Дни на кръв и звездна светлина

82. ТРИ ПРИЧИНИ ЗА ЖИВОТ

Зузана и Мик бяха в Аит-Бен-Хаду, когато то започна. То. Нещо, което никога и от нищо нямаше да бъде засенчено и което завинаги щеше да си остане местоимение от среден род, трето лице, единствено число – "то".

Къде беше в деня, когато то започна?

Аит-Бен-Хаду беше най-известната казба в Мароко, много по-голяма от крепостта на чудовищата, макар да ѝ липсваше колоритното присъствие на тези изчадия. Дължеше реставрацията си на фонда на ЮНЕСКО за световното културно наследство и парите от филмовата индустрия – Ръсел Кроу е "гладиаторствал" тук – и сега беше хигиенизирано и натъкмено като за туристи. Върволица от дюкянчета, намятани по стените черги и килими, а при главната порта камили пърхаха с изумителните си мигли и позираха пред фотоапаратите – на съответната цена, разбира се. Всичко тук си имаше цена, без да се пренебрегва пазарлъкът.

Мик се пазареше. Зузана рисуваше на сянка, докато той, преструвайки се, че оглежда комплект чайници, спазаряваше античен сребърен пръстен, за който се съмняваше да е сребърен и още по-малко античен, но несъмнено беше пръстен, което сега беше най-важно. Но не годежен пръстен. Оправи климатика в хотелска стая, но не смяташе да прибави това към преодолените изпитания, нито пък че, хм, изцери скуката на Зузана. Това последното определено не беше изпитание, а една от трите главни причини да живее – другите две бяха цигулката и това да държи ръката на Зузана. Всичко това той изпълняваше – взимаше участие в него – с чувство на дълбока благодарност към вселената.

Но за да спечели ръката ѝ, се искаше да преодолее изпитание. Още две изпитания.

Посвети се на изпитанията с особена всеотдайност. "На колко хора в този свят им се отваря такъв шанс?" Изчадия, ангели, портали и това да станеш невидим – макар че му беше трудно да изпита истинска наслада от последното, заради многото "ах!" и "ох!", които го съпровождаха. Пък и колко хора някога изобщо са имали шанс да купят вероятно-античен-вероятно-сребърен пръстен за красивата си приятелка в някой древен кирпичен град в Северна Африка, да ядат сушени фурми от хартиена кесия и да гледат камилските мигли, в името на всички светии, и... ей, накъде се е втурнал всичкият този народ?!

Внезапно в тесния сокак се надигна вълна от трескаво препускане и крясъци на арабски и берберски или на някакъв друг език, който не беше нито чешки, нито английски, нито немски, нито френски. Мик зяпна в недоумение. Местните крещяха и бягаха във всички посоки, а вратите ги поглъщаха един по един, докато по тесните сокаци не остана никой друг, освен туристите. Туристите примигваха недоумяващо един срещу друг в облаците прах, който лека-полека се утаяваше, а зад къщните врати глъчката нарастваше.

Мик пъхна пръстена в джоба си и се обърна към Зузана, която все още седеше на сянка, но вече не рисуваше. Тя вдигна очи към него разтревожена.

– Какво става?

– Представа нямам. – Той се огледа. Няколко от домовете наоколо все още бяха обитаеми; той мерна яркото примигване на телевизор, когато една врата се отвори и после бързо се захлопна. Това му се видя такъв анахронизъм: телевизор на място като това... а после... после глъчката прерасна в писъци. Пронизителни писъци. В тях сякаш се смесваха радост и ужас.

Мик сграбчи ръката на Зузана – най-важната причина да живее – и я помъкна през улицата към мястото, където видя телевизора, за да разбере какво, по дяволите или в името на небесата, ставаше.