69. ДРАСКАНЕ


Баст беше тази, която дойде на прозореца на Кару. Кепенците бяха залостени с дълги медни резета; изобретението на Мик за обезопасяване на вратата също беше приведено в действие – двете дъски стояха затъкнати в улеите на пода и блокираха бравата и пантите. Но макар вратата и прозорците да бяха здраво залостени, Исса и Кару изобщо не се чувстваха спокойни вътре. Кару крачеше напред-назад. Върхът на опашката на Исса леко потрепваше. Чакаха нещо да се случи.

И така стана.

Чегъртане по кепенците. Дрезгав шепот: "Кару. Кару, отвори прозореца."

Кару се дръпна назад.

– Кой е там?

– Аз съм. Баст. В момента съм на пост и не трябва да ме виждат тук.

– Тогава защо си дошла? – В Кару се надигна гняв. Ако Баст беше прекосила двора тази сутрин, останалите щяха да я последват. Ами... ако наистина го бяха направили? Кару нямаше представа каква ще е следващата ѝ стъпка. Усещаше се толкова неподготвена, че ѝ идваше да се свие на кълбо и да заплаче. "О, Бримстоун, наистина ли вярваше, че ще се справя?" Е, той не би могъл да знае, че Вълка ще оцелее във войната и ще ѝ слага прът в колелата при всяко начинание.

– Дойдох... заради Вълка – долетя отговорът на Баст и на Кару ѝ се стори, че някой изсмука въздуха от стаята. Ето, значи, каква била работата. Какво ли е направил?

– Отведе със себе си Амзалаг и сфинксовете. Видях ги от кулата.

"Отведе?" Кару и Исса си размениха остри погледи. После Кару широко отвори прозореца. Баст стоеше на перваза с полуразтворени криле и леко помахваше с тях, за да пази равновесие върху прекалено тесния корниз.

– Къде ги отведе? – попита Кару.

Баст изглеждаше съкрушена.

– Към ямата – прошепна тя.

По-късно Кару си задаваше въпроса дали Баст е била просто пионка в играта на Тиаго, или е станала негов съзаклятник, но в този момент нищо не заподозря. Ужасът на вестителката изглеждаше напълно естествен, а може и наистина да беше. Сигурно си представяше как и самата тя изминава тоя път, след като бе на крачка да вземе страната на Кару. Или пък – по-вероятно – си мислеше, че това е било грешка, която никога повече няма да допусне.

Никой не се изправя срещу Вълка.

Кару с треперещи ръце закопча колана с ножниците и се почувства малко по-добре, когато усети тежестта на сърповидните остриета върху хълбоците си. Отвореният прозорец бе право насреща. Исса стоеше плътно до рамото ѝ, но не можеше да мине оттам. Кару се обърна към нея.

– Ще те следвам, сладкото ми момиче. – Исса доближи вратата, виейки люспесто тяло. – Върви. Идвам след теб.

И Кару тръгна, право към нощта отвън. Вече беше стигнала далече, чак над крепостния вал, когато Исса махна дъските, блокиращи вратата и широко я разтвори.

За да се озове лице в лице с Тен.

Загрузка...