Другата Болейн

Пролетта на 1524

Ана ми пишеше всяка седмица по време на дългите месеци на изгнанието си и аз си спомних за отчаяните писма, които на свой ред й бях писала от Хевър, когато бях прогонена от двора. Спомних си също, че тя не си беше правила труда да ми отговаря. Сега аз бях в двора, а тя беше захвърлена в пълно неведение и аз тържествувах по сестрински чрез милосърдието, което проявявах да й отговарям често, като не й спестих новините за моята плодовитост и задоволството на Хенри.

Бяха пратили баба Болейн в Хевър за компания на Ана, и тези две жени — младата елегантна дама, възпитаничка на френския двор, и мъдрата старица, видяла как мъжът й бе тръгнал от нищото и бе успял да забогатее и да се издигне — се дърпаха като диви котки на някой покрив от сутрин до вечер и правеха живота си непоносим.

Така ми писа Ана.

Аз веднага й написах писмо в отговор.

След безбройните отлагания, Джордж и Джейн Паркър трябваше най-сетне да се оженят в малкия параклис в Гринич. На Ана беше позволено да дойде от Хевър за един ден и да седи в една от високите ложи, където никой не можеше да я види, но не й позволиха да участва в сватбеното тържество. Най-важното за нас беше, че Ана щеше да пристигне предния ден, тъй като сватбата щеше да се състои сутринта, и ние тримата — Ана, Джордж и аз — имахме на разположение цялата нощ до първи петли.

Подготвихме се за дълга нощ, която да прекараме в приказки, все едно че бяхме акушерки, подготвящи се за трудно и дълго раждане. Джордж донесе вино, ейл и разредена бира. Аз слязох долу, прокраднах се незабелязано в кухнята и взех от готвачите хляб, месо, сирене и плодове. Те с най-голямо удоволствие ми ги натрупаха в една чиния, като си въобразяваха, че бременността в седмия месец ме караше да прегладнявам така.

Ана беше облечена в стеснения си костюм за езда. Изглеждаше възрастна за своите седемнадесет години; беше по-слаба и по-бледа, отколкото трябваше.

— Това е от разходките със старата вещица — каза тя мрачно. Мъката й беше придала спокойствие, което преди липсваше. Видът й подсказваше, че беше научила тежък урок: вече знаеше, че шансовете в живота не падат от небето в скута ти като зрели круши. Освен това й липсваше момчето, което обичаше — Хенри Пърси.

— Мечтая си за него — каза тя простодушно. — Толкова ми се иска да не го правех. Това е твърде безпредметно страдание. Изморих се от него. Звучи странно, нали? Но истината е, че се изморих да страдам.

Аз погледнах към Джордж. Той наблюдаваше Ана, а в очите му се четеше съчувствие.

— Кога е сватбата му? — попита Ана унило.

— Другия месец — каза той.

Тя кимна.

— Тогава всичко ще е свършено. Ако тя не умре, разбира се.

— Ако тя умре, той ще може да се ожени за теб — обнадеждих я аз.

Ана сви рамене.

— Глупачка — отвърна тя рязко. — Не бих могла да седя и да чакам деня, в който тя ще умре. Добра партия ще съм след всичко преживяно до сега, не смяташ ли? Особено, ако ти родиш момче. Ще бъда леля на незаконородения син на краля.

Несъзнателно обвих корема си с ръце, сякаш да попреча на бебето да чуе, че е желано само в случай, че се окаже момче.

— То ще носи фамилията Кери — напомних й аз.

— А ако се роди здраво и силно момче със златни коси?

— Ще го кръстя Хенри — усмихнах се аз при мисълта, че ще държа в обятията си здраво момченце със златни коси. — И не се съмнявам, че кралят ще бъде особено благосклонен към него.

— А ние ще се издигнем — отбеляза Джордж. — Като леля и чичо на кралския син; а той може би ще получи някое малко херцогство или графство. Кой ли може да каже.

— А ти, Джордж? — попита Ана. — Преливаш ли от радост, както подобава през тази най-щастлива нощ? Мислех си, че ще гуляеш някъде и ще се напиеш като свиня, вместо да прекараш нощта с две жени — едната надебеляла, а другата с разбито сърце.

Джордж си наля вино и се загледа мрачно в чашата си.

— Една надебеляла жена и една жена с разбито сърце прекрасно пасват на настроението ми — каза той. — Песните и танците няма да ми помогнат да се измъкна. Тя е истинска пепелянка, не смятате ли? Моята любима — бъдещата ми жена. Кажете ми истината. Нали не си въобразявам? Не ви ли се струва, че в нея има нещо, което може да накара човек да побегне през глава?

— О, стига глупости — казах аз малко сопнато. — Не е никаква пепелянка.

— Така ме вбесява, че ми идва да скърцам със зъби и винаги го е правила — каза Ана невъзмутимо. — Ако има клюка или надвиснат облаци, вещаещи бурен скандал, ако някой разправя небивалици по нечий адрес, тя се оказва винаги на мястото на събитието. Чува и вижда всичко, и винаги предполага най-лошото за хората.

