Дни на кръв и звездна светлина

67. ЕДИНСТВЕНАТА НАДЕЖДА Е НАДЕЖДАТА

Амзалаг си проправи път напред и падна на колене пред Исса.

– Кои? – попита почти шепнешком. – Кои отидоха в катедралата?

Още неколцина воини се наклониха напред с едва овладян екзалтиран копнеж.

– Хиляди. – Гласът на Исса беше нежен. – Съжалявам, нямаше време да правим списъци.

Кару пристъпи напред.

– Всички деца са слезли долу – каза тя и погледна към Исса, за да го потвърди и тя. – Заедно с майките си. Има голям шанс сред тях да са и вашите семейства.

Амзалаг изглеждаше изумен. На неговото лице "изумен" означаваше единствено широко ококорени очи в добавка към обичайното му свирепо изражение – свирепост, която се дължеше повече на Кару, отколкото на природата му. Иначе душата му беше смирена като разорана целина и прилежна като впрегатен кон. Но в тялото, което тя му даде, той можеше да изглежда само свиреп, нищо повече. Зиналата му паст разкриваше зъби като кухненски ножове, а дълбоко поставените му оранжеви очи не мигаха. И макар да стоеше на колене – предните му бичи крака, прегънати под тялото, хълбоците на тигър, напрегнати като за скок – той пак се извисяваше над Исса; ръцете, които протегна да хване нейните, бяха огромни и сиви. Преди да се събере пак със семейството си, помисли си Кару, ще му придам по-приветлив вид.

Но това време беше далече напред. Много далече.

Докато огромните шепи на Амзалаг поемаха ръцете на Исса, Кару наблюдаваше Тиаго. Когато Амзалаг промълви "Благодаря ти" с глас, който напомняше най-тъжния звук на цигулка, зъбите на Тиаго се оголиха в мимолетно озъбване.

– Аз съм само преносител на посланието – отвърна Исса.

При тези думи погледът на Тиаго се прехвърли от нея към Кару.

– Я ни кажи пак – каза той, – как успяхте да го направите.

– Кое как успяхме да направим? – попита Исса. Амзалаг пусна ръцете ѝ, изправи се и с мекото движение на огромна котка застана редом до нея и до Кару в противоположния край на двора, срещу Вълка. Мястото, което зае, не беше никак случайно и показваше ясно, че е на тяхна страна. Надигналият се в Кару триумф обаче беше помрачен от предчувствието за предстоящия разпит.

– Как се озова при нас – уточни Тиаго. – Една сутрин просто изникна от нищото. Много странно.

– Сигурно е странно, но и аз не мога да си го обясня. Последното, което помня отпреди да се събудя тук, е, разбира се, как умирам.

– Къде се канеше Бримстоун да прати душата ти по ветрогона куриер? Поне това би трябвало да знаеш.

– Само това ли имаш да попиташ – прекъсна го Кару. – Току-що ти се каза, че хиляди от нашите могат все още да бъдат спасени, а ти разпитваш за ветрогона. Тиаго, нашите деца могат да оживеят отново. Това е небивала вест. Не можеш ли да се зарадваш?

– Радостта ми, милейди, е попарена от действителността, при теб също би трябвало да е така. Ще оживеят, но къде? Ще живеят, но как? Това не променя нищо.

– Всичко променя – извика тя. – Всичко, което ти вършиш, е лишено от надежда. Не го ли разбираш?! В него няма бъдеще! Цялата тази жестокост, агресията срещу мирното население – баща ти щеше да се поболее. Всичко, което причиниш на серафимите, Йорам ще ти го върне стократно, хилядократно! – Сега тя вече отправяше думите си към останалите. – Почувствахте ли се отмъстени след Тесалийн? "Ангелите трябва да умрат?!" – Тя говореше за Тангрис и Башаис, съпротивлявайки се на страха, който сковаваше гърлото ѝ. Предизвикваше оживелите сенки – луда ли беше?! "Я само си спомни как се правеха на пилета", каза си и овладя истеричния пристъп. – В Тесалийн вие избихте стотици ангели – продължи Кару. Сфинксовете посрещнаха думите ѝ с присъщия си непроницаем вид. – После стотици химери заплатиха с живота си за това. – Един от сфинксовете примигна. Кару заговори отново, обръщайки се към останалите. Сърцето ѝ блъскаше като пощуряло. – Ами вие? Оставихте ги да загинат. Първо им дадохте надежда – усмивката на Войнолюбеца, посланията. "Ние се въздигнахме." А после какво? Всички тия племена на юг едва ли са допускали, че ще предизвикате врага, ще призовете безчетните му армии в техните земи и накрая ще ги изоставите. Известно ли ви е... – Кару мъчително преглътна. Не ги пожали и запрати следващите думи право в лицата им, усещаше се студена като лед, пронизваща. – Давате ли си сметка, че са издъхнали, втренчени в небето, защото са чакали да ги спасите?

