Другата Болейн

Лятото на 1524

Аз се оттеглих от двора през целия месец юни, за да се подготвя за раждането. Стаята ми беше тъмна, по стените й висяха гоблени — не можех да излизам навън, нито да дишам чист въздух, докато не се изнижеха шестте дълги седмици след раждането на бебето ми. Трябваше да стоя затворена два месеца и половина. За мен се грижеше майка ми, заедно с две акушерки, на които пък помагаха две слугини и камериерка. Пред стаята денонощно дежуреше аптекар, който чакаше да бъде извикан при необходимост.

— Може ли Ана да дойде при мен? — попитах майка си, като огледах притъмнялата стая.

Тя се намръщи.

— Баща й нареди да остане в Хевър.

— О, моля те — казах аз. — Това е толкова дълго време, бих искала тя да ми прави компания.

— Разрешавам да те посещава — нареди майка ми. — Но не може да присъства на раждането на кралския син.

— Или дъщеря — напомних й аз.

Тя прекръсти корема ми.

— Моля те, Господи, нека да е момче — промълви тя.

Не казах нищо, доволна, че щеше да се изпълни волята ми Ана да идва при мен и да ме вижда. Тя дойде за един ден, но остана два. Така се отегчаваше в Хевър и се дразнеше от баба Болейн, че отчаяно искаше да се махне оттам — предпочиташе да се намира в мрачна стаичка със сестра си, която прекарваше дните си в шиене на дрешки за незаконороденото дете на краля.

— Ходила ли си до фермата Хоум? — поинтересувах се аз.

— Не — отвърна тя. — Само съм минавала край нея.

— Чудех се как ли вървят ягодите, които засадиха там.

Тя сви рамене.

— А фермата на Питър? Ходи ли за стригането на овцете?

— Не — каза тя.

— А знаеш ли каква е реколтата на сеното тази година?

— Не.

— Ана, какво, за Бога, правиш по цял ден?

— Чета — каза тя. — Упражнявам се по музика. Съчиних няколко песни. Яздя ежедневно. Разхождам се в градината. Какво друго мога да правя в провинцията?

— Аз ходя на обиколки по фермите — отвърнах.

Тя повдигна вежда.

— Те са винаги едни и същи. Тревата си расте.

— Какво четеш?

— Теология — каза тя сухо. — Чувала ли си за Мартин Лутер?

— Разбира се, че съм чувала — засегнах се аз. — Знам достатъчно, за да ми е известно, че е еретик и че книгите му са забранени.

Ана се усмихна загадъчно.

— Не е задължително да е еретик — каза тя. — Зависи от гледната точка. Чела съм неговите книги, както и книги от други автори, които мислят по същия начин като него.

— По-добре си мълчи — предупредих я аз. — Ако майка ни и баща ни разберат, че четеш забранени книги, ще те пратят отново във Франция или където и да е, само да се отърват от теб.

Тя сви рамене.

— Никой не ми обръща внимание, тъй като славата ти ме е засенчила. Има само един начин човек да бъде в центъра на вниманието на това семейство, и той е да скочи в леглото на краля. Трябва да си блудница, за да спечелиш любовта на роднините ни.

Аз скръстих ръце на корема си, без изобщо да се впечатлявам от злобата й.

— Няма нужда да се заяждаш, само защото съдбата ме е довела до тук. Нямаше нужда и да се захващаш с Хенри Пърси и да изпадаш в немилост.

За момент маската падна от красивото й лице и в очите й грейна копнеж.

— Имаш ли вести от него?

Аз поклатих глава.

— Даже да беше писал, нямаше да ми дадат писмото му — казах аз. — Мисля, че все още воюва с шотландците.

Тя стисна устни, за да сподави стона си.

— О, Боже, а ако е ранен или убит?

Усетих бебето да рита и положих топлите си ръце на отпуснатия корсаж.

— Ана, той не трябва да означава нищо за теб.

Трептящите й мигли премрежиха възбудата в погледа й.

— Той не означава нищо за мен — отвърна тя.

— Сега той е женен мъж — казах аз настоятелно. — Когото ще трябва да забравиш, ако искаш да се върнеш обратно в двора.

Тя посочи корема ми.