— Така си и знаех — каза Джордж навъсено. — Господи! Каква съпруга ще си имам!

— В брачната нощ може да те чака изненада — отбеляза Ана лукаво, отпивайки от виното си.

— Моля? — изстреля Джордж.

Ан, с чаша в ръка, повдигна вежда.

— Знае прекалено много за една девственица — обяви тя. — Има прекалено дълбоки познания по женските въпроси. Както и за развратниците.

Джордж остана с отворена уста.

— Не ми казвай, че може да не е девствена! — възкликна той. — Със сигурност мога да се измъкна, ако не е девствена!

Ана поклати отрицателно глава.

— Никога не съм виждала някой мъж да проявява към нея нещо повече от най-обикновена вежливост — каза тя. — Кой може да поиска нещо от нея, за Бога? Но тя си отваря очите на четири и слухти, без значение за какво става въпрос. Веднъж я чух да си шушука с едната от момичетата Сиймор за някаква, която легнала с краля — не ставаше дума за теб — обърна се тя към мен. — Дълго си обясняваха, че било правилно да се целуваш с отворена уста, какво да правиш с езика си и тям подобни; обсъждаха дали трябвало да се лежи под или над краля; къде трябвало да си сложиш ръцете, за да му доставиш незабравимо удоволствие.

— И тя знае всички тези трикове, така ли? — попита Джордж смаян.

— Поне така звучеше — усмихна се Ана, като видя изненадата му.

— О, Боже Господи! — каза Джордж, сипа ми още вино и ми го подаде. — Може пък да се окажа по-щастлив съпруг, отколкото съм могъл да предположа. Къде да са ръцете, а? И къде трябва да са ръцете, мистрес Анамария? Явно ти знаеш, също като моята очарователна бъдеща съпруга, след като си чула този разговор.

— О, не ме питай — отвърна Ана. — Аз съм девствена. Питай, когото си искаш. Попитай майка ни, татко или чичо. Попитай кардинал Уолси, той го разгласи официално. Девственица съм. Аз съм заверена, официално подпечатана девственица. Уолси, самият архиепископ на Йорк, може да потвърди това. Никой не е толкова девствен, колкото съм аз.

— Тогава аз ще ти разкажа всичко по въпроса — каза Джордж развеселен. — Ще ти пращам писма в Хевър, а ти можеш да ги четеш на баба Болейн.

На сватбата си Джордж беше толкова блед, като че ли той беше невестата. Само аз и Ана знаехме, че това не е следствие от прекарана в пиянство нощ. Когато Джейн Паркър се отправи към олтара при него, той не се усмихваше, но тя сияеше за двама.

С ръце на корема, аз си казах, че беше изтекла много вода от времето, когато аз стоях пред олтара и се кълнях, че ще забравя всички други и ще бъда вярна на Уилям Кери. Той ме потърси с поглед и се усмихна вяло, сякаш също си мислеше, че далеч не бяхме предвидили подобна развръзка, когато само преди четири години кръстосаха ръцете ни.

Крал Хенри седеше най-отпред, гледаше как Джордж се обрича на бъдещата си съпруга и аз си помислих, че семейството ми добре се възползва от подутия ми корем. Кралят беше закъснял за моята сватба и беше дошъл само да засвидетелства уважение към приятеля си Уилям, а не за да почете семейство Болейн. Но сега, когато тази двойка обърна гръб на олтара, за да поеме по пътечката между столовете, кралят седеше на първия ред и заедно с мен поведе гостите на празненството. Майка ми ме погледна и ми се усмихна, сякаш бях единствената й дъщеря, докато Ана се измъкваше тихо от убежището си през една странична вратичка, а после яхна коня си и се отправи обратно към Хевър, придружена само от няколко слуги.

Представих си я как язди сама до Хевър, как се спира на портата и вижда замъка облян от лунната светлина, красив като приказка. После си представих виещия се към подвижния мост път. Дочух грохота от спускането на моста, после глухия тътен на копитата, когато конят пристъпваше предпазливо по дървените дъски. Представих си мириса на влага, който идваше от рова, лекия аромат на печено на шиш месо, което се долавяше на влизане в двора. Представих си плувналия в лунна светлина двор и края на неравното очертание на фронтона на фона на нощното небе и раздвоеното ми сърце закопня да бъда най-обикновена земевладелка в Хевър, вместо фалшива кралица на един маскарад, наречен кралски двор. С цялата си душа зажаднях да нося в утробата си законен син, да мога да погледна през прозореца на имението си и да видя своята земя — достатъчно ми беше едно малко имение — както и да знам със сигурност, че един ден тази земя ще му принадлежи по право.

Но вместо това аз бях късметлийката Болейн, една Болейн, благословена с богатства и спечелила благоразположението на краля. Болейн, която не можеше да предвиди границите на бъдещите владения на сина си и която не можеше да си представи колко високо той можеше да се издигне.