Другата Болейн

Пролетта на 1531

След смъртта на кардинала църквата бързо осъзна, че бе загубила не само голям благодетел, но и ревностен защитник. Хенри й наложи тежък данък, който опразни хазните й и накара духовенството да осъзнае, че макар папата да се явяваше все още техен духовен водач, земният им водач беше доста по-близо до тях и имаше значително по-голяма власт.

Но дори кралят нямаше да може да доведе това дело до успешен завършек със собствени сили. Най-светлите умове на неговото време подкрепяха атаката му срещу църквата — мъжете, в чиито книги Ана вярваше и които проповядваха завръщане на църквата към изконната непорочност. Самият английски народ, който не беше вещ в теологията, нямаше готовност да подкрепи своите свещеници и църкви срещу Хенри, когато той им заговори за правото да имат английска църква. Сякаш римската църква принадлежеше на Рим и беше чужда институция, управлявана понастоящем от чуждестранен император. Колко по-добре му се струваше църквата да отговаря на първо място направо пред Господ — Бог, а да бъде управлявана, както и всичко останало в страната, от краля на Англия. Как иначе можеше да бъде истински крал?

Никой мирянин не възразяваше срещу тази логика. В самата църква единствено епископ Фишър, последователния и верен изповедник на кралицата запротестира, когато Хенри се обяви за върховен глава на английската църква.

— Трябва да му откажете достъп до двора — каза Ана на Хенри. Те се бяха разположили в една прозоречна ниша в залата за аудиенции на двореца Гринич. Тя сниши малко гласа си от уважение към молителите, които чакаха той да ги изслуша, и към придворните, насядали около тях. — Той винаги се промъква в покоите на кралицата и си шушукат часове наред. Кой би повярвал, че тя се изповядва, а той се моли? Кой знае какви съвети й дава? Кой може да знае за какво заговорничат?

— Не мога да й откажа правото да общува с изповедника си — отбеляза кралят доста разумно. — Тя едва ли крои заговори в изповедалнята.

— Той е неин шпионин — каза Ана унило.

Кралят потупа ръката й.

— Спокойно, мила моя — каза той. — Аз съм глава на английската църква и мога да определям бъднините на собствения си брак. Всичко е почти готово.

— Фишър ще надигне глас срещу нас — терзаеше се тя. — И всички ще се вслушат в него.

— Фишър не е върховен глава на църквата — повтори Хенри, вкусвайки от сладостта на всяка дума. — Аз съм този човек — той погледна към един от молителите. — Какво желаете? Можете да се приближите.

Мъжът пристъпи напред, държейки свитък в ръката си — ставаше въпрос за някакъв спор за наследство, който съдът не могъл да разреши. Баща ми, който беше довел човека в двора, отстъпи назад и го остави да изложи прошението си. Ана се промъкна от мястото, което беше заела до краля към баща ни, докосна го по ръкава му и зашепна нещо. После се разделиха и тя се върна при краля с усмивка на лицето.

Аз раздавах картите за игра и се оглеждах за някой благородник, който да заеме четвъртото място. Сър Франсис Уестън пристъпи напред и ми се поклони.

— Ще позволите ли да заложа сърцето си? — попита той.

Джордж ни наблюдаваше и се усмихваше на флирта на сър Франсис, а в очите му проблясваше топлота.

— Не ви е останало нищо за залагане — напомних му аз. — Кълняхте ми се, че сте го изгубили още в момента, в който сте ме видели със синята рокля.

— Аз си го върнах, когато танцувахте с краля — каза той. — Разбито, но все пак на мястото си.

— Това не е никакво сърце, а стара и очукана стрела — обади се Хенри. — Вие винаги я губите някъде, после тичате да си я вземете обратно.

— Тя никога не намира своята истинска цел — отвърна сър Франсис. — Аз съм един лош стрелец в сравнение с ваше величество.

— Както и лош картоиграч — каза Хенри с надежда. — Хайде да играем за по шилинг точката.

