Другата Болейн

Лятото на 1531

Дворът се премести в Уиндзор и кралицата доведе със себе си в замъка принцеса Мери, която още беше съвсем бледа и слаба. Кралят не можеше да не прояви нежност към единственото си законно дете. Отношението му към неговата съпруга се смекчаваше или отново изстиваше, в зависимост от това дали до него беше сестра ми или дъщеря му. Кралицата, забравила що е сън покрай постоянните молитви и грижи за принцесата, винаги намираше усмивка и поклон за него, и грееше с неизменния си блясък на дворцовия небосвод. Тя и принцесата щяха да прекарат лятото в Уиндзор.

Тя ми се усмихна, когато ме видя да приближавам с букетче ранни рози.

— Помислих, че на принцеса Мери ще й хареса, ако ги сложи до леглото си — казах аз. — Много са благоуханни.

Кралица Катерина ги взе и ги помириса.

— Вие сте провинциално момиче — отбеляза тя. — Никоя друга от придворните ми не би се сетила да набере цветя и да ги внесе вътре.

— Децата ми обожават да носят цветя в стаите си — казах аз. — Правят си венчета и герданчета от маргаритки. Когато целувам Катерина за лека нощ, често намирам лютичета по възглавницата й, изпадали от косите й.

— Кралят каза ли ви, че можете да заминете за Хевър, докато дворът е на път?

— Да — казах аз и се усмихнах, когато забелязах, че тя правилно изтълкува задоволството в гласа ми. — Да, каза още, че мога да остана там цяло лято.

— Значи и аз, и вие ще бъдем с децата си. Ще се върнете ли през есента в кралския двор?

— Да — обещах аз. — И ще се върна на служба при вас, ако ме искате, ваше величество.

— И ще започнем всичко отначало — каза тя. — По Коледа ще бъда безспорната кралица, макар лятото да съм изоставена.

Аз кимнах.

— Тя успява да го задържи, нали? — кралицата погледна през прозореца с изглед към градината и към реката. В далечината се виждаше как кралят и Ана се разхождаха край реката преди да тръгнат на лятното си пътешествие.

— Да — отвърнах лаконично.

— Как смятате, каква е тайната й?

— Мисля, че те двамата много си приличат — отвращението, което изпитвах към тях, се прокрадна и в тона ми. — Те знаят какво искат и нищо не може да ги спре по пътя им. И двамата са целеустремени. Ето кое прави краля толкова добър ловец. Когато преследва елен, за него не съществува нищо друго на света освен този елен. Ана е същата. Тя се е научила да следва само своя собствен интерес. А сега техните желания съвпадат. Това ги прави… — аз се спрях, замислила се за точната дума. — Страшни.

— Аз също мога да бъда страшна — каза кралицата.

Аз я погледнах косо. Ако не беше кралица, бих обвила с ръка раменете й, бих я прегърнала.

— Кой може да знае това по-добре от мен? Виждала съм ви да се изправяте срещу краля, когато той избухва в пристъп на гняв, виждала съм ви изправена срещу двама кардинали и личния съвет на краля. Ала вие служите на Бога, обичате краля, обичате и детето си. Вие не мислите в единствено число, не си казвате „какво искам аз“.

Тя поклати глава.

— Това би означавало да се поддам на греха, наречен себичност.

Аз погледнах към двамината, които се разхождаха по брега на реката — те бяха двете най-себични личности, които познавах.

— Така е.

Отидох в двора при конюшните, за да проверя дали са натоварили сандъците ми и дали конят ми беше готов да потеглим следващата сутрин, и заварих Уилям Стафорд да проверява колелата на колата.

— Благодаря — казах аз, малко изненадана, че го намирах там.

Той се изправи и се обърна към мен с ослепителната си усмивка.

— Аз ще ви съпровождам. Чичо ви не ви ли каза?

— Сигурна съм, че спомена нечие друго име.

Усмивката му стана по-широка.

— Така беше. Той обаче няма да може да язди утре.

— И защо не?

— Ще бъде на легло след пиянство.

Аз зачаках да продължи.

— Утре ще му бъде лошо, защото довечера ще се напие като пън.

— Значи вие можете да предсказвате бъдещето?

— Мога да предскажа, че аз ще му наливам виното — ухили се той. — Не ми ли разрешавате да ви придружа, лейди Кери? Знаете, че ще се погрижа за безопасността на вашето пътуване.

— Разбира се, че ще го сторите — казах аз малко объркано. — Просто аз…

Стафорд стоеше съвсем притихнал, и аз имах чувството, че ме слуша не само с уши, но и с всичките си сетива.

— Просто какво? — попита той.

