Другата Болейн

Есента на 1532

На Ана беше присъдена титлата маркиза на Пемброук — това беше съпроводено с коронация, която се състоя в кралската зала за аудиенции в замъка Уиндзор. Кралят седеше на трона си, от двете му страни бяха чичо ми и Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк, който неотдавна беше получил прошка и се беше завърнал в двора точно навреме, за да стане свидетел на Аниния триумф. Съфолк изглеждаше така, сякаш имаше лимони в устата си — толкова кисела беше усмивката му; а чичо ми беше разкъсван между гордостта от богатството и престижа на племенницата си, и нарастващата му ненавист към нея, породена от високомерието й.

Ана носеше рокля от червено кадифе, поръбена с бяла пухкава кожа от сибирска белка. Косата й, тъмна и блестяща като грива на расов жребец, падаше по раменете й, като на момиче в сватбения й ден. Лейди Мери, дъщерята на херцога, държеше почетната мантия, а останалите придворни дами от свитата на Ана — Джейн Паркър, аз и още около десетина дами, всички облечени в най-хубавите си дрехи, я следвахме и стояхме зад гърба й, угоднически мълчаливи, докато кралят уви раменете й с почетния плащ и положи златна коронка на главата й.

По време на банкета двамата с Джордж седнахме един до друг и погледнахме нагоре към сестра си, разположила се до краля.

Той не ме попита дали не изпитвах завист. Отговорът на този въпрос беше твърде ясен, за да се налага да го задава.

— Не познавам друга жена, която да е в състояние да го направи — каза той. — Тя притежава невероятна решителност да заеме трона.

— На мен това винаги ми е липсвало — казах аз. — Всичко, което съм искала от самото си детство насам, е било да не бъда пренебрегвана.

— Е, можеш да забравиш за това — каза Джордж, по братски откровен. — Сега ще бъдеш пренебрегвана до края на живота си. И двамата ще бъдем в сянката й. На всичко, което постигна аз, ще се гледа като на подарък от нея. А ти никога няма да й бъдеш равна. Тя ще е единствената Болейн, за която хората ще са чували и която ще помнят. Ти ще бъдеш без име до края на живота си.

Вниманието ми грабна фразата „без име“. При споменаването й, горчивината ми се изпари и аз се усмихнах.

— Знаеш ли, може би има някаква утеха в това да си без име.

Ние танцувахме до късно, след което Ана разпрати всичките си дами по стаите им, с изключение на мен.

— Отивам при него — каза тя.

Нямаше нужда да обяснява какво има предвид.

— Сигурна ли си? — попитах я аз. — Все още не си омъжена.

— Кранмър ще бъде назначен всеки момент — каза тя. — Аз отивам във Франция като негова придружителка, и Хенри настоява там да се отнасят с мен като с кралица. Той ми даде титлата маркиза и земите, така че не мога да продължавам да го отблъсквам.

— Боже мой, та ти го желаеш! — аз изведнъж разбрах на какво се дължеше нетърпението й. — Да не би да си го обикнала все пак?

— О, не! — възкликна тя нетърпеливо, все едно ставаше въпрос за нещо абсурдно. — Но аз го държах на ръка разстояние толкова дълго, че желанието му граничи с лудостта, а и с мен е същото. Понякога страстта му е събуждала в мен такава страст, а силата, с която ме привлича и начинът, по който дразни тялото ми, са ме довеждали до там, че съм била готова да го направя с някой коняр. Освен това аз имам думата му и вече виждам ясно пътя си към трона. Искам да го направя още сега. Искам да го направя тази нощ.

Аз й налях вода в каната и затоплих чаршаф, с който после да се изсуши.

— Какво ще облечеш?

— Роклята, която носех на танците — каза тя. — Както и коронката. Ще отида при него като кралица.

— По-добре ще е Джордж да те заведе.

— Той идва. Вече му казах.

Тя се изми и взе чаршафа от мен, за да се подсуши. Тялото й, обляно от светлината на огъня и на свещта, беше красиво като на диво животно. На вратата се почука.

— Пусни го да влезе — каза тя.

Аз се поколебах. Тя завързваше полите около кръста си, но като изключим това, бе съвсем гола.

— Давай — каза тя настоятелно.

Аз свих рамене и отворих вратата. Джордж се стъписа от гледката, която представляваше сестра му, с тъмните си коси, падащи на голите й гърди.

— Можеш да влезеш — каза тя. — Почти съм готова.

Той ме погледна потресено и въпросително, влезе в стаята и се отпусна на стола до камината.

Ан, придържайки корсажа си над голите си гърди и корема си, обърна голия си гръб към Джордж, за да я завърже. Той стана и започна да вдява връзките, като ги кръстосваше. При всяко вкарване на връзките в дупките, ръката му докосваше леко кожата й, и аз видях как тя притваря очи от удоволствието, което й доставяше продължителността на тези милувки. Лицето на Джордж бе потъмняло и той й се тросна, докато изпълняваше нареждането й.

— Нещо друго? — попита той. — Да завържа обувките ти вместо теб? Да ги излъскам?

— Не ти ли се иска да ме докоснеш? — подразни го тя. — Аз съм достатъчно добра за краля.

— Достатъчно добра си за някой бордей — каза той безмилостно. — Вземи си наметалото, ако ще идваш.

— Но аз съм привлекателна — започна да му противоречи тя.

Джордж се поколеба.

— Защо, за Бога, ме питаш? На половината придворни им се подкосиха коленете тази вечер. Какво още може да искаш?

— Искам всички — каза тя, без да се усмихва. — Искам да ми кажеш, че аз съм най-добрата, Джордж. Искам ти да го кажеш тук, пред Мери.

Той се засмя приглушено.

— О, старото съперничество — произнесе той отчетливо. — Ана, маркиза на Пемброук, вие сте най-желаната и най-богатата девойка в семейството. Ти засенчи и двама ни с успехите си. Съвсем скоро ще засенчиш и любимия си баща и чичо по гордост и положение. Какво повече искаш?

Тя грееше, докато слушаше хвалебствените му слова, но когато той й зададе въпроса, тя изведнъж погледна уплашено, сякаш в миг си спомни ругатните на рибарските съпруги и виковете „Блудница!“ на търговците по пазара.

— Искам всички да го разберат — каза тя.

— Да те отведа ли при краля? — попита Джордж делово.

Ана сложи глава на ръката му и аз видях напрегнатото изражение, което доби лицето му, щом тя се обърна към него и го дари с крива усмивка.

— Не би ли ме отвел по-скоро в твоята спалня?

— Ако ми се искаше да изгубя главата си за кръвосмешение — да.

Тя се засмя тихо и прелъстително, както тя си умееше.

— Добре тогава. При краля. Но запомни, Джордж, че ти си ми подчинен, като всички останали.

Той й се поклони и я изведе от стаята. Чух как минават през залата за аудиенции, и как след това слизат надолу по стълбите, и чаках, докато не чух вратата долу на стълбището да се затваря. Помислих си, че желанието на Ана да е предпочитана от всички трябва да е наистина много силно, щом беше способна да измъчва собствения си брат точно в нощта, когато щеше да се люби с краля.

Тя се върна призори, загърната в дрехите си, точно както аз се прибирах преди. Джордж я доведе и ние заедно я разсъблякохме и я сложихме в леглото. Тя беше твърде изтощена, за да говори.

