58. МЕД И ОТРОВА


Тялото лежеше на пода. Приликата му с онова, за което жалееше Кару, беше почти съвършена. Когато тя излезе от своя транс и го видя, изхлипа късо и едва се удържа да не падне на колене, за да зарови лице в извивката на шията. Но то беше все още неодушевено: само черупка, в която няма душа да го раздвижи, за да отвърне на прегръдката ѝ. Наложи си да се овладее, после бързо махна менгеметата от дланите и ръцете си – прекалено бързо. Слънцето вече се беше вдигнало и Тен сигурно скоро щеше да дойде да слухти наоколо. Кару не искаше да губи време, като разтваря докрай скобите, затова на едно-две места ги отскубна заедно с част от плътта, която бяха захванали.

– Ей, престани! – извика Зузана. – Стига си се наранявала!

Кару не обърна внимание на пърхащите ѝ ръце и я подкани:

– Побързай! Запали тамяна!

– Мисля, че някой идва – обади се Мик откъм вратата.

Кару кимна.

– Дъските – каза тя, а той затвори вратата и я залости. Още не бяха върнали напречната греда – забиването на едрите железни халки в стената би вдигнало много шум. Вместо това на Мик му хрумна да издълбаят два улея в паянтовия под, където закрепи опрените под ъгъл във вратата дъски, с които блокираха дръжката и пантите. Кару се надяваше да удържат.

Леки стъпки от лапи, недоловимо подраскване на нокти в стълбите.

Тамянът беше запален. Зузана го подаде на Кару и тя забеляза, че ръката ѝ се тресе, докато го поставя върху челото на тялото. Димът плавно се заиздига нагоре, преди дъхът на Кару да го разсее. Мирис на сяра. Нали това беше дало името на Бримстоунг[15]. Кару се зачуди какво ли е било, преди той да стане възкресител, преди да стане подвластен на болката и магията.

Вратата потрепери леко, когато Тен я бутна отвън и срещна неочаквана съпротива. Последва миг на смаяно мълчание, после юмруци забарабаниха по дървото.

– Кару!

Тя вдигна рязко глава. Не беше Тен. Отвън стоеше Тиаго. "Проклятие."

– Да? – отвърна тя.

– Дойдох да проверя дали нямаш нужда от нещо. Как така вратата се оказа залостена?

"Как ли е станало наистина", помисли си Кару, която така и не успя да отвори дума за напречната греда на вратата. Явно затова си е помислил, че се е отървал от досадния ѝ навик да търси уединение. Е, оказа се, че не е познал.

– Един момент – отвърна само тя.

В последвалата пауза Кару прибързано посегна към кандилницата и се намръщи, когато веригата издрънча. Изплаши се, че той някак ще се досети какво върши. После юмруците отново заблъскаха по вратата.

– Кару!

Минутка-а-а! – пропя тя, заглушавайки стърженето на отвинтения капак на кандилницата.

Падна на колене край тялото. Наблюдаваше, чакаше.

Душата се извиси над кандилницата, поглъщайки я с присъствието си. Имаше светулки в градина. Имаше очи, които просветваха в мрака. Имаше потрепване на нещо с раздвоен връх, мед и отрова, зеници като цепки и гладък, затоплен от слънцето емайл.

Това беше Исса.

Кару усещаше отчетливо ударите на собственото си сърце: един, два, три; далечно, почти болезнено пулсиране. Четири, пет... и жената-змия отвори очи и примигна.

Кару сподави риданието си. Времето увисна неподвижно, хлиповете я изпълниха цялата. Тиаго заблъска още по-силно по вратата.

– Пусни ме да вляза! – каза той. Хладнокръвието, с което беше пропит гласа му, не успяваше да прикрие надигащия се гняв. Кару не отвърна. Вместо това прикова поглед в очите на Исса.

Какво ли е преживяла? Как ли е умряла? Какво ли знае? Какво ли ще каже?

По протежение на цялото тяло, досега неподвижна плът, бавно се разля живот. Едва доловими конвулсии на мускулите, потрепване на пръстите, удари на сърцето. Гърдите на Исса се надигнаха, поели първата глътка въздух. Устните ѝ се открехнаха и издишаха – най-първото ѝ издишване – думите "Сладкото ми момиче".

