Другата Болейн

Коледата на 1530

Кралицата посрещна двора в Гринич за Коледа, а Ана даде пиршество, което съперничеше на нейното, в някогашния дом на покойния кардинал. Общоизвестна тайна беше, че след като вечеряше с кралицата, както му е редът, кралят тихомълком се измъкваше, заповядваше да приготвят кралската баржа и да го закарат до стълбите на Уайтхол, където сядаше да вечеря повторно с Ана. Понякога си избираше неколцина придворни, сред които бях аз, вземаше ги със себе си и ние прекарвахме една изпълнена с веселие нощ по реката, загърнати в топли дрехи, които ни предпазваха от лютия нощен вятър. Звездите блестяха над нас, докато ние гребяхме обратно към дома, по път, който често биваше окъпан от светлината на грейналата луна.

Отново бях една от придворните дами на кралицата и бях поразена от промяната, която наблюдавах в нея. Когато вдигаше глава и се усмихнеше на Хенри, тя не можеше да извика онези радостни искрици, които преди светеха в очите й. Той й ги беше отнел, и вероятно завинаги. Тя все още притежаваше онова смълчано достойнство, все още имаше самоувереността на испанска принцеса и английска кралица, но вече никога лицето й нямаше да бъде озарявано от блясъка на жена, уверена в любовта на съпруга си.

Един ден ние стояхме заедно пред камината в покоите й, а покривалото за олтара се стелеше от едната страна на огнището до другата. Аз бродирах все още недовършеното синьо небе, а тя — нещо необичайно за нея — беше оставила синьото и се беше захванала с друг цвят. Помислих си, че сигурно наистина беше уморена, за да остави нещо недовършено. По принцип беше жена, която упорстваше и постигаше целта си на всяка цена.

— Видяхте ли децата си това лято? — попита тя.

— Да, ваше величество — казах аз. — Катерина вече носи дълга рокля, учи френски и латински, а къдриците на Хенри са подрязани.

— Ще ги пратите ли във френския кралски двор?

Не можах да скрия тревогата, която ме обзе.

— Във всеки случай още е рано. Те са много малки.

Тя ми се усмихна.

— Лейди Кери, знаете, че тук не става въпрос за това колко са малки или колко са ви скъпи. Трябва да научат задълженията си. Както сте ги научили вие и както съм ги научила аз.

Аз сведох глава.

— Знам, че сте права — прошепнах аз.

— Жената трябва да знае задълженията си, за да може да ги изпълнява и да живее, заемайки мястото, което Бог й е отредил — каза кралицата.

Знаех, че има предвид сестра ми, която не беше на мястото, което Бог бе решил да й отреди, а вместо това си беше извоювала разкош и бе променила обстоятелствата, с помощта на красотата и ума си — положение, което сега поддържаше упорито.

На вратата се почука и един от слугите на чичо се появи на вратата.

— Портокали, подарък от херцогинята на Норфолк — каза той. — И бележка към тях.

Аз станах да взема красивата кошница с портокали, които бяха подредени върху тъмни портокалови листа. Отгоре имаше писмо, подпечатано с чичовия печат.

— Прочетете съобщението — каза кралицата.

Аз оставих плодовете на масичката и отворих писмото. Зачетох на глас:

— „Ваше Величество, след като получих пратка пресни портокали от родината Ви, си позволих да Ви избера няколко от тях и да добавя към тях своите благопожелания“.

— Колко мило — каза кралицата сдържано. — Бихте ли ги занесли в спалнята ми, Мери? И напишете в отговор на леля си от мое име, че благодаря за нейния дар.

Станах и занесох кошницата в стаята й. На прага имаше малко килимче и аз го закачих с тока си. Олюлявайки се, за да запазя равновесие, разсипах портокалите и те се пръснаха навред, търкаляйки се по пода като топчета, нападали от джоба на някой ученик. Аз изругах тихичко и започнах да ги събирам обратно в кошницата, преди кралицата да е дошла и да е видяла каква бъркотия бях направила, изпълнявайки такава проста заповед.

Тогава забелязах нещо, което ме накара да замръзна на място. На дъното на кошницата имаше малко сгънато листче. Разгънах го. На него със ситен почерк бяха изписани цифри — нямаше никакви думи. Беше закодирано съобщение.

