63. ВЪПРОС НА КЪСМЕТ


– Направо не са истински, нали?

Зири пламна. Не беше чул Кару да доближава отзад и тя го хвана да зяпа как приятелите ѝ се целуват. Дали погледът му го издаде? Какво ли е прочела по лицето му? Опита се да си придаде равнодушен вид.

– Обзалагам се, че вдишват половината въздух от устата на другия – продължи тя.

Наистина изглеждаше така, но Зири не искаше да издава, че и той го е забелязал. Никога не беше виждал други да се държат като Зузана и Мик. В момента бяха в птичия двор – най-лишеното от романтика място, макар на тях изобщо да не им правеше впечатление. Наблюдаваше ги през отворената врата, облети в бяла слънчева светлина. Зузана едва се крепеше върху ръба на ръждивата поилка и сега се оказа по-висока от Мик; цялата се беше надвесила над него, ръцете ѝ обгръщаха главата му, с разперени длани и заровени в косата му пръсти. Обаче неговите ръце. Ръцете му бяха обхванали заоблеността на бледите ѝ крака и пърхаха надолу между вдлъбнатинката на коленете и нагоре към ханша. Това захласна Зири дори повече от целувката и той самозабравено ги зяпна. Порази го стъписващата интимност на това докосване.

Знаеше в какво се изразява привързаността между химерите, беше присъствал и на прояви на страст, но първото се проявяваше главно между майки и деца, а второто можеше да се види само из тъмните ъгли по време на пиянските гуляи на бала на Войнолюбеца. Целият му живот мина в един воюващ град, повечето време беше все с войниците и не познаваше родителите си; никога досега не беше виждал толкова съвършено съчетание между привързаност и страст и това го... нараняваше по някакъв начин. Гледката предизвиква болка в гърдите му. Едва можеше да си представи някой, когото и той да докосва така.

– Това сигурно са някакви човешки работи – каза той, опитвайки се да звучи разсеяно.

– Не е така. – Гласът на Кару беше пропит с копнеж. – По-скоро е въпрос на късмет. – Стори му се, че видя болезнена тръпка да минава по лицето ѝ, но после тя се усмихна и всичко изчезна. – Направо не е за вярване, че само преди няколко месеца я беше страх дори да го заговори.

Нийк-нийк да се страхува?! Не го вярвам. – В дребничката Зузана се таеше някакъв бяс, който накара Вирко да я кръсти Нийк-нийк по името на един ръмжащ вид земеровка-скорпион, който излизаше срещу три пъти по-едър враг.

– Известно ми е, че още не е съвсем опитомена – каза Кару. Намираха се в залата, където обикновено всички се хранеха заедно, но времето за закуска отдавна беше отминало. Дежурството на Зири тъкмо приключи и сега той обираше в една чиния останките от закуската, за да се нахрани: студени яйца, студен кускус, кайсии. Дали Кару вече беше яла? Ръцете ѝ бяха обвити около кръста. – Сега за първи път я виждам такава – продължи тя и се усмихна с кротка усмивка на хубавите си спомени. Лицето ѝ бе озарено от неочаквана живост, откакто пристигнаха нейните приятели. – Дълго време тя не знаеше дори името му. Затова му викахме цигуларчето. Ставаше ужасно нервна всеки път, когато имаше шанс да го види.

Зири неуспешно се опита – не за първи път – да си представи живота на Кару сред хората, но не познаваше добре света им – беше видял единствено казбата, пустинята и планините, които я обкръжаваха.

– И какво стана? – попита той, оставяйки чинията си върху масата. Залата беше пуста; Тиаго беше привикал останалите в двора, затова Зири бързаше да се нахрани и да отиде право при тях. Но щом се озова насаме с Кару, взе да се помайва. Не искаше да се нахвърли като звяр на храната пред нея, първо, и второ – просто го теглеше да остане така, близо до нея. – Те двамата как... най-накрая? – Искаше да каже "се влюбиха", но се притесняваше да говори за любов особено след като тя вече знаеше за момчешките му чувства към нея. Сигурно го беше прочела по лицето му и се беше досетила по неговото изчервяване, когато ѝ призна, че преди години я е наблюдавал на бала на Войнолюбеца. Сега му се искаше да си върне думите назад. Не му беше приятно Кару да мисли за него като за малкото момче, което я следва като сянка по петите. Предпочиташе да го вижда такъв, какъвто е сега: зрял мъж.

