Дни на кръв и звездна светлина

43. ЗАБАВНА ИСТОРИЯ

– Ти?! – каза Зири.

Между химерите често се говореше, че всички серафими си приличат, толкова еднакви и неразличими бяха чертите им. Но всяка химера би разпознала този ангел от пръв поглед. Белегът, който разсичаше лицето му, беше неповторим.

Зири подсвирна.

– Чакай само приятелите ми да научат как съм убил командира на Доминиона. Направо няма да повярват.

Яил се разсмя. Смях, пръскащ слюнки. После пристъпи напред, а войниците му се разделиха, за да обкръжат Зири. Трима ангели обаче не можеха да го стреснат, дори единият от тях да е братът на императора. С трима лесно щеше да се справи. След това дочу нещо зад себе си и се обърна, за да види... още шестима, които се задаваха сред дърветата. Аха. Когато отново погледна към Яил, край него стояха още трима. Дузина.

Ще се умира, значи.

Навярно.

– Известно ли ти е, че всяка химера воин си приписва заслугата за този белег – обърна се Зири към Яил. – Забавляваме се с него, когато ни доскучае – кой ще разкаже най-забавната история. Искаш ли да чуеш моята?

– Всяка химера воин, значи – повтори Яил. – И колко са останали напоследък – четирима, петима?

– Няма значение. Една химера се равнява – той демонстративно ги преброи и дръзко се ухили – на поне дузина серафими. Затова имайте едно на ум. – Сърповидните остриета се бяха озовали в ръцете му още щом видя ангелите. Все още стояха на разстояние от него, но той знаеше, че скоро ще стеснят кръга и ще се опитат да го заловят. Само това и чакаше. Непоносимата мъка от последните часове още пареше ръцете му – яростно пулсираше там, където дланите опираха дръжките на ножовете. – Та ето каква е моята история – продължи. – Двамата сме били на вечеря – ти и аз. Имали сме обичай да вечеряме понякога заедно. Поднесли са ни печена гъска, ама много пресолена. Ти си убил готвача за наказание. Какво да се прави, характер – добави поучително той. – Както ти е известно, дребните подробности са най-важни в една история, те я правят истинска. И така, в мустаците ти се оплела кост. Споменах ли, че си бил с мустаци?

Яил нямаше мустаци. Зири усети, че доминионците стесняват кръга около него. Яил стоеше на безопасно разстояние, по лицето му се четеше едва сдържано нетърпение.

– Така ли? – попита той.

– Жалка контешка приумица, ама не това е важно сега. Опитал съм да отрежа заплелата се кост, като съм използвал твоя меч и това ми било грешката. Той се оказал много по-голям от ножовете, с които съм свикнал. – Зири протегна сърповидните остриета, за да онагледи казаното. – И затова ръката ми се отплеснала. Получила се зрелищна гледка. Все пак нямаше да е зле ръката ми да се беше отплеснала докрай. – Той показа с жест как прерязва гърло. – Нищо лично.

– Естествено. – Яил прокара пръст по дългия неравен белег. – Искаш ли да разбереш как наистина го получих?

– Не, благодаря. Вече почти вярвам на собствената си версия. – Недоловимо раздвижване. Войник точно зад Зири; той рязко се обърна, ножовете проблеснаха, отразявайки слънчевите лъчи с наточените като бръснач остриета. Стоманата жадуваше кръв, той също. Серафимът се дръпна назад.

– Можеш да свалиш оръжието – каза Яил. – Нямаме намерение да те убиваме.

– Знам – отвърна Зири. – Само че аз имам намерение да ви избия.

Приеха го за шега. Неколцина даже се разсмяха. Но това не продължи дълго.

Зири действаше светкавично. Първо приключи с тия, които се смееха. Двата ангела издъхнаха още докато стояха прави – гърлата им зейнаха, преди останалите да извадят оръжието си.

Ако някога се бяха сражавали с кирин, нямаше да се чувстват толкова уверени в численото си надмощие, нито щяха да стоят толкова близо до него с мечове в ножниците. Е, сега вече ги измъкнаха. Двата меча паднаха на земята и още два ангела кървяха, преди да се е чул звън на стомана в стомана. После настана бъркотия. Нитилъм, както му викаха серафимите. Хаос.

