Дни на кръв и звездна светлина

79. СТОРЕНО

– Е, това ли е, на което ми прилича? – попита Тиаго.

– А на какво ти прилича? – отвърна Акива, но се виждаше колко му е неприятно изобщо да говори с Вълка. Не бяха заставали очи в очи още от тъмницата на Лораменди; сега, след като се срещнаха, на Акива най-малко му се искаше да си приказват.

– Това ми прилича на мъртъв ангел. – Сочейки Хазаел, Тиаго премести поглед от Акива към Кару, после се върна обратно на него с полупрезрителен смях. – Дойде да поднесеш почитанията си на нашия възкресител ли? Съжалявам, но ние не обслужваме твоя вид. Сигурно ти е известно, че сме във война.

– Войната свърши – озъби се Лираз с плам, но не заради победата им, Акива го знаеше. – И вие я изгубихте.

– Нима? Ще ми се да вярвам, че това тепърва ще стане ясно.

Акива бавно положи ръка върху раменете на сестра си, за да я обуздае. Ако се хвърли към Вълка, както се нахвърли на Кару, жената-змия едва ли пак ще му я върне жива. Сигурно Лираз умишлено се стремеше към смъртта или поне си въобразяваше, че я иска заради сполетялата я скръб. Смъртта сигурно щеше да ги споходи още тук, още тази нощ, каквото и да направят. Акива обаче нямаше намерение да я предизвиква допълнително – достатъчно бе, че дойде тук, воден от пълното си отчаяние.

Погледна към Кару, опитвайки се да отгатне какво мисли тя. Сигурно щеше да помогне на Хазаел, той видя колко искрена и неподправена е нейната скръб. Ами сега? Щеше ли да им се притече на помощ? Можеше ли изобщо да го направи? Тези синини по ръцете ѝ... Тя продължаваше да притиска ръце към тялото си и той бе сигурен, че се опитва да прикрие отоците – защо ли изглежда толкова засрамена? – но в крайна сметка така само привличаше неговия поглед точно там. Той... видя следите от платения десятък болка по ръцете ѝ, когато дойде предишния път; този спомен непрекъснато го преследваше. Тези обаче бяха различни.

Тези синини не бяха причинени от медните щипци, а от ръце.

Внезапно осъзна, че само това вижда. В него се надигна вълна от ярост и сега той беше този, когото трябваше да обуздават. Вече беше станал на крака и само моментното причерняване, само тази вбесяваща слабост улесниха Кару – Кару – да застане между него и Тиаго и да го отблъсне, когато той се хвърли, или по-скоро залитна напред. Веждите ѝ бяха заплашително свити и очите ѝ святкаха гневно; погледът ѝ питаше Акива: "Ти полудя ли?!".

Той наистина беше полудял. И беше жалък отгоре на всичко. Препъна се в тялото на Хазаел и този път Лираз трябваше да подхване него. И двамата бяха толкова слаби, така омаломощени и обезверени, че успяха само да се свлекат върху мръсния под край тялото на брат си. На химерите не им се наложи дори да насочват хамсите си срещу тях. Те и без това бяха свършени, толкова болезнено, очевидно, жалко свършени.

– Хайде, просто го направи – изсъска Лираз и Акива не успя да събере сили даже да възрази. – Убий ни!

Кару ги изгледа със същата непоклатимост, с която го беше отблъснала – гневи се, помисли си Акива, защото отново я принуждаваше да избира съдбата си. Толкова се беше променила само за няколко месеца. Тази острота, тази сурова мрачност и пустота. Припомни си каква беше тя в Прага и Маракеш, в краткото време, когато бяха заедно, преди да счупят ядеца: мекотата и подвижността на изражението ѝ; срамежливата, не на място появяваща се усмивка; внезапното поруменяване, което стигаше чак до светлата ѝ шия. Дори гневът ѝ бе толкова мимолетен и жизнен; затова сега мразеше тази новопоявила се привидна твърдост и се мразеше за това, че донякъде е причина тя да се появи. Но дори сега, ако му беше дадена възможност да избира, той пак щеше да избере да живее.

Още в следващия миг обаче тази вяра беше разклатена.

Кару се извърна към Тиаго – точно към Тиаго сред всички живи същества в тези два безкрайни свята – и размени с него бегъл, потаен поглед, пълен с неприкрита болка, но това беше споделена болка и в нея имаше... нежност. Тази нежност бе така нечестива, толкова непоносима, че Акива забрави за всичко друго. Гаснещият живот в него се събра в един последен миг на устрем и той полетя срещу Тиаго.

Тиаго го сграбчи за гърлото с ноктестата си ръка. Държеше го с изпънат лакът; това за него, изглежда, не представляваше трудност. Очите им се срещнаха и докато Акива усещаше как безмилостната като менгеме хватка на Вълка смазва гръкляна му, той отново зърна някаква извратена нежност да се мярка в погледа на неговия враг. След това просто се предаде. Подбели очи. Главата му клюмна.

Предаде се на мрака и част от него се надяваше той завинаги да го задържи.

Когато Акива припадна, облекчението на Вълка бе така дълбоко, както и погнусата му към думите, които бе принуден да изрече; към техния звук, излизащ от гърлото, което принадлежеше на Тиаго, както и гласът му беше гласът на Тиаго. Ами тези ръце, които съвпадаха съвършено със синините на Кару? Те също бяха на Тиаго.