— Значи си го направила — казах аз със затворени очи.

— Няколко пъти, струва ми се — каза той. — Чаках пред стаята и спях на стола, но ме събуждаха на няколко пъти със стоновете и пъшканията си. Моля те, Боже, нека това им донесе наследник.

— И няма никакво съмнение, че той ще се ожени за нея? Няма ли да му омръзне, след като вече я има?

— Не и през първите шест месеца. Освен това тя също изпитва някакво удоволствие и сега, когато вече няма да й се налага да го отблъсква през цялото време, тя ще бъде по-мила с него, и — моля те, Господи — по-мила с нас.

— Ако е много по-мила с теб, тя ще се окаже и в твоето легло, а не само в леглото на краля.

Джордж се протегна, прозя се и ми се усмихна лениво от височината на целия си ръст.

— Тя беше много разгорещена — каза той. — И нямаше на кого другиго да го излее. Тя беше възбудена, но щом това веднъж утихне, моля те, Господи, нека в корема й има бебе, нека на пръста й има халка, а на главата й — корона. Vivat Ана! Нека завистниците позеленеят от яд — няма връщане назад.

Оставих Ана да спи и си помислих, че можех да се видя с Уилям Стафорд, ако отида в чичовите покои по това време сутринта. Дворът се събуждаше, пътеките, които водеха към кухнята, бяха задръстени с коли, които докарваха наръчи дърва и въглища от горите, плодове и зеленчуци от пазара, и месо, мляко и сирене от фермите. В покоите на чичо ми сред цялото многобройно домакинство цареше суматоха, всички се подготвяха за деня. Прислужничките вече бяха свършили с премитането на залата за аудиенции, а кухненските слуги слагаха дърва в камините и духаха въглените, за да ги разпалят.

Благородниците от свитата на чичо ми обитаваха пет-шест малки стаи до голямата зала, а войниците му спяха в стаята на пазачите. Уилям можеше да бъде навсякъде. Аз преминах през залата за аудиенции и кимнах на неколцината благородници, които познавах и си дадох вид, че чакам да се видя с чичо си или с майка си.

Вратата на стаята на чичо ми се отвори и Джордж излезе забързан от нея.

— О, добре — каза той, като ме видя. — Ана още ли спи?

— Спеше, когато излязох.

— Иди при нея и я разбуди. Кажи й, че духовниците са се подчинили на краля, или поне достатъчно от тях, за да означава това, че сме победили, но Томас Мор е обявил, че се оттегля от поста си. Кралят ще научи за това по време на литургията тази сутрин, когато получи писмото на Мор, но тя трябва да е предупредена. Кралят сигурно ще го приеме тежко.

— Томас Мор? — повторих аз. — Но аз мислех, че той е на наша страна?

Брат ми изпуфтя в отговор на моето невежество.

— Той обеща на краля никога да не коментира публично разтрогването на брака му. Но е очевидно какво мисли, нали така? Той е адвокат и човек на здравата логика и едва ли може да бъде убеден от изкривяването на истината, ако ще зад него да застанат хиляда европейски университети.

— А не искаше ли реформа за църквата? — попитах аз. Не ми беше за първи път да се объркам в океана на политиката, където моето семейство беше в свои води.

— Реформирана църква — да; но не разединена и оглавявана от краля — каза брат ми бързо. — Кой може да знае по-добре от Томас Мор, че кралят не е най-подходящият за глава на църквата? Той го познава от детството му. И никога няма да приеме Хенри за наследник и приемник на свети Петър — брат ми се изсмя отсечено. — Това е смехотворно.

— Смехотворно ли? А аз си мислех, че ние сме „за“.

— Разбира се, че сме — отвърна той. — Този ход означава, че Хенри може да реши съдбата на брака си и че може да се ожени за Ана. Но само някой истински глупак може да помисли, че това е действие, оправдано от законите, от моралните норми и от здравия разум. Виж какво, Мери, не се безпокой. Ана разбира всичко това. Просто отиди при нея, разбуди я и й кажи, че Томас Мор се оттегля, че кралят ще научи за това тази сутрин и че тя трябва да запази спокойствие. Така каза чичо. Ана трябва да се владее.

Аз се обърнах, за да изпълня поръчението му, и точно в този момент Уилям Стафорд влезе в залата, облечен в стегнат жакет. Той се спря щом ме видя и ми се поклони ниско.

— Лейди Кери — каза той. Поклони се и на брат ми. — Лорд Рочфорд.

— Върви — каза брат ми и лекичко ме побутна. Той не обърна внимание на Уилям. — Върви да й кажеш.

Нямаше какво друго да направя освен да изляза набързо от стаята, без дори да успея да се докосна до ръката на Уилям и да го поздравя с „добро утро“.

Ана и кралят се съвещаваха насаме почти цялата сутрин, обмисляйки какво ще означава за тях това оттегляне на Томас Мор. Баща ми и чичо ми бяха с тях, както и Кранмър и секретарят Кромуел — всички те подкрепяха каузата на Ана и бяха убедени, че кралят трябва да вземе властта и печалбите от църквата в Англия. Ана и кралят отидоха на обяд в много добро настроение и тя седна от дясната му страна все едно, че вече беше кралица.

След обяда те двамата се оттеглиха в покоите му и всички бяха отпратени. Джордж повдигна вежда, усмихна се леко и прошепна:

— Е, щом от това ще излезе наследник… нали така, Мери? — и отиде да играе карти с Франсис Уестън и с още неколцина други. Аз излязох на слънце в градината и погледнах към реката, като през цялото време копнеех за Уилям Стафорд.

Сякаш откликнал на желанията ми, той изведнъж изскочи пред мен.

— Мен ли търсехте днес сутринта? — попита той.

— Не — излъгах аз с бързината на опитна придворна дама. — Търсех брат си.

— Както и да е, аз дойдох да ви потърся — каза той. — И съм много щастлив, че ви намирам. Много съм щастлив, милейди.

Аз се размърдах леко на мястото си и го подканих с жест да седне до мен. В мига, в който той се оказа достатъчно близо до мен, за да успея да го докосна, сърцето ми ускори своя ритъм. От него се носеше топлият, сладък мирис на мъж, който се излъчваше от косата и меката му кестенява брада. Усетих, че се накланям към него и си наложих да се отдръпна.

— Ще придружавам чичо ви до Кале — каза той. — Вероятно ще мога да ви бъда полезен с нещо по време на пътуването.

— Благодаря ви — казах аз.

Настъпи кратко мълчание.

— Съжалявам за онзи път в конюшнята — казах аз. — Боях се, че Ана може да ни види заедно. Докато тя има попечителство над сина ми, не смея да я обидя с нищо.

— Разбирам — каза Уилям бързо. — Просто така се случи в онзи миг — малките ви обувки за езда се оказаха в ръцете ми. Не исках да ви пускам.

— Не мога да ви бъда любовница — казах аз приглушено. — Определено не мога.

Той кимна.

— Но наистина ли не търсехте мен тази сутрин?

— Да, търсех ви — прошепнах аз, най-сетне откровена. — Не издържах и минутка повече, без да ви видя.

— Аз обикалях градината, и се навъртах пред покоите на маркизата цял ден, с надеждата да ви срещна — каза той. — Стоях тук толкова дълго, че дори си помислих дали да не взема някоя лопата и да свърша нещо полезно, докато чакам.

