Дни на кръв и звездна светлина

59. СЛАДКО МОМИЧЕ

– Престани да ѝ зяпаш циците!

– Моля? – Мик се обърна към Зузана, по светлите му бузи бяха избили яркорозови петна. – Не ги зяпам!

– Е, обаче аз ги гледам – заяви Зузана, без да откъсва поглед от Исса. – Просто не мога да се удържа. Съвършени са. Чудесна работа, Кару, ама не може ли да облече поне една тениска?

– Ти сериозно ли? – зяпна Кару. – Колко голи модели си рисувала досега?!

– Нито един – отвърна Мик.

– Добре де, може ти да не си рисувал, но се обзалагам, че поне си се нагледал достатъчно.

– Едва ли. – Погледът му отново се зарея към Исса. – Освен това никога не съм виждал богинята на змиите.

– Тя не е богиня – гордо обяви Кару, макар че се постара Исса да изглежда точно така. Все още не можеше да свикне с това чудо: "Исса е жива. Исса е тук". – Тя е ная, а те не носят дрехи.

– Ясно – намеси се Зузана. – Те носят само змии.

– Аха.

Първото нещо, което Исса свърши, след като поздрави останалите химери, а това отне почти целия предиобед, бе да обиколи казбата и да призове всички змии при себе си. Кару ходеше притеснена след нея, давайки си сметка, че те през цялото време са били тук, включително смъртоносната египетска кобра. Сега, когато се върнаха обратно в стаята, змиите се виеха около кръста и шията ѝ, а една украсяваше косата ѝ. Докато Кару я наблюдаваше, един от пръстените ѝ се плъзна надолу по челото и се озова в основата на носа на Исса. Тя през смях нежно я вдигна обратно.

– Успя ли да научиш нещо интересно? – попита Кару, преминавайки от чешки на химерски. Тя си спомни Авигет и как кораловата змия беше казала на Исса, че ловецът Бейн крие спечелените от него желания в брадата си. Ако не знаеше това, Кару сигурно никога не би стигнала Ерец.

Смехът на Исса утихна. Лицето ѝ стана сериозно.

– да – отвърна тя. – Те казват, че тук вони на смърт, откакто си дошла.

Кару се почувства засегната, сякаш змиите са клюкарствали по неин адрес.

– Да, така е – каза тя. – Направихме онова, което трябваше да направим. – Точно сега това "ние" звучеше като мръсна дума и тя се замисли над думите на Тиаго: "Ние сме заедно в това начинание".

Само дето не се оказа точно така. Сега стана ясно, че в това начинание двамата са много, много далече един от друг.

Явно отговорът ѝ беше прозвучал отбранително. Исса я погледна заинтригувана.

– Сладко момиче, изобщо не се съмнявам в това. – Тя помълча. Даже змиите утихнаха и спряха да се вият. Кару знаеше, че те са свързани със съзнанието и емоциите на Исса, че тяхното притихване е последица от нейното мълчание и че е дошло време да поговорят. Досега все бяха заети с нещо друго, пък и около тях постоянно имаше други химери. Нещо в мистериозната поява на Исса – засега тя бе единственият оцелял от Лораменди – повдигна духа им.

Присъствието ѝ разбуни дори Зузана и Мик. По време на закуска Кару наблюдаваше изумена как нейната приятелка, която не знаеше нито дума химерски, разказваше с пародийна жестикулация как Вирко е свирил на цигулка, което завърши с наподобяване на оглушителното стържене и нейната собствена реакция, копираща буквално "Вик" на Мунк[16]. Нейното изпълнение предизвика гръмки смехове у ревенантите с неумолими лица, включително и у Вирко. Само с едно сядане на общата трапеза с тях Зузана беше постигнала много повече, отколкото самата Кару през изминалия близо месец.

Нейният срам я възпираше да се сближи с тях. Едва сега го разбра: вярвала е, че заслужава презрението им. Дали и сега е така? Не, не заслужава презрение – не и презрението, породено от лъжите на Тиаго.

Зири също слезе на закуска и макар да не си проговориха, в разменените между тях погледи имаше много силна близост. И една споделена тайна, а може би много повече. Кару се беше надявала Зири да стане неин приятел и сега май наистина беше така; осъзна, че за това трябва да благодари на Акива. Ангелът спаси живота на Зири и ѝ донесе душата на Исса.