Тя все пак разбра за какво говори, въпреки че не използва думата любов.

– Понеже се страхуваше да го заговори, тя му нарисува карта на скрито съкровище и я сложи в калъфа на цигулката, докато той свиреше на представление – работеха в един и същи театър, но никога не си бяха говорили. После си тръгна по-рано, за да не го види на излизане. Не би могла да понесе, ако прочете по лицето му обида или нещо подобно. Вече беше решила, че ако той не тръгне по нейната карта към съкровището, никога повече няма да се върне на работа и ще сложи край на всичко.

– Какво беше съкровището?

– Самата тя – разсмя се Кару. – Такава си е Зузе, когато се притеснява. Няма да му проговори, но ще превърне себе си в наградата, която увенчава поход за издирване на скрито съкровище. В самия център на картата имаше неин портрет.

Зири също се разсмя.

– Значи е ясно защо е тръгнал да търси съкровището. Схванал е всичко.

– Мммм-хъ. Той отиде на мястото, но вместо нея намери друга карта, която водеше към трета и чак тогава стигна до нея. Двамата се влюбили и заживели честито, та чак досега.

При думите "чак досега" тя посочи през отворената врата към двора, където Зузана пристъпваше кокетно по ръба на поилката, хванала Мик за ръка.

Зири никога не беше чувал история като тази – с поредица от карти, които водят към скрито съкровище. С изключение може би на историята за ангела, който дошъл маскиран във вражеския град клетка, за да танцува с дамата на сърцето си.

Историята на Зузана му хареса повече.

– Въпрос на късмет – каза той.

– Аха – откликна Кару. Тя го погледна, после отново отклони очи. – Според мен обаче и двамата трябва да имат късмет. То е като да разпалиш огън. Единият е кремък, другият – стомана; като ги драснеш един в друг, се получава искра. – Тя отново обви ръце около себе си. – Но най-добре те сами да ти разкажат историята си. Много по-забавни са от мен.

– Ще ги попитам – каза той. Даваше си сметка, че насрочената от Тиаго обща среща ще започне всеки момент и трябва да върви. – Колкото бързо учат химерски, скоро сигурно ще могат да ми я разкажат.

Тя нищо не отговори. Топлината на хубавите спомени се беше стопила. Предпазливо погледна през рамо, после се обърна и прониза Зири с очи.

– Зири – прошепна, – трябва да ги измъкна от тук.

– Какво? Ама защо?

– Тиаго ги заплаши. Докато са тук, трябва да изпълнявам безпрекословно каквото ми каже. А аз наистина не искам повече да върша онова, което ми нарежда. – Последното го произнесе съвсем тихо, пламенно и Зири усети, че някакви пластове в нея се разместват, нещо се надига, мобилизира духа и силите ѝ.

– Зузана и Мик знаят ли?

– Не, и затова няма да искат да си тръгнат. На тях им харесва тук. Харесва им да са част от нещо магично.

Същото беше и със Зири. Той се наслаждаваше на часовете, прекарани в стаята на Кару, заедно с нея, Исса, Мик и Зузана, дори когато не се налагаше да плаща десятък болка. Тези часове бяха изпълнени с оживление, смях и топлина, с възкресение вместо с убийства.

– Ще ти помогна. Ще ги отведем на безопасно място.

– Благодаря ти. – Тя докосна ръката му и повтори: – Благодаря ти.

После Зузана извика нещо на техния човешки език и с валсова стъпка влезе през вратата.

– Идваш ли – обърна се Зири към Кару. – Съборът на Тиаго вече е започнал.

– Не съм поканена – отговори тя. – Не трябвало да се товаря с такива грижи. Ще ми преразкажеш ли какво е казал? Най-вече какво замисля.

– Ще го направя – обеща Зири.