— Да копаете? — попитах аз и се разсмях, като си представих изражението на Ана, ако разбереше, че съм влюбена в градинар. — Това едва ли щеше да ви помогне.

— Не — каза той, също развеселен. — Ала инак обикалях край покоите на дамите като някой сводник, така че това беше по-добрият от двата варианта. Мери, какво ще правим? Какво е вашето желание?

— Не зная — казах аз, като говорех самата истина. — Чувствам се така, сякаш изживявам пристъп на лудост и ако имах истински приятел на този свят, той би ме вързал, докато ми мине.

— Значи смятате, че ще ви мине? — попита той, сякаш това беше интересна страна на въпроса, за която не беше помислял.

— О, да — казах аз. — Това е увлечение, нали? Просто то се случи и с двама ни едновременно. Аз се увлякох по вас и ако вие не ме харесвахте, щях да се навъртам около вас, да ви гледам с овчи поглед известно време и да го преживея.

Той се усмихна на думите ми.

— Сигурно би ми харесало. Не можете ли все пак да го направите?

— По-късно ще се смеем на това.

Аз очаквах той да започне да спори. Истината беше, че очаквах той да започне да настоява, че това е истинска, неугасваща любов, и да започне да ме убеждава, че трябва да следвам сърцето си, каквото и да ми струва това.

Ала той кимна.

— Увлечение значи? И нищо повече?

— О — промълвих аз с изненада.

Уилям се изправи на краката си.

— Колко бързо очаквате да се възстановите? — попита той между другото.

Бях съвсем близо до него. Бях така привлечена от него, че всяка частичка от тялото ми го желаеше, независимо от това какво говорех.

— Само помислете за миг — каза той нежно. Устата му беше така близо до ухото ми, че кичурите коса, които се подаваха изпод шапчицата ми, потрепваха от дъха му. — Можете да бъдете моята любима, можете да ми станете жена. Не можем ли да вземем Катерина? Нали няма да ви я вземат? И веднага щом Ана роди свой син, ще ви върнат и Хенри, нашето момченце.

— Той не е нашето момченце — казах аз, като с големи трудности се позовавах на разума си, докато той ме убеждаваше на ухо с приглушен глас.

— Кой му купи първото пони? Кой му направи първата лодка? Кой го научи да познава времето по слънцето?

— Вие — признах аз. — Ала никой освен нас двамата, няма да вземе това под внимание.

— Той може да го направи.

— Той е само едно малко момченце и няма думата. И Катерина никога няма да има думата за нищо. Тя ще бъде само едно от момичетата Болейн и ще бъде изпратена там, където е необходима.

— Тогава прекъснете този порочен кръг, и с това ще спасим и децата. Откажете се да бъдете просто другата Болейн. Елате и станете мисис Стафорд, единствената и обичана мисис Стафорд, която наистина ще притежава земите си и малката си ферма, в която ще се учи да прави сирене и да скубе пилета.

Аз се разсмях и той веднага хвана ръката ми, притиснал палец към дланта ми и ние стояхме така, хванати за ръце и огрени от слънцето, а аз си мислех, като истинско влюбено момиче: „Това е раят“.

Зад нас се чуха стъпки и аз пуснах ръката му така, сякаш се бях опарила. Слава Богу, беше Джордж, а не онази негова потайна жена. Той премести поглед от пламналото ми лице към безизразното изражение на Уилям и вдигна вежда.

— Сестро?

— Уилям тъкмо казваше, че ловният ми кон си е изкълчил глезена — казах аз първото, което ми дойде наум.

— Превързах го — добави бързо Уилям. — А лейди Кери може да вземе временно някой от кралските коне, докато Джесмънд се оправи. Няма да отнеме повече от ден-два.

— Много добре — каза Джордж. Уилям се поклони и ни остави.

Оставих го да си тръгне. Нямах куража, дори пред Джордж, на когото доверявах всичките си други тайни, да му извикам да се върне. Уилям се отдалечи с малко скована походка, поради неприятната изненада.

Джордж проследи погледа ми.

— Не долавям ли искрица страст, пламнала у лейди Кери? — попита той небрежно.

— Има нещо такова — признах аз.

— Това ли е твоят Никой, който не означава нищо?

Аз се усмихнах печално.

— Да.

— Недей — каза той простичко. — Ана трябва да бъде безупречна от този момент до деня на сватбата си, особено сега, когато е в леглото на краля. Всички ние сме пред погледите на хората. Ако в теб се е породило някакво желание да бъдеш с този мъж, сдържай го, сестричке, защото до момента, в който Ана се омъжи, ние трябва да сме чисти като ангелчета, а тя трябва да е нашият серафим.

— Едва ли можеш да очакваш от мен да се търкулна в плевника с него — възразих аз. — Моята репутация не е по-лоша от на която и да е друга. Със сигурност е по-чиста от твоята.

— Тогава му кажи да престане да те гледа така, сякаш иска да те погълне жива — каза Джордж. — Този мъж е зашеметен.

— О, така ли? — попитах аз разпалено. — О, Джордж, наистина ли?

— Господ да ни е на помощ! Да, страхувам се, че е точно така. Кажи му да запази чувствата си за себе, докато Ана се омъжи и бъде коронясана за кралица на Англия. Тогава можеш да направиш избора си.

В стаята на Ана беше избухнала разправия. Джордж и аз се прибрахме от езда, но замръзнахме по местата си в залата за аудиенции, и заоглеждахме хората от свитата на Хенри и дамите на Ана, които се преструваха изкусно, че не слушат, а в същото време се напрягаха да чуят всяка думичка през масивната врата. Чух побеснелите викове на Ана и недоволното боботене на Хенри.

— За какво са й на нея? За какво? Или тя отново ще дойде тук за Коледа? Нима тя ще заеме мястото ми, а мен ще захвърлите, след като вече бях ваша?

— Ана, за Бога!

— Не! Ако ме обичахте поне малко, нямаше да се налага даже да ви питам! Как бих могла да отида във Франция и да нося нещо друго, а не накитите на кралицата? Какво ще означава това, ако вие ме заведете във Франция като маркиза само с една шепа диаманти?

— Те въобще не са една шепа…

— Но не са кралските накити!

— Ана, част от тях й ги купи баща ми по случай първия й брак и аз нямам нищо общо с тях…

— Имате много общо с тях! Това са накити, принадлежащи на Англия, подарени на кралицата. Ако аз ще стана кралица, то те трябва да ми принадлежат. Ако тя ще продължи да бъде кралица, то нека ги задържи. Избирайте!

Всички чухме разярения глас на Хенри.

— За Бога, жено, какво да направя, за да ви угодя? Вие получихте всички почести, за които може да мечтае една жена! Какво искате сега? Да смъкнете дрехата от гърба й? И шапчицата от главата й?

— Да, искам всичко това, а и то няма да ми стигне! — кресна му Ана в отговор.

Хенри блъсна вратата и тя се отвори, а всички ние започнахме да разговаряме с подчертано оживление, щом го видяхме, и спряхме, за да се поклоним.

— Ще се видим на вечеря — каза той ледено на Ана през рамо.

— Не, няма — каза тя на много висок глас. — Защото отдавна вече няма да съм тук. Ще вечерям по пътя, а ще закуся в Хевър. Няма да допусна да се отнасяте към мен пренебрежително.