"Защо?"

Сега Исса стоеше пред нея, змиите все още не помръдваха, но стрелкащите се езици придаваха на кроткото ѝ лице на мадона бдително изражение. Тя чакаше. Дали чакаше въпроса на Кару?

Кару цяла сутрин отлагаше този разговор, изплашена от това какво може да научи от Исса. Но сега беше дошло време за него. Пое си дълбоко въздух.

– Него наистина ли вече го няма?

Устните на Исса се разтрепериха и Кару разбра отговора. Почувства нещо остро да я прерязва зад очните ябълки.

– Когато изпрати нас, беше още жив – каза Исса. – Но не очакваше животът му да продължи още много.

– Изпратил ви е? – повтори Кару. Естествено, нали Акива беше намерил кандилницата в Киринските пещери. "Но какво е търсил там?" Това беше домът от първото ѝ детство и мястото, където едно време двамата с Акива се уговориха да се срещнат. Там замисляха да поставят началото на своя бунт. После Кару внезапно си спомни, че Исса каза "нас". – Значи сте били заедно с Ясри и Туига, така ли?

– Той позволи на Туига да остане с него, но ние двете с Ясри трябваше да се спасим. Заради теб, когато си дойдеш. Той знаеше, че ще се върнеш.

– Наистина ли? – Кару още не можеше да повярва. Пое си дълбоко въздух, за да преглътне сълзите. – Значи ми е вярвал? – Нали беше казала на Бримстоун, че не е пеперуда, та просто да я пропъди навън през прозореца. Тогава наистина го мислеше.

– Разбира се. Той те познаваше, дете. – Усмивка в ъгълчетата на устата, така сладко-горчива. – Дори по-добре, отколкото ти самата се познаваш.

Кару се засмя късо, но смехът накрая се превърна в ридание.

– Така е, самата истина.

Очите на Исса също светеха, потънали във влага, но с усилие на волята тя попречи на сълзите да потекат. Кару взе ръцете ѝ в своите и силно ги стисна. Останаха така, хванати за ръце, докато разказваха историите си една на друга.

Зузана и Мик отново бяха задрямали, приспани от следобедната жега, а звуците на казбата се промъкваха през плътно затворените кепенци – приятелска схватка във вътрешния двор, звън на остриета. Гласове.

– Когато порталите изгоряха – започна Исса, – вече знаехме, че не ни остава много време. В атаката си срещу нас Йорам стигна предел, който никога дотогава не беше стигал. Армиите ни се топяха с всеки изминал ден, а пред портите се трупаше все повече и повече народ, който търсеше убежище в Лораменди. – Исса преглътна мъчително. Гласът ѝ постепенно премина в шепот. – Градът се препълни. – Тя сведе поглед към все още сплетените им ръце. – Но и загубите на серафимите бяха големи. Йорам ги пращаше на сигурна смърт, все повече и повече, убеден, че нашата армия първа ще се обезкърви. Така и стана. Не беше никак сложно да се предвиди краят. Лораменди се оказа обсаден. Тогава Бримстоун... – Треперенето в гласа на Исса стана неудържимо и тя издърпа ръка от шепите на Кару, за да я притисне към устата си. Кару продължи да стиска другата ѝ ръка, разкаяна, че не може да помогне. Нищо не те прави така безпомощен, както скръбта на другия.

Вътрешната борба на Исса продължи известно време. Когато отново вдигна очи, тя изглеждаше покрусена. Погледът ѝ бе така обсебен, че Кару усети страх.

– Исса...

Исса обаче бързо се съвзе.

– Искахме да останем с него до самия край. – Тя стисна ръцете на Кару. – Аз, разбира се, исках да те видя отново и да ти помогна, но да го изоставя след... – Не успя да довърши. Стисна устни и те побеляха. Лицето ѝ се скова от усилието да не се разплаче. Пое си дълбоко въздух. И още веднъж. – Но той все още имаше нужда от нас. Затова ние двете с Ясри... също умряхме.

Също?

