Другата Болейн

Есента на 1533

Болките на Ана започнаха призори и акушерката веднага ме повика в родилната стая. Трябваше едва ли не със сила да си пробивам път сред придворни, правници и дворцови служители, изпълнили залата за аудиенции пред стаята й. Най-близо до вратата бяха придворните дами, готови да помогнат на кралицата в нейната стая, които всъщност не вършеха нищо, освен да се плашат една друга със страшни истории за трудни раждания. Принцеса Мери беше сред тях, а бледото й лице беше смръщено в обичайното за нея решително изражение. Помислих си, че беше жестоко от страна на Ана да прави дъщерята на Катерина свидетелка на раждането на детето, което щеше да я лиши от наследство. Аз й се усмихнах вяло, когато минах край нея, а тя ми се поклони с обичайния за нея лек, едва забележим реверанс. Тя не можеше да се довери на никого, никога занапред нямаше да има вяра никому.

Вътре в стаята беше истински ад. Бяха завързали въжета за краищата на леглото, в които Ана се бе вкопчила като удавница. Чаршафите бяха вече изцапани с кръв, а акушерките грееха на огъня специална каша за възвръщане на силите, и затова подклаждаха огъня през цялото време. Ана беше гола от кръста надолу. Потеше се и плачеше от страх. Две други придворни дами напевно и нервно рецитираха молитви, а от време на време тя изпищяваше от болка.

— Трябва да се отпусне — каза една от акушерките. — Твърде много се напряга.

Пристъпих към леглото и зачаках.

— Ана, отпусни се — казах аз. — Това ще продължи с часове.

— Ти си, нали? — каза тя и отметна косите си. — Решила си все пак да се вдигнеш от леглото си, така ли?

— Дойдох веднага като ме повикаха. Искаш ли да направя нещо за теб?

— Искам да направиш това вместо мен — каза тя. Умът й беше буден както винаги.

Аз се разсмях.

— Не и аз!

Тя протегна ръка към мен и когато я хванах, я стисна.

— Господи, помогни ми, умирам от болки — каза тя.

— Бог ще ти помогне — казах аз. — Ти раждаш християнски принц, нали така? Сега ще родиш момче, което един ден да оглави английската църква, нали?

— Не ме оставяй — каза тя. — Мога всеки момент да повърна от страх.

— Така или иначе ще повърнеш — казах аз весело. — Ще стане много по-зле от това, преди да започнеш да се оправяш.

Ана имаше болки през целия ден и когато те се усилиха и зачестиха, стана ясно, че бебето е на път. Тя спря да се бори и стана разсеяна и сънлива, тялото й вършеше всичко вместо нея. Аз я повдигах, докато акушерката застилаше чаршаф за бебето. Тя извика радостно, когато главичката му се подаде от напрегнатото тяло на Ана, а след това с едно приплъзване излезе и цялото бебе.

— Слава на Бога — каза жената.

Тя се наведе и засмука устата на бебето, и ние чухме плача му. Двете с Ана се надигнахме да видим.

— Принц ли е? — попита Ана без дъх и с прегракнал от викане глас. — Той ще бъде принц Едуард Хенри.

— Момиче е — каза акушерката, преднамерено весела.

Почувствах тежестта на Ана, която се свлече назад разочаровано, и се чух да прошепвам:

— О, Боже, не.

— Момиче е — повтори акушерката. — Здраво и силно момиченце — повтори тя, сякаш искаше да предотврати разочарованието ни.

За миг помислих, че Ана е припаднала. Беше бледа като самата смърт. Аз й помогнах да се наклони на възглавницата и отметнах косите й от потното чело.

— Момиче.

— Най-важното е, че бебето е живо — казах аз, като се опитвах да се преборя с обзелото и мен отчаяние.

Акушерката уви бебето в пелени и го потупа. Аз и Ана обърнахме заедно глави към него, като чухме пронизителния му плач.

— Момиче — каза Ана ужасено. — Момиче. За какво ни е момиче?

Джордж каза същото, когато му съобщих. Чичо Хауърд изруга на висок глас, нарече ме ненужна кранта, а сестра ми глупава уличница, когато отидох при него с новината. Съдбата на цялото ни семейство зависеше от това обикновено събитие — раждането. Ако Ана беше родила момче, ние щяхме да сме най-влиятелното семейство в Англия със сигурен залог за трона. Тя обаче роди момиче.