Той веднага се обърна към нея и вратата се притвори зад гърба му. Ние всички се напрегнахме да чуем това, което не можехме да видим.

— Няма да ме напуснете.

— Няма да бъда полукралица — каза тя пламенно. — Или ще бъда ваша, или не. Или ще ме обичате истински, или изобщо няма да ме обичате. Или ще съм цялата ваша или ничия. Няма да приема половинчати отношения с вас, Хенри.

Ние чухме прошумоляването на роклята й, когато тя се спусна към него и въздъхна сластно.

— Ще имате всеки диамант в Тауър, ще имате нейните диаманти, както и баржата й — обеща той дрезгаво. — Ще получите онова, което желае сърцето ви, щом ми дадете онова, което желае моето.

Джордж пристъпи напред и затвори вратата.

— На кого му се играят карти? — попита той весело. — Струва ми се, че ще се наложи да почакаме известно време.

Разнесе се сдържан смях, някой извади тесте карти, а друг — зарове. Аз пратих пажа да изтича за музикантите, които да удавят със звуците на музиката всякакви интимни стонове, които можеха да се разнесат от стаята на Ана. Бях възможно най-оживена и обикалях навсякъде, за да се уверя, че целият двор си е намерил някакво занимание, докато сестра ми и краля се любеха. Направих всичко по силите си да не мисля за кралицата, която беше преместена в ново и не така удобно имение, на която кралски пратеник щеше да съобщи, че трябва да предаде кралските си накити, собствените си пръстени, гривни и огърлици — всеки знак на любов, който той й бе дал, защото на сестра ми й се искаше да се кичи с тях във Франция.

Експедицията бе значителна по мащаб, най-голямата, която Хенри беше предприемал от времето на срещата на Полето на Златната Тъкан27; и всичко беше точно толкова екстравагантно и разкошно, както по време на онова легендарно събитие. Така и трябваше да бъде — Ана беше решена да надмине Катерина във всичко, което тя някога беше правила, така че ние преминахме през Англия — от Ханбъри до Дувър — като истинска императорска свита. Една група ездачи яздеха напред, за да отстраняват от пътя всякакви евентуални размирици, но самият мащаб на похода и множеството коне, каруци, коли, войници, бойци, слуги, придружители, и красотата на дамите, яхнали конете си и техните кавалери, зашеметяваха почти цялата страна и потапяха хората в мълчалив възторг.

Прекосяването на Ламанша мина спокойно. Дамите слязоха долу, Ана се оттегли в каютата си и спа през по-голямата част от пътуването. Кавалерите бяха горе, на палубата, увити в мантиите си, загледани в хоризонта в търсене на други кораби и си пийваха греяно вино. Аз се качих на палубата и се облегнах на перилата на кораба, загледана в движението на вълните, които минаваха край носа на кораба, заслушана в скрибуцането на дъските.

Една топла ръка хвана моята хладна длан.

— Добре ли се чувствате? — прошепна Уилям Стафорд в ухото ми. — Да не би да ви е лошо?

Аз се обърнах към него и се усмихнах.

— Не, изобщо не, слава Богу. Обаче всички моряци казват, че пътуването минава много леко.

— Моля се на Бога така и да продължи — каза той разпалено.

— О! Мой странстващи рицарю! Да не би да ви е лошо?

— Не много — каза той в своя защита.

Исках да го взема в обятията си. За миг си помислих, че когато любимият не е толкова идеален, това е едно истинско изпитание за любовта. Никога не бях помисляла, че мога да бъда привлечена от мъж, на когото му е лошо, но ето, че бях тук, изгаряща от желание да му донеса ароматно вино и да го взема в топлите си обятия.

— Елате и седнете — казах аз, като се оглеждах. Бяхме толкова скрити за чуждите погледи, колкото можеше да се очаква сред двор, който беше развъдник за клюки и скандали. Заведох го на едно място, където бяха струпани на куп платна и го настаних до мачтата, така че да може да се облегне на нея. Увих връхната му дреха около него така грижовно, сякаш той беше моят малък Хенри.

— Не ме оставяйте — каза той с толкова жален тон, че за момент помислих, че се шегува, но когато срещнах непресторената молба в погледа му, докоснах страната му с хладните си пръсти.

— Отивам само да донеса по чаша горещо ароматно вино — аз отидох до камбуза28, където готвачите грееха вино и бира, и режеха хляб, а когато се върнах, Уилям се намести на навитите платна, така че да мога да седна до него. Държах чашата му, докато той ядеше хляба, и след това пихме вино заедно, глътка по глътка.

— По-добре ли сте?

— Разбира се, мога ли да направя нещо за вас?

— Не, не — отговорих аз бързо. — Просто се радвам, че изглеждате по-добре. Да ви донеса ли още греяно вино?

— Не — каза той. — Благодаря. Струва ми се, че трябва да легна и да поспя.

— Можете ли да поспите, ако се облегнете на мачтата?

— Не, не мисля, че бих могъл.

— Ами ако легнете на платната?

— Опасявам се, че ще се претърколя.

Аз се озърнах. Повечето хора се бяха отдалечили към подветрената част на кораба и дремеха или играеха хазарт. Бяхме почти сами.

— Да ви прегърна ли?

— Иска ми се да го направите — каза той слабо, сякаш му беше твърде лошо, за да говори.

Сменихме си местата, аз застанах с гръб към мачтата и тогава той положи хубавата си къдрокоса глава в скута ми и обви кръста ми с ръце. Почувствах пълно задоволство, както всеки път, когато бяхме близо един до друг. Сякаш тялото ми бе копняло за него цял живот, независимо от това какво ми казваше умът; и ето, накрая той беше тук, с мен.

Отметнах глава назад и почувствах хладния морски бриз по страните си. Полюшването на кораба ме караше да се унасям сред глухото скрибуцане и глъхнещия в платната вой на вятъра. Звуците ставаха все по-тихи, а аз все повече се унасях в сън.

Събуди ме топлината на неговото докосване, главата му беше сгушена в скута ми и потъркваше бедрата ми, ръцете му опипваха пелерината ми, галеха ръцете, талията, шията и гърдите ми. Докато сънливо отварях очите си под тази вълна от усещания, той повдигна главата си и целуна оголената ми шия, бузите, клепачите, и най-подир ме целуна страстно по устата. Устата му беше топла, сладка и никак не бързаше, езикът му си проправи път между устните ми и ме възбуди, така че ми се прииска да го изпия, исках той да ме целува, после да ме свлече долу, на изтърканата с пемза палуба, да ме обладае, тогава и там, и никога вече да не ме пусне.

Когато той разхлаби прегръдката си и се канеше да ме пусне, аз бях тази, която сложи ръце на тила му и придърпа отново устата му, и моята страст беше тази, която ни ръководеше, а не неговата.

— Има ли тук някъде каюта? Койка? Място, където да можем да идем? — попита ме той, останал без дъх.

— Дамите са заели всички каюти, а аз отстъпих койката си.

Той изпъшка разочаровано, след което прекара пръсти през косите си и се засмя на себе си.

— Боже Господи, приличам на полудяло от любов хлапе! — каза той. — Треперя от страст.

— Аз също — казах аз. — О, Господи, аз също.

Уилям се изправи на крака.

