Дни на кръв и звездна светлина

24. ЛЮБОВНИЦА НА АНГЕЛИТЕ

Всички разговори в залата стихнаха. Главите се извърнаха към Рейзър, който стоеше като вкопан на прага и гледаше право в Кару.

Стомахът ѝ се сви. Това винаги беше най-трудната част. Имаше химери като Амзалаг, които биваха отвеждани в ямата и се събуждаха за нов живот с пълното съзнание къде са, с кого са и какво се е случило в Ерец. Но в кандилниците се съхраняваха и други души – на воини, загинали при нос Армазин, които дори не знаеха, че Лораменди е паднал, какво остава за преселението им в един друг свят.

Тези вторите гледаха недоумяващо Кару, без да я разпознаят. И как биха могли? Виждаха само някакво синекосо момиче, без криле и рога. За тях тя беше чужденка.

Тя, разбира се, никога не чу какво са казали за нея после, когато са научили истината. Предпочиташе да си представя, че все някой се е застъпил за нея: "Тя е една от нас; тя е възкресителят сега; тя те върна към живот, тя ни доведе тук и гледай: храна!". Но по-вероятно бе да е нещо от рода на: "Нямахме друг избор, нуждаехме се от нея". А в най-мрачните си представи допускаше дори това: "Колкото и да ни се иска, няма как да я убием". Засега.

Но сега по всичко личеше, че никой не е подготвил Рейзър.

– Ти – изръмжа той.

И се хвърли напред.

Светкавично – по-бързо от Тен, която залитна – Кару скочи на крака и се дръпна от масата. Рейзър се приземи точно на мястото, където седеше допреди миг. Масата поддаде под неговата тежест със силен трясък и двата ѝ края щръкнаха У-образно нагоре. Котелът с водата се преобърна, разплиска се и се удари в земята с дрънчене; всички се разбягаха напосоки; единствено хетът остана непоклатим, целеустремен. И бесен.

– Любовница на ангелите – изсъска той и се хвърли като светкавица към нея.

Нямаше по-страшно клеймо от това; във всички човешки езици, които знаеше Кару, не съществуваше обида, наситена с толкова погнуса и презрение; нямаше дума, способна така да омърси. Тя притежаваше същата заклеймяваща сила дори използвана само фигуративно, като обида.

И никога преди Кару не беше натоварена с толкова буквален смисъл.

С едно изплющяване на опашката Рейзър се стрелна отново напред. Точно така изглеждаше неговото движение. Тялото му беше на влечуго – комодски варан и кобра – но въпреки огромната си маса летеше като вятър над трева.

Това беше дело на Кару. Тя му осигури тази грация, тази бързина. "Вземи си поука", помисли си тя и се метна встрани. Тя също притежаваше грация и бързина. Направи танцова крачка назад. Остриетата като лунни сърпове блеснаха в ръцете ѝ. Не беше разбрала как и кога ги е измъкнала. Пред нея беше лъвската глава, така красива, докато лежеше неподвижно на пода в стаята ѝ, но сега разкривена в гротескна гримаса от ненавистта на Рейзър. Той разтвори паст и гласът, който излезе от нея, беше стържещ, злобен, мъчителен рев.

– Знаеш ли какво загубих заради теб?!

Тя нито знаеше, нито имаше желание да разбере. "Заради теб, заради теб." Прииска ѝ се да запуши уши, но ръцете ѝ бяха заети със сърповидните остриета.

– Съжалявам – промълви, а гласът ѝ беше толкова немощен пред неговия, че дори в нейните уши не прозвуча убедително.

Тен се озова край него и му говореше нещо с нисък и напрегнат глас; каквото и да му каза обаче, нямаше никакъв ефект. Рейзър се хвърли напред покрай нея. Подмина и Баст, която не направи никакъв опит да го спре. Вярно, тя беше наполовина на неговия ръст, но Амзалаг би могъл лесно да го обуздае. Той обаче се колебаеше, местейки поглед ту към единия, ту към другия. Кару отново избегна нападението с танцова стъпка. Останалите просто стояха и зяпаха. В гърдите ѝ за кратко припламна и угасна гняв. "Неблагодарни задници", помисли си и това неочаквано я разсмя. Двете със Зузана имаха обичай да кръщават всичко задник – децата, гълъбите, крехките стари дами, които неодобрително гледаха косата на Кару – и това винаги им се виждаше забавно. Задници, цепки, дюзи. И сега, изправена пред това гущеро-лъвско, лепкаводушо нещо, Кару усети как чертите на лицето ѝ се изкривяват в най-невероятното от всички изражения: усмивка.