— Не бих искала да ви наскърбя — казах аз. — Вие не можете да бъдете за мен нищо повече от човек, който е на служба при чичо ми.

— Но какво може да ни възпре, ако се харесаме?

— Най-сериозни неприятности, които ще възникнат от страна на семейството ми.

— Това наистина ли ще е от такова значение? Няма ли да е по-добре да имате приятел, един истински приятел, отколкото да сте високопоставена и самотна дама, която играе по свирката на сестра си?

Аз се отвърнах от него. Мисълта, че служа на Ана ме угнети, както винаги.

— Е, мога ли да ви изпратя утре до Хевър? — попита той, нарочно разваляйки момента.

— Както желаете — казах аз без всякаква учтивост. — Все едно е дали ще сте вие или някой друг мъж.

Думите ми го накараха да се задави от смях, но той не възрази. Пусна ме и аз излязох на двора, като много ми се искаше той да изтича след мен и да ми каже, че не е същия като другите мъже, и аз би трябвало да съм напълно уверена в това.

Качих се горе в стаята си и заварих Ана да си слага шапката за езда, цялата сияеща от вълнение.

— Тръгваме — каза тя. — Излез и ни пожелай добър път.

Аз я последвах надолу по стълбите, като внимавах да не настъпя краищата на разкошните й поли от червено кадифе.

Излязохме през огромните двойни порти и видяхме пред себе си Хенри, вече възседнал жребеца си, а тъмният ловен кон на Ана пристъпваше нервно до неговия. С ужас забелязах, че Ана беше накарала краля да чака, само за да може да нагласи шапката си.

Той се усмихна. Тя можеше да прави с него, каквото пожелаеше. Двама млади мъже се втурнаха към нея, за да й помогнат да се качи на коня, а тя взе да кокетничи, докато избираше на кого от двамата да предостави привилегията да сложи сплетените си пръсти под ботуша й.

Кралят даде сигнал, че тръгват, и всички се отдръпнаха. Ана погледна през рамо и ми помаха.

— Кажи на кралицата, че сме тръгнали.

— Какво? — попитах аз. — Да не би да не сте се сбогували с нея?

Тя се разсмя.

— Не. Просто тръгваме. Кажи й, че сме заминали и че я оставяме съвсем сама.

Идеше ми да се затичам след нея, да я смъкна от коня и да й зашлевя една плесница за тези злобни думи. Ала останах там, на стълбите, усмихвах се на краля и махах с ръка на сестра си. После, когато конярите, колите, придружителите, войниците и цялото домакинство отминаха с грохот, аз се обърнах и бавно закрачих към замъка.

Оставих вратата да се хлопне зад мен. Беше много, много тихо. Украсите бяха свалени от стените, някои от масите в голямата зала липсваха, а отвсякъде нахлуваше ехото на тишината. Огънят в огнището беше угаснал, нямаше ги лакеите в ливреи, да хвърлят в него поредната цепеница и да викнат за още бира. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците и хвърляха широки ленти жълта светлина по пода, а прашинките танцуваха на светлината. Преди не ми се беше случвало да съм в кралския дворец сред такава тишина. Тук винаги цареше оживление и глъчка, хората работеха, занимаваха се с делата си, и се забавляваха. Постоянно се чуваше как слугите се карат, как изреждат на висок глас поръчките, които са получили долу, как хората се молят да ги пуснат вътре или да влязат, за да направят прошение, свиреха музиканти, лаеха кучета, а придворните бърбореха и флиртуваха.

Качих се нагоре по стълбите и отидох в покоите на кралицата. Токовете ми потропваха по каменната настилка. Почуках на вратата и дори докосването на пръстите ми по дървената повърхност ми се стори ужасно шумно. Отворих и за момент помислих, че стаята е празна. После я видях. Тя беше на прозореца и гледаше пътя, който се виеше и водеше вън от двореца. Пред погледа й бяха дворът, който някога е бил нейният двор, съпругът, който някога е бил нейният съпруг, всичките й приятели, слуги, вещи, мебели и дори бельото от домакинството, които си отиваха по виещия се път, последвали Ана Болейн на големия й черен жребец, а нея самата оставяха в самота.

— Той тръгна — каза тя разсеяно. — Без дори да се сбогува с мен.

Аз кимнах.

— Никога досега не е правил такова нещо. Колкото и лоши да са били отношенията ни, той винаги е идвал да му дам благословията си преди да замине. Понякога си мислех, че той си остава момче. Моето момче, което винаги иска да знае, че може да се върне при мен, където и да е бил. Досега винаги е искал да му дам благословията си, преди да тръгне на път.

