Дни на кръв и звездна светлина

75. ЗВУК НА КРИЛЕ НАБЛИЗО

Кару отново се намираше в стаята си. Навън беше нощ. Цял ден беше минал от случилото се край ямата. Някак си.

Вратата беше затворена, но изобретението на Мик за залостване го нямаше. Някой беше отнесъл двете дъски заедно с мандалото и с нейната безопасност, която, както стана ясно, винаги е била илюзорна.

Тя си представи препускането на луната в кръг около света, как светът профучава покрай слънцето и блещукането на звездите върху небесния свод – но... не. Това също беше илюзия, както изгревът и залезът на слънцето си беше чист трик. Тъкмо светът се движеше, а не звездите или слънцето. Небето се движеше, похлупено върху безкрая на света, докато той се търкаля през вселената, премятайки се презглава, и точно това препускане я държеше прикована тук. Една от милиардите други на земята.

"Няма значение какво се случва с мен – каза си тя. – Аз съм една от милиардите. Аз съм просто звезден прах, приел някаква мимолетна форма, която рано или късно ще се разпадне отново на прах. Звездният прах ще продължи във времето и някога може би ще образува друга форма. А аз ще съм свободна. Така, както е свободен Бримстоун сега."

Звезден прах. Според науката, както Кару беше чела и слушала, цялата материя идва от избухнали звезди. Но иначе това звучеше като човешко тълкувание на митовете на Ерец. Е, може би малко по-суха версия: без слънце насилник и ридаеща луна. Без пробождаща луна. Това го имаше в легендите на кирините: Слънцето се опитало да обладае Елай със сила и тя го пробола, така както Кару прободе Тиаго. Нитид заплакала и от нейните сълзи се родили химерите. Децата на скръбта.

Кару се зачуди: дали Елай е плакала? Дали се е окъпала в морето, опитвайки отново да стане чиста? Това също можеше да е част от легендата: нейните сълзи направили морето солено, а всичко на света било родено от насилие, предателство и печал.

Кару се беше изкъпала в реката. Сълзите ѝ щяха да стигнат чак до морето, щяха да напоят финиковите палми в някой оазис, щяха да се превърнат в плодове и да бъдат изядени и някой ден тя сигурно щеше пак да заплаче, но през нечии чужди очи.

"Нещата не се случват по този начин."

"Напротив, точно така става. Нищо не се губи завинаги. Дори сълзите."

Ами надеждата?

Чувстваше се чиста, доколкото това е възможно без сапун и топла вода. Потопи се в бързеите и стоя така, докато ръцете и краката ѝ не изтръпнаха и кръвта не се отми от насинената ѝ и одрана кожа – нейната собствена кръв и тази на... Не само нейната кръв. Даже по-голямата част от кръвта не беше нейна.

Но не беше и само на Тиаго.

Дочу звук, наблизо, това бяха криле.

Отърси съзнанието си от този спомен, сякаш беше лице, което може да зашлеви.

"Мисли за нещо друго."

За болката. Това щеше да свърши работа. Ама коя болка по-точно – те вече станаха толкова много. Но и тя се превърна в нещо като колекционер ценител на болки и не им позволи да се слеят в някаква обща мъгла. Всяка драскотина, всяка контузия си имаше свое лице като звезда в съзвездие. Съзвездие, наречено... как? Жертвата?

Наистина приличаше на жертва. Кървяща. Оскотяла. Цялата дясна страна на лицето ѝ беше изподрана от чакъла на сипея. Устните ѝ бяха напукани, бузите – морави, охлузени и покрити с кели. Спуканите мехури по дланите ѝ сълзяха от дръжката на лопатата. Лопатата. Не мисли. Меката част на ухото. Точно върху тази болка реши да се съсредоточи, можеше да се направи нещо по въпроса. Долната част на ухото, където Вълка я захапа, беше разкъсана и отекла. Може би ще успее да я възстанови, така както излекува ръцете на Зири и разпраната му в усмивка уста. Но не беше сигурна, че ще съумее да постигне необходимата концентрация. Пък и не можеше да понесе дори мисълта за менгеметата. Цялото ѝ тяло сега беше болка, смъдеж и вик.

"Правиш много красиви синини", каза ѝ веднъж Тиаго. "Ти обаче – не", помисли си, загледана в грозните петна, покрили ръцете ѝ, в скосените следи от пръсти, които свидетелстваха какво ѝ е причинил.

Какво се опита да ѝ причини, поправи тя сама себе си.

Дали Елай е успяла да прониже Слънцето навреме, или то е стигнало докрай? Легендата мълчеше за това. Кару реши да вярва, че Елай е успяла да се защити, също като нея. Поднесе закривена тапицерска игла към пламъка на свещта, за да я стерилизира. На масата пред нея имаше подпряно ръчно огледалце; застана пред него и съсредоточи цялото си внимание върху разкъсаното ухо, избягвайки да поглежда лицето. Не искаше да вижда лицето си.

Ето го резултата от всичките тия години усъвършенстване на бойни изкуства, мислеше си тя, нажежавайки иглата. Отначало си въобразяваше, че схватките ще са същите, каквито ги знаеше от филмите: винаги на достатъчно просторно място, за да се подчертае елегантната им хореография; нанасяне на чисти удари и святкане на гневни погледи. Ха! Никакъв простор нямаше, само вкопчване и паника, а адската сила на Тиаго струваше много повече в сравнение с нейния репертоар от декоративни ритници.