Хенри, царствен и непредсказуем, не се оплакваше. Той взе бебето в скута си, похвали сините й очи, и силното набито телце. Възхищаваше се на малките й ръчички, на трапчинките по пръстчетата й, на мъничките съвършени ноктенца. Той каза на Ана, че следващия път трябва да имат момче и че сега е щастлив да има още една принцеса, при това толкова мъничка и съвършена, в семейството. Той заповяда в писмата, които бяха предназначени да оповестят, че се е родил принц, да се добави едно „еса“ накрая, за да съобщи на френския крал и на испанския император, че има втора дъщеря. Стисна зъби и се опита да не мисли за това какво щяха да кажат в европейските кралски дворове. Щяха да се присмиват на Англия, че се е преминало през всички тези политически катаклизми, само и само, за да може една жена, която дори не бе принцеса по кръв, да роди дъщеря на краля. Все пак аз му се възхищавах онази вечер, когато той взе сестра ми в обятията си, целуна косите й и я нарече „любима моя“. Разбирах го: той беше твърде горд, за да даде на някого да разбере разочарованието му. Помислих си, че той беше невероятно суетен човек, който се отдаваше на опасни приумици, и въпреки това — или може би именно заради това — беше велик крал.

Отидох в спалнята си след тридесет и шест безсънни часа, а думите на гняв и отчаяние, които сипеха баща ми, чичо ми и брат ми звъняха още в ушите ми. Намерих там Уилям пред малък пирог с месо на масичката до камината и кана с бира.

— Помислих си, че ще си изморена и гладна — каза той наместо поздрав.

Паднах в прегръдките му и зарових лице в ризата му, която ухаеше успокояващо.

— О, Уилям!

— Проблеми ли има?

— Те са толкова ядосани, а Ана е отчаяна. Никой не погледна бебето освен краля, при това и той го стори само за няколко секунди. И всичко изглежда толкова ужасно. О, Боже, само да беше момче!

Той ме потупа по гърба.

— Спокойно, любов моя. Всичко ще си дойде на мястото. Те ще си имат и друго дете. Следващия път вероятно ще бъде момче.

— Още една година — казах аз. — Още една година, преди да изчезнат опасенията на Ана и преди аз да се освободя от нея.

Той ме придърпа към масата, настани ме пред нея и тикна една лъжица в ръката ми.

— Яж — каза той. — Всичко ще изглежда много по-добре, когато се нахраниш и се наспиш.

— Къде е Мадж? — попитах боязливо и погледнах към вратата.

— Буйства из залата като същински пияница — каза той. — Дворът е подготвил празненство в чест на принца и смята да празнува, независимо от случилото се. Мадж няма да се прибере през следващите няколко часа, ако изобщо се прибере.

Кимнах и изядох вечерята си, както той ми каза. Когато приключих, той ме придърпа на леглото и зацелува ушите, шията и клепачите ми много нежно, докато не забравих всичко, свързано с Ана и нежеланата й дъщеря, не се обърнах и не потънах в обятията му. Заспах така, напълно облечена, на завивките на леглото си, разкъсвана между съня и желанието. Заспах и ми се присъни, че той ме люби, а той остана до мен и галеше лицето ми през цялата нощ.

Веднага щом Ана се възстанови след раждането, тя се зае да организира грижите за малката принцеса Елизабет в замъка Хетфилд, където за принцесата щяха да се грижат дойки и прислужници под ръководството на нашата леля, лейди Ана Шелтън, дискретната майка на Мадж. Принцеса Мери, която била забелязана да се смее, прикрила с ръка устата си, над провала на Ана, задето роди момиче, трябваше също да замине далеч от баща си и от двора.

— Тя може да прислужва на Елизабет — каза Ана безгрижно. — Може да й бъде придворна дама.

— Ана — казах аз. — Тя е принцеса, която има своите права. Тя не може да прислужва на дъщеря ти, това не е правилно.

Ана ми се усмихна сияйно.

— Глупачка — каза тя простичко. — Нещата са свързани помежду си. Трябва да я виждат там, където аз съм я пратила и трябва да прислужва на дъщеря ми, защото така ще знам, че аз съм истинската кралица, а Катерина е забравена.