— Изчакайте тук — каза той и изчезна вътре в кораба. Той се върна с чаша разредена бира, която първо предложи на мен, а после сам отпи една голяма глътка.

— Мери, трябва да се оженим — каза той. — Или ще трябва да поемете пълна отговорност за моето полудяване.

Аз се разсмях слабо.

— О, любов моя…

— Да, това съм аз — каза той поривисто.

— Какво сте?

— Аз съм вашата любов. Кажете го пак.

За момент помислих да откажа, но се бях изморила да отричам истината.

— Любов моя.

Той се усмихна на думите, сякаш за момента те му бяха достатъчни.

— Елате тук — каза той и разтвори наметалото си като крило и ме призова към перилото на кораба. Аз се подчиних, застанах до него, той обгърна раменете ми с топлото си наметало за езда и ме придърпа близо до себе си. Под заслона на плаща му, аз прокарах ръка около кръста му, облегнах глава на рамото му и ние стояхме така дълго и спокойно, поклащайки се един до друг, ведно с движението на кораба — единствени свидетели бяха чайките.

— Ето я и Франция — каза той накрая.

Погледнах напред и видях неясните очертания на земята, а после, малко по малко, започнах да различавам кея, мачтите на корабчетата и стените на английската крепост Кале.

Той с неохота ме освободи.

— Ще дойда да ви намеря веднага щом се настаним.

— Ще се оглеждам за вас.

Ние стояхме вече разделени, на палубата започнаха да излизат хора, които изразяваха радостта си от спокойното пътуване и гледаха към Кале през смаляващата се ивица вода, която ни разделяше от града.

— Добре ли се чувствате вече? — попитах аз, чувствайки как обичайната ми студенина, се завръща, и заема мястото на отстъпилата страстна близост.

За секунда Уилям имаше благоприличието да изглежда объркан.

— О, болестта ли, съвсем забравих за нея!

Аз изведнъж осъзнах, че бях изиграна.

— Било ли ви е изобщо лошо? Не! Никога! Всичко това беше замислен от вас план как да ме накарате да седна до вас, да ви прегърна и да ви държа в обятията си, докато спите.

Той имаше очарователно засрамен вид, като момченце, на което се карат, а после лицето му грейна в усмивка.

— Но, кажете ми, мила лейди Кери — предизвика ме той. — Не прекарахте ли най-щастливите шест часа от живота си именно сега? Или може би не съм прав?

Аз прехапах език. Замълчах и се замислих. В живота ми трябваше да е имало немалко щастливи моменти. Аз бях някогашната любима на краля, бях приета повторно от любящия си съпруг, бях по-преуспяващата сестра години наред. Ала кои ли са били най-щастливите ми шест часа?

— Да — казах аз спокойно. — Това бяха най-щастливите шест часа в живота ми.

Ние акостирахме сред шумотевица, глъчка и суматоха, а началникът на пристанището, моряците и докерите дойдоха на кея да гледат как кралят и Ана стъпват на английска земя във Франция. След това всички заедно отидохме на литургия в църквата „Сен Никола“, заедно с управителя на Кале, който се засуети и се държа с Ана като с коронована кралица. Но каквото и да казваше или правеше управителят на Кале, за да задоволи страстното й желание за подобни уверения, кралят на Франция не беше толкова приятелски настроен и Хенри трябваше да остави Ана в Кале, а той самият да яхне коня и да отиде да се срещне с Франсоа.

— Той е такъв глупак — промърмори си Ана, като гледаше през прозореца на замъка Кале, докато Хенри се отдалечаваше, начело на хората си, свалил шапка за поздрав към тълпата, след което се обърна на седлото си да помаха към замъка с надеждата, че тя може би го гледа.

— Защо?

— Трябваше да знае, че кралицата на Франция няма да иска да се срещне с мен — та тя е испанска принцеса като Катерина. А след това допусна кралицата на Навара също да откаже да ме види. Никой не е трябвало да я пита, за да не й дават възможност да откаже.

— Тя не обясни ли защо? Беше толкова мила с нас, когато бяхме малки.

— Казала е, че поведението ми било скандално — отвърна тя кратко. — Боже Господи, как започват да важничат тези жени, щом веднъж се оженят и се почувстват сигурни. Човек може да си помисли, че не им се е случвало да напрегнат сили и да се борят, за да се сдобият със съпруг.

— Това означава ли, че няма изобщо да се видим с крал Франсоа?

— Поне официално не — каза Ана. — Няма дама, която да ме посрещне редом с него — тя потропа с пръсти по корниза на прозореца. — Катерина беше поздравена от самата френска кралица и всички знаеха колко са приятелски отношенията им.

— Е, нали знаеш, че все пак още не си кралица — казах аз в полза на справедливостта.

Погледът, с който ми отвърна, беше смразяващ.

— Да — каза тя. — Зная това. Изясни ми се през последните шест години. Отне ми известно време да го осъзная, благодаря ти. Но аз ще стана кралица. И когато дойда във Франция като кралица следващия път, ще я накарам да съжалява за обидата, която ми нанесе, а когато Маргарита Наварска след време потърси синовете ми, за да ожени за тях децата си, аз няма да забравя как тя някога е нарекла поведението ми скандално — тя се втренчи в мен. — Също така няма да забравя как си бързала да ми направиш забележка, че още не съм кралица.

— Ана, аз само казвах…

— Тогава по-добре мълчи и се опитай поне веднъж да мислиш, преди да говориш — сопна ми се тя.

Хенри покани крал Франсоа в английското укрепление в Кале и два дни подред всички ние, придворните дами, начело с Ана, трябваше да се задоволим само да надзъртаме през прозорците на замъка към френския крал, без да успеем да зърнем нещо от прехвалената му красота освен малко от главата му. Аз очаквах Ана да изпадне в истинска ярост от това отлъчване, но тя беше усмихната и потайна, а когато Хенри идваше в покоите й всяка вечер след вечерята, той биваше посрещан така мило, че за мен беше ясно — тя кроеше нещо.

Тя ни накара да репетираме някакъв танц, който тя щеше да води и който щеше да продължи с покана към вечерящите да дойдат и да танцуват с нас. Беше очевидно, че беше намислила да влезе по време на кралския банкет с крал Франсоа и да танцува с него.

Някои от по-младите дами се дивяха как е възможно да се върви толкова смело срещу установените порядки, ала аз знаех, че нейният план навярно беше предварително одобрен от Хенри. Неговата изненада при влизането й в залата щеше да е също толкова голяма като тази, която кралица Катерина беше привикнала да показва безброй пъти, когато съпругът й влизаше дегизиран в покоите. Мисълта, че години наред сме се престрували, че не разпознаваме краля, ме накара да се почувствам стара и уморена от светската суета, а ето, че сега Ана започваше със същите игри, на които дворът трябваше да се възхищава.

Въпреки задълженията да яздя с Ана сутрин и да танцувам с нея и с дамите следобед, всеки ден по обяд аз намирах време да се разхождам по улиците на Кале, където неизменно намирах Уилям Стафорд, който ме чакаше в една малка кръчма. Той ме дръпваше вътре, далеч от дебнещите очи на уличната тълпа, и слагаше малка чаша бира пред мен.

— Добре ли сте, любов моя? — питаше ме той.

Аз му се усмихвах.

— Да. А вие?