– И аз имам нещо да ти казвам. – Отново същият подем, мобилизиране на силите и една непозната решителност. Треперещото момиче, което Тиаго откри в развалините, вече го нямаше.

– Какво? – попита Зири, но малката човешка фурия вече беше стигнала до тях.

– По-късно – отговори Кару, после Зузана я хвана за ръката и я задърпа нанякъде, подмятайки разсеяно през рамо "Здравей" на Зири.

Той остави закуската си непокътната и излезе през вратата. Какво ли имаше да му казва тя? Все още усещаше докосването ѝ върху ръката си.

Веднъж, още докато беше малко момче, а тя – Мадригал, го целуна. Взе лицето му в шепи и го целуна нежно по челото. Не е за вярване колко често мислеше за това. Щастливите мигове в живота му бяха толкова малко, така оскъдни, че тази целувка нямаше много съперници в първенството за най-хубав спомен. Сега обаче се беше появил нов претендент.

Вече го имаше и споменът за топлото рамо на Кару до неговото, когато спаха в едно легло, за това как се събужда до нея. А какво би било да се събужда до нея всяка сутрин? Да си ляга заедно с нея всяка вечер? И... да изпълва с нея часовете между едното и другото. Всички часове на нощта.

"Въпрос на късмет", каза тя.

По мнението на всички той имаше късмет. Късметлията Зири. Дали прозвището му не се дължеше само на това, че още е в собственото си тяло? Никой от другарите му не можеше да се похвали с такова нещо, затова не се възпротиви, когато започнаха да му викат късметлия. Но никога не се беше чувствал щастливец: нито докато растеше в самота, нито защото в живота не познаваше друго, освен война; още по-малко сега, когато войната свърши – нали клането ставаше все по-ожесточено.

Но после си припомни писъците на умиращите, димът от изгорели тела и се засрами, че се е усъмнил в собствения си късмет. Нали беше жив, това не беше никак маловажно и едва ли ще продължи вечно.

Когато стигна вътрешния двор, всички останали вече бяха там – с изключение на Тен, която се примъкна малко след него и се упъти право към Вълка, за да му шушне нещо в ухото. Тиаго замълча, за да я изслуша, след което погледът му хладнокръвно се плъзна настрани и се закова върху Зири. По тялото на Зири полазиха тръпки. После Вълка заговори.

– Както всички знаете, при атаката онази вечер загубихме цял отряд, първите ни жертви. Тяхната резерва обаче изпълни дълга си и се завърна с душите им. Зири. – Тиаго кимна към него. Събралите се нададоха приветствени викове, а една тежка ръка се протегна и се стовари върху рамото на Зири. Той обаче нито за миг не се подведе, че всичко това може да доведе до нещо добро. Затова събра сили и не остана изненадан от другото, което последва.

– Сега обаче ти имаш нужда от нов отряд. Стига Рейзър да те приеме. – Тиаго се обърна към Рейзър.

"Не – помисли си Зири, стиснал зъби. – Всеки друг, но не и той."

– На вашите заповеди, генерале мой – разнесе се съскащият глас на Рейзър. – Само не обещавам, че и в моя отряд ще си играе на криеница с врага, нито че ще запази красивата си кожа.

С обидното "игра на криеница" бабаитите във войската, които не можеха да оценят подвига на това да спасиш душите на загиналите, нападаха резервите. Зири се стегна само при подмятането, че изобщо някога е предпочитал да се скрие. После обаче се сети какво са правили те през това време и вече нямаше причина да се възмущава. Ако трябваше да върши същото, той наистина би предпочел да се скрие. Нещо повече, би предотвратил клането.

Знаеше, естествено, че това няма как да стане. Почти цял живот прекара като войник. Това никога не му беше харесвало, но не пречеше и досега да е един от най-добрите. Поне докато Войнолюбеца беше жив, нямаше случай да се гнуси от делата си. Но ето, че и това стана.

– Покрай река Тан, източно от Балезар, има поредица от градове – продължи Тиаго. После се ухили в пристъп на нездрава екзалтация, за която Зири знаеше, че предвещава непоправими щети, и добави: – Искам утре ангелите в Балезар да се събудят и да се почудят защо Тан тече червена.

Загрузка...