— Не можеш ли да си дадеш почивка? — попитах аз. — Постоянно ли трябва да кроиш някакви заговори?

Тя ми се усмихна горчиво.

— Ти да не смяташ, че Кромуел си дава почивка? Не смяташ, че Сиймор си дават почивка, нали? И едва ли ти се вярва, че испанският посланик и мрежата му от шпиони, заедно с онзи проклета жена, си дават почивка и си казват: „Е, тя се омъжи за него и му роди никому непотребно момиче, и сега, макар че козовете са в ръцете ни, нека си починем малко.“ Нали не го мислиш?

— Не — казах аз неохотно.

Тя ме погледна за миг.

— Човек може да започне да се чуди как успяваш да изглеждаш толкова закръглена и доволна от себе си, след като всеки разумен човек ще предположи, че би трябвало едва да оцеляваш с мизерната си издръжка и да слабееш.

Не можах да сдържа смеха си пред нейната мрачна представа за мен.

— Справям се — казах аз кратко. — Но трябва вече да видя децата си в Хевър, ако ме пуснеш да ги посетя.

— О, тръгвай — каза тя, отегчена от това ми желание. — Но се върни в Гринич навреме за коледните празници.

Аз бързо се отправих към вратата, преди да е променила решението си.

— И кажи на Хенри, че трябва да отиде при частен учител, за да му се даде подобаващо образование — каза тя. — Може да замине по-късно тази година.

Аз се спрях с ръка на вратата.

— Моето момче? — прошепнах аз.

— Моето момче — поправи ме тя. — Както ти е известно, той не може само да си играе през цялото време.

— Мислех си…

— Уредих той да учи със синовете на сър Франсис Уестън и Уилям Бреретън. Казаха ми, че те се учат добре. Време му е да започне да се среща с момчета на неговата възраст.

— Не искам той да общува с тях — казах аз веднага. — Не и със синовете на тези двамата.

Тя повдигна тъмната си вежда.

— Те са благородници от моя двор — напомни ми тя. — Синовете им ще бъдат също придворни, при това те могат да бъдат негови придворни някой ден. Той трябва да бъде с тях. Това е моето решение.

Искаше ми се да й се разкрещя, но ощипах крайчетата на пръстите си и продължих да говоря мило и тихо.

— Ана, той е все още малко момче. Щастлив е със сестра си в Хевър. Ако искаш той да получи образование, аз мога да остана там с него. Аз ще го обучавам…

— Ти! — тя се разсмя. — По-добре да накараме патиците от рова да го учат да квака. Не, Мери. Решила съм. Кралят е съгласен с мен.

— Ана…

Тя се облегна назад и ме изгледа сковано.

— Доколкото разбрах, ти искаш да го видиш тази година, нали? Да не би да искаш да го пратя веднага при частния му учител?

— Не!

— Тогава тръгвай, сестричке. Защото аз съм взела решение, а ти само ме отегчаваш.

Уилям ме следеше с поглед, докато аз беснеех нагоре-надолу из малката ни стаичка.

— Ще я убия — кълнях се аз.

Той беше затиснал вратата с гръб, след като провери дали прозорецът е добре затворен и да не би някой да ни подслушва.

— Ще я убия! Да остави момчето ми, безценното ми момченце заедно със синовете на тези содомити! Искала да го подготви за живота в двора! Да заповядва на принцеса Мери да прислужва на нейната Елизабет и в същото време да праща момчето ни на заточение! Тя е луда! Амбицията й я е подлудила. А моето момче… момченцето ми…

Гърлото ми се бе свило и думите излизаха с трудност. Коленете ми поддадоха, аз зарових лице в завивките на леглото и захлипах.

Уилям не помръдна от поста си на вратата и ме остави да си поплача. Той почака, докато не вдигнах глава и не избърсах бузите си с ръка. Едва тогава пристъпи напред, коленичи на пода до мен, така че аз допълзях до него, съкрушена от мъката си, и се озовах в прегръдките му. Той ме прегърна нежно и ме залюля, сякаш аз самата бях малко дете.

— Ще си го върнем обратно — прошепна той в косите ми. — Ще си прекарваме чудесно с него, после ще го изпратим при неговите учители, а след това ще си го вземем обратно. Обещавам ти. Ще си го вземем обратно, любима моя.