83. СБОГУВАНЕ


Когато Акива се съвзе, до него Лираз още спеше в мрака, макар, естествено, да не съществува пълен мрак там, където има серафим. Крилете им, макар и едва мъждукащи по време на изтощителния сън, даваха достатъчно светлина, която стигаше чак до гредите на високия таван над главите им и осветяваше отвесните, покрити с глина стени наоколо. Помещението беше просторно и без прозорци; не можеше да прецени дали навън е нощ, или ден. Колко ли дълго е спал?

Чувстваше се... укрепнал може би е твърде силна дума за случая, която блика от живот, а той изобщо не се чувстваше така, но все пак беше значително по-добре. Надигна се и седна.

Първото, което попадна пред очите му, бе неговият брат. Хазаел лежеше от другата страна на Лираз; тялото ѝ беше сгушено в неговото и в един миг Акива бе обзет от безумната надежда, че те тримата са отново заедно, че Кару все пак е възкресила брат им и сега Хазаел ще се надигне и ще започне да разправя небивалици за това какво е видял и правил, докато е бил лишена от тяло душа. Но тази надежда бързо изтля, както става с повечето надежди; на нейно място дойде разяждаща болка и Акива се почувства като същински глупак. Хазаел беше мъртъв, окончателно и за вечни времена. А вече започваха да се събират мухи и това не можеше да продължава повече така.

Събуди Лираз. Време беше да отдадат последна почит на брат си.

Прощаването не приличаше на обичайните церемонии, но и нищо не беше по обичая: войнишко погребение, в което тялото е и собствената си погребална клада. Общоприетите думи бяха безлични, затова ги промениха, за да подхождат на Хазаел.

– Той беше винаги гладен – подхвана Лираз – и понякога заспиваше на пост. Хиляди пъти избегна наказанието единствено благодарение на своята усмивка.

– Можеше да разприказва всекиго – продължи Акива. – Нито една тайна не оставаше скрита за него.

– Освен твоята – промърмори Лираз и истината в думите ѝ го ужили.

– Той заслужаваше истински живот – подхвана пак Акива. – Щеше да му се наслади и да го осмисли. Нямаше да остане нищо неизпитано и непреживяно от него. – "Той щеше да се ожени – помисли си. – Можеше да има деца." Акива дори си го представи – какъв можеше да бъде Хазаел, ако живееше в един по-добър свят.

– Никой не се е смял по-истински от него – каза Лираз. – Той правеше така, че смехът да изглежда лесна работа.

Смехът наистина би трябвало да е лесна работа, помисли си Акива, но с тях не беше така. Само да се бяха погледнали – черни длани и разчленени души. Той посегна към ръката на сестра си, тя я пое и стисна силно като дръжката на меч; сякаш животът ѝ зависеше от това. Болеше, но тази болка той лесно можеше да понесе.

Лираз сега беше съвсем различна. Сякаш от нея падаше пласт след пласт – изчезваше нейната суровост и непробиваемата броня, отвъд която не допускаше никого още откакто бяха деца. Обгърнала коленете си, с приведени рамене и смекчени от тъгата черти, огрени от огнените езици, тя изглеждаше уязвима. Млада. Сякаш на нейно място се бе появил друг човек.

– Той загина, за да ме защити – промълви тя. – Ако бях тръгнала с Яил, все още щеше да е жив.

– Не. Щяха да го обесят – каза Акива. – Теб така или иначе щяха да те отведат, а той щеше да погине от мъка, че те е предал. Така или иначе щеше да избере тази смърт.

– Но ако беше останал жив само още малко, можеше да избяга с нас. – Тя стоеше взряна в пламъците, които поглъщаха брат им, но сега отмести поглед, за да погледне Акива. – Акива, какво стори тогава? – Не го попита: "И защо не го направи навреме?", но въпреки това неизреченият въпрос увисна помежду им.

– Не знам – отговори той на изречения и на неизречения въпрос, загледан в погребалния огън, който ставаше все по-яростен и жесток, оставяйки след себе си само пепел за урната, каквато нямаха.

Какво беше онова вътре в него, което му даде сила да стори подобно нещо и защо не се появи, когато най-много имаше нужда от него – не само да запази живота на Хазаел, но още преди години, за да спаси Мадригал. Дали годините, посветени в търсене на сиритхар, бяха го надарили с още по-силни магически умения? Или случилото се беше задействало от внезапно нахлулите спомени за майка му?