Той кимаше.

— Утре ще трябва да изляза на езда с чичо ви, защото имам вести за едни коне, които могат да му се понравят. Цените обаче са абсурдни. Всеки френски фермер е решен да оскубе поне по един английски лорд този сезон, от страх да не би това да се окаже единственият им шанс.

— Той каза, че може да ви направи началник на конюшните. Това ще е добре за нас, нали? — казах аз с тъга. — Ще можем да се срещаме по-лесно, ако вие се грижите за моя кон, а и ще можем да яздим заедно.

— Както и да се оженим, разбира се — подразни ме той. — Чичо ви ще е безкрайно щастлив, ако началникът на конюшнята му се ожени за неговата племенница. Не, любов моя, не смятам, че това може да е добро за нас. Не смятам, че изобщо нещо може да е добро за нас в този двор — той докосна бузата ми. — Не искам случайни срещи. Искам да ви виждам всяка нощ и всеки ден, и то защото сме женени и живеем в един и същ дом.

Аз запазих мълчание.

— Ще ви чакам — каза Уилям нежно. — Знам, че сега не сте готова.

Аз го погледнах.

— Не е, защото не ви обичам. Заради децата е, заради семейството ми и заради Ана. Но най-вече заради Ана. Не зная как мога да я напусна.

— Защото се нуждае от вас ли? — попита той изненадан.

Аз се разсмях в отговор.

— Боже Господи! Не! Защото няма да ме пусне. Тя има нужда да ме вижда, за да бъде сигурна в себе си — аз замълчах, неспособна да изразя с думи дългогодишното съперничество между двете ни. — Всяко нейно тържество й носи щастие само наполовина, ако аз не стана негова свидетелка. А ако нещо тръгне зле за мен, или става въпрос за някакво дребно унижение, тя много бързо го забелязва и също толкова бързо го превръща в свое отмъщение, а сърцето й пее от щастие, че ми е нанесла удар.

— Звучи така, сякаш тя е самият дявол — каза той, вземайки моята страна.

Аз отново се разсмях.

— Ще ми се да можех да го потвърдя — признах аз. — Ала ако трябва да съм честна, за мен е същото. Аз й завиждам също толкова, колкото тя на мен. Но аз трябваше да гледам как тя се издигаше все по-нагоре. Никога не мога да я надмина в това, което тя сега е постигнала. Наложи се да го преглътна. Знам, че тя впримчи и задържа краля, когато аз не можах да го сторя. Но аз знам още, че не исках това истински. След като родих сина си, не исках нищо повече освен да бъда с децата си, далеч от двора; а кралят е толкова…

— Какъв? — продължи той.

— Толкова е жаден. Не само за любов, а за всичко. Той самият е като дете, и когато вече имах дете, истинско дете, аз разбрах, че нямам търпението да бъда с мъж, който иска да бъде забавляван като малко дете. Когато веднъж разбрах, че Хенри е толкова егоистичен, колкото малко дете, не можех повече да го обичам истински. Не можех вече да проявявам търпение към капризите му.

— Въпреки всичко не вие го напуснахте.

— Крал не може да се напусне — казах аз простичко. — Той ме остави.

Уилям кимна, потвърждавайки, че е така.

— Но когато ме напусна заради Ана, аз не гледах подире му със съжаление. И сега, когато танцувам или пея с него, когато се разхождаме или разговаряме, аз изпълнявам задълженията си на придворна дама. Оставям го с впечатлението, че за мен той е най-очарователният мъж на света, показвам му уважението си, усмихвам му се и по всякакъв начин го карам да мисли, че все още съм влюбена в него.

Ръката на Уилям обви талията ми доста здраво.

— Обаче не сте — уточни той.

— Пуснете ме — прошепнах аз. — Стискате ме твърде силно.

Той стегна хватката си още малко.

— О, много добре — казах аз. — Не, разбира се, че не. Върша си работата като момиче от семейство Болейн и като придворна дама от Хауърдови. Разбира се, че не го обичам.

— А обичате ли някого въобще? — попита той, сякаш между другото и продължаваше да стиска талията ми с все сила.

— Никого — казах аз предизвикателно.

Той повдигна брадичката ми с пръст нагоре и кафявите му очи ме заоглеждаха така, сякаш искаха да прочетат какво се таеше в душата ми.

— Един Никой — поправих се аз.

Целувката, с която ме дари, погали устата ми като едва доловимо докосване.

Същата вечер Хенри и Франсоа вечеряха насаме в Стейпъл Хол. Ние, придворните дами, начело с Ана, се измъкнахме от замъка с наметнати върху изисканите ни рокли плащове и с качулки, покрили шапчиците ни. Събрахме се в стаята пред залата, свалихме плащовете си и помогнахме една на друга да сложим златните си маски и златните воали, които се спускаха от шапчиците ни. Там нямаше огледала и аз не можех да видя как изглеждах, но девойките около мен светеха в позлата, и аз знаех, че също блестях като тях. Ала сред всички нас се открояваше Ана: тъмните й очи светеха иззад златната маска, като на истински ястреб, великолепно и диво, а тъмната й коса падаше по раменете й под златния воал, който се спускаше от шапчицата й.

Ние зачакахме да ни дадат знак, след което се вмъкнахме и започнахме да изпълняваме танца си. Хенри и крал Франсоа не можеха да откъснат очи от нея. Аз танцувах със сър Франсис Уестън, който ми нашепваше в ухото възмутителни предложения на френски, под прозрачния претекст, че ме е взел за френска дама, която би се зарадвала на такива предложения, и видях как Джордж повежда друга дама на танц, за да избегне съпругата си.

Танцът свърши, Хенри завъртя една от танцьорките и свали маската й, после церемониално обиколи залата, сваляйки маските на всички дами последователно, когато накрая стигна до Ана.

— Виж ти, маркизата на Пемброук — каза крал Франсоа с изненадан вид. — Преди ви познавах като лейди Ана Болейн — най-хубавата девойка навремето, точно както сега сте най-хубавата жена в двора на моя приятел Хенри.

Ана се усмихна и се обърна към Хенри, за да се усмихне и на него.

— Имаше само една друга девойка, която можеше да се сравнява с вас, и това беше другата Болейн — каза крал Франсоа, като се оглеждаше за мен. Мигът на тържество се стопи безвъзвратно за Ана и тя ми направи знак да дойда така, сякаш й се искаше да се кача не при нея, а на ешафода.

— Сестра ми, ваше величество — каза тя кратко. — Лейди Кери.

Франсоа целуна ръката ми.

— Enchanté29 — прошепна той прелъстително.

— Нека отново да танцуваме! — каза Ана внезапно, раздразнена от това, че и на мен ми обръщаха някакво внимание. Музикантите веднага засвириха и ние се веселихме до края на вечерта, и всеки положи всички усилия да достави удоволствие на Ана.

Същата вечер приключи официалното ни посещение във Франция и ние прекарахме следващия ден в приготвяне на багажа си за пътуването ни обратно към дома. Но посоката на вятъра беше неподходяща, и ние трябваше да се задържим в Кале и да пращаме всяка сутрин някой да пита началника на пристанището дали ще можем да отплаваме същия ден, или на следващия. Ана и Хенри ходеха на лов и прекарваха времето си чудесно, също както в Англия. Всъщност тук прекарваха по-добре, защото във Франция нямаше кой да подвиква на Ана, когато яздеше по улиците и възгласите „блудница“ да стигат до нея. А по време на това наше забавяне ние с Уилям имахме свободата да се срещаме.