Няколко дни по-късно епископ Фишър се почувства така зле, че едва не умря. Трима от мъжете, които се хранеха на масата му, умряха от отравяне, а други от домакинството му също се разболяха. Някой беше подкупил готвача, за да сложи отрова в супата му. По щастливо стечение на обстоятелствата епископ Фишър не харесал супата онази вечер.

Аз не питах Ана какво бе казала на баща ни на вратата, нито какво й беше отговорил той. Не я питах дали има пръст в това, че на епископа му прилоша или пък в смъртта на трима невинни на масата му. Да знаеш, че баща ти и сестра ти са убийци, не беше нещо, което можеше да бъде прието с леко сърце. Ала аз помнех дивото изражение на лицето й, когато тя се кълнеше, че ненавижда Фишър така, както беше ненавиждала кардинала. Позорът беше убил кардинала, а вечерята на Фишър беше подправена с отрова. Чувствах, че цялата тази история, започнала като невинен летен флирт, се беше превърнала в нещо твърде тъмно и заплашително по размери, за да поискам да узная всички тайни. Мрачният девиз на Ана: „Желай злото всекиму, който ти желае злото“, ми приличаше на прокоба, която, благодарение на нея, тегнеше над Болейн, над Хауърд, над цялата страна.

Кралицата беше в центъра на вниманието по време на великденските празници, точно както беше казала. Всяка вечер кралят вечеряше с нея и раздаваше усмивки, така че хората, които идваха от града в двореца, за да гледат как кралят и кралицата вечерят, да могат да кажат, връщайки се по домовете си, че е срамота един мъж в разцвета на силите си да е оплетен в мрежите на такава възрастна и неприветлива жена. Понякога тя се оттегляше рано от вечерята и нейните придворни дами трябваше да решат дали да останат в залата или също да се оттеглят. Аз винаги тръгвах с нея, когато тя излизаше. Постоянните дворцови клюки, скандали, женската злоба и чувствителността на сестра ми ми бяха дошли до гуша. Освен това ме плашеше това, което можех да видя, ако останех. Дворът се беше превърнал в едно много по-несигурно място от онзи двор, който познавах и към който се бях присъединила с такива големи надежди, когато бях единствената Болейн в Англия и младоженка с големи надежди за бъдещето, за съпруга си и за съвместния си живот с него.

Кралицата прие службата ми без коментари; тя никога вече не спомена някогашното ми предателство. Само веднъж ме попита дали не предпочитам да бъда в залата и да гледам танцовата забава.

— Не — казах аз. Бях взела една книга и се канех да й предложа да почета, когато тя седна и започна да шие покривалото за олтара. Почти цялото синьо небе беше готово — беше забележително колко бързо и с каква точна ръка беше работила. Покривалото беше разстлано в скута й, сякаш беше рокля, и наситеносините дипли се спускаха по пода; оставаше й да довърши само един ъгъл в синьо.

— Нима не ви вълнуват танците? — попита ме тя. — Вие, която сте толкова млада, и при това вдовица? Нямате ли обожатели?

Аз поклатих глава.

— Не, ваше величество.

— Баща ви ще потърси друга партия за вас — каза тя това, което и само се разбираше. — Говорил ли е с вас?

— Не. Сега нещата са… — нямаше как да довърша изречението си по начин, достоен за придворна дама. — Нещата са много объркани за нас.

Кралица Катерина се разсмя съвсем искрено.

— Не помислих за това — призна тя. — Колко рискована игра за един млад мъж! Кой ли знае колко високо би могъл да се издигне покрай вас или от колко високо да падне?

Аз се усмихнах доста вяло и й показах книгата.

— Желаете ли да ви почета, ваше величество?

— Смятате ли, че съм в безопасност? — попита тя изведнъж. — Бихте ме предупредили ако животът ми е в опасност, нали?

— В опасност от какво?

— Да бъда отровена.

Аз потреперих така, сякаш пролетната вечер изведнъж беше станала хладна и влажна.

— Живеем в мрачни времена — казах аз. — Много мрачни времена.

— Знам — отвърна тя. — А започнаха така хубаво.