– Как мислиш, дали Яил е още жив? – попита Лираз.

Акива нямаше отговор и на този въпрос. Точно сега не искаше да мисли за Яил, но нямаше как да го избегне.

– Може би – предположи той. – И ако наистина е така...

– Надявам се да е жив.

Акива погледна сестра си. Непробиваемата броня още не се беше върнала. Тя все така изглеждаше млада и ранима. Каза го просто и тихо и Акива разбра. Част от него се надяваше на същото. Яил не заслужаваше толкова лека смърт, с каквато би го дарил взривът. Но в случай че беше жив, имаше още много какво да се направи.

Той стана на крака и се огледа. Измазани с глина стени, дървена врата, никакви стражи с насочени срещу тях хамси, за да ги поддържат немощни; това мрачно помещение не можеше да ги удържи задълго. Къде беше Вълка и защо допусна неговите пленници да отпочинат и да съберат сили?

А къде беше Кару? Заедно с Тиаго ли? Тази мисъл го преряза през средата като с нож. Акива не можеше да се отърси от спомена за онзи поглед, който проблесна между тях. Тъкмо този поглед го накара да се усъмни във всичко, което си мислеше, че знае за Кару.

– Мисля, че е време да си вървим. – И той протегна ръка към сестра си.

Досегашната Лираз би завъртяла подигравателно очи и би станала без

негова помощ. Сега обаче тя му позволи да я вдигне на крака. Но щом се изправи, тя застана като вкопана край погребалния огън на Хазаел, впила очи в жаравата.

– Имам чувството, че го изоставяме тук.

– Разбирам те – откликна Акива. Толкова дълго разстояние прелетяха, понесли мъртвото му тяло само и само да го оставят сега тук? Това им се виждаше немислимо. Той отново се огледа наоколо и зърна някаква стомна край вратата.

– Вода – каза му Лираз. – Жената ная я остави.

Акива отиде до стомната, вдигна я и я подаде на Лираз, после сам отпи голяма глътка от нея. Водата беше добра и вкусна и идваше тъкмо навреме, а когато свърши, той внимателно изсипа в стомната праха на Хазаел. Може да беше глупаво или противоестествено да пази останките му по такъв начин, но това някак му помагаше.

– Е, готово – каза.

– При пещерите ли отиваме? Другите сигурно си мислят, че сме загинали при взрива.

Навремето двамата с Мадригал се бяха уговорили да се срещнат в Киринските пещери, за да положат началото на своя бунт. Сега там го чакаха неговите братя и сестри от извънбрачните, а заедно с тях и едно бъдеще, което още не му се виждаше реално. Но чувството му за мисия оставаше същото: трябваше да довърши онова, което е започнал, да прекрати клането и да изгради – все някак – един нов живот. Но без Кару до него тази мечта му се виждаше като прашен път към равния хоризонт.

– Там отиваме – отвърна той. – Но преди това трябва да свършим нещо.

Лираз изпусна дълбока въздишка.

– Моля те, само кажи, че това не включва сбогуване.

Сбогуване. От тази дума го заболя. Най-малко от всичко искаше да каже "Сбогом!" на Кару. Спомни си тяхната първа нощ заедно, на бала на Войнолюбеца и по-късно в храма, когато шепнеха един на друг отново и отново "Здравей!" като някаква споделена тайна помежду им. Тази дума дойде на устните му първия път, когато я целуна. Това би ѝ казал и сега, ако можеше да получи онова, което иска. Здравей.

– Не – отвърна той, като ѝ напомни, че сбогуването е лоша поличба.

– Лоша поличба ли – отвърна равнодушно тя. – Хайде да не започваме тогава с нещо подобно.


Акива нямаше намерение да казва нито „Здравей!“, нито „Сбогом!“, когато отложи бягството си и се промъкна в стаята на Кару под прикритието на заклинанието, изненадвайки ги двете с Исса.

Вълка, слава на звездните богове, вече не беше там, но когато Кару скочи на крака и колебливо погледна към вратата, това за Акива беше като юмрук в стомаха – припомни му, че Тиаго е наблизо и може да влезе, когато си поиска.

