Дни на кръв и звездна светлина

61. ТОЛКОВА МНОГО МЪРТВИ АКИВА

– Как стелианите са успели да се доберат чак до сърцето на светая светих – чудеше се Хазаел. – Ако Акива може да разбере това...

– Дори да можеше, ние не сме убийци – сряза го Лираз.

– Не е като да нямаме опит.

След инцидента с кошницата плодове се знаеше, че Йорам не излиза от Кулата на завоевателя и дори е прекратил традиционните аудиенции с жителите на града. Нямаше начин да се стигне до него. Или поне те не се сещаха как да стане.

– Знаеш добре за какво говоря. Ние не сме коварни наемни убийци, нито сме оживелите сенки. Баща ни ще види нашите лица преди да умре.

– Това го знам. Ти предпочиташ твоите жертви да знаят кой ги е убил. – Хазаел го издекламира така, сякаш го беше чувал стотици пъти.

– Особено сега – обади се Акива. – Освен това трябва да има свидетели.

Двамата го изгледаха изненадано. Той упражняваше ката – стремеше се към сиритхар, за да постигне умиротворение, в което да открие отговори на своите въпроси. Провали се и в двете: нито умиротворение, нито отговори.

– Народът трябва да знае, че сме били ние – продължи той, пъхайки двата меча в ножниците. – Иначе ще набедят или стелианите, или оживелите сенки и тогава Яфет няма да има избор, освен да продължи започнатите от баща му войни.

Яфет беше принцът престолонаследник. Оказа се престолонаследник, защото неговият по-голям брат уби техния най-голям брат, а после самият беше убит, докато същата нощ се молеше на боговете в храма и изповядваше греха си. Помнеха го като Неизповядания; братът, който той уби, се казваше Авенгет, а Яфет си беше просто Яфет. Изобщо не можеше да послужи за пример. Оказа се мекушав пъзльо, който се боеше да живее в Кулата на завоевателя дори когато е непрекъснато охраняван. Той беше страхливец, но от по-приемливия вид – би направил всичко възможно да избегне войната, дори да не трябва да се сражава лично. Поне на това се надяваше Акива.

– Така обаче извънбрачните се превръщат във врагове – унило каза Хазаел.

– Населението и без това ни мрази – намеси се Лираз. – Даже ще са доволни, че ние сме го свършили.

– Точно така ще стане – каза Акива. – Ще кажат, че Йорам е трябвало да го предвиди и че е негова вината, задето е населил света с копелетата си. Това ще ги потресе и ще се свърши с нас.

– И като казваш нас имаш предвид...

– Всички нас. – Думите на Акива падаха тежко. – Залог за това ще е животът на всички нас.

– Излиза, че ние тримата решаваме съдбата на още триста, така ли? – попита Хазаел.

– Да – отговори Акива. Зарея поглед към морето. Триста. Само триста. А толкова други вече са изгубени. Акива предреши и тяхната съдба, нали? Той започна всичко. Е, войната се водеше от години, но щом порталите бяха изгорени, всичко приключи за няколко месеца. Когато ръцете на Бримстоун се оказаха вързани поради липсата на запаси, Йорам хвърли срещу химерите всичко живо, което беше под негова команда. Всички понесоха тежки загуби: Доминионът, Втори легион, даже съгледвачите и флотата на Империята, но извънбрачните бяха ударени най-зле – знаеше се, че са лесно заменими и редиците им непрекъснато се обновяват. Тъй като освен това бяха и най-малобройната военна част, съотношението на загубите беше потресаващо – на всеки четирима само един остана жив. – Ще предупредя останалите – продължи той. – Те ще напуснат своите полкове и ще се присъединят към нас. Сещаш ли се за някой друг като нас, който няма какво да губи?

– Робите – каза Хазаел.

– Ние сме роби – поправи го Акива. – Но не още за дълго.