Какво премълчаваше тя? Някакъв безименен ужас стисна сърцето на Кару. Какво се беше случило в Лораменди? Пред очите ѝ се завъртяха като калейдоскоп различни образи. Тя тръсна глава. Видя кръвта на Исса и Ясри полека да изтича от безболезнените рани, докато накрая клепачите им се затворят и престанат да потрепват. Или пък са пили от реквиемния чай и са потънали в непробуден сън? Най-накрая си представи как Бримстоун и Туига, мълчаливи и прегърбени, стоически събират душите на двете жени, техни спътнички от десетилетия.

– Не можа ли някак да те измъкне жива? – попита тя жално.

Исса я погледна и Кару усети, че е казала нещо нередно. Сякаш с лека ръка бяха взели това решение!

– Не, дете. – В отговора ѝ имаше толкова тъга. – Дори да бяхме оцелели някак, какво щяхме да правим – да се крием, да скърбим и да останем без храна и вода, докато ни открият и убият? Съхранението на душата е истинска милост; така дори не се наложи да проявяваме смелост. Просто се превърнахме на послание в бутилка. – Тя се усмихна. – Посланици в бутилка.

Какво беше посланието тогава? Какво е искал да ѝ каже Бримстоун пред лицето на собствената си смърт, в края на един живот, започнал в робство, белязан от болка и саможертва, продължил в нескончаема война и увенчан с насилие? Обзета от подозрението, че не е успяла да премине през някакво незнайно изпитание, Кару не смееше да попита. Поне не още.

Изпратил техните кандилници извън града по птици куриери, каза ѝ Исса – прилепокрили врани или ветрогони, какъвто беше и Кишмиш – та да ги скрият на място, където тя ще може да ги открие. Разбрала, че душата на Ясри била в развалините на храма на Елай.

– Нима е мислел, че някога ще се върна там? – попита Кару. – Допускал ли е изобщо, че това място сега ще означава нещо за мен?

Исса се стресна.

– Разбира се, дете. Щом веднъж счупиш ядеца и си спомниш...

– Щом си спомня как съм обрекла на гибел своя народ?

– Какво приказваш, сладко момиче?! Не ти ни обрече на гибел. Хилядите години омраза ни погубиха.

– Омразата може да е причина за войната. Но не и за пълно изтребление.

– Краят рано или късно щеше да дойде. Дали след една или след сто години, той беше неизбежен. Колко дълго може да трае една война?

– Това да не е някаква гатанка? Колко дълго може да трае една война?

– Не, Кару. Ето каква е гатанката: как може да свърши една война. Единият начин е с пълно изтребление. Такъв беше изборът на Йорам. Той го направи, не ти. Ти мечтаеше за един друг, различен живот. Акива също. Вие и двамата имахте сили да преодолеете омразата. Притежавахте дързостта да обичате. Даваш ли си сметка какъв дар е това?

– Дар? – задави се Кару. – Този дар прилича на нож в гърба! – Зузана се размърда в леглото и Кару сниши глас. – Това беше преструвка. Същинска лудост. Но не и любов. Това беше глупаво...

– Това беше доблестно и смело – довърши Исса. – И нещо изключително рядко. Това беше любов и то много красива.

– Красива?! Ние двете за едно и също нещо ли говорим? Аз умрях, а той предаде всичко, за което мечтаехме.

– Той беше изпепелен отвътре, Кару – каза Исса. – Ти как щеше да постъпиш на негово място?

Кару впи очи в Исса. Нима защитаваше Акива?!

– Какво би сторила, ако серафимите заловят и изтезават теб, а после те принудят да гледаш как отсичат неговата глава? А сега помисли какво бихте могли да постигнете вие двамата заедно, ако Тиаго не ти беше попречил. Какъв би могъл да бъде светът сега.

– Аз... не знам – промълви Кару. – Може би Тиаго щеше да е мъртъв, а Бримстоун – жив. – За миг, макар и само за миг, изглеждаше, сякаш вината беше изцяло на Тиаго, а не нейна. Навремето си мислеше, че съдбата е на тяхна страна, но Вълка някак беше успял силом и нея да подчини. И ето какво стана.

– Кажи ми какво вършиш, дете – меко попита жената-змия.

Кару нямаше сили да ѝ отговори. "Убийства на ангели. Убийства на деца." Тя стисна силно устни. "Отмъщавам за теб", беше следващата ѝ мисъл и това двуличие я порази като гръм. Ако това беше всичко, което вършеше, тогава с какво беше по-добра от него?