Тя не сподели за страха си от отравяне с никого другиго освен с мен, но нейните придворни забелязаха, че тя даваше малко от закуската си на сивата си хрътка Фло, преди сама да хапне. Една от тях, момиче от семейство Сиймор — Джейн — отбеляза, че кучето ще надебелее и че е лошо за възпитанието му да яде от масата. Някой друг се присмя, че на кралицата не й е останало нищо друго, освен любовта й към кучето. Аз замълчах. Бих се радвала, ако кралицата можеше да дава от храната си на някоя от тях. Така имаше вероятност да изгубим Джейн Сиймор и тя на никого нямаше да липсва.

Ето защо, когато донесоха новината, че принцеса Мери беше болна, първата ми мисъл, както и на кралицата, беше, че хубавата й, умна дъщеря беше отровена. По всяка вероятност от сестра ми.

— Той казва, че тя е много болна — каза кралицата, четейки писмото на лекаря. — Господи, той казва, че е болна от осем дни и че не може да задържи нищо в стомаха си.

Аз забравих всякакви дворцови обноски и хванах ръката й, която трепереше така силно, че се чуваше шумът на хартията.

— Не може да е отрова — прошепнах настоятелно. — Никой не може да спечели, ако я отрови.

— Тя е моята наследница — каза кралицата, бяла като листа хартия пред нея. — Би ли я отровила Ана, за да ме уплаши и принуди да се оттегля в манастир?

Аз поклатих глава. Вече не можех да кажа със сигурност какво беше способна да направи Ана.

— Така или иначе, ще трябва да отида при нея — тя направи няколко крачки към вратата и я отвори. — Къде ли е кралят?

— Ще разбера — казах аз. — Пуснете ме. Не можете да тичате из двореца.

— Не мога — каза тя с болезнена въздишка. — Не мога дори да отида при него и да го помоля да ме пусне да видя дъщеря ни. Какво ще правя, ако тази жена каже „не“?

В първия миг не можах да намеря отговор. Това, че кралицата на Англия щеше да пита отчаяно сестра ми дали може да види собственото си дете, самото то от кралско потекло, ми се струваше прекалено, дори за един толкова полудял свят като нашия.

— Не е тя тази, която ще каже, ваше величество. Кралят обича принцеса Мери и не би желал тя да е болна и оставена без майчина грижа.

Ана вече знаеше, че принцесата е болна. Сега вече Ана научаваше всичко. Мрежата от шпиони на чичо ми, която винаги служеше превъзходно, имаше свой човек във всяко домакинство в Англия, и сега всички те служеха на сестра ми. Ана знаеше, че принцеса Мери се е поболяла от притеснение. Малкото момиче живееше само, без никакви други хора около себе си освен слугите и изповедника си, и тя прекарваше часове наред на колене, молейки Бога да върне любовта на баща й обратно на майка й, неговата съпруга. Беше се поболяла от мъка.

Същата нощ, когато кралят отиде в покоите на кралицата, той вече имаше отговор за нея.

— Ако желаете, можете да отидете да видите принцесата и да си останете там — каза той. — Имате благословията ми. Както и благодарностите ми. И така, сбогом.

Лицето на кралицата пребледня и това й придаде болнав и измъчен вид.

— Никога не бих ви напуснала, съпруже мой — прошепна тя. — Мислех си за детето ни. Мислех си, че бихте желали да знаете, че се грижат добре за нея.

— Тя е само едно момиче — каза той, и в гласа му се усещаше цялата му злоба. — Не бяхте тъй загрижена за сина ни. Доколкото си спомням, не бяхте и особено полезна с грижите си за него, не е ли така?

Тя въздъхна с болка, но той продължи нататък.

— Така че кажете ми, мадам: ще идвате ли на вечеря или отивате при дъщеря си?