Кару най-накрая изхлипа и зарови лице на мечтаното място: в шията на Исса, там където човешката плът преминаваше в качулка на кобра – странно съчетание от топлина и прохлада, което Кару познаваше още от дете, когато Исса я подрусваше на хълбок, люлееше я приспивно, играеше си с нея, учеше я да говори и пее, обичаше я и беше половин майка за нея. Другата половина беше Ясри. Тези две жени химери я отгледаха. Ролята на Туига в това не беше особено голяма, а Бримстоун...

Бримстоун. В мига, когато душата на Исса докосна Кару край реката, тя веднага я разпозна и усети най-необикновената смесица от чувства: въодушевление и покруса, любов и разочарование, радост и жестоко отчаяние. Нито едно от тях не успя да надделее над останалите. Дори в този момент чувствата ѝ продължаваха да са в същото равновесие. Исса не беше Бримстоун, но... Исса си беше Исса и Кару я прегърна, усещайки допира на ръцете ѝ, треперещи и неуверени, които се вдигнаха и също я обгърнаха.

– Открила си ме – прошепна Исса, а думите ѝ нарушиха необикновения баланс от щастие и тъга и хвърлиха Кару в дълбоко смущение. Защото не тя я откри.

Акива го направи.

Точно сега обаче нямаше време да мисли за това. Кару се дръпна назад и така позволи на жената-змия да види какво я заобикаля. Когато тя зърна Мик и Зузана, очите ѝ се разшириха. Усмихна се и, о, лицето ѝ стана толкова прекрасно – не беше точно лицето, което Кару помнеше и обичаше, но приличаше на него по кротката красота на мадона, по безупречната кожа и благостта – а радостта ѝ бе толкова спонтанна и неподправена. Тя познаваше Зузана по същия начин, както и Зузана познаваше нея: от рисунките на Кару; Мик още не се беше появил в тях, когато порталите изгоряха. Зузе ѝ отвърна със замаяна усмивка и слабо помахване, при което Исса късо и дрезгаво се засмя.

– Исса, имам да ти казвам толкова много неща – меко промълви Кару, – а надявам се и ти имаш много за разказване, но Тиаго е тук. – Тя посочи към вратата, точно когато беше разтресена от лек ритник.

Очите на Исса са заоблачиха при споменаването на Вълка.

– Той е жив – каза тя.

– Да. И много ще се изненада, като те види. – "На това му се казва меко казано." Тиаго за нищо на света не трябваше да научи как Исса се е озовала на това място. Кару помогна на Исса да се надигне в полуседнало положение. После даде знак на Мик да хване едната дъска, тя се погрижи за другата.

Кару – настоятелно повтори Тиаго и престореното му хладнокръвие взе да се пропуква. – Отвори вратата, моля.

Кару кимна на Мик. Двамата безмълвно отместиха дъските и отскочиха назад. Когато при следващия ритник на Тиаго вратата зейна отворена, трясъкът като изстрел стъписа и него, и Тен, застанала зад гърба му.

– Добро утро – произнесе с въпросителен тон Кару, поглеждайки с невинно озадачение зейналата врата. – Съжалявам, но завършвах едно възкресяване. Не исках да ме прекъсват по средата. – После обърна поглед към Тен. – Нали знаеш каква съм в такъв момент.

Тиаго свъси вежди.

– Възкресяване ли? На кого? – Надзърна в стаята и видя там само Зузана и Мик. Широко зейналата врата закриваше Исса, но Кару я притвори и когато Тиаго видя кой е зад нея, очите му първо се ококориха, после се присвиха. Тен реагира по същия начин, после се обърна към Кару със свирепо подозрение.

Преди някой да успее да проговори обаче, Кару продължи с лек укор:

– Никога не сте ми казвали, че и душата на Исса е тук. – Тя посочи купчината кандилници. – Давате ли си сметка колко по-бързо щеше да върви възкресяването, ако ми помагаше Исса, а не Тен?

Доволна установи, че Белия вълк не е способен и дума да отрони. Той отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе звук.

– Не е била тук – най-накрая каза той. – Това е невъзможно.

– Напротив – отвърна Кару. – Нали сам виждаш.