– Какво правиш тук? – попита стъписана Кару. Сега пауновосинята ѝ коса беше сплетена на плитка и висеше преметната през едното рамо, а ръкавите скриваха синините по ръцете ѝ. Подпухналата ѝ буза беше спаднала и гневът ѝ като че ли се беше разсеял. По шията ѝ плъзна руменина и надделя над нейната бледност. – Трябваше да си тръгнал.

"Трябваше да си тръгнал." Не така очакваше да го посрещне. Значи, затварянето им наистина е било само привидно. Когато Акива опря длан върху вратата, за да я изгори, тя се отвори. Даже не беше заключена. Той тихичко се изсмя и надникна през цепнатината – видя грозно малко дворче, затрупано с отломки и без никаква стража.

– Тръгваме си, но преди това трябва да ти кажа нещо. – Акива замълча, като видя как Кару се напрегна. Какво ли очакваше да ѝ каже? Дали не се боеше, че ще заговори за любов? Поклати глава, за да я увери, че това е вече минало и няма опасност да ѝ причини такава мъка. Но сега ѝ готвеше ново изпитание. За пореден път я изправяше пред невъзможен избор.

– Ще запечатя порталите – каза той.

Каквото ѝ да беше очаквала от него, определено не беше това.

Какво?! – Гласът ѝ бе по-скоро шепот.

– Съжалявам. Исках просто да те предупредя – продължи той, – за да решиш от коя страна искаш да останеш.

От коя страна: в Ерец или в света на хората. "От кой живот ще се откажеш?"

От коя страна ли?! – Тя излезе иззад масата. – Не можеш да го направиш. Не и този портал. Той ми е нужен. На нас ни е нужен. – Стъписването ѝ постепенно прерасна във възмущение и се превърна в паника. Извивайки се по пода, Исса приближи и застана до нея. – Не изгори ли вече достатъчно портали? Защо ще се опитваш...

– За да спаси и двата свята – обади се Лираз. – За да не се покварят взаимно.

– За какво говорите?

– За оръжия – отвърна просто Акива. После замълча. Не можеше да си представи как накратко би ѝ предал всичко онова, което се случи в Кулата на завоевателя. – Става дума за Яил. Той може да е вече мъртъв, но ако не е, ще дойде тук за оръжие. Заедно с Доминиона.

Бялото в очите на Кару заприлича на тънък пръстен около разширените ѝ ириси и тя опря ръка на масата, за да не залитне.

– Откъде изобщо е разбрал за оръжията на хората? Ти ли му каза? – яростно запита тя.

Още един удар за Акива – как изобщо може да предположи, че би сложил оръжие в ръцете на Яил. Но не получи удовлетворение и когато ѝ каза истината. Щеше да е по-доволен, ако я излъже и ѝ спести това.

– Разгут – каза.

Тя окаменя за миг с втренчен поглед, после затвори очи. Руменината, която багреше бузите ѝ, се стопи и тя издаде кратко мъчително стенание. Исса прошепна край нея: "Това не е по твоя вина, сладкото ми момиче".

– Напротив – отвърна Кару и отвори очи. – Всичко друго може и да не е по моя вина, но това е.

– И моя също – обади се Акива. – Аз открих този портал за Империята. – Порталите и светът на хората бяха изгубени за серафимите в продължение на хилядолетие; Акива беше променил това. Той откри един от порталите, онзи в Централна Азия, над Узбекистан. Разгут показа на Кару другия. – Могат да преминат през някой от двата портала. Яил го е замислил като грандиозно шествие, за да потвърди представата на хората за ангелите.

Кару стискаше ръката на Исса и дишаше насечено и плитко.

– Явно защото положението не беше достатъчно отчайващо и без това – каза тя и се разсмя с отчаян смях, който уцели Акива право в сърцето.

Искаше му се да я прегърне и да я успокои, че всичко ще се нареди, но не можеше да ѝ го обещае, нито, разбира се, да я докосне.

– Порталите трябва да бъдат затворени – каза той. – Ако ти е необходимо време да решиш...

– Какво да решавам? В кой свят да остана ли? – Тя го прониза с поглед. – Как може да ме питаш това?!