Тя с усилия се овладя. Изправи се в невисокия си ръст, пое ръката, която той й бе протегнал, и тръгна на вечеря така, както подобава на кралица. Тя огледа залата и видя, че сестра ми седеше на масата си със своя собствен кръг от придворни около нея. Ана почувства тъмния поглед на кралицата и я погледна. Усмихна й се лъчезарно и самоуверено, и кралицата разбра кому трябва да благодари за жестокостта на съпруга си. Тя наведе глава и взе късче хляб, но не сложи и залък в устата си.

Същата вечер много хора изказаха мнение, че на такъв млад и красив крал не подхожда жена, която изглежда достатъчно възрастна да му е майка и толкова мрачна, че беше грехота да бъде с нея.

Кралицата не напусна бойното поле, в което се беше превърнал дворът, докато не беше напълно разбита. Всяка жена, с изключение на сестра ми, би се засрамила, гледайки как кралицата намираше кураж да се изправи срещу съпруга си. Само няколко дни след като беше научила новината за болестта на принцеса Мери, тя вечеряше насаме с краля, в компанията само на придворните й дами, няколко посланици и Томас Кромуел, който по онова време беше навсякъде. Томас Мор също беше там и изглеждаше така, сякаш би предпочел да бъде другаде.

Вече бяха отнесли месните блюда и бяха сервирали лек десерт от плодове и сладко вино. Кралицата се обърна към краля и го помоли — сякаш ставаше въпрос за някакво дребно нейно желание — да отпрати Ана от кралския двор. Нарече я „безсрамно същество“.

Загледах Томас Мор и осъзнах, че и той изглеждаше също така поразен, както и аз. Не можех да повярвам, че кралицата предизвиква негово величество публично. Не можех да повярвам, че тя — тази, чийто брак сега трябваше да бъде обявен за валиден или не от римския папа — бе имала куража да се изправи лице в лице срещу съпруга си в собствените му покои и да го помоли вежливо да отстрани любовницата си. Отначало не можех да разбера какво можеше да постигне по този начин, но после се сетих. Беше заради принцеса Мери. Трябваше да го засрами, така че да я пусне да отиде при принцесата. Тя рискуваше всичко в името на възможността да иде и да види дъщеря си.

Лицето на Хенри почервеня от яд. Аз сведох поглед и се помолих на Бога да направи така, че гневът му да не се стовари върху мен. Както си бях с наведена глава, аз прокраднах поглед към посланик Шапюи и видях, че е застанал в същата поза. Само кралицата, стиснала стола си, за да не треперят ръцете й, беше вдигнала глава, и продължаваше да гледа поморавялото му лице с вежливо, въпросително изражение.

— За Бога! — вбеси се Хенри. — Никога няма да отпратя мистрес Ана от двора! Тя не е направила нищо, с което да обиди един трезвомислещ човек.

— Тя е ваша любовница — забеляза кралицата тихо. — А това е скандално за един набожен дом.

— Никога! — викът на Хенри премина в рев. Потреперих — той беше страшен като побесняла мечка стръвница. — Никога! Тя е напълно целомъдрена жена!

— Не е — отвърна спокойно кралицата. — Ако не в делата си, то в мислите и в словата си тя е безсрамна нахалница, неподходяща да общува с една добродетелна жена и един християнски принц.

Той скочи на крака, но тя не се отдръпна.

— Какво, по дяволите, искате от мен? — изкрещя той в лицето й. Слюнката му опръска бузите й. Тя не мигна, нито помръдна. Седеше на стола си, сякаш беше изваяна от камък, а той приличаше на ужасяваща, прииждаща пролетна вълна, търсейки бясно бряг, в който да се разбие.

— Искам да видя принцеса Мери — промълви тя. — Това е всичко.

— Отивайте! — изрева той. — Отивайте! За Бога! Отивайте! И оставете всички ни на спокойствие. Отивайте и си останете там!

Кралица Катерина бавно поклати глава.

— Не бих ви напуснала дори заради дъщеря си, независимо от това, че ще разбиете сърцето ми — каза тя тихо.

Последва дълго, мъчително мълчание. Аз вдигнах поглед. По лицето й се стичаха сълзи, но изражението й беше напълно спокойно. Тя знаеше, че току-що беше изгубила последния си шанс да види детето си, дори то да беше на смъртно легло.