Естествено, че беше невъзможно душата на Исса да се е озовала скрита в някоя от скупчените кандилници; те и двамата го знаеха. Всички събрани души бяха от войници на Тиаго, паднали при битката за нос Армазин; не би било възможно Исса да е сред тях. Но ето че сега беше тук и Кару доволно наблюдаваше как в изражението на Тиаго се борят объркване и безсилие, докато се опитваше да измисли обяснение за появата ѝ.

Накрая в Тиаго надделя недоверието.

– Чия е тази душа наистина и защо напразно си похабила материал за такова тяло?

Исса сама му отговори.

– Такова тяло ли?! – рече тя, оглеждайки се от горе до долу. – Откога една ная е напразно хабене на материал? – Въпросът беше съвсем справедлив. Самата Исса не беше воин, но мнозина от нейния вид, като Ниск и Лиссет например, бяха достойни бойци.

Отговорът на Тиаго беше рязък и груб.

– Откакто способността да се лети стана наложителна, а вие от ная нямате криле.

– А твоите криле къде са? – изстреля в отговор Исса. После се обърна и измери Тен от глава до пети. – Ами твоите?

И това бяха въпроси съвсем на място. Тиаго не ѝ отговори.

– Коя си ти? – настоя той.

– Уверявам те, Тиаго, че съм тази, която казва Кару. – Тя неуверено започна да овладява тялото си, издигайки се бавно над завитата на кръгове змийска опашка – дебел сноп мускули, широк колкото женски бедра. Върхът на опашката потрепваше, както го помнеше Кару. Чудото на сътворението я порази, както не ѝ се беше случвало от много време насам. Напоследък бе толкова изтощена, че бе изгубила способността си да се удивява – от възкресението, от магията, от самата себе си. Тя беше върнала живота на Исса. Това беше нейно дело.

Исса отново се обърна към Тиаго.

– Аз съм Исса от племето ная и в продължение на осемдесет и четири години служих на Бримстоун. Колко тела направи той за теб – неустрашимия Вълк – през това време? Със сигурност са над петнайсет. А ти нито веднъж не му благодари. – Заради красивата усмивка, с която го каза, това прозвуча не като упрек, а като гордо напомняне.

– Да му благодаря ли! За какво? Той си вършеше работата, както и аз моята.

– Точно така, затова и на теб не ти трябват благодарности. Нито пък хвалебствия.

В гласа на Исса нямаше сарказъм. Тонът, както и усмивката, беше мил, но всеки, който познаваше Тиаго, щеше да схване, че тя му се подиграва. Хвалебствията бяха като вино за Белия вълк, нещо повече – те бяха въздухът и водата за него. Щом се върнеше в Лораменди след победна битка, още в първия миг на влизането му в столицата над фасадата на палата се спускаше неговият гонфалон. Зазвучаваха триумфално тръби и той се изправяше пред ликуващия град. Още преди неговото завръщане пристигаха бързоходци, за да подготвят жителите за посрещането. Но сред народа нямаше негодувание;макар и предварително нагласени, овациите винаги бяха искрени, а Тиаго се опиваше от тях.

Сега устата му се сви напрегнато.

– Добре тогава, Исса от ная, кажи ми как душата ти се озова тук.

Исса не трепна и не се поколеба, нито се опита скришом да погледне към Кару. Вместо това отвърна със съвършена откровеност:

– Изобщо не знам, генерале и господарю. Дори нямам представа къде е това "тук". – Едва тогава се извърна към Кару, вдигнала въпросително вежди.

– Ние сме в света на хората – каза Кару, при което веждите на Исса скочиха още по-високо.

– Гледай ти, това е необикновена новина. Сигурна съм, че има много какво да ми разказвате.

"Както и ти на мен – помисли Кару. – Поне така се надявам." Само ако можеше да се отърве от Вълка. И от неговата съгледвачка.

– Откъде се взе тя? – попита Тиаго с тон, който подсказваше, че не се е хванал на лъжата. – Откъде наистина се взе?

Той впи поглед в Кару, но тя не трепна.

– Нали ти казах – отвърна и посочи планината от кандилници.

– Това е невъзможно.

– И все пак е точно така.

Той продължи да я гледа втренчено, сякаш можеше да изтръгне с очи истината от нея. Кару дръзко отвърна на погледа му. "Ти пръсна своите лъжи навсякъде – помисли си тя, – сега е мой ред."

– А най-хубавото е, че повече нямам нужда от помощта на Тен – продължи тя. – Сега имам Исса. Както и приятелите си. – И тя посочи към Зузана и Мик, които наблюдаваха сцената от дълбоката ниша на прозореца.