И Акива разбра, че Кару ще избере Ерец. Той, естествено, вече го знаеше. Ако не беше така, никаква заплаха, колкото и голяма да е – макар животът и в двата свята да бе поставен на карта – не би го принудила да запечати вратите между тях и сам да се затвори в свят, където нея я няма.

– Ти имаш свой живот тук – каза той. – А може никога вече да не се върнеш обратно.

– Обратно? – Тя наклони главата си настрани като птица, същинска Мадригал. Стоеше пред него, насинена и със сенки под очите, дишаше трескаво и призоваваше последните останки от кураж като заклинание. С отметнатата назад коса линията на шията ѝ се открояваше още повече, сякаш някой художник е искал да покаже съвършеното изящество. Чертите на лицето ѝ също изпъкваха ясно – твърде измършавели, но все още белязани от мекота; от това сливане се раждаше самата красота. Очите ѝ поглъщаха светлината на свещите и искряха като малки животинчета и в този момент не можеше да има съмнение, че независимо от тялото, в което се помещава, нейната душа принадлежи на великия див свят на Ерец, ужасен и прекрасен, още необходен и неопитомен, дом за зверове и ангели, буревестници и морски змии, а неговата история тепърва предстоеше да бъде написана.

Аз съм химера. Моят живот е там – каза тя с глас, който беше едновременно съскане, мъркане и стържене на острие в брус.

Акива усети как нещо струи из цялото му тяло, поток от чувства: любовен трепет и смразяващо страхопочитание, прилив на сили и изблик на надежда. Надежда. Надеждата наистина беше неизтребима, също като големите бръмбари щитоносци, които с години лежат неподвижно под пустинните пясъци, очаквайки наблизо да мине плячка. А какви основания имаше той за надежда?

"Докато си жив – беше казал той на Лираз, макар и сам да не си вярваше много, – винаги има шанс."

Ето че той беше жив, Кару – също, и двамата щяха да живеят в един и същи свят. Това може би беше най-крехкото основание за надежда изобщо – ние сме живи и в един и същи свят – но той се вкопчи в него, докато ѝ разказваше за намерението си най-напред да отлети за Самарканд и първо да изгори тамошния портал, преди да се върне обратно за този. Щеше му се да попита къде ще отидат сега бунтовниците, но не можеше. Не беше негова работа да знае. Те все още бяха врагове и заминеше ли оттук, Кару отново щеше да изчезне от живота му – задълго или завинаги, нямаше как да разбере.

– Колко време ти е нужно – попита той със свито гърло, – за да се оттеглиш?

Тя отново погледна към вратата и Акива почувства как го опърли бяс и ревност, защото знаеше, че тя ще отиде при Вълка, щом самият той си замине. Ще замислят следващия си ход заедно и накъдето и да поемат бунтовниците химери, Кару ще е с Тиаго, а не – никога вече – с него. Тогава самообладанието му се прекърши. Той тежко пристъпи към нея.

– Кару, как...? След всичко онова, което ти стори? – Той посегна да хване ръката ѝ, но тя се присви и отстъпи, кимвайки отсечено с глава.

– Недей.

Ръката му падна като отсечена.

– Не ти е дадено ти да съдиш – продума с ревностен шепот. Очите ѝ бяха огромни, плувнали във влага и отчаяно нещастни и той забеляза как ръката ѝ по навик посегна към гърлото, където навремето на връвчица висеше ядецът. Носеше го в първата им нощ заедно; разчупиха го, когато слънцето прогони зората и дойде време да се разделят; през следващите дни това се превърна в техен ритуал. Винаги на раздяла. И макар първоначалното желание през следващите дни и седмици да разцъфна в голямата мечта за един променен свят, в началото то бе съвсем скромно. В първата нощ желанието им бе много простичко: да се срещат отново.

Но сега ръката на Кару не откри нищо да виси на врата ѝ и тя я отпусна. После погледна решително Акива и хладно каза: "Сбогом".

С това сякаш се скъса и последната връзка помежду им. "Докато си жив, винаги има шанс." Шанс за какво? Това се питаше Акива, докато отново намяташе себе си и сестра си със заклинанието, което ги правеше невидими, и двамата поеха в нощта. Шанс, че нещата ще потръгнат на добре ли? Как завърши онзи разговор между него и Лираз в бойния лагер?

"Или да се влошат." Точно така беше. "Обикновено става по-зле."

Загрузка...