Аз стоях така дълго време с пръснатите около мен портокали. Тогава започнах да ги събирам бавно един по един от земята и да ги подреждам отново, поставила кошницата на едно ниско шкафче. Дори отстъпих назад да им се полюбувам и да ги наредя още по-красиво. След това пъхнах хартийката в джоба си и отидох в другата стая да седна до жената, която обичах повече от всяка друга на света. Седнах до нея и започнах да шия гоблена, чудейки се какво ли нещастие щях да й донеса със скритото в джоба на одеждата листче и какво трябваше да правя с него.

Нямах избор. От самото начало до края нямах избор. Аз бях Болейн. Бях и Хауърд. Ако не се държах за семейството си, щях да съм никоя — без средства, с които да издържам децата си, без бъдеще и без ничия протекция. Занесох бележката в чичовите покои и я оставих на масата пред него.

Разчитането на кода му отне не повече от половин ден. Не беше някаква сложна конспирация. Беше само едно съобщение, изразяващо надеждите на испанския посланик, които той бе споделил тайно с леля ми, а тя на свой ред ги предаваше на кралицата. В него не ставаше въпрос за машинация, която да доведе до някое по-значимо събитие. Планът беше глас в пустиня. С него нямаше да се постигне нищо, освен да се даде известно упование на кралицата, отнето й благодарение на мен.

Когато новината за това се разнесе из чичовите покои, благодарение на голямата разправия, при която той обвини жена си в измяна срещу него и срещу краля, тя бе упрекната за това от самия крал. Тогава аз отидох при кралицата. Тя беше в стаята си и гледаше през прозореца към замръзналата градина, простираща се пред нея. Някакви хора, увити в кожени шуби, вървяха надолу към реката, където ги чакаха баржите, за да отидат на гости в съперническия двор на сестра ми. Кралицата стоеше самотна и смълчана в стаята си и гледаше как се отдалечаваха, заедно с шута, който припкаше край тях, заедно с още няколко музиканти, които подрънкваха на лютня и пееха по пътя.

Аз паднах на колене пред нея.

— Аз дадох съобщението, което дойде от херцогинята, на чичо си — признах си без заобикалки. — Намерих го при портокалите. Ако не беше попаднало в ръцете ми случайно, никога нямаше да започна да тършувам сама. Изглежда, че винаги ви предавам, без дори да го искам.

Тя погледна наведената ми глава така, сякаш това нямаше никакво значение.

— Не познавам никой, който би направил нещо различно — забеляза тя. — Трябва да паднете на колене пред вашия Бог, а не пред мен, лейди Кери.

Аз не се изправих.

— Бих искала да ви помоля за прошка — казах аз. — Съдбата ми отреди да принадлежа към семейство, чиито интереси вървят срещу вашите. Ако бях ваша придворна дама при други обстоятелства, никога нямаше да ви дам повод да се усъмните в мен.

— Ако пред вас не се бе изправило изкушението, нямаше и да съгрешите. Ако не е било във ваш интерес да ме предадете, тогава сте щели да ми останете вярна. Вървете си, лейди Кери, вие не сте по-добра от сестра си, която преследва целите си като невестулка, без да се оглежда. Нищо няма да спре Болейнови да вземат онова, което са пожелали, добре го знам. Понякога си мисля, че тя няма да се спре, дори и пред смъртта ми, за да постигне своето. И зная, че вие ще й помогнете, независимо от това колко ме обичате или колко ви обичах аз, когато бяхте моята малка дама — вие ще бъдете до нея на всяка крачка по пътя й.

— Тя ми е сестра — възразих аз бурно.

— А аз съм вашата кралица — каза тя с леден глас.

Дъските по пода започнаха да убиват на коленете ми, но аз не исках да помръдна.

— Тя държи сина ми в ръцете си — казах аз. — А кралят е на нейно разположение, достатъчно е само да го повика с пръст.

— Вървете си — повтори кралицата. — Коледните празници скоро ще свършат и ние няма да се срещнем до Великден. Скоро папата ще вземе решение и когато оповести, че кралят е длъжен да зачете мен и брака ни, тогава сестра ви ще направи своя следващ ход. Какво смятате, че трябва да очаквам? Обвинение в предателство? А може би отрова в чинията?