— Ето го моя проблем — каза тя безочливо. — Всичко, от което се интересуват в това семейство, е, че може да носиш кралски син. Писах на баща ни поне десет пъти и той нареждаше на писаря си да ми отговори вместо него. Той не мисли за мен. Не го е грижа за мен. Вълнува го само твоят издут корем.

— Съвсем скоро ще разберем всичко — казах аз. Опитвах се да запазя хладнокръвния си тон, но страха ме завладяваше. Ако се случеше да родя дъщеря на Хенри и тя се окажеше достатъчно здраво и хубаво бебе, това щеше да потвърди пред света неговата потентност. Но той не беше кой да е мъж. Той искаше да докаже на света, че може да прави здрави деца. Но искаше и да докаже на света, че може да прави синове.

Роди се момиче. Въпреки че бяхме прекарали всички тези месеци в надежда и в тихи молитви, даже след като бяха отслужени специални литургии в Хевър и в църквата на Рочфорд, се роди момиче.

Но тя беше моето малко момиченце. Беше едно сладко малко вързопче с ръчички, мънички като на жабче и с очи, от които искреше синьото на притъмнялото среднощно небе над Хевър. По главичката й имаше черна коса — пълна противоположност на огненозлатистите коси на Хенри. Въпреки всичко, тя беше взела хубавите му устни, които приличаха на розова пъпка и само чакаха целувки. Протягаше се така, сякаш беше самият крал, отегчен от твърде малкото похвали, които получаваше. А когато плачеше, но почервенелите от яд бузки се стичаха истински сълзи на монарх, на когото са отнели законните права. Когато я хранех, притиснала я в прегръдките си и се възхищавах на чудната настоятелност и сила, с която сучеше от гръдта ми, тя се подуваше като агънце, а после заспиваше като пияница, претърколил се до бъчва с медовина.

Държах я непрекъснато в обятията си. Имаше кърмачка, но аз се оплаквах от силни болки в гърдите, заради което се виждаха принудени да я оставят да изсуква докрай млякото ми, и така с хитрост я запазвах при себе си. Бях се влюбила в нея. Бях влюбена до уши и не можех да си представя с какво можеше да е по-добра, ако се беше родила момче.

Дори Хенри изпадаше в умиление, когато я виждаше при посещенията си в стаята на родилката. Той я вземаше от люлката и се дивеше на съвършенството на личицето, ръчичките и малките крачета, повити в бродирани пеленки.

— Ще я кръстим Елизабет — каза той, като я полюшваше нежно.

— Може ли аз да избера името й? — зададох аз дръзкия въпрос.

— Не ви ли харесва Елизабет?

— Мислех си за друго име.

Той сви рамене. Това все пак беше име за момиче. Не беше особено важно какво щях да избера.

— Както желаете. Кръстете я както искате. Красиво бебче, нали?

Той ми подари кесия, натъпкана със злато и диамантена огърлица. Донесе ми и някои книги, сред които и критика на собствената му книга на теологическа тематика, както и някои тежки четива, препоръчани от кардинал Уолси. Благодарих му за тях, оставих ги настрана и помислих, че можеше да ги пратя на Ана, която да ми опише накратко съдържанието им, за да мога да оставям у хората впечатление, че съм ги чела.

В началото на посещението му ние се държахме съвсем официално, седнали от двете страни на камината, но после той ме понесе на ръце към леглото, легна до мен и ме целуна мило и нежно. Не след дълго той ме пожела и аз трябваше да му напомня, че още не съм ходила на благодарствена литургия, която трябваше да отслужат за успешното раждане. Не бях чиста. Аз покорно докоснах одеждата му и той с въздишка взе ръката ми и я сложи на твърдата издутина. Искаше ми се някой да може да ми обясни какво иска той от мен. Тогава той сам насочи ласките ми, прошепна в ухото ми какво да правя и скоро след неговите движения, съчетани с моите, които бяха съвсем неумели, той въздъхна и се отпусна.

— Това достатъчно ли ви е? — попитах аз послушно.

Той се обърна към мен и ми се усмихна мило.