Забеляза как Баст залитна и отстъпи назад. Други изглеждаха така, сякаш нещо ги души. Вирко беше забил поглед в земята.

– Не я слушайте – обади се Тиаго. – Тя не може да знае какво точно е станало.

– Аз знам какво се е случило – отговори Кару. После се поколеба. Дали ще е предателство, ако разкрие неподчинението на Болейрос? Той щеше да им разкаже какво е станало, ако сега беше тук, сигурна беше в това. В този момент везните с бъдещето на бунта се намираха в покой и на нея ѝ трябваше допълнителна тежест, за да ги наклони в полза на своята кауза. Нямаше как да го премълчи. – Защото един от отрядите е дръзнал да стори това, което никой друг не е посмял. Наистина ли си мислехте, че Болейрос, Иксандер, Вия, Азай и Минас са били избити от градската стража?! Загинали са на юг в сражение с Доминиона. Умрели са, защитавайки химери. А вие какво правехте през това време?!

Слънцето се изкачваше по небосвода и жегата ставаше непоносима. Дворът беше ярко осветен и безмълвен.

– През това време ние възмездявахме ангелите според делата им – отговори ѝ Тиаго. – Но въпреки това ти виниш нас, не тях. Нали не искаш да легнем като жертвен агнец и да си подложим гърлата?

– Не – преглътна мъчително Кару. Навлизаше в опасна зона. Как да ги убеди да поемат по друг път, без да заприлича на някой пацифист с фанатично блеснал поглед? В най-добрия случай ще я вземат за наивница, в най-лошия – за привърженик на врага. Те обаче и без това вече са я набедили. Всичко се свеждаше само до едно: не можеше да им предложи алтернатива на войната. Когато двамата с Акива мечтаеха за един различен, нов свят, тя вярваше, че той някак ще успее да поведе народа си към него, както и тя своя, сякаш бъдещето е далечна страна, в която някога ще се съберат; страна с други закони, където миналото може да бъде превъзмогнато – или изличено? – като татуировките по пръстите на серафим.

Сега, вече свободна от омаята на тази глупава любов, Кару си даваше сметка колко неприветлива щеше да стане тяхната мечта, ако им бяха позволили да я преследват, колко омърсена и опетнена. Тези зловещи рабоши никога нямаше да избледнеят. Щяха да останат завинаги – между нея и Акива, между химерите и серафимите. Също като хамсите. Та те дори не можеха да се докоснат, без да си причинят болка! Мечтата ѝ се виждаше по-безумна отвсякога – как изобщо е могла да си въобрази, че един ден всички ще се хванат за ръце?! Но въпреки това... единствената надежда е надеждата. Думите на Бримстоун, тогава и сега, подарени ѝ чрез Исса.

"Дъще на моето сърце", гласеше неговото лично послание до Кару. Едва не се разплака насред двора, като си ги припомни. "Два пъти моя щерко, радост моя. Твоята мечта е и моя мечта и името ти е самата истина. Ти си единствената ни надежда."

Нейната мечта. Една омърсена и опетнена мечта е по-добре от нищо. Но тогава тя имаше Акива и надеждата, че той ще изведе серафимите на нов път в живота. А сега какво имаше? Нищо, което може да обещае, и никакъв план. Нищо, освен името си.

– Не – каза тя, – не искам да им подложите гърлата си. Нито искам да поставяте нашия народ на колене само защото бързате да изтребите техния. Нито искам да погребете нашето бъдеще под пепелищата само и само да лишите и тях от бъдеще.

Тиаго присви очи, обмисляйки какво да отвърне, но така и не намери подходящи думи.

– Навремето Бримстоун ми каза – продължи тя, – че да запазиш достойнството си пред лицето на злото е истински подвиг. Ако им позволим да ни превърнат в чудовища... – Обърна очи към Амзалаг, огледа сивкавата му плът. После се извърна към Ниск и Лиссет, застанали точно зад Тиаго – все още се познаваше, че са ная, но не притежаваха нищо от красотата и грацията на Исса. Погледът ѝ се спря на всеки поотделно с техните огромни, зъбати, крилати, ноктести и противоестествени тела. Това беше нейно дело – превърна химерите буквално в чудовища, за каквито ги мислеха ангелите.

– Някой трябва да сложи край на взаимното изтребление – с умолителен тон се обърна към Тиаго. – Някой трябва да го направи пръв.

– Тогава нека те го направят – студено отвърна той с треперещи устни, опитвайки се да овладее озъбената вълча гримаса. Въпреки това не успя да прикрие яростта си.