Естествено, тя го беше убила. Може и да изглеждаше като жертва, но не беше пострадала. Тя го възпря.

Само ако можеше с това да се приключи всичко.

Звук, наблизо, това бяха криле.

В главата ѝ още ехтяха плясъкът на криле и глухото тупване, трополенето на сухата пръст, изхвърлена с лопата. И мухите. Как успяват толкова бързо да открият труповете?

Имаше чувството, че все още стои на ръба на ямата и че зловонният мрак под краката ѝ заплашва да погълне и нея. Рязко заби иглата в мекото на ухото. Това ѝ помогна отново да прогони спомена, но вече знаеше, че спомените са като мухи – дори да ги пропъдиш за кратко, нищо не може да им попречи да налетят отново – а и пробиването с игла болеше. Рязкото поемане на въздух беше достатъчно да събуди Исса.

Исса. Единствената благодат през тази нощ. Тя все още имаше Исса.

– Какво правиш, сладко момиче? – Жената-змия разви пръстените на опашката си, свита досега пред вратата и издаде кратко раздразнено съскане, когато забеляза извитата като рибарска кука игла в ухото на Кару. – Остави аз да свърша това.

Кару я остави да вземе иглата. Какво щеше да прави, ако не беше Исса?

Ако заедно с всичко останало ѝ бяха отнели и Исса?

– Не мога да заспя – прошепна тя.

– Така ли? – Гласът на Исса беше мек като пръстите ѝ. Тя промуши иглата през ухото на Кару и завърза здраво първия възел. – Това никак не е чудно, бедно дете. Така ми се иска да имах чай за сън, за да ти дам.

– Или реквиемен чай.

Гласът на Исса никак не беше мек, когато каза:

– Не говори такива неща! Ти си жива. Докато ти си жива, а той е... – Прекъсна изречението насред дума. Кой е този "той"? Каквото и да искаше да каже обаче, тя размисли. – Докато си жива, все още има надежда. – Исса си пое дълбоко въздух, успокои ръката си и попита: "Готова ли си?", преди отново да забие иглата в плътта.

Кару се намръщи. Почака, докато иглата не излезе отново.

– Извинявай – каза после, – това ли...? Така ли вие двете с Ясри...?

– Да – отвърна Исса. – Стана съвсем спокойно, дете, недей да тъгуваш. – Тя въздъхна. – Как ми се иска и тя да беше тук. Тя щеше да знае какво да ти даде. Имаше десетки лекове, с които облекчаваше съня на Бримстоун.

– Ще си я върнем – каза Кару, питайки се кога, чудейки се по какъв начин и опитвайки да си представи как изглежда онова място сега. Тиаго даде огън на храма, заедно с реквиемната горичка. Оттогава минаха осемнайсет години. Дали дърветата пак са пораснали? Горичката беше много стара. Спомни си как се спускаше над върхарите на дърветата на лунна светлина, проблясването на покрива на храма през тях и тупкането на сърцето ѝ, щом знаеше, че долу я чака Акива. Акива, очакващ да я поеме от прегръдката на въздуха в своята. Акива, легнал до нея, пръстите му, пърхащи по миглите ѝ, докосването му, меко като крило на колибропеперуда, тихо като цветче на реквиемно дърво, полетяло в мрака към земята.

Тя затвори очи и кръстоса ръце, сложила длани върху предмишниците, усещайки колко чувствителни са заради натъртванията и синините. Тиаго, нейният съюзник; Акива, нейният враг. Колко противоестествено беше всичко. Какво прави някой твой враг?

Не. Тя не можеше да забрави това. Заби пръсти в синините по ръцете си, за да се съвземе от тези спомени. Татуираните върху пръстите черти, рабошът на извършените убийства, правят врага враг. Купищата пепел по местата, където доскоро е имало градове, правят врага враг.

Исса завърза нов възел и сряза конеца. Кару ѝ благодари и се запита: "А сега какво?".

Слънцето вече изгряваше. Нямаше как да се затвори в стаята си завинаги. Рано или късно ще трябва да се изправи лице в лице с химерите. Не може да чака синините да се разсеят. Пък и ще им обърне ли внимание някой. Те вече ги приемаха като неизменна част от нея. Каква ли част от случилото се край ямата знаеха?

Определено не всичко – това е сигурно. И, в името на боговете и звездния прах, дано никога да не научат цялата истина.

Звук, наблизо, това бяха...

– Кару!

Задавен шепот. Кару примигна.

– Кой е там? – Гласът на Исса беше остър и тя разбра, че шепотът не е бил въображаем. Идваше откъм прозореца, но този път не беше Баст.

– Моля те!

Гласът беше безплътен, думата звуча дълго. Шепотът бе твърде нисък, за да се нарече глас, но Кару все пак го позна. Тялото ѝ пламна и се смрази. "Защо? Защо отново се връща тук?" Тя рязко се изправи и столът се катурна назад.

Исса се втренчи в нея.

– Кой е това, дете?

Но Кару нямаше време да ѝ отговаря. Резетата на кепенците паднаха мигом. Прозорецът зейна отворен. Исса се сепна, твърдите мускули на навитата ѝ опашка взеха да играят на светлината на свещите, а Кару отстъпи пред внезапното нахлуване и пред топлината, която го предхождаше. Акива изникна сред мекото сияние на губещото сила заклинание и се строполи на пода.