Другата Болейн

Пролетта на 1529

Ана и аз бяхме в приемната на манастира Блекфрайърс, скрити зад една завеса. Не можехме да не дойдем. Никой от тези, които имаха възможност да присъстват под какъвто и да било предлог, нямаше да пропусне това. Нищо подобно не се беше случвало в Англия до този момент. Това беше избраното място, на което щяха да се изслушат доводите за и против брака между краля и кралицата на Англия — едно изключително странно изслушване и извънредно по своята същност събитие.

Съдът заседаваше в замъка Брайдуел, който се намираше само на две крачки от манастира. Кралят и кралицата сядаха в огромната трапезария на Брайдуел, за да вечерят, а всеки ден ходеха на съдебните заседания в Блекфрайърс, за да разберат дали през всички тези двадесет години, в които се бяха обичали, техният брак някога е бил законен.

Беше ужасен ден. Кралицата беше облечена в една от най-пищните си ролки, решила категорично да пренебрегне заповедта на кралския съвет да се облича съвсем семпло. Беше избрала новата си виненочервена кадифена рокля със златисти поли. Краищата на ръкавите и полите бяха обточени с разкошна черна самурова кожа. Червената шапчица обрамчваше лицето й и тя не изглеждаше нито уморена, нито тъжна, както през изминалите две години; изглеждаше така, сякаш в нея бушуваха страсти и беше така оживена, сякаш се готвеше за битка.

Когато призоваха краля да говори пред съда, той заяви, че е имал съмнения относно законността на брака от самото му начало, но кралицата го прекъсна — нещо, което никой друг на света не би посмял да стори — и отбеляза, при това съвсем на място, че той е пазил за себе си тези съмнения твърде дълго време. Кралят повиши тон и довърши речта, която си беше подготвил, ала беше смутен.

Той заяви, че е потискал тези свои съмнения заради голямата обич, която изпитвал към кралицата, но вече не било по силите му да ги преодолее. Почувствах как Ана потръпва до мен, като кобила, която не пускат по време на лова.

— Какви глупости! — прошепна тя яростно.

Дадоха думата на кралицата да отвърне на казаното от съпруга й. Служителят, който обявяваше имената на свидетелите, изрева името й: веднъж, два, три пъти; но тя не му обърна никакво внимание, въпреки че той стоеше точно до трона й и викаше. После стана и с високо вдигната глава се упъти право към Хенри, който стоеше на трона си. Тя коленичи пред него. Ана надникна иззад завесата.

— Но какво прави тя? — попита Ана. — Не може да направи това.

Чувах кралицата, независимо че бяхме чак на другия край на съдебната зала. Тя произнасяше всяка дума ясно и отчетливо, въпреки силния акцент, който винаги бе имала.

— Уви, сир — каза тя нежно и почти любовно. — С какво съм ви обидила? Нека Господ и целият свят бъдат мои свидетели, че винаги съм била ваша вярна, смирена и покорна жена. През изминалите двадесет и повече години, аз бях ваша истинска съпруга и вие имахте множество деца от мен, въпреки че по волята Божия те напуснаха този свят. И когато вие легнахте с мен за първи път, аз бях неопетнена девойка, която никой мъж не беше докосвал…

Хенри се размърда на трона си и погледна председателя на съда. В очите му се четеше молба да я прекъснат, ала тя ни за миг не откъсваше поглед от лицето му.

— Решението да потвърдите или да отречете това ще оставя на вашата съвест.

— Тя няма право! — изсъска Ана невярващо. — Тя трябва да се позове на адвокатите си да я защитават. Няма право да говори направо с краля.

— И въпреки това го прави — казах аз.

В залата цареше пълна тишина и всички слушаха кралицата. Хенри, облегнал се плътно на облегалката на трона си, беше пребледнял от смущение. Той приличаше на дебело разглезено дете, срещу което се беше изправил ангел. Усетих, че се усмихвам, докато я гледах, независимо че моето собствено семейство губеше позиции с всяка дума, която тя произнасяше. Искаше ми се да се засмея от удоволствие на това, че Катерина Арагонска говореше от името на всички жени в страната, от името на всички добри съпруги, които не биваше да бъдат отхвърляни, само защото мъжът им се е увлякъл по друга — тя говореше от името на всички онези жени, които вървяха по тежкия път между кухнята, спалнята, църквата и родилното ложе. От името на жените, които заслужаваха нещо повече от прищевките на съпрузите си.

Катерина предостави своята съдба в ръцете на Бога и на съда, и когато тя завърши изказването си, залата се разшумя. Кардиналите удряха с чукчетата си, за да се възцари тишина, служителите се развикаха, и оживлението се пренесе на хората извън залата, по улиците зад залостените с решетки двери на манастира, а те повтаряха след нея думите й един на друг. Надигна се ропот и истинска врява в подкрепа на Катерина — истинската кралица на Англия.

А Ана стоеше до мен, обляна в сълзи, и същевременно се смееше.

— Или тя ще ме убие, или аз нея! — закле се тя. — Нека я видя мъртва, моля те, Господи, преди тя да е убила мен.