Те имаха числено превъзходство, но Зири обърна това в свое предимство. Той се движеше така вихрено в предяща ката, развъртял сърповидните остриета, че серафимите не знаеха откъде да го очакват. Щом се спуснеха към него, той внезапно изчезваше и те попадаха под ударите на своите. Задачата на Зири бе къде по-проста – всички около него бяха врагове. Всеки от тях беше мишена. Сърповидните остриета сякаш се умножиха във въздуха; точно за това бяха създадени – не да разпарят кървави усмивки, а да поразяват числено превъзхождащ ги враг, като блокират, разсичат и пронизват. Още двама ангели бяха покосени: изкормени, с прерязани сухожилия.

– Искам го жив! – ревеше Яил и дори насред падащите тела и бляскащата стомана Зири осъзна, че това не е добра новина.

Той се разсмя насреща им, стиснал здраво остриетата, та кръвта да не се просмуче под пръстите му и да направи хватката му хлъзгава. Стрелна се към тях, прие въздушния бой, сечеше и убиваше, но не се надяваше на спасение. Това бяха серафими воини; той беше бърз, но и те не се даваха, при това бяха много. Не за първи път в живота си съжали, че няма хамси. Те можеха да омаломощят врага, да му дадат шанс за оцеляване. Въпреки това, когато най-накрая го обезоръжиха, бяха останали наполовина, а по него имаше само повърхностни рани – отдаде го колкото на тяхното подчинение на заповедта, толкова и на собствената си ловкост. Искаха го жив – е, жив беше.

Стоеше на колене пред тях, но вече никой не се смееше. Яил излезе напред. От самодоволството му нямаше и следа, изражението му беше непреклонно, а белегът се открояваше синкаво на фона на почервенялото от ярост лице. Зири видя как се готви да го изрита и се приведе напред, за да смекчи удара, но въпреки това ритникът в корема му изкара въздуха.

Опита се да превърне стенанието в смях.

– Това пък за какво беше? – попита, докато се изправяше. – Ако съм те обидил с нещо...

Яил го изрита отново. И пак. Смехът на Зири секна. Едва когато се задави в собствената си кръв, Яил доближи, колкото да грабне кандилницата от гърба му. В очите му се четеше свиреп триумф и тогава страхът за първи път опърли Зири.

– Аз също имам една забавна история за теб, само дето е истинска. Наскоро срещнах Войнолюбеца и Бримстоун и ги изгорих, така както изгорих и другарите ти. Затова съм сигурен, че са мъртви навеки, а това тук – той протегна кандилницата – сигурно е предназначено за някой друг. И така... за кого е?

Кръвта на Зири странно забуча в главата му. Вече започваше да му просветва за какво ставаше дума, че серафимите бяха устроили засада в сечището и чакаха да видят дали някой ще дойде да прибере душите. Досега бунтовниците бяха по-скоро призраци, както каза Вълка; но вече ставаха реални. Той се постара и ангелите да го разберат.

– Извинявай – с престорено смущение каза Зири. – Кое за какво е?

Яил гледаше надолу. С върха на меча чоплеше в пепелта.

– Ще ми кажеш кой е възкресителят – рече. – Колкото по-скоро, толкова по-добре. За теб, искам да кажа. Колкото до мен, не бих имал против това да ми коства... малко повече труд.

Е, дотук със забавата. Досега никой не беше изтезавал Зири. Станеше ли дума за мъчения, в съзнанието му изникваше едно-единствено лице.

Лицето на Акива.

Зири никога нямаше да забрави този ден. Агората, където се беше събрало всичко живо в Лораменди, за да гледа; любовникът на Мадригал също беше принуден да гледа. Серафимът стоеше на колене, както Зири беше коленичил сега – изнемощял от побоищата и поразяващата сила на хамсите, стопен от мъка. Дали тогава Вълка беше изтръгнал някакви самопризнания от него? На Зири не му се вярваше да е станало така. Колкото и да е странно, точно тази мисъл сега му даде кураж. Щом един ангел е могъл да устои на изтезанията, той също ще удържи. За да защити Кару, а заедно с нея и надеждата на химерите, би понесъл всичко.

– Кой е той? – отново попита командирът.

– Ела по-близо – отвърна Зири с окървавена усмивка. – Ще ти го прошепна на ухото.

– О, много добре. – Яил изглеждаше доволен. – Тъкмо се бях притеснил, че ще стане прекалено лесно. – Той махна на войниците и двама от тях сграбчиха Зири за ръцете. – Дръжте го – заповяда. После заби кандилницата в почернялата земя и взе да навива ръкави. – Усещам как ми идва вдъхновение.