– Можем да решаваме единствено за себе си. Поне да прекратим нападенията и да помислим за друг изход, без да влошаваме положението още повече.

– Ние сме свършени, Кару. По-лошо от това няма накъде.

– Напротив, има. Вече стана по-лошо. Ами Хинтермост? Ами Тан? Какво прави Рейзър в този момент и какъв ще бъде техният ответ? Ще става все по-лошо, докато не остане нито един оцелял и от двете страни. Или пък... може да стане по-добре. – Думите на Акива за пореден път прозвучаха в главата ѝ и тя ги произнесе гласно, този път без да се изчерви. – От нашите дела днес зависи дали в Ерец и занапред ще има химери, или те завинаги ще изчезнат.

В този момент оживелите сенки разпериха безшумните си криле и литнаха със съвършенството на мечтите и кошмарите, преминаха над главите на другарите си и меко кацнаха от двете страни на Кару. Не казаха нищо; рядко говореха. Позицията им беше повече от ясна: високо изправени елегантни глави, дръзки погледи. Кару за миг остана без дъх от внезапния прилив на чувства. От прилив на сила. Амзалаг, Тангрис, Башаис, Исса. Кой още? Тя огледа останалите. Повечето изглеждаха стъписани. Но в няколко чифта очи зърна злоба, която не отстъпваше на злобата на Вълка. Разбра, че това са онези, чиято омраза никога няма да бъде докосната от надеждата. У другите видя страх.

В мнозина от тях. Баст рано или късно щеше да се присъедини; Кару мислено я подкани да направи тази крачка още сега. Усещаше, че е на ръба да вземе решение. Емилион? Хвита? Вирко?

Ами Тиаго? Стоеше, вперил поглед в Кару. Тя си спомни как я гледаше в реквиемната горичка в нейния предишен живот. Отново усети същия варварски порив, потръпващите ноздри, дивия поглед и тогава... всичко свърши. Ясно видя момента, в който той овладя яростта си; пресметливо, хитро, макар и с усилие, отново надяна маската. Тази измамна благост бе дори по-страшна от омразата и страха. Тази огромна, огромна лъжа.

– Милейди Кару – каза той, – вашите доводи са много убедителни.

"Чакай – помисли си Кару. – Не."

– Ще ги взема предвид – продължи той. – Разбира се, ние ще обмислим всички възможности, включително – това бихме сторили с ликуващи сърца – как да съберем душите от катедралата.

От прилива ѝ на смелост не остана и следа. Като ѝ поднесе тази малка победа, Вълка я лиши от нещо много по-голямо. Сега вече няма нужда останалите войници да събират кураж, за да минат на нейна страна. Огромното им облекчение беше очевидно. Виждаше го по техните пози, по израженията им. Те не искаха да избират. Не искаха да изберат нея. Колко по-лесно би било да останат под командването на своя генерал. Баст дори не я поглеждаше. "Страхливци", помисли си разтреперана тя, докато изкуствено напомпаният ѝ кураж се превръщаше в усещане за безизходица. Нима наистина вярваха, че Белия вълк ще размисли и дори може да прекрати безумния си поход? "Победа и мъст." Тогава ще се наложи да скъса този гонфалон и да си направи нов. Тя си припомни с копнеж герба на Войнолюбеца: еленови рога с напъпили зелени листа по тях. Непрекъснат растеж. Колко съвършен и колко недостижим.

Колко бързо останалите войници също станаха недосегаеми за нея. Вълка беше свикнал да упражнява натиск и сила, а тя бе толкова непохватна в това. Той без особено усилие си възвърна и малкото, което тя успя да отвоюва, и отново привлече войниците за собствените си кроежи.

Към уж споделеното намерение да спасят душите на погребаните в катедралата.

Амзалаг беше първият доброволец. Той направи нетърпеливо крачка напред, останалите го последваха. Кару остана като вкопана на мястото си, но никой вече не ѝ обръщаше внимание. Исса взе ръката ѝ и я стисна, изразявайки споделената си тревога. Оживелите сенки се стопиха още преди да успее да им благодари. Скоро отвесните слънчеви лъчи прогониха всички от двора.

Денят отмина, зареден с някаква нова енергия. Кару и Исса наблюдаваха и слушаха. Тиаго сякаш наистина беше решил да изпълни поетото обещание: обмисляха всички възможности как да правят разкопки в неохраняваните места из Лораменди и дори какво трябва да се предприеме на юг, за да помогнат на колкото се може повече химери да стигнат Хинтермост. Нали точно за това се бореше и Кару. Въпреки това тя едва си поемаше дъх, защото беше сигурна, че всичко е само поредният ход в новата игра на Вълка. Подвеждащ ход. Но какво прикриваше той? Каква беше истинската игра?

После се спусна нощ и тя го разбра.