През следващите дни започнаха съвсем предпазливо да разпращат предупреждения до своите незаконородени родственици. Това ставаше само от уста на уста, когато войските минаваха покрай нос Армазин. Понякога се налагаше да летят по цяла нощ, прикрити от заклинанието за невидимост, за да стигнат най-далечните укрепления. Извънбрачните бяха пръснати по четирите краища на Империята – по неколцина във всеки полк. Акива си мислеше за Мелиел и нейния отряд, но нямаше как да стигне до тях. Запита се какво ли са открили отвъд кривата на хоризонта, дали са живи, дали някои от военните части, които те тръгнаха да търсят, са оцелели и дали ще успеят да се върнат. Все още никой не си беше дошъл – нито пратениците на Йорам, нито съгледвачите, нито първите изпратени военни части. Нито един от тръгналите към Далечните острови не се беше върнал.

Някой би помислил, че това ще охлади стръвта на императора за този завоевателен поход, но слуховете от столицата свидетелстваха точно за обратното. Хазаел изцеждаше до последната новина всеки пътник, преминал покрай тях. През последните дни пътуващите ставаха все по-многобройни – благородниците, ескортирани от войска, идваха по вода да нагледат новопридобитите си владения, прибавяйки нови и нови парченца към необикновената мозайка от новини.

– Дали не планира да нахлуе в земите им – чудеше се Акива. – Но в това няма капка здрав разум.

– Хиляда чисто бели туники – докладваше Хазаел. Това беше последният слух, прихванат от господарите и техните слуги. – Наредил е да се изработят хиляда чисто бели туники и подходящи за тях хоругви. – Хазаел помълча. – За Доминиона.

– За Доминиона? – Вестите звучаха все по-невероятно, все по-малко здрав разум оставаше в тях. Първо, цветът на Доминиона беше червен. Бялото символизираше поражение, а Йорам нямаше намерение да се предава. Но цветът беше незначителна подробност в сравнение с неизречения въпрос: за какво се готвят? Нови туники и хоругви... за да впечатлят врага?! Що за впечатление може да направи бялото. И какво даваше кураж на Йорам да проводи в далечната пустош още войска, и то Доминиона? Едва ли би рискувал неговите елитни войски също да потънат без следа в тази мистерия. Извънбрачните може, но не и Доминионът!

– Самият Яил го пришпорва – продължи Хазаел. – Носи се слух, че това е негова идея.

Яил? Командирът на Доминиона може да е всякакъв, даже чудовище, но не и глупак. А и ролята на свирачите на арфа си оставаше неразгадана мистерия. Йорам ги беше привикал в Астре от манастира Брайтсиминг, нарушавайки техния обет пред боговете; после нареди да ги натъкмят в бяло, за да подхождат на Доминиона.

– Там става нещо – каза Акива. – Нещо, което няма как да се разбере от слуховете. Но какво?

– Мисля, че поне ти скоро ще научиш. – Каза го Лираз, влизайки в казармата със свитък в ръка. После му го подаде. Носеше императорския печат. Акива се вкамени, досещайки се какво може да е това. Погледна брат си и сестра си.

– Хайде де – подкани го напрегнато Хазаел.

Акива разчупи печата, разгъна свитъка и прочете на глас повиквателната: "Да се явят пред Негово Величество Йорам Непобедимия, Първи поданик на Империята на серафимите, Протектор на Ерец, Баща на легионите, Принц на светлината и Напаст за мрака, Избраника на звездните богове, Господар на пепелищата, Повелител на въглените, Лорд на земите на призраците... "

Хазаел не се стърпя и грабна свитъка, за да се убеди с очите си, че последните три титли наистина са записани там, но се оказа, че ги няма, затова продължи да чете: "Като благодарност за героичната служба в името на отечеството се призовава Кървавия воин от извънбрачните, Акива, седми приемник на името..." Хазаел спря да чете и вдигна поглед към Акива.

– Ти си бил седми? Това са толкова много мъртви Акива, братко. Известно ли ти е какво означава? – Тонът му беше мрачен.

– Ти ми кажи. Какво означава? – Акива се приготви за някакво шеговито пророчество. Шест копелета преди него са носили това име. Наистина бяха доста, прекалено много. Някои може да са починали още като малки, други – в учебния лагер. Хазаел сигурно се канеше да му каже, че името е прокълнато.

Но не беше така.

– Това означава, че урната е препълнена и няма място за твоя прах. Нямаш избор. – Той се усмихна със своята беззащитна, открита усмивка. – Налага се да живееш.