— Любов моя, след толкова време, за мен е истинско щастие да ви притежавам отново, макар и по този начин. Когато отивате на църква, няма нужда да го изповядвате — грехът е мой. Но вие бихте съблазнили и светец.

— Обичате я, нали? — настоях аз.

Той се засмя лениво и доволно.

— Да, разбира се. Тя е сладка като майка си.

След малко той се изправи и поправи дрехите си. Дари ме с онази възхитителна закачлива усмивка, която още ми доставяше удоволствие, независимо, че половината от вниманието ми беше заето с бебето в люлката, а другата половина — с болките в натежалата от мляко гръд.

— Покоите ви ще са близо до моите, когато се пречистите в църква — обеща той. — Искам да бъдете винаги до мен.

Аз се усмихнах. Това беше един изпълнен с очарование миг. Кралят на Англия ме искаше до себе си, постоянно до себе си.

— Искам да ми родите момче — допълни той без увъртане.

Баща ми се сърдеше, че съм родила момиче — или поне така твърдеше майка ми — тази новина дойде от външния свят, който вече ми беше станал чужд. Чичо ни беше разочарован, но решен да не го показва с поведението си. Аз кимах и се преструвах, че проявявам интерес, но всичко, което ме вълнуваше, беше радостта ми от това, че тази сутрин тя си беше отворила очичките и се беше вгледала в мен по-напрегнато от друг път, сякаш разбираше, че аз съм майка й. Баща ми и чичо ми не бяха допуснати при родилката, а кралят не повтори визитата си. Имах чувството, че това място беше убежище, тайна стая, в която мъжете, техните намерения и коварства нямаха място.

Джордж дойде, нарушавайки с присъщата си елегантна небрежност установените правила.

— Нищо чак толкова страшно не се случва тук, нали? — попита той, надничайки през вратата.

— Нищо — отвърнах аз с усмивка, подканих го да влезе и подадох бузата си за целувка. Той се наведе и ме целуна силно по устата.

— О, колко е прекрасно, сестричке и млада майко — колко забранени удоволствия на едно място. Целуни ме отново — целуни ме така, както целуваш Хенри.

— Стига толкова — избутах го аз. — Ела да видиш бебето.

Той надзърна в обятията ми, където тя спеше.

— Хубава косица — каза той. — Как ще я кръстите?

Хвърлих поглед към вратата и се уверих, че е затворена. Знаех, че на Джордж мога да се доверя.

— Искам да я нарека Катерина.

— Доста странно желание.

— Не виждам защо. Аз съм нейна придворна дама.

— Но това е бебето на съпруга й.

Аз се разсмях — беше невъзможно да скрия радостта си.

— О, зная, Джордж. Но аз започнах да й се възхищавам още от момента, в който започнах службата си при нея. С това искам да й засвидетелствам почитта си — независимо от случилото се досега.

Той все още не изглеждаше съвсем убеден.

— Смяташ ли, че тя ще го изтълкува по същия начин? Дали няма да го приеме като подигравка?

Тази мисъл така ме разтърси, че притиснах Катерина по-здраво към себе си.

— Тя дори не би допуснала мисълта, че бих искала да злорадствам по неин адрес.

— Ей, защо плачеш? — попита Джордж. — Няма защо да плачеш, Мери. Спри да плачеш, млякото ти може да секне или да стане Бог знае какво.

— Не плача — казах аз, без да обръщам внимание на сълзите, които се стичаха по страните ми. — Не искам да плача.

— Е, тогава спри — настоя Джордж. — Спри, Мери. Майка ни сега ще дойде и всички ще ме обвиняват, че съм те разстроил. И ще добавят, че изобщо не ми е тук мястото. Защо не дочакаш момента, в който ще можеш да излизаш оттук и сама не попиташ кралицата дали такъв комплимент би й се понравил? Това е всичко, което мога да ти предложа.

— Да — казах аз, внезапно успокоена. — Или мога първо да го направя, а след това да й обясня.

— Само не плачи — напомни ми той. — Тя е кралица и сълзите ти няма да й се понравят. Обзалагам се, че нито веднъж не си я виждала да плаче през всички онези дни и нощи, в които си била до нея през последните четири години.

Аз се замислих за миг.