Неколцина души яздеха шумно от едната страна на шествието с багажа и подвикваха на коларите да внимават и да изпълняват заповедите. До нас стигаше шума на колелетата, долитащ през прозореца на покоите на кралицата. Тя трябваше да изпие до дъно горчивата чаша.

По стълбите се чу тропот на ботуши, последван от рязко почукване на полуоткрехнатата врата. Отидох да отворя. Беше един от хората на краля с писмо, подпечатано с кралския печат.

Кралицата в миг се спусна към него, светнала от радост, и прекоси тичешком стаята да го вземе от ръцете му.

— Ето! Не ме е напуснал, без да ми каже и думичка. Писал ми е — каза тя, погледна го срещу светлината и разчупи печата.

Започна да се състарява пред очите ми, докато го четеше. Руменината по лицето й се изпари, блясъкът в очите й изчезна, а усмивката угасна на устните й. Тя се отпусна в стола до прозореца, а аз избутах мъжа от стаята и я затворих пред втренчения му поглед. Притичах до стола и коленичих пред нея.

Кралицата погледна надолу към мен с невиждащ поглед. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Трябва да напусна двореца — прошепна тя. — Той ме отпраща. Без значение са вече кардиналът и папата, той просто ме изпраща в изгнание. Трябва да замина до един месец, заедно с дъщеря ни.

Пратеникът почука на вратата и предпазливо провря главата си в стаята. Аз скочих на крака и тъкмо се готвех да затръшна възмутено вратата в лицето му, когато кралицата ме хвана за ръкава.

— Ще има ли отговор? — попита той. Дори не се обърна към нея с „ваше величество“.

— Където и да отида, аз си оставам негова съпруга и ще се моля за него — каза тя твърдо. Изправи се на крака. — Кажете на краля, че му желая добър път, че съжалявам, задето не можах да се сбогувам с него и че ако ме беше предупредил за своето заминаване, аз щях да се погрижа да не тръгне без благословията на жена си. Помолете го да ми пише, за да знам, че е в добро здраве.

Пратеникът кимна, стрелна ме с извиняващ се поглед и се измъкна от стаята. Ние зачакахме.

Двете с кралицата се приближихме до прозореца. Видяхме как мъжът пое напред, възседнал коня си, покрай натоварените с багаж коли, които все още лъкатушеха надолу по крайречния път. Той се скри от погледа ни. Ана и Хенри, вероятно стиснали ръце, и може би запели в един глас, трябваше да са там далеч напред по пътя за Уудсток.

— Никога не съм и помисляла, че всичко ще свърши така — каза тя глухо. — Никога не ми е идвало наум, че той може да ме остави без една думичка дори.

Аз и децата прекарахме едно чудесно лято. Хенри беше на пет, а сестра му на седем години, и аз реших, че е дошло време и двамата да имат свои собствени понита; ала никъде из областта не можех да намеря такива малки понита, при това достатъчно кротки. Споменах за това свое желание пред Уилям Стафорд на път за Хевър и не бях особено изненадана, когато го видях да се връща, без да съм го канила, една седмица по-късно, яздейки по пътечката с по едно охранено пони от двете страни на високия си ловен кон.

Ние с децата се разхождахме на поляната до рова. Помахах му, той свърна от пътечката и тръгна покрай рова към нас. Веднага щом Хенри и Катерина видяха понитата, те заподскачаха развълнувано.

— Чакайте — предупредих ги аз. — Чакайте да видим. Не знаем дали са достатъчно добри. Още не знаем дали искаме да ги купим.

— Правилно се опасявате. Аз съм истински търгаш — каза Уилям Стафорд, плъзвайки се на седлото и скачайки на земята. Той взе ръката ми в своята и я доближи до устните си.

— Къде ги намерихте?

Катерина взе въжето на малкото сиво пони и го погали по муцуната. Хенри се скри зад полите ми, оглеждайки кафявото, със смесени чувства на силно вълнение и боязън.

— О, пред вратата си ги намерих, нали разбирате — каза той нехайно. — Мога да ги върна, ако не ви харесват.

Хенри веднага нададе вой на протест, както си беше скрит зад мен.

— Не ги връщай!

Уилям Стафорд застана на едно коляно, така че да се изравни по ръст със светналото личице на Хенри.

— Я ела тук, момко — каза той добродушно. — Какъв ездач ще излезе от теб, ако все се криеш зад полите на майка си?

— Той хапе ли?

— Трябва да го храниш с изпъната длан — обясни Уилям. — Тогава не може да те ухапе — той разтвори ръчичката на Хенри и му показа как да храни коня.

— Може ли да галопира? — попита Катерина. — Може ли да бяга в галоп като коня на майка ми?

— Не може да бяга толкова бързо, но може да галопира — отговори Уилям. — И да скача може.