Ние яздехме всеки ден по грубия пясък на плажната ивица, която се простираше на запад от града, докъдето поглед стигаше. Понякога конете напираха да препускат по твърдия пясък до водата и ние слизахме и ги оставяхме да бягат на воля. Тогава отивахме към дюните, Уилям ме смъкваше от коня, разстилаше наметалото си на земята и двамата лягахме заедно, прегърнали един друг, целувахме се и си шепнехме, докато аз почти започвах да плача от желание.

Имаше много следобеди, в които аз се изкушавах да развържа връзките на панталоните му и да му се отдам, без да се церемоня, като някоя селянка под лъчите на слънцето, където единствено чайките можеха да отвлекат вниманието ни. Той ме целуваше, докато устните ми не се подуеха и напукаха от целувки, и през дългите вечери, когато трябваше да вечерям с придворните дами, аз още чувствах нараняванията от неговото сладострастно хапане, когато докосвах с устни хладната чаша, за да отпия. Той ме докосваше по цялото тяло, без капка свян. Развързваше корсажа ми отзад, така че да може да го смъкне до ханша ми и да гали оголените ми гърди. Навеждаше къдравата си кестенява глава и ме смучеше, докато започвах да стена от удоволствие и докато едва бях в състояние да издържам повече, и тогава той заравяше глава в корема ми и ухапваше пъпа ми така силно, че аз потрепервах от болка, избутвах го и започвах да викам и да се отбранявам срещу него, вместо да пъшкам.

Прегръщаше ме нежно, лягаше неподвижно до мен и оставаше така дълго време, докато желанието ми да го имам малко поутихнеше. Тогава той ме обръщаше с гръб към себе си и допираше издълженото си слабо тяло о гърба ми, махаше шапката ми и загребваше с шепи косите ми, така че да може да хапе шията ми, да се притиска до мен, да чувствам твърдостта му дори през дрехите и през всичките си поли, и аз знаех, че се притисках към него като блудница, сякаш го молех да го направи, при това без мое разрешение, защото аз не можех да му кажа „да“. А Бог знаеше, че нямаше да му кажа и „не“.

Той се притискаше към мен, спираше и пак се притискаше, предвкусвайки и желаейки онова, което щеше да последва. Започваше да го прави по-бързо и аз чувствах как удоволствието ми нарастваше, и стигах до там, където вече не можех да спра, независимо дали го желаех или не — и тогава, преди да съм стигнала до края, преди още да сме докоснали кожата си един до друг, той спираше и въздъхваше тихо, лягаше отново до мен и ме придърпваше към себе си, целуваше клепачите ми и ме държеше в обятията си, докато не спирах да треперя.

Всеки ден, докато вятърът духаше в посока към брега и задържаше корабите ни на пристанището, ние отивахме да яздим по пясъчните дюни и да се любим, въпреки че това може би не беше точно любене, а поне възможно най-страстното ухажване. И всеки ден аз се надявах, мимо волята си, че днес щеше да настъпи денят, в който щях да прошепна „да“ или че той ще ме принуди да го направя. Всеки ден обаче той спираше точно на секундата, точно в мига преди да дам съгласието си, прегръщаше ме в обятията си и ме успокояваше, сякаш бях разтърсвана от болка, а не от страст, а имаше много дни, в които не можех и да отлича едното от другото.

На дванадесетия ден, когато извеждахме конете от дюните и се връщахме на плажа, Уилям внезапно спря и вдигна поглед нагоре.

— Вятърът смени посоката си.

— Какво? — попитах аз глуповато. Бях все още замаяна от удоволствието. Не знаех, че има вятър. Едва осъзнавах, че под обувките ми за езда се стелеше пясък, че по брега се разбиваха вълни и че топлото вечерно слънце галеше страните ми.

— Духа към морето — каза той. — Ще можем да отплаваме.

Аз погалих шията на коня си.

— Да отплаваме ли? — повторих аз.

Той се обърна, забеляза учуденото ми изражение и се засмя.

— О, скъпа, вие сте далеч от тук, нали? Помните ли, че не можехме да отплаваме за Англия, защото нямаше попътен вятър? За това говоря. Вятърът промени посоката си. Потегляме утре.

Думите накрая си проправиха път към съзнанието ми.

— Какво ще правим тогава?

Той прехвърли юздите на коня си през ръка, заобиколи и дойде до кобилата ми, за да ме качи на седлото.

— Ще вдигнем платна, предполагам — той преплете пръсти, за да стъпя на тях и ме повдигна на седлото. В тялото си чувствах болката на неутоленото желание, което се усилваше все повече. Това беше дванадесетият пореден ден, изпълнен с желание.

— И тогава какво? — настоях аз. — Няма да можем да се срещаме по същия начин в Гринич.

— Няма да можем — съгласи се той учтиво.

— Тогава как ще се срещаме?

— Вие можете да ме откриете в конюшнята, а аз вас — в градината. Досега винаги сме намирали начин, нали? — той се метна на коня си с лекота; не трепереше като мен.

Не можех да намеря точните думи.

— Не искам да се срещаме по този начин.

Уилям намести коженото стреме, намръщи се едва забележимо, после се изправи и ми се усмихна учтиво и доста хладно.

— Мога да ви придружа до Хевър през лятото — предложи ми той.

— Та това е след седем месеца! — възкликнах аз.

— Да.

Аз доближих коня си до него. Не можех да повярвам, че изведнъж е станал безразличен.

— Не желаете ли да ме виждате всеки следобед както досега?

— Знаете, че го желая.

— Но как ще стане това?

Той ми се усмихна криво и полушеговито.

— Не смятам, че може да стане — каза той нежно. — Хауърд имат твърде много врагове, които бързо ще докладват за вашето леко поведение. В свитата на чичо ви има достатъчно шпиони, за да запазим дълго време тайната си. Ние имахме късмет с нашите дванадесет дни и те бяха прекрасни. Ала не смятам, че можем да ги имаме в Англия.

— О!

Аз обърнах коня си и почувствах как слънцето огрява гърба ми. Вълните нежно миеха брега, а кобилата, малко изнервена, се дърпаше, докато те обливаха краката й. Себе си също не можех да контролирам.

— Мисля, че няма да остана на служба при чичо ви — Уилям изравни коня си с моя.

— Какво?

— Мисля да отида във фермата си и да се опитам да заживея като фермер. Всичко е там и ме чака. Уморих се от двора. Не съм пригоден за този живот. Аз съм твърде независим човек, за да мога да се подчинявам на господар, дори от семейство като вашето.

Аз се поизправих. Гордостта на Хауърд ми помогна да изправя рамене и да вирна брадичка.

— Както желаете — отвърнах, не по-малко студена от него.

Той кимна и остави коня си да изостане малко назад. Ние яздехме към стените на града, вече като благородна дама и нейният придружител. Опиянените любовници от дюните бяха останали някъде далеч зад нас — сега ние бяхме едната Болейн и един от хората на Хауърд, които се връщаха обратно в двора.

