Дни на кръв и звездна светлина

39. ПЪРВОТО ИЗПИТАНИЕ

На един черен път в южната част на Мароко някаква кола спря със скрибуцане и изплю двама пътници заедно с раниците им, после пое отново напред, съпроводена от облаци прах и берберски провиквания с пожелания за късмет. Зузана и Мик се задавиха от кашлица и заслониха лицата си с ръце. Бръмченето на двигателя постепенно заглъхна, а когато прахолякът се уталожи и те успяха най-накрая да се огледат, се оказаха в подстъпите на безкрайна пустош.

Зузана вирна брадичка.

– Божичко, Мик. Какви са ония зловещи светлини там?

Мик вдигна очи.

– Къде?

Тя посочи небето – цялото небе – и той трябваше два пъти да го обходи с поглед, преди да се обърне отново към нея и да попита:

– Имаш предвид... звездите ли?

– И дума да не става. Звезди съм виждала и преди. Те приличат на мънички точици върху небосвода. Тия обаче са точно над нас.

Онова, което на дневна светлина беше сурова земя, превърната от прахоляка в монотонен пейзаж, сега, в среднощния мрак, приличаше на странен гоблен, извезан със звезди. Мик се разсмя, след него и Зузана и двамата, омагьосани и захласнати, извиха вратове към небето.

– Човек може да откъсне тия проклетии като плодове – каза Зузана, протегна ръка и размърда пръсти към небето.

Но двамата скоро утихнаха, зареяли погледи над грубата камениста кора, каквато беше земята под краката им. Приличаше на кадър от документален филм, но от тези, които не навяват добри чувства.

– Нали не се каним да умираме точно тук – обади се Мик с ведър глас.

– Не – отвърна Зузана. – Така правят само по филмите.

– Правилно. В истинския живот глупавите гражданчета никога не умират в пустиня, нито се превръщат в избелели скелети.

– Които се разпадат на прах под копитата на камилите – добави Зузана.

– Не мисля, че камилите имат копита – рече Мик, но гласът му не звучеше особено уверено.

– Каквото и да имат, точно сега бих разцелувала всяка камила, която се изпречи насреща ми. Май трябваше да вземем няколко камили с нас.

– Права си – съгласи се той. – Хайде да се връщаме.

Зузана изпухтя.

– Ама че безстрашни изследователи на пустинята сме, няма що! Няма и пет минути, откакто сме тук.

– Правилно. А къде е това тук по-точно? Откъде си сигурна, че е точното място? Наоколо всичко изглежда еднакво.

Тя му подаде карта. Надраскана с червено мастило и облепена с бележки, тя определено не приличаше на нещо, което вдъхва доверие.

– Ето тук-тук. Не ми ли вярваш?

Той се поколеба.

– Разбира се, че ти вярвам. Знам колко усилия вложи в това, но... признай, че тук и двамата сме в чужди води.

– Моля, моля. Аз вече съм експерт по въпроса – отвърна тя. След проучванията, които направи за южните краища на Мароко, сега беше сигурна, че ще излезе победител във всяка викторина по темата. Даже смяташе, че е редно да я обявят за почетен номад заради положените усилия. – Знам, че тя е тук. Сигурна съм. Хайде да вървим. Дори се научих да ползвам компас. Имаме вода, имаме и храна. Имаме даже телефон – тя погледна телефона си, – който няма обхват. Е, въпреки това имаме вода, имаме и храна. Освен това казахме на хората къде отиваме. Или поне приблизително. Какъв е рискът тогава?

– Искаш да кажеш... като изключим чудовищата ли?

– О, чудовищата – пренебрежително отсече Зузана. – Нали си виждал скицника на Кару. Това са симпатични чудовища.

– Симпатични чудовища – повтори Мик, загледан към студената звездна пустош.

Зузана обви ръце около кръста му.

– Стигнахме чак до тук – взе да го придумва тя. – Това може да се превърне в едно от твоите изпитания.

Това го развесели.

– Говориш за едно от тия изпитания като във вълшебните приказки ли?

Тя кимна.

– Е, добре тогава. В такъв случай по-скоро да поемаме напред. – Той вдигна раницата си и държа нейната, докато пъхне ръце в презрамките.

Двамата свърнаха встрани от пътя и тръгнаха към онова, което тепърва ги очакваше.

– Май трябваше по-рано да попитам – обади се Мик, – ама колко са тия изпитания?

– Винаги са по три. Ето сега – трябва да изминем двайсетина километра. – Тя сбърчи нос. – Нагоре по хълма.

– Двайсетина километра? Любов моя, ти някога изминавала ли си пеша двайсетина километра?

– Естествено – отвърна Зузана. – На етапи.

Мик се разсмя и поклати глава.

– Добре поне, че остави ботушите с високи платформи.

– Как ли пък не. Те са в раницата ти.

– В моята... – Мик разтърси рамене, подрусвайки раницата и окачената на нея цигулка. – Предполагах, че са по-тежки.

Зузана придоби невинен вид. Сега носеше удобни според собствените си представи обувки. Това наистина бяха кецове, но подметките им от пореста гума бяха неколкократно по-дебели от нормалното и на всичкото отгоре с черно-белите си черти приличаха на зебра. Зузана хвана Мик за ръка и се гмурна в пустинята. И двамата усещаха авантюристична тръпка, която караше кръвта им да кипи. Зузана даже затананика със затворена уста, толкова силно беше вълнението ѝ. Скоро отново щеше да види приятелката си.

Да не говорим за пясъчния замък.

Пълен с чудовища.