За миг Хенри се взря в нея с истинска омраза, а кралицата отвърна глава и кимна на слугата зад нея.

— Още вино за негово величество — каза тя хладно.

Кралят ядосано скочи на крака и бутна стола си. Той изскърца по дървения под така, сякаш някой пищеше. Посланикът, канцлерът и останалите го последвахме някак неуверено. Хенри се отпусна в стола си, сякаш силите му го бяха напуснали. Ние запристъпвахме объркано. Кралица Катерина го погледна; тя имаше също толкова безжизнен вид след свадата, колкото и той, ала все още не беше победена.

— Моля ви — каза тя много тихо.

— Не — отвърна той.

След седмица тя отново го помоли. Не съм била там, когато се е разиграла тази сцена, но Джейн Сиймор ми разказа, с очи, широко разтворени от ужас, че кралицата отстоявала своето, докато кралят беснеел.

— Как се осмелява? — попита тя.

— Прави го заради детето си — казах аз горчиво. Погледнах младото лице на Джейн и си помислих, че преди да родя, аз бях същата глупачка като това момиченце. — Иска да е с дъщеря си. Ала ти едва ли ще го разбереш.

Хенри не пусна кралицата, докато докторите не казаха, че принцесата е на крачка от смъртта и всеки ден питала кога ще дойде майка й. Той заповяда да пренесат принцеса Мери на носилка до замъка Ричмънд, където можела да се срещне с кралицата. Аз отидох в конюшнята да я изпратя.

— Бог да благослови ваше величество и принцесата.

— Поне мога да бъда с нея — беше всичко, което тя каза.

Кимнах и отстъпих назад, за да направя път на шествието с флага на кралицата, веещ се отпред, с пет-шест ездачи зад него, а след тях — кралицата и няколко от придворните й дами, последвани от още ездачи. Тя се изгуби в далечината.

Уилям Стафорд беше в другия край на конюшнята и ме гледаше как махам за сбогом.

— Е, накрая тя ще може да види дъщеря си — той бавно пристъпи към мен и хвана полите ми да не се изцапат в калта. — Казват, че сестра ви се кълняла, че кралицата нямало да стъпи повече в двора. Казвала, че кралицата обичала дъщеря си до глупост и с едно заминаване загубила и короната, и кралството.

— Не знам нищо за това, нито за каквото и да било друго — казах аз упорито.

Той се засмя, а светналите му кафяви очи гледаха мен.

— Изглежда днес сте много неосведомена. Не се ли радвате за издигането на сестра си до такива славни висоти?

— Не и на такава цена — казах аз лаконично, обърнах се и си тръгнах.

Едва бях изминала няколко крачки, когато той отново се озова до мен.

— А какво става с вас, лейди Кери? Не съм ви виждал дни наред. Не се ли озъртате за мен понякога?

Аз се поколебах.

— Разбира се, че не се озъртам за вас.

Той тръгна редом с мен.

— Не съм го и очаквал — каза той с внезапна сериозност. — Може понякога да се шегувам с вас, мадам. Ала вие добре знаете, че стоите много над мен.

— Така е — казах аз не особено учтиво.

— О, зная — увери ме отново той. — Но си мислех, че доста си допадаме.

— Не мога да играя тези игрички с вас — казах аз мило. — Разбира се, че не се озъртам за вас. Вие сте на служба при чичо ми, а аз съм дъщеря на графа на Уилтшир…

— Една доста скорошна титла — отбеляза той тихо.

Аз се намръщих, донякъде разсеяна от прекъсването.

— Дали това е титла, получена преди няколко или преди сто години, няма никакво значение — казах аз. — Аз съм графска дъщеря, а вие сте никой.

— А какво остава за нас, Мери? Ако погледнем зад титлите? Вие, Мери, хубава Мери Болейн, никога ли не сте ме търсили с поглед? Никога ли не си мислите за мен?

— Никога — казах аз безчувствено и го оставих да стои на стрелбището до конюшните.