— Не — отвърнах аз, произнасяйки думите бавно и отчетливо. — Знаеш ли, че наистина не съм я виждала да плаче нито веднъж през всичките тези години.

— Няма и да я видиш — каза той със задоволство. — Тя не е от онези, които рухват след някой неуспех. Тя е жена, надарена с невероятна воля.

Единственият ми друг посетител беше съпругът ми, Уилям Кери. Беше облечен изискано и носеше купа с ранни ягоди, които беше поръчал да донесат от Хевър.

— Вкусът им ще ви напомня за вашия дом — обясни той вежливо.

— Благодаря.

Той погледна към люлката.

— Чух, че се е родило прекрасно и здраво момиченце.

— Да, така е — казах аз, леко жегната от безразличието в гласа му.

— И как ще я наречете? Каква фамилия ще носи? Предполагам, че би трябвало да е моята и че няма да бъде Фитцрой или нещо подобно, което да удостоверява незаконния й кралски произход?

Аз прехапах език и сведох глава.

— Съжалявам, ако съм ви засегнала, съпруже — казах аз смирено.

Той кимна.

— Е, какво ще е името й?

— Ще бъде Кери. Мислех си за Катерина Кери.

— Както желаете, мадам. Дадоха ми пет добри парцела земя за стопанисване и рицарско звание. Сега съм сър Уилям, а вие сте лейди Кери. Приходите ми са над два пъти по-високи отпреди. Той не ви ли осведоми?

— Не — отвърнах.

— Радвам се на изключителното благоразположение на краля. Ако ни бяхте ощастливили със син, вероятно щях да имам имение в Ирландия или във Франция. Можеше да бъда лорд Кери. Колко ли високо можеше да ни издигне един незаконен син?

Не му отговорих. Тонът му беше благ, но в самите думи се долавяше острота. Дори не ни хрумна да празнуваме новопридобитото му благосъстояние, което беше получил за ролята си на най-известния рогоносец в Англия.

— Знаете ли, аз се надявах да стана видна личност в кралския двор — каза той с горчивина. — Това беше, когато разбрах, че моята компания се нрави на краля и когато и моята звезда се издигаше. Надявах се да бъда като баща ви — опитен държавник, който да разбира добре от политика, да води преговори във великите кралски дворове в Европа, да се справя безупречно със задълженията си и в очите на всички да се е сраснал с интересите на собствената си родина. Но не стана така; ето че сега съм възнаграден десетократно повече за безделието си и за това, че гледам настрани, докато кралят отвежда жена ми в леглото си.

Продължих да мълча и да гледам в нозете си. Когато вдигнах поглед, той ме гледаше, а на устните му играеше иронично кисела и тъжна полуусмивка.

— Малката ми женичка — каза той нежно. — Не прекарахме много време заедно, нали? Не прекарвахме много време в постелята, а и прекараното там време далеч не беше оползотворено. Не се научихме на нежност, нито дори на страст. Имахме толкова малко време.

— Аз също съжалявам за това — казах тихо.

— За това, че не прекарвахме повече време в леглото?

— Милорд? — казах аз, истински объркана от внезапната язвителност на тона му.

— Вашите роднини решиха, че всичко е било плод на моята фантазия и че ние в действителност дори не сме консумирали брака си. Това ли желаете да кажа? Да отрека, че съм бил с вас?

Аз се сепнах.

— Не! Добре знаете, че моите желания не играят роля тук.

— Значи те не са ви подшушнали да кажете на краля, че съм бил неспособен през първата ни брачната нощ, както и през всяка друга нощ след това?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Защо да му казвам такова нещо?

Той се усмихна.

— За да бъде бракът ни разтрогнат — предположи той. — И да се считате за неомъжена. И за да може следващото ви дете да носи името Фитцрой, да убедите Хенри да го признае за законороден и да го направи наследник на трона. Тогава вие ще станете майка на следващия английски крал.

Настъпи тишина. Усетих, че се взирам в него с невиждащи очи.

— Защо не са ми казали това?

— О, такива сте си вие от семейство Болейн — каза той мило. — Какво ще стане с вас, Мери, ако разтрогнат брака ни и ви тласнат напред по този път? Тогава бракът ни няма да е повече в сила и вие, без съмнение, ще бъдете просто една развратница, малка и хубава развратница.