Не. Не беше същото. Тя издиша на пресекулки, а думите ѝ прозвучаха като съскане:

– Боря се за оцеляването на химерските раси.

Наистина ли това правеше? Бунтът беше изцяло в ръцете на Тиаго, тя беше изолирана; при цялата негова тайнственост откъде би могла да знае за какво точно се бият.

Какви бяха думите на Акива край реката? Каза, че от техните дела днес зависи дали занапред ще има химери, или те завинаги ще изчезнат. И още много неща каза, но Кару беше така разтърсена от присъствието му, от собствения си бяс – от собствения си копнеж – че казаното не стигна до нея. Той беше говорил за живота и за различните избори в него. И за бъдещето, сякаш такова изобщо беше възможно.

А тя с какво му отвърна? Постара се да го уязви и нарани по всякакъв начин.

Даваше си сметка, че трябва всичко да признае на Исса и на първо място как нейната кандилница попадна тук, но ѝ бе толкова трудно да произнесе името на Акива и почти немислимо да я гледа в очите, докато ѝ разказва. Разказа всичко от завръщането на Зири до появата на Акива край реката, преди да се върне назад към Маракеш, даже към Прага. Исса, естествено, не знаеше нищо от това и Кару бе така засрамена да ѝ признае, че... и в този живот отново се бе влюбила в него. Пропусна единствено целувката. Исса не я съдеше и се обаждаше само тогава, когато се налагаше насила да тегли думите от устата ѝ, но въпреки това Кару се чувстваше като пред трибунал. Стараеше се гласът ѝ да не трепне и изражението ѝ да остане равнодушно, за да покаже, че за нея Акива вече не е нищо повече от един враг серафим. Когато завърши разказа си, Исса помълча замислена известно време.

– Какво? – настоя Кару. Гласът ѝ звучеше отбранително.

– Така – започна Исса и взе да подрежда думите прецизно, все едно реди тесте карти на масата. – Значи Акива е последвал Зири до тук. – Тя помълча. – Боиш ли се, че ще издаде укритието ви на серафимите?

Този въпрос запрати Кару в лишения от звук, ослепяващо бял търбух на ужаса. "О – помисли си тя. – Това."

Досега тя се притесняваше да не издаде с нещо пред химерите тайното посещение на Акива, но не помисли да запази тайната на бунтовниците химери от него. Какво можеше да значи това? Край реката му каза, че никога не му е вярвала, но това беше лъжа, на която той се хвана твърде лесно. Ами сега? Как все още можеше да му има доверие?

И ако не му вярва, тогава защо не се върна тичешком в казбата, за да накара Тиаго незабавно да напуснат? Дори не ѝ беше хрумнало подобно нещо.

Защото не от Акива се страхуваше.

"Каквото и да стане... – беше ѝ казал в Маракеш той, малко преди да счупят ядеца – искам да запомниш, че те обичам." И тя му го обеща, останала без дъх, защото не можеше да си представи, че ще дойде момент, когато няма да иска дори да си го спомни. Удържа това обещание против волята си; искаше да забрави, но думите му упорито отказваха да се изтрият: Акива я обичаше. Той не би я наранил. Това го знаеше със сигурност.

С беззвучен глас, признавайки го неохотно – сякаш сега тя беше тази, която защитава Акива – Кару каза на Исса:

– Той няма да го направи.

Исса кимна, тържествено и тъжно, взирайки се в Кару. Познаваше я толкова добре, че Кару се почувства като отворен дневник под погледа ѝ – всичките ѝ тайни и провали бяха на показ, а кръвта от сърцето на този, който я предаде, пулсираше във всяка страница.

– Добре тогава – заключи Исса, доверявайки се на вярата на Кару. Това беше всичко. – Сега е най-добре да се захващаме за работа – продължи, като се обърна към подносите със зъби. После добави с престорено безгрижие: – Иначе Вълка може да реши, че не си струва да търпи бъбривите ни усти.

Кару знаеше добре, че не всичко между тях е изречено. Липсваше едно послание; имаше някаква празнина в разказа на Исса – каквото и да беше премълчано, то непрекъснато я измъчваше. Кару никога не беше виждала Исса такава. "Ще го сподели, когато е готова", помисли си, убеждавайки сама себе си, че само заради Исса не е повдигнала въпроса. Но знаеше, че причината е в нейния собствен страх.