– Е, в такъв случай това е един щастлив ден – откликна Тиаго. Тонът му обаче издаваше всичко друго, освен щастие.

Кару и без това не очакваше да е очарован – тя си позволи да залости вратата, да извърши възкресение по свой избор, представяйки му някаква загадъчна личност в образа на Исса и на всичкото отгоре нагло го лъжеше в очите. Въпреки това злобният поглед, с който я удостои, я уязви много повече от очакваното.

Злоба. Искряща, отровна злост.

Едва сега Кару потръпна. Не беше виждала този поглед в очите му, откакто... откакто беше Мадригал. Спомни си как завърши всичко тогава.

Наистина е щастлив ден – повтори, но се хвана, че отстъпва назад. Не беше забравила този негов поглед и той отново я накара да почувства горещината на черната скала под бузата си, да си спомни как острието разцепи въздуха, падайки надолу. Исса посегна към ръката ѝ и Кару здраво я стисна, безкрайно благодарна, че тя вече е тук. – От сега нататък определено ще работя по-бързо – довърши. – Нали това е най-важното?

"Това, както и че Акива донесе кандилницата, че беше тук, точно под носа ти."

– Щом казваш. – Когато Тиаго го каза, Кару беше сигурна, че не е само плод на нейното въображение как погледът му опипва стаята и главата му хищно се повдига – също като в деня, когато долови нейния мирис от другия край на двора.

Тук няма да надуши нищо, освен тамяна, каза си. Нищо друго, само сяра.

Поне силно се надяваше да е така.

– Сигурен съм, че няма нужда да ти напомням какво е заложено на карта – каза Тиаго и тя потвърди с кимване. Когато обаче той тръгна да излиза, тя се зачуди какво точно има предвид. Дали съдбата на техния народ? Или успеха на бунта? Кару дръзна да го предизвика и сега не можеше да се освободи от усещането, че е вложил и нещо много по-лично в тези думи.

Какво е заложено на карта? Тя се почувства така, сякаш стои на ръба на дълбока пропаст и бурята я блъска в гърба. Кое ли пък не беше заложено на карта?

Тогава, вече стигнал вратата, Вълка размени с Тен поглед, натежал от злонамерени намерения – осуетени злонамерени намерения. Прозрението, което връхлетя Кару в този момент, смрази кръвта ѝ и я накара да се върне дни и седмици назад.

Непрекъснатото наблюдение, въпросите, всички тези подмятания и нейното предчувствие. "Ти отново можеш да бъдеш кирин – ѝ беше казала Тен. – Аз ще те възкреся. Трябва само да ми покажеш как да го направя."

Предложението ѝ беше отвратително: да остави душата си в ръцете на Тен. Даже ако ямата не присъстваше в плана – а нея все пак я имаше – пак щеше да е нередно и отблъскващо. Сега Кару разбра защо.

Тен трябваше да заеме нейното място. Тиаго не искаше тя да помага на Кару. Целта му беше занапред да не се нуждае от Кару.

Кару имаше чувството, че едва сега отваря очи и че за първи път, откакто Белия вълк я откри да броди из развалините на Лораменди, го вижда ясно.

"Той все още иска да ме убие."

В гърдите ѝ се надигна топла вълна, която се разля по крайниците и по гърба. Прищя ѝ се да запищи. Искаше да се отърве от образа му и да изкрещи колкото сила има, но още по-силно в нея напираше желанието да се разсмее. Нима той наистина си въобразява, че Тен е годна за тази работа? На нея ѝ отне години, докато наследи занаята на Бримстоун, но дори неговите напътствия не бяха решаващи, защото това беше по-скоро дарба, отколкото умение. Никога нямаше да забрави каква гордост я обзе при първото "Добра работа", което заслужи, нито ѝ убягнаха изненадата и уважението в гласа на Бримстоун, когато той разбра, въпреки очакванията си, че тя има дарба да владее магията.

Тен можеше да съчлени тяло, колкото Вирко да изнесе концерт на цигулката на Мик.

Чак сега Кару схвана двуличните игри на Тиаго. Той обаче се провали в замисъла си и все още се нуждаеше от нея. Затова ще му се наложи да промени стратегията.

Как обаче?

Загрузка...