Почувствах как страните ми пламват, но не отвърнах нищо. Той се вгледа в мен за миг и аз видях как гневът отстъпва място на отегчено състрадание.

— Кажете каквото е необходимо — посъветва ме той. — Каквото ви заповядат. Ако поискат от вас да кажете, че през първата брачна нощ съм бил зает да жонглирам със сребърни топчета и никога не съм бил между краката ви, то направете го, ако трябва и се закълнете — а ще ви се наложи да го направите. Ще си навлечете враждата на кралица Катерина, както и тази на цяла Испания. Така че ще ви спестя моята. Бедното глупаво малко момиченце. Ако в люлката лежеше момче, досега да бяха ви накарали да дадете лъжливите си показания още с причестяването ви в църквата, за да се отървете от мен и да продължавате да впримчвате Хенри.

Ние се гледахме настойчиво.

— Тогава ние с вас трябва да сме единствените хора на света, които се радват, че тя се е родила момиче — прошепнах аз. — Защото не искам да имам повече, отколкото имам сега.

Той отвърна с горчива усмивка на придворен.

— А следващия път?

Дойде лятото и стана време дворът да поеме по прашните пътища към Съсекс, а после нататък, към Уинчестър и оттам към Ню Форест, за да може кралят да ходи на лов за елени от ранни зори до залез-слънце и всяка вечер да се отдава на пиршества с еленско месо. Съпругът ми яздеше със своя господар — когато мъжете бяха заедно, забравяха за ревността. Дворът се придвижваше, хрътките бягаха пред конете и джафкаха, соколите идваха по-отзад, в специална кола, придружавани от соколарите, които яздеха редом и им пееха, за да ги поддържат спокойни. Брат ми също беше тук, яздеше до Франсис Уестън, яхнал новия си черен жребец — едро и силно животно, което кралят му беше подарил от кралската конюшня, още едно доказателство за любовта му към мен. Баща ми беше в Европа във връзка с безкрайните преговори между Англия, Франция и Испания, и се опитваше да овладее амбициите на тримата млади и блестящи монарси, които си съперничеха за титлата най-могъщ крал на Европа. Майка ми яздеше с двора, следвана от свитата наши слуги. Чичо ни се движеше със собствените си служители, облечени в ливреите на рода Хауърд и както винаги, следеше със зорко око амбициите и преструвките на семейство Сиймор. С нас бяха още семейство Пърси, Чарлс Брандън и кралица Мери, неколцина лондонски златари, чуждестранните посланици: всички именити мъже на кралството оставяха земите, фермите, корабите, мините, търговията и градските си имения, за да дойдат на лов с краля — никой не смееше да пропусне това събитие, което можеше да донесе парични облаги, земи, някоя и друга услуга от страна на краля, а ако игривият му поглед паднеше на някоя хубавка съпруга или дъщеря, тогава човек можеше да се докопа и до някой по-висок пост.

Слава Богу, тази година на мен всичко това ми беше спестено. Бях щастлива, че съм сама и яздех бавно по пътечките в Кент. Ана ме посрещна в чистия двор на замъка в Хевър с потъмняло от гняв лице, като буревестник сред лято.

— Трябва да си полудяла — каза тя наместо поздрав. — Какво правиш тук?

— Искам да прекарам лятото с бебето тук. Имам нужда от почивка.

— Не изглеждаш така, като че ли имаш нужда от почивка — Ана огледа лицето ми критично. — Красива си — заключи тя ядно.

— Погледни я само — аз издърпах шала от личицето на Катерина. Тя беше спала през по-голямата част от пътуването, полюшвана от движението на каретата.

Ана погледна учтиво бебето.

— Симпатична е — каза тя неубедително. — Но защо не я изпрати с кърмачката?

Въздъхнах, защото разбрах колко е невъзможно да се обясни на Ана, че има и по-добри места на света от кралския двор. Тръгнах към залата и оставих дойката да вземе Катерина от прегръдките ми, за да й смени пелените.

— После ми я върнете — наредих аз.

Седнах на един от резбованите столове, наредени около голямата маса в залата и се усмихнах на Ана, която стоеше пред мен с нетърпеливото изражение на човек, канещ се да започне разпит.