Ами кошмарите? Те си бяха само негови, на Зири.

Ако зависеше от него, щеше внимателно да постави ангела на земята, но се насили да го запрати грубо към другия серафим, красивата жена, която изглеждаше толкова отчаяна, колкото и свирепа. Тя подхвана Акива и залитна под напора на мъртвешката тежест на тялото му – но не, това не беше мъртвешка тежест. Акива не беше мъртъв. Вълка не би оставил Бича за зверовете да умре толкова безболезнено. Колкото до Зири... той изобщо не би позволил Акива да умре, ако можеше някак да го предотврати.

Ако.

Това щеше да е първата проверка доколко измамата е убедителна – трябваше да реши съдбата на серафима, който спаси живота му и това... беше нечестно. Още не беше готов да се подложи на изпитание. Все още не се чувстваше добре в новата си кожа, или пък той не я носеше както се полага. Но не ставаше дума само за физическо несъответствие. Като съсъд новото му тяло беше силно и грациозно, притежаваше гъвкавост и издръжливост, които сякаш бяха магически. Даваше си сметка, че тепърва трябва да свикне с красотата, но въпреки това не можеше да надмогне отвращението си към това ново тяло. Когато се сдоби с него... О, Нитид, вкусът от кръвта на Кару още беше върху езика му.

Сега вече не я усещаше, но отвращението остана и което беше още по-лошо – нейното също. И как иначе? Зири видя в какво състояние беше Тиаго край ямата; знаеше какво ѝ е сторил – или се е опитал да ѝ причини; надяваше се само да е опитал, но не я попита, как би могъл да попита такова нещо? Тя цялата беше подгизнала от кръв, когато я намери, и се тресеше така, сякаш бе обзета от смъртоносен мраз. Дори сега ѝ беше трудно да се насили да го погледне.

Колко време мина, откакто беше окрилен от надеждата, че ще го види такъв, какъвто е – не дете, а вече зрял мъж, мъж... който с малко късмет може би щеше да се превърне в стоманата, изтръгнала искра от нейния кремък. Късметът на единия да срещне късмета на другия. Мъж, когото тя може да обикне.

А ето че сега се беше превърнал в това!

Ако някаква велика сила дърпа конците във вселената, сега звездите сигурно звънтяха от кикот. Той самият едва не се присмя на себе си. Нима надеждата някога е била по-безсмислена?

Колкото и несправедливо да беше това обаче, то си оставаше негово дело. Той прозря какво трябва да се направи и го стори.

Заради нея. Заради химерите и заради Ерец също, но мислеше единствено за нея, когато прокара острието по собственото си гърло. Дори не знаеше на кого да се моли – на богинята на живота или на богинята на убийците. Ама че глупав подарък беше поднесъл на Кару – собственото си жертвоприношение. Собственото си тяло, което тя да погребе. И се натовари с огромното и непосилно бреме на една измама, което трябваше да мъкне занапред.

Както и... с шанса да промени посоката на бунта и да участва в сътворяването на бъдещето. Това също беше нещо огромно, но точно в този момент измамата сякаш го беше погълнала.

Стореното до момента – да умре – беше най-лесната част. Сега обаче трябваше да бъде Тиаго. Ако планът им излезеше сполучлив, поведението му ще трябва да е много убедително, като се започне още тук, с тези два серафима. Ето защо изпита такова безкрайно облекчение, когато Акива изгуби съзнание и това набързо сложи край на сблъсъка им, или поне предотврати неизбежното, докато реши какво да прави от тук нататък.

– Отведете ги в хамбара – нареди той на Тен, надявайки се да е дозирал убедително любезността и властното отношение в презрителния тон на Вълка. Тя се подчини, Исса помогна на жената серафим да отнесе тялото на Акива, а Ниск и Лиссет се заеха с трупа на Хазаел. Той затвори вратата след тях и се облегна безсилно върху нея, стиснал очи и закрил лицето си с ръце. О, как мразеше онова, което докосваше. Отпусна ги отчаяно. Ненавиждаше допира на собствените си ръце. Неговите ръце! Отдели ги от тялото си – неговото тяло! – и връхлетялото го страдание ги скова с мъртвешко вкочанение, като ръцете на ангела, с чиято смърт се подигра.

Нямаше спасение от низостта, защото низостта – това бе той.

– Аз съм Тиаго – чу се да казва със задавен от ужас глас. – Аз съм Белия вълк.

После, първо с едната омразна ръка, след това и с двете, Зири усети леко докосване и отвори очи. Кару стоеше право пред него, бледа и ридаеща, покрита със синини и трепереща, черноока и синекоса, красива и толкова близка, и го гледаше – гледаше в него, към него – стискайки двете му ръце в своите.

– Аз знам кой си ти – каза със страстно сладък шепот. – Аз знам. И съм с теб. Зири, Зири. Аз те виждам.

Склони глава на гърдите му и му позволи да я прегърне с ръцете си на убиец. Ухаеше на река и потръпваше като ветрец в крилото на пеперуда, а Зири я прегърна и залюля, сякаш бе последната надежда за техния свят.

И тя може би наистина беше това.