— Тя не би го направила — прошепнах аз.

— Разбира се, че би го направила — каза кралицата унило. — А вие бихте й помогнали. Вървете си, лейди Кери, не искам да ви виждам до Великден.

Изправих се и заотстъпвах назад, а на вратата й се поклоних дълбоко — толкова дълбоко, както бих се поклонила и на император. Постарах се да не види лицето ми, което беше мокро от сълзи. Поклоних се засрамено, излязох от стаята й, затворих вратата и я оставих сама, зареяла поглед навън, към замръзналата градина, където придворните, сред смях и закачки, се готвеха да отплават надолу по реката, за да окажат почит на нейния враг.

Тъй като половината двор отсъстваше, в градината беше тихо. Пъхнах ръцете си дълбоко в подплатените с кожа ръкави и тръгнах надолу към реката със сведена глава и премръзнали, мокри от сълзите бузи. Внезапно видях пред себе си ботуши с ниски токове.

Изправих бавно глава. Видях стройни крака, както всяка дама на мое място би забелязала, топъл жакет, кафяво кадифено наметало и усмихнато лице: беше Уилям Стафорд.

— Не отидохте ли и вие да посетите сестра си? — попита ме той, без да каже и дума за поздрав.

— Не — отвърнах лаконично.

Той погледна по-внимателно сведеното ми лице.

— Всичко наред ли е с децата ви?

— Да — отвърнах аз.

— Какво има тогава?

— Направих нещо осъдително — казах аз, присвивайки очи срещу острия блясък на слънчевите лъчи, които се отразяваха в реката. Погледнах нагоре по нея — натам, където веселите придворни се бяха изгубили с лодките.

Той зачака.

— Научих нещо за кралицата и го казах на чичо си.

— А той също ли реши, че това е осъдително?

Аз се изсмях рязко.

— О, не. От негова гледна точка това му беше само от полза.

— Тайната бележка на херцогинята — досети се той отведнъж. — Мълвата се носи навред из двореца. Забранили са й да стъпва в двора. Ала никой не знае как са я разкрили.

— Аз… — започнах неловко.

— Никой няма да го научи от мен — той взе свойски студената ми ръка, мушна я в сгъвката на лакътя си и ме поведе на разходка край реката. Слънцето грееше ослепително в лицата ни, а ръката ми, притисната между неговата ръка и тялото му, лека-полека се затопляше.

— А какво бихте направили вие? — попитах аз. — След като сам сте си съветник и толкова се гордеете със своята независимост.

Стафорд ме погледна косо и на лицето му изгря тържествуваща усмивка.

— Дори не смеех да се надявам, че още помните нашия разговор.

— О, какво толкова — казах аз, леко развълнувана. — Това нищо не значи.

— Разбира се, така е.

Той се замисли за миг.

— Мисля, че щях да постъпя като вас. Ако нейният племенник планира нападение над Англия, би било наистина важно да го узная.

Когато стигнахме края на дворцовата градина, той спря.

— Не може ли да отворим портата и да излезем? — опита се да ме изкуши той. — Ще отидем до селото да изпием по чаша ейл и да си напълним джобовете с печени кестени.

— Не мога. Трябва да присъствам на вечерята днес, макар че кралицата ме освободи от задълженията ми чак до Великден.

Той се обърна и закрачи до мен мълчаливо, но притискайки нежно ръката ми до тялото си. Спря до вратата на градината.

— Ще се разделя с вас тук — каза той. — Тъкмо отивах към конюшните, когато ви видях. Конят ми е започнал да накуцва и исках да видя дали правилно промиват копитото му.

— Всъщност не разбирам защо решихте да се бавите заради мен — казах аз с леко предизвикателен тон.

Той ме погледна право в очите и аз почувствах, че се задъхвам.

— О, мисля, че знаете — каза той бавно. — Мисля, че много добре си давате сметка защо спрях да ви видя.

— Мастър Стафорд… — промълвих аз.

— Така ненавиждам миризмата на лекарството, което мажат на копитото — прекъсна ме той бързо. Поклони ми се и изчезна, преди да успея да се засмея, да възразя или дори да призная, че ме беше впримчил в капана си и ме беше накарал да флиртувам с него, докато в същото време аз самата се опитвах да го хвана натясно.