Тази усмивка бе не по-малко поразяваща от лунните сърпове на нейните остриета. При следващата атака на Рейзър остана на място и вдигна ножовете. Стисна зъби и рязко прокара едното острие върху другото, та писъкът на стоманата да привлече поне за миг вниманието на противника ѝ – време, достатъчно, за да обмисли: "Сега какво? Трябва ли да го убия? Мога ли?"

"Да."

А после: нещо бяло се мярна и всичко приключи. Тиаго стоеше между тях, закрил с гърба си Кару, докато заповядваше на Рейзър да остане на място; вече не се налагаше никого да убива. Хетът се подчини, но плющящата му опашка продължи да събаря столовете при всяка крачка.

Лиссет и Ниск му преградиха пътя, а Кару продължаваше да стои, задържайки дъха си между две вдишвания, все още стиснала остриетата. Кръвта циркулираше разбунтувана из ръцете ѝ и в един кратък миг тя отново се почувства като Мадригал – не предател, я воин.

Но това трая само миг.

– Отведи я обратно в стаята ѝ.

Тиаго се обръщаше към Тен, сякаш Кару е някакъв луд, избягал от стаята си. Усмивката ѝ се стопи.

– Не съм свършила с яденето – каза.

– По всичко личи, че си приключила. – Той изгледа унило строшената маса и разпиляната храна. – Ще ти кача горе нещо за ядене. Не бива да понасяш всичко това. – Гласът му беше мил, чак сладникав, и когато доближи и меко попита: "Добре ли си?", на Кару ѝ се прииска да му издере лицето.

– Чувствам се чудесно. А ти какво си мислеше?

– Мисля, че ти си нашата най-ценна придобивка. Освен това смятам, че трябва да ми позволиш да те защитавам. – Той посегна към дланта ѝ; тя я дръпна рязко, а той вдигна ръце в знак, че се предава.

– И сама мога да се защитавам – отвърна, опитвайки се да си възвърне онова усещане за мощ и непобедимост, което я обзе преди малко. "Аз съм Мадригал", каза си, но сега, лице в лице с Белия вълк, мислеше единствено как Мадригал стана негова жертва и това ѝ пречеше да си върне силата. – Каквото и да си мислиш – продължи, – аз не съм безпомощна. – Но гласът ѝ прозвуча така, сякаш се опитва да убеди по-скоро себе си, отколкото него. Без да се усети, тя обви по детски ръце около тялото си в жест на самозащита. Веднага след това отново ги отпусна, но така изглеждаше още по-несигурна.

– Никога не съм казвал, че си безпомощна. – Гласът на Тиаго беше мек. – Но ако с теб се случи нещо, Кару, ние сме свършени. Затова искам да си в безопасност. Нищо повече.

В безопасност. При това я заплашваше не врагът, а себеподобните ѝ – тези, на които отдаваше своите грижи, здравето си, болката си, денем и нощем. Кару избухна в остър смях.

– Дай им малко време – продължи Тиаго. – Само това е нужно. Накрая ще ти повярват. Така, както аз ти вярвам.

– Ти наистина ли ми вярваш? – натърти тя.

– Разбира се, че ти вярвам, Кару. Кару. – Той изглеждаше огорчен. – Мислех, че вече сме загърбили това. Във времена като тези не можем да се пилеем в дребни дрязги. Сега целият ни плам и сила трябва да са подчинени на каузата.

Кару можеше да възрази, че нейната екзекуция не можеше да бъде наречена дребна дрязга, но не го направи. Даваше си сметка, че той е прав. Наистина цялата им енергия трябваше да бъде подчинена на каузата; не ѝ стана приятно, че се наложи да ѝ го припомня, сякаш е някакво безотговорно момиченце. Нещо повече, мразеше тази немощ, която замести вълната от адреналин, заляла тялото ѝ преди малко. Колкото и да негодуваше, че ще бъде затворена в стаята си по заповед на Тиаго, точно от това имаше нужда сега – от усамотение и чувство за безопасност. Ето защо прибра остриетата полумесеци обратно в ножниците и преструвайки се, че това всъщност става по нейна воля, се обърна и тръгна. Държеше главата си високо изправена, но с всяка стъпка си даваше сметка, че така никого не може да заблуди.