Дни на кръв и звездна светлина

76. МЪРТВО ТЕГЛО

Не беше сам. Усети присъствието на другите още преди да беше паднало заклинанието. Двамата от Карловия мост. Позна ги веднага, макар сега да изглеждаха толкова различно. Сестрата – Лираз – чието красиво лице, навремето остро и опасно, сега бе променено от горест. Дишаше тежко, а очите ѝ се бяха превърнали в червени ями на скръбта, макар и далеч не толкова червени като тези на Акива. Той изглеждаше като в онзи далечен ден, когато Мадригал носеше тялото му, което отвлече от килията в Лораменди, за да го пусне на свобода. Бялото на очите му бе станало кървавочервено от спуканите капиляри. Какво му беше причинило това? Изглеждаше омекнал като восък, изцеден от изтощение.

Но нито един от двамата не беше толкова променен като брат им. Той беше... мъртъв.

Носеха тялото, хванали го от двете страни и нито един от тях не изглеждаше годен за тая работа. Когато го оставиха на пода, то се изхлузи и падна тежко. Откъм Лираз се дочу стенание, тя коленичи и нежно повдигна главата му.

"Хазаел, спомни си Кару. Името му беше Хазаел." Очите му бяха отворени с вперен, безжизнен поглед, кожата – посиняла, вратът и крайниците – вече вкочанени. Крилете му бяха обгорени, вместо огнени пера сега имаше само кухи стволове, нежната перушина бе превърната в пепел, разлетяла се във въздуха. Явно не отскоро беше мъртъв.

Кару все още усещаше да я обливат ту горещи, ту студени вълни. Стоеше окаменяла на мястото си, опитвайки се да проумее какво става. Исса първа излезе от вцепенението, приближи се и се приведе над Хазаел да докосне лицето му. Кару само наблюдаваше, беше я обзело неестествено отстранение – беше се върнало старото чувство за нереалност, сякаш животът ѝ е сянка, която танцува върху стената – и очакваше всеки момент свирепата сестра да се озъби и да блъсне Исса настрани, но нищо такова не стана. Лираз взе ръката на Исса и я стисна. Змиите в косата и около врата на Исса утихнаха и изопнаха тела, готови да нападнат, ако е необходимо.

– Моля ви. – Гласът на Лираз едва се чуваше. Очите ѝ с див поглед се местеха ту към Исса, ту към Кару. – Спасете го.

Кару чу нейните думи, но тъй като всичко около нея беше забавило своя ход, те сякаш увиснаха във въздуха. Тя обърна поглед към Акива. Начинът, по който я гледаше той... беше като докосване. Тя неволно отстъпи назад. Лицето му бе безмълвна молба, кожата бе синкава почти като трупа на брат му, оставен сега върху пода точно на мястото, където тя обикновено съчленяваше телата. Очите на всички бяха вперени в нея. Даже Исса се извърна, за да я вижда.

Да спаси него?!

Значи са дошли при нея да молят за помощ?! И то след като изпепелиха порталите на Бримстоун заедно със самия Бримстоун, след като съсипаха народа ѝ, бяха донесли трупа на посечения си брат, за да го възкреси?!

Откъде ли го носят? Личеше, че са изтощени от усилието и целите се тресат. Акива стоеше опрян безсилно на стената. Повече приличаше на мъртъв, отколкото на жив; сега беше много по-близко до смъртта, отколкото когато го видя за първи път обезкървен на бойното поле при Булфинч.

– Какво е станало с теб?

Това можеше да го каже тя, задавайки въпроса на него, но стана точно обратното. Говореше Акива, взрян в бузата ѝ, в устните и в току-що закърпената мека част на ухото. Давайки си сметка как изглежда, тя измъкна косата иззад ухото и го покри с нея.

– Кой ти стори това? – отново попита той. Колкото и немощен да беше гласът му, сега в него кипеше гняв. – Той е бил, нали? Вълка го е направил.

Някак беше успял да почувства истината и наблюдавайки яростта, изписана върху лицето му, Кару можеше единствено да мисли за живата наметка, която сътвори за нея навремето, и за мекия допир на пеперудените криле върху раменете ѝ. Тогава, много отдавна, Тиаго беше разкъсал роклята ѝ, затова под светлината на празничните фенери, които грееха като изкуствени звезди, Акива направи с магия за нея жива наметка, за да се покрие.

В онази нощ тя направи своя избор и той не беше погрешен.

Но това се случи отдавна. Толкова вода изтече оттогава, толкова много неща се случиха.

Твърде много.

Тя не отговори, раздразнена от очевидната си слабост. Съжали, че поне ръцете ѝ не са покрити и че не се е привела в по-приличен вид. Какво значение имаше още малко болка в края на краищата? Не биваше да показва слабост, не и сега. Тя пристъпи напред, съсредоточавайки се върху Хазаел. Акива ѝ беше донесъл мъртвия си брат. Е, нали тъкмо той ѝ донесе и Исса. Освен това ѝ върна Зири – не биваше да го забравя, каквото и да става от тук нататък. Тя коленичи до тялото – бавно, всичко я болеше – и отново се зачуди, че са го донесли от толкова далече.

