-отдалечената стена. Зузана беше пребледняла като платно, с широко отворени очи, които я наблюдаваха напрегнато. Явно не точно това беше очаквала, когато настоя да бъде Игор, помощникът на възкресителя; за сметка на това имаше деликатни малки ръце и години опит при изработването на фини предмети.

– Зузе, мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш? Не си длъжна, ако нещо те притеснява...

– Какво да направя? – Тя тутакси се озова край Кару.

Тен направи опит да предложи услугите си, но Кару я отпрати с едно махване и обясни на Зузана от какво има нужда. Приятелката ѝ пребледня още повече, но въпреки това взе чиста марля, легена с вода и антисептиците и се приближи до Зири.

– Здрасти – каза, а после към Кару: – Как е "здрасти" на химерски?

Кару ѝ каза и тя го повтори; Зири не можеше да ѝ отвърне, но кимна.

– Него нарисува, нали? – попита Зузана. – И той е от твоето племе.

– Да.

– Хубаво. Е, хайде да започваме.

Кару ѝ кимна окуражително и известно време я наблюдаваше, за да се увери, че с нея всичко е наред. После с тежка въздишка потъна в безкрая на причинената от огън и острие болка на Зири, взе да я събира и да я използва.

Не можеше да прецени колко дълго е прекарала така, потънала в себе си, в това необикновено място, където практикуваше магията на Бримстоун. Този път не изпита онова протяжно, съзерцателно и плавно усещане като при създаването на ново тяло; сега то беше несигурно, бавно, като нареждане на парченца от пъзел и свързване на краища прежда, опит да се събере отново онова, което някога е било едно цяло. Стори ѝ се, че продължи безкрайно; пребиваваше в някакво странно състояние на безтегловност, сякаш е под вода и трябва да се издигне на повърхността да си поеме въздух, но не го прави; когато най-накрая се съвзе, имаше чувството, че наистина излиза от мрачни дълбини. Примигна, вдиша. Слънцето вече беше изгряло; кепенците още бяха затворени, но светлината се процеждаше през пролуките по края и макар стените на крепостта да ги предпазваха от палещата жега, пак се усещаше, че прохладата на нощта вече си е отишла; сякаш и по-голямата част от деня си беше заминала заедно с нея.

– Кару. – Гласът на Зузана, благоговейно приглушен. – Това беше... изумително.

Кое по-точно? Кару направи усилие да фокусира. Усети очите си сухи, сякаш не бе примигвала с часове – нищо чудно наистина да е било така.

Огледа се. Тен си беше отишла. Зузана продължаваше да стои край нея; Мик беше застанал от другата ѝ страна и беше преметнал ръка през кръста ѝ. През някаква внезапна премала осъзна, че само неговата ръка я крепи изправена. В този момент почувства как изтощението я притиска като тежък товар, немилостиво. Главата никога не ѝ беше тежала така.

Най-накрая погледна към Зири, който в продължение на часове беше в съзнание, подхранвайки я с болката си. Той отвърна на нейния поглед. Усмихна ѝ се. Това беше усмивка, излъчваща крайно изтощение, горест и още други неразпознаваеми чувства, но пък беше истинска усмивка, а не грозно послание, изрязано в жива плът.

Тя го беше направила.

Опияни се при вида на неговото лице сега. То беше възстановено, почти без следа от белег. Ами ръцете? Това беше същинското изпитание. Тя посегна да ги хване, задържа ги в своите и чак тогава погледна. Отначало дъхът ѝ секна, защото белезите бяха грозни, възлести и тя помисли, че се е провалила; после обаче той сви пръсти с плавно движение и тя отново си пое дъх. Издишаният въздух се превърна в смях и тя понечи да стане. Световъртежът я принуди да седне отново.

Стаята се наклони на една страна.

И остана така известно време.