25. ВРАГОВЕТЕ СЕ РЕДЯТ НА ОПАШКА


Тен ескортира Кару до стаята ѝ и явно приемаше смълчаването ѝ за нещо нормално, защото не спираше да бъбри. Без някой да е искал мнението ѝ, критикуваше последните възродени. Ето защо Кару я хвана неподготвена, когато хлопна вратата под носа ѝ и пусна напречната греда отвътре.

Последва миг смаяно мълчание, след това се разнесоха удари.

– Кару! Аз съм изпратена да ти помагам. Пусни ме вътре, Кару!

– Обичам тази врата – прошепна Кару и ласкаво потупа гредата.

Гласът на Тен продължаваше да се носи отвън, обвинителен, засегнат. Кару започна да разкопчава колана с двете ножници, без да ѝ обръща внимание. Върху масата лежеше наполовина нанизана огърлица, но сега нямаше желание да продължи работата по нея, нито имаше нужда от компания – от детегледачка. Единственото, което искаше, бяха молив и лист хартия, за да запечата изражението върху лицето на Рейзър, когато я атакуваше, строшената на две маса и наобиколилите ги смътни фигури на онези, които не направиха нищо, за да ѝ се притекат на помощ. Рисуването ѝ помагаше да се справи с всяка ситуация. Когато случилото се попаднеше върху листа, то вече ставаше нейно и от тук нататък от нея зависеше как ще ѝ въздейства.

Тя взе скицника и приглади разтворените му страници. В сгъвката между тях забеляза нащърбените краища на откъснат лист и си припомни, толкова живо, сякаш и сега беше пред очите ѝ, рисунката на Акива, която преди беше тук. Той, заспал в апартамента ѝ. Тя, разбира се, унищожи тази рисунка. Скъса всички негови портрети.

Само ако можеше да постъпи по същия начин и със спомените си.

"Любовница на ангелите."

Дори мислено произнесени, тези думи я опозоряваха. Как е могла да го направи: да обича Акива, или по-скоро да си въобрази, че го обича. Защото сега случилото се между тях носеше грозно клеймо – любовница на ангелите – и изобщо не приличаше на любов. По-скоро похот. Незрялост, неподчинение, саморазрушение, извратеност. Та тя едва го познаваше, как е могла да си помисли, че това е любов? Но каквото и да е било, можеше ли някога да бъде простено?

Колко още химери трябваше да възкреси, та най-накрая да я приемат като своя?

Всички. Това беше цената. Всички до последната, загубила живота си заради нея. Стотици хиляди. Че и повече.

Което, разбира се, беше невъзможно. Тези души бяха изгубени навеки, включително и най-скъпите на сърцето ѝ. Безвъзвратно изчезнали. Това ли беше нейното наказание? Никога да не може да изкупи вината си.

Ето това беше нейният живот и нейният кошмар. Понякога можеше да понесе бремето му само като се утешава с мисълта, че всичко, рано или късно, ще свърши. Ако наистина беше кошмар, тя щеше да се събуди и Бримстоун пак щеше да е жив; всички ще бъдат живи. Ами ако не е кошмар? Е, тогава все някак ще приключи, както обикновено става с живота. Рано или късно.

Тя започна да рисува и успя да предаде озъбената муцуна на Рейзър с ужасяваща правдоподобност.

"Наистина ли искаш да знаеш докъде съм се докарала, Зузана? Нека ти разкажа тогава. Хваната съм в капана на един пясъчен замък заедно с много мъртви чудовища и съм принудена да ги възкресявам едно по едно, като в същото време внимавам да не бъда изядена."

Това ѝ заприлича на поредното ниво в японска компютърна игра и тя отново не успя да овладее смеха си, макар и съвсем за кратко, защото Тен я чу иззад вратата и нададе глухо ръмжене. "Страхотно." Вълчицата, изглежда, си помисли, че се присмива на нея.

"Враговете ми тук се редят на опашка", написа под рисунката Кару.

"О, Зузе!"

Кару хвърли един поглед на подносите със зъби и мислено се прокле, че са толкова препълнени. Явно добре си беше свършила работата по време на колекционерските набези из музеите. Щеше да мине доста време, преди отново да има предлог да се измъкне. От друга страна, колкото по-бързо работеше, толкова по-скоро щеше да се махне и тогава нямаше да се задоволи да изпрати само имейл на Зузана. Щеше да я открие. Ще се разположи пред поднос с чай и гулаш в "Отровната магерница" заедно със Зузана и Мик и ще им разкаже всичко, а после ще сгрее душата си на огъня на техните гневни изблици по неин адрес.