Вратата беше още отворена, здрачът не беше паднал, а ние яздехме един до друг по калдъръмените улици към замъка. Мостът беше спуснат и ние влязохме направо в конюшнята. Там пояха конете и ги търкаха със стиски слама. Кралят и Ана се бяха върнали преди половин час и слугите разхождаха конете им, за да се охладят, преди да ги нахранят и да ги напоят. Нямаше никаква възможност да завържем личен разговор.

Уилям ме свали от седлото и когато усетих как ръцете му докоснаха талията ми и когато почувствах тялото му до своето, изведнъж ме завладя такъв див копнеж по него, че аз извиках тихичко от болка.

— Добре ли сте? — попита ме той, като ми помогна да стъпя на краката си.

— Не! — пламнах аз. — Не съм добре. Знаете, че не съм.

Тогава и той се развълнува. Хвана грубо ръката ми и ме привлече обратно към себе си.

— Аз съм се чувствал така, както вие сега, месеци наред — заговори той със страстен шепот. — Чувствал съм се така всеки ден и нощ, откакто ви видях за първи път и очаквам това чувство да ме владее до края на живота ми. Помислете за това, Мери. И изпратете да ме повикат. Изпратете да ме повикат, когато разберете, че не можете да живеете повече без мен.

Аз измъкнах ръката си от хватката му и се дръпнах. Очаквах едва ли не да тръгне след мен, но той не го направи. Вървях толкова бавно, че ако беше дори прошепнал името ми, щях да го чуя и да се обърна. Отдалечавах се от него, въпреки че краката ми се влачеха. Преминах през сводестата порта на замъка, независимо от това, че всяка частица от тялото ми крещеше да остана.

Исках да отида в стаята си и да се наплача, но като минавах през голямата зала, Джордж стана от един стол и попита:

— Къде беше?

— На езда — отвърнах аз кратко.

— С Уилям Стафорд — каза той с обвинителен тон.

Оставих го да види зачервените ми очи и треперещата ми уста.

— Да. Е, и?

— О, Боже — каза Джордж по братски. — Боже Господи, не така, глупава блуднице. Отиди да се измиеш и махни това изражение от лицето си, защото за всеки става ясно какво си правила.

— Нищо не съм правила! — възкликнах аз разгорещено още в същия миг. — Нищо! А какво получих в замяна?

Той се поколеба.

— Това няма никакво значение. Побързай.

Аз отидох в стаята си, измих очите си и избърсах лицето си с влажна кърпа. Когато влязох в залата за аудиенции на Ана, там бяха пет-шест дами, които играеха на карти, а Джордж ме чакаше, облегнат в прозоречната ниша, с много мрачно изражение. Той се огледа забързано и предпазливо наоколо, взе ме под ръка и ме изведе към картинната галерия, която се простираше по продължение на една голяма зала, но по това време на деня там нямаше никой.

— Видели са те — каза той. — Не знам как си могла да си въобразяваш, че можеш да се измъкнеш.

— От какво да се измъкна?

Той се спря и ме погледна с такова сериозно изражение, каквото дотогава не бях виждала на лицето му.

— Не бъди толкова наперена — направи ми забележка той. — Видели са те да идваш откъм пясъчните дюни, облегнала глава на рамото му, той те бил прегърнал през кръста, а косата ти била разпусната и развявана от вятъра. Не ти ли беше известно, че чичовите шпиони са навсякъде? Не знаеше ли, че непременно ще те хванат?

— Какво ще стане сега? — попитах аз уплашено.

— Нищо, ако всичко спре дотук. Ето защо аз съм този, който ти го казва, а не чичо или баща ни. Те не искат и да знаят. Що се отнася до теб, те не знаят. Това си остава само между теб и мен, и няма нужда други хора да узнават за това.

— Аз го обичам, Джордж — отвърнах много тихо.

Той наведе глава и продължи нататък по галерията, като ме влачеше след себе си за ръка.

— Това няма значение за хора като нас, и ти го знаеш.

— Не мога да спя, не мога да ям, не мога да правя нищо друго, освен да мисля за него. През нощта го сънувам, по цял ден чакам само да го видя, а когато го видя, сърцето ми се преобръща и имам чувството, че ще припадна от страст.

— А той? — попита Джордж, заинтригуван от историята против волята си.

Извърнах глава, за да не види той внезапната болка, която се изписа на лицето ми.

— Мислех си, че и той изпитва същото. Но днес, когато вятърът промени посоката си, той каза, че ще отплаваме за Англия и че няма да можем да се виждаме така, като във Франция.

— Е, прав е — каза Джордж жестоко. — Ако и Ана беше вършила само това, което й се искаше, нито ти, нито другите придворни дами щяхте да се размотавате из Франция и да флиртувате с мъжете от свитата.

— Не е така — разпалих се аз. — Той не е някой от свитата. Той е мъжът, когото обичам.

— Помниш ли Хенри Пърси? — попита Джордж изведнъж.

— Разбира се.

— Той беше влюбен. Нещо повече: той беше сгоден; и повече от това: беше женен. Спаси ли го това? Не. Той е пратен в Нортъмбърланд, женен за жена, която го ненавижда, все още влюбен и с разбито сърце, без никаква надежда за бъдещето. Ти имаш избор. Можеш да си останеш влюбена и с разбито сърце, а можеш и да излезеш от положението по най-добрия начин.

— Като теб ли? — попитах аз.

— Като мен — отвърна той мрачно. Въпреки волята си, той погледна към дъното на галерията, където сър Франсис Уестън се беше навел над рамото на Ана и двамата пееха някаква мелодия. Сър Франсис почувства погледите ни върху себе си и погледна към нас. Той за миг забрави да ми се усмихне, погледна брат ми, застанал до мен, и в погледа му се четеше истинска близост.

— Никога не следвам желанията си и никога не им обръщам внимание — каза Джордж мрачно. — Поставил съм семейството си на първо място, а за мен остава разбитото ми сърце. Страдам всеки ден. Не правя нищо, което може да постави Ана в неудобно положение. Любовта не е за нас, членовете на семейство Хауърд. Ние сме придворни и това стои на първо място. Животът ни е посветен на двора. А в двора няма място за истинска любов.

Сър Франсис се усмихна хладно, когато забеляза, че Джордж не му обръща внимание, и се върна обратно към музиката.

Джордж притисна студените ми пръсти, които лежаха върху ръката му.

— Трябва да спреш да се срещаш с него — каза той. — Ще трябва да ми го обещаеш и да се закълнеш в честта си.

— Не мога да се закълна в честта си, защото нямам чест — казах аз унило. — Бях женена за един мъж и му изневерявах с краля. Върнах се при него и той умря, преди даже да мога да му кажа, че е възможно да го обичам. А сега, когато намерих някого, когото мога да обичам от все сърце и душа, ти искаш от мен да се закълна в честта си да не се срещам с него — и аз се кълна. В честта си. В нас, Болейн, не е останала капчица чест.

— Браво — каза Джордж. Той ме взе в обятията си и ме целуна по устата. — Отива ти да си с разбито сърце. Неотразима си.

Ние отпътувахме на следващия ден. Търсех Уилям с поглед по палубата и когато го видях, нарочно се загледах в противоположна посока, слязох долу при другите дами, сгуших се сред един куп възглавници и легнах да спя. Най-много от всичко исках да проспя следващата половин година и да се събудя в момента, в който можех да отида в Хевър, за да видя отново децата си.