— Може ли да скачам с него? — очичките на Хенри се разтвориха широко.

Уилям се изправи и ми се усмихна.

— Първо трябва да се научиш да седиш на него, после да ходите бавно, след това да засилите до тръс, а накрая — в лек галоп. Ще мине време, докато се научиш да се биеш и да скачаш с него.

— Ще ме научиш ли? — попита Катерина. — Нали ще ни научиш? Може ли да останеш с нас до края на лятото и да ни научиш да яздим?

Усмивката на Уилям беше безсрамно тържествуваща.

— Е, аз, разбира се, бих искал. Ако майка ви разреши.

Двете деца веднага се обърнаха към мен.

— Кажи да! — примоли се Катерина.

— Моля те! — настоя Хенри.

— Но аз също мога да ви науча да яздите — запротестирах аз.

— Но не и да се бия! — извика Хенри. — Освен това ти яздиш на една страна. Аз трябва да яздя на мъжко седло. Нали, сър? Аз трябва да яздя на мъжко седло, защото съм момче и ще стана мъж.

Уилям ми хвърли един поглед иззад остриганата глава на сина ми.

— Какво ще кажете, лейди Кери? Мога ли да остана това лято и да науча сина ви да язди на мъжко седло?

Не му позволих да види, че ме е развеселил.

— О, много добре. Можете да влезете и да кажете да ви приготвят стая, щом желаете.

Всяка сутрин Уилям Стафорд и аз се разхождахме часове наред с децата, които яздеха малките си понита. След вечеря слагахме юздите на понитата и те тръгваха в кръг, после преминаваха в тръс и накрая в лек галоп, а децата се вкопчваха в тях като две малки магарешки бодилчета.

Уилям беше безкрайно търпелив с тях. Той се грижеше всеки ден да научават по нещо, и аз подозирах, че също така внимаваше да не се научат твърде бързо. Искаше те вече да могат да яздят сами към края на лятото, но не и преди това.

— Нямате ли си собствен дом, в който да идете? — попитах го аз не особено вежливо, когато се връщахме една вечер в замъка, всеки от нас повел по едно пони. Слънцето се скриваше зад оръдейните кули и замъкът изглеждаше приказен, с проблясващи в розово прозорци и с бледото, осеяно с облачета небе над него.

— Баща ми живее в Нортхамптън.

— Вие единственият му син ли сте? — попитах аз.

Той се усмихна на този така съществен въпрос.

— Не, аз съм вторият му син: никаква полза от мен26, милейди. Ала ако мога, ще купя малка ферма в Есекс. Наумил съм си да стана земевладелец и собственик на малка ферма.

— Откъде ще намерите пари за нея? — попитах аз с любопитство. — Няма да забогатеете особено от службата си при чичо ми.

— Плавал съм на кораб и преди няколко години получих скромно възнаграждение. Имам достатъчно като за начало. След това ще си намеря жена, която иска да живее в хубава къщичка сред собствените си земи и да е уверена, че нищичко — дори властта на принцесите или злобата на кралиците — не може да я стигне.

— Кралиците и принцесите винаги могат да стигнат до всекиго — казах аз. — Нали затова са кралици и принцеси.

— Но не и ако човек е твърде дребна риба за тях — каза той. — За нас опасността ще се крие във вашия син. Докато те гледат на него като на престолонаследник, ние никога няма да се изплъзнем от погледите им.

— Ако Ана роди момче, тя ще се откаже от моето — казах аз. Думите му ме подведоха и без дори да си давам сметка за това, моите мисли бяха тръгнали в една посока с неговите, точно както нозете ми пристъпваха в крак с неговите.

— Нещо по-хубаво, тя ще иска той да е далеч от двора. Той ще може да израсне с нас, ние ще го отгледаме и той ще стане дребен провинциален земевладелец. Това съвсем не е лош живот за един мъж. Може би е даже най-доброто, което предлага животът. Аз не обичам кралския двор. Особено през последните няколко години там, човек просто не знае къде се намира.

Ние стигнахме до подвижния мост и помогнахме на децата да слязат от седлата си едно след друго. Катерина и Хенри се затичаха към имението, докато Уилям и аз заведохме понитата им в двора на конюшните. Няколко момчета дойдоха да ги вземат.

— Ще вечеряте ли? — попитах аз небрежно.

— Естествено — каза той, поклони ми се и изчезна.

Едва когато вечерта се озовах в стаята си и коленичих да се помоля, оставяйки съзнанието си да блуждае, както обикновено, осъзнах, че го бях оставила да ми говори така, сякаш аз бях онази жена, която би искала да живее в хубава къщичка сред собствените си земи, и да спи в ложето си до Уилям Стафорд.