— Всъщност, дворът не ме интересува особено — казах аз глухо. — Заради бебето е; няма да го разбереш. Имам чувството, че изведнъж съм стигнала до смисъла на живота. Той не е съсредоточен в това да се сдобиеш с кралското благоволение, нито да се утвърдиш в двора. Дори не е свързан с издигането на семейството. Има неща, които значат повече. Искам тя да е щастлива. Не искам да я изпратят някъде далеч от мен, веднага щом започне да ходи. Искам да бъда добра с нея, да я възпитават пред очите ми. Искам тя да израсне тук и да познава реката, полята, върбите и мочурливите ливади. Не искам да бъде чужденка в собствената си страна.

В погледа на Ана се четеше безразличие.

— Това е само едно бебе — заяви тя категорично. — И има голяма вероятност да умре. Ще имаш много други. С всяко едно ли ще се държиш така?

Трепнах при тази мисъл, но тя дори не забеляза.

— Не зная. Не знаех, че тя ще ме кара да се чувствам така. Но това е истината, Ана. Тя е най-ценното нещо, което имам на този свят. Много по-важна е от всичко останало. Не мога да мисля за нищо друго освен за това тя да расте здрава и щастлива. Когато плаче, сякаш в сърцето ми се забива нож — не мога да понеса мисълта, че тя въобще плаче. Искам да я гледам как расте. Няма да се отделя от нея.

— А какво казва кралят? — поиска да узнае Ана, минавайки направо на най-вълнуващия за една Болейн въпрос.

— Не съм му говорила за това — казах аз. — Той изглеждаше доволен, че може да ме прати тук да си почина през лятото. Беше нетърпелив да започне лова. Тази година го очакваше трескаво. Така че не възрази кой знае колко.

— Не възразил кой знае колко? — не можа да повярва тя на ушите си.

— Всъщност изобщо не възрази — поправих се аз.

Ана кимна, хапейки пръсти. Аз почти можех да прочета мислите й, докато мозъкът й обработваше получените сведения.

— Много добре тогава — каза тя. — Ако никой не държи да се върнеш в кралския двор, не виждам защо точно аз да се тревожа. Бог знае, че за мен ще е много по-добре да останеш. Поне ще си приказваш с тази проклета старица и ще ми спестиш мъката да слушам нейното безкрайно дърдорене.

Аз се усмихнах.

— Ти наистина не проявяваш никакво уважение, Ана.

— Да, да и да — каза Ана нетърпеливо, придърпвайки едно столче. — А сега ми разкажи всички новости. Кажи ми за кралицата, освен това искам да знам как се изказа Томас Мор за новия немски трактат. И какви са плановете срещу французите? Ще има ли пак война?

— Съжалявам — поклатих глава. — Някой говореше за това снощи, но аз не слушах.

Тя изсумтя и скочи на крака.

— О, прекрасно тогава — каза раздразнено. — Говори ми за бебето. Нали само това те вълнува? Забила си нос в земята и си наострила уши да не би да шавне, без да я чуеш, нали? Ставаш за смях. Застани изправена, за Бога. Доячката няма да я донесе по-бързо, ако продължаваш да душиш наоколо по следите й като хрътка.

Аз се засмях на точността, с която ме описа.

— Това е като влюбването — искам постоянно да я виждам.

— Ти си постоянно влюбена — каза Ана сърдито. — Приличаш на голяма лоена топка, от която постоянно се точи любов към някого. Едно време това беше кралят и ние всички имахме полза от това. Сега е неговото дете, което ще ни бъде напълно безполезно. Но теб това дори не те интересува. От теб струят страсти, чувства и желания. Това ме вбесява.

Усмихнах й се.

— Защото ти си изтъкана само от амбиция — казах аз.

Очите й светнаха.

— Разбира се. Какво друго има на този свят?

Образът на Хенри Пърси се прокрадна между нас като привидение.

— Не искаш ли да знаеш дали не съм го виждала? — попитах я аз. Това беше жестоко от моя страна, но аз го направих с надежда да видя болката в очите й. Злобният ми въпрос обаче се оказа напразен. Лицето й беше студено и непреклонно; тя изглеждаше така, сякаш беше престанала да страда за него и приличаше на жена, която никога повече нямаше да страда за никой мъж.