Телата са само мъртво тегло – в края на краищата ние сме само съсъди – но да си даваш сметка за това е едно, а да изоставиш тяло е съвсем друго. Кару добре разбираше това. Тъкмо телата са онова, което ни прави истински. Какво е душата без очи, през които да гледа, или без ръце, с които да държи? Нейните ръце сега трепереха и тя преплете пръсти, за да ги усмири.

Раната беше под лявата ръка на Хазаел. Право в сърцето. Трябва да е била бърза смърт.

– Моля ви – отново каза Лираз. – Спасете го. Ще ви дам каквото поискате в замяна. Само назовете цената.

"Цена?" Кару я погледна остро, но не забеляза и следа от жестокост или суровост по лицето ѝ, такова, каквото го помнеше, само силна болка.

– За такова нещо няма цена – каза тя. Погледна Акива. "Или ако има – можеше да добави – ти вече си я платил."

– Ще го направиш ли? – Думите на Лираз трептяха от надежда.

Наистина, ще го направи ли? Кару знаеше, че тя е единствената им надежда – същата, която едва не посякоха в Прага само защото имаше хамси върху дланите. В това имаше някаква ирония, но тя не изпита злорадство. Не можеше да гледа ръцете на Лираз – бяха толкова черни – но в същото време така нежно придържаха главата на брат ѝ, пръстите толкова внимателно галеха мъртвешката му буза. Кару си даваше сметка, че не е редно да изпитва съчувствие към убийците на своя народ, но въпреки това не можеше да го преодолее. В края на краищата имаше ли сред тях някой с чисти ръце? Не и тя. "О, Елай, ръцете ми вече никога няма да бъдат чисти." Тя рязко сви юмруци и мехурите, оставени от дръжката на лопатата, пламнаха. Нещо ѝ подсказваше, че ако го направи, ако спаси този живот... това може да е изцеление. Не само за този серафим, но и за нея самата – след преживения край ямата ужас, след лопатата и онова, което трябваше да направи и... и на живота в лъжа, който беше принудена да живее. Искаше да го направи. Белег върху кокалчетата на пръстите ѝ за спасен, а не за отнет живот.

– Не мога да съхраня тялото му – каза тя. – Вече е прекалено късно. Нито мога да направя така, че да изглежда по същия начин. – Сигурно Бримстоун щеше да знае как да получи тези огнени криле, но те не бяха по силите ѝ. – Той вече няма да бъде серафим.

– Това е без значение – каза Акива. Тя срещна погледа на червените му очи, на тези червени очи и ѝ се прииска да направи същото и за него. – Стига иначе да е същият – добави той. – Само това е важно сега.

"Така е", каза си тя и ѝ се прищя да го вярва също толкова непоклатимо, както го вярва той. "Само душата е важна. Тялото е само съсъд."

– Добре тогава. – Тя си пое дълбоко дъх и сведе поглед към Хазаел. – Дайте ми кандилницата.

Думите ѝ бяха посрещнати с мълчание, равносилно на погром.

Погром.

"О, не. Не." Кару впи поглед в мъртвото лице на Хазаел, в отворените му сини очи, в излъчващите смях черти на лицето и надигналата се в нея скръб я погълна със своята мощ. "Не." Тя прехапа устни, за да не им позволи да издадат звук. Цялата се скова. Така трябваше. Нейната скръб... ако я отприщеше, тя щеше да се превърне в магическо наметало, съставено от нечия скръб, която е свързана със скръбта на друг и с нечия друга и още една – без край. Не искаше да вдига поглед, за да не види покосените лица, застинали сред тази ужасяваща тишина.

– Нямаме... не носим кандилница. – Лираз. Шепнейки. – Донесохме го тук. При теб.

Гласът на Акива беше дрезгав.

– Минал е само ден, Кару. Моля те. – Сякаш всичко можеше да се поправи, стига да я убеди.

Те не разбираха. И как биха могли? Никога не беше говорила с Акива за това – колко изтънява връзката на душата с тялото след смъртта; колко лесно може да отлети без посока, ако не я задържат. Тя никога не му го каза и сега от аурата на този мъртъв ангел не бе останала и следа; воин, убиец и любим брат – нито следа от светлина или смях не потрепваше в тези сини очи, във ведрите му черти; никакъв полъх не докосваше нейните сетива, за да ѝ подскаже кой е той... Защото той вече не беше нищо.

Тя вдигна очи. Насили се да срещне погледите на Акива и Лираз, за да видят и почувстват скръбта ѝ.

И да разберат, че душата на Хазаел е загубена завинаги.