Двамата щяха да се съгласят с нея, че този неблагодарник, хетският жрец, не заслужава царствена лъвска глава и следващия път трябва да получи глава на хамстер, а защо не и на пекинез.

"Или най-добре – представи си как казва Зузана с остър тон – да вървят по дяволите всички."

"Аз не го правя за тях – щеше да отговори Кару. Неведнъж беше водила мислено този разговор. – Правя го заради Бримстоун. И заради всички химери, които ангелите още не са успели да убият." Достатъчно бе да си спомни Лораменди, за да усети бремето на своя дълг. Никой друг, освен нея, не би могъл да го изпълни.

Някъде отвън се разнесе вик на часовой и едно-единствено остро изсвирване. Кару с един скок се озова при прозореца. Един от патрулните отряди се завръщаше, първият от петте. Без да смее да мигне, тя се надвеси от прозореца и огледа небето. Ето ги – задават се откъм планините, над които беше порталът, невидим в редкия въздух на синевата. Още бяха твърде далече, за да различи силуетите и да разбере кой отряд се връща, но присвивайки очи, преброи шестима. Имаше защо да ликува: поне един от отрядите беше невредим.

Приближаваха все повече и все по-наблизо и тя най-сетне го видя: висок и надежден, с подобни на копия рогове. Зири. Сякаш някаква невидима верига, която досега беше стягала гърдите ѝ, се разкъса. Зири беше невредим. Сега вече разпозна и останалите, които кръжаха над казбата и кацаха във вътрешния двор. Половината от техните криле бяха нейно дело, макар да нямаше две с две, които да си приличат по размер и форма. Еднакви бяха само в едно – в предназначението да сеят смърт, в почернялата си от кръв и сажди кожа. Зарадва се да види и Болейрос, но истинско облекчение ѝ донесе само Зири.

Зири беше кирин, беше нейна кръв.

Щом го погледнеше, спомените ѝ като Мадригал ставаха още по-отчетливи и тя виждаше мъжете от своето племе, сякаш се е разделила с тях едва вчера. А бе само седемгодишна, когато ангелите я направиха сирак. В този ден тя излезе от дома си като волно дете в един див и първичен свят, а се върна след нашествие на поробителите и това сложи край на живота, който познаваше дотогава. Смърт и тишина, кръв и загуба, а някъде там, дълбоко в пещерите, стояха притиснати един в друг шепа старци, успели да опазят само сукалчетата.

Зири беше едно от тези сукалчета, мъничък и с още слепи като на коте очи. Кару бегло си го спомняше от Лораменди: непрекъснато я следваше свенливо по петите, а нейната приемна сестра Чиро я дразнеше, че той си пада по нея. "Твоята малка киринска сянка", така му казваше.

– Той не си пада по мен – възразяваше Мадригал. – Просто вижда в мен сродна душа. Копнее за нещо, от което е бил лишен.

Тя също беше привързана дълбоко към него – сираче като нея, но без спомен за дом и близки, който да го топли. От оцелелите имаше неколцина по-възрастни от него и няколко на неговата възраст, но Мадригал беше единствената кирин в разцвета на силите си, която познаваше.

По някаква ирония на съдбата сега ролите им бяха разменени и в негово лице виждаше онова, което тя бе загубила. Той отдавна беше пораснал и го смятаха за висок още преди рогата на антилопа да прибавят няколко педи към ръста му. Краката му бяха човешки, като отдолу преминаваха в копита на антилопа, каквито бяха и нейните навремето. Крилата на прилеп му придаваха присъщия на всички кирини напет вид – някаква особена лекота, сякаш ходенето по земята е само временно и всеки момент ще литне във въздуха.

Сега обаче в него нямаше и следа от обичайната лекота. Пристъпваше тежко, с мрачно лице и докато отрядът се събираше в очакване на своя генерал, той единствен вдигна очи към прозореца на Кару. Тя повдигна леко насинената си и отекла ръка да му помаха, макар да ѝ идваше да закрещи от болка при този прост жест, на който... той не отвърна. Зири отново сведе глава, сякаш нея изобщо я нямаше.

Уязвена, Кару отпусна ръка.

Откъде ли се завръщаха? Какво ли бяха преживели? Какво ли бяха сторили?

"Слез долу и сама разбери", долетя шепот от дълбините на съзнанието ѝ. Каквото и да се беше случило в онази превърната в пепел земя, в онзи потопен в кръв свят, където творенията ѝ заминаха да сеят зло, вече не беше нейна грижа. Тя създаваше телата, нищо повече.

И какво повече би могла да направи?

Загрузка...