— Не — каза тя. — Така че когато се върнеш, можеш да им кажеш, че дори не съм споменала името му. Нима той не се отказа от мен? Ожени се за друга.

— Той мислеше, че ти си се отрекла от него — възразих аз.

Тя извърна глава.

— Ако беше истински мъж, щеше да продължи да ме обича — каза тя сурово. — Ако това се беше случило с мен, никога нямаше да се омъжа, докато любимият ми е свободен. Той се предаде и ме остави да си замина. Никога няма да му го простя. За мен той е мъртъв. Аз също трябва да съм мъртва за него. Всичко, което искам, е да се измъкна от този ковчег и да се върна в двора. Всичко, което ми остана, е амбицията ми.

Ан, баба Болейн, малката Катерина и аз се приготвихме да прекараме лятото заедно. Когато тялото ми възвърна силата си и болките в слабините отшумяха, аз отново яхнах коня си и започнах да яздя всеки следобед. Минавах надлъж и нашир през цялата долина и нагоре по хълмовете на Уилд. Гледах как сеното отново избуява след първото косене и как овцете сменят вълната си, която израства бяла и пухкава. Пожелавах на косачите, които се отправяха към житните полета, спорна работа и успешно да съберат първата реколта, после ги гледах да товарят зърното в огромни коли, с които поемаха към мелницата. Една вечер ядохме див заек, след като предишния ден жътварите бяха пуснали кучетата да донесат животните, които се бяха хванали в примките по крайните участъци с житни посеви. Видях как отбиваха телетата, като ги отделяха от кравите и почувствах болка в собствената си гръд, породена от съчувствието, което тази гледка събуждаше в мен — те се бяха скупчили около портата и се мъчеха да прескочат широките живи плетове, блъскаха глави в тях и мучаха от мъка по малките си.

— Ще ги забравят, лейди Кери — успокои ме собственикът. — Няма да страдат повече от няколко дни.

Аз му се усмихнах в отговор.

— Иска ми се да можеха да останат още малко заедно.

— Трудно е и животни, и хора да живеят щастливо — каза той твърдо. — Трябва да ги отбием, как иначе ще получавате маслото и сиренето си?

Ябълките в овощната градина наедряха и порозовяха. Поръчвах в кухнята да ни приготвят за вечеря печени ябълки в тесто. В края на лятото сливите се наляха, потъмняха и се напукаха, а осите, които жужаха около дръвчетата, се опиваха от нектара им. Във въздуха се носеше сладкия аромат на орлови нокти и наедрелите плодове упойваха с благоуханието си. Исках винаги да е лято. Исках бебето ми да си остане завинаги така малко, прекрасно и обичливо. Очите й променяха цвета си и синьото по рождение се насити още до тъмно мастилено, почти черно. Щеше да стане тъмноока красавица, точно като буйната си леля.

Тя вече се усмихваше, когато ме виждаше — нещо, в което се убедих многократно — и се ядосвах на баба Болейн, която твърдеше, че бебетата са като слепи до две-тригодишна възраст и че съм си губела времето да се въртя около люлката й, да й пея, да й постилам под дърветата и да лежа там с нея, да разтварям мъничките й пръстчета, да гъделичкам дланите й, да хващам малките й дебели крачета и да захапвам игриво пръстчетата.

Кралят ми писа веднъж и в писмото си ми разказваше за лова и за убития от него дивеч. От писмото му оставах с впечатлението, че той щеше да се успокои едва когато не останеше жив елен в Ню Форест. Той добавяше, че дворът щял да бъде отново в Уиндзор през октомври, а по Коледа в Гринич, където ме очакваше — разбира се, без сестра ми и без бебето, на което пращаше целувка. Въпреки проявената в целувка нежност към детето ни, аз знаех, че вълшебните мигове от лятото, които прекарах с нея, скоро щяха да свършат, независимо от собствените ми желания, и че, подобно на селска ратайкиня, която трябваше да остави детето си, за да отиде на полето, така и аз трябваше да се върна към задълженията си.