Другата Болейн

Зимата на 1526

Когато Ана тръгваше за Хевър, аз изпратих коледни подаръци на децата си по нея. Изпратих марципанова къщичка на Катерина, с керемиди от печени бадеми по покрива и с прозорци от захар. Аз се примолих на Ана да й ги даде в дванадесетата нощ, да й каже, че майка й я обича, че мисли за нея и че ще дойде скоро да я види отново.

Ана се отпусна на седлото така рязко, че заприлича на фермерска дъщеря, която яхваше коня в пазарен ден. Никой не я гледаше и нямаше нужда да бъде елегантна и засмяна.

— Бог знае защо не им се опъна и не отиде при децата си като ги обичаш толкова — каза тя с надеждата, че може да ме подбуди да си създам неприятности.

— Благодаря ти за добрия съвет — отвърнах й. — Сигурна съм, че е за мое добро.

— Е, Господ знае какво си мислят, като те оставят да се оправяш сама, без моите съвети.

— Наистина, Господ знае — казах аз весело.

— Има жени, за които хората се женят; има и такива, за които не се женят за нищо на света — изрече тя. — А ти си от онези любовници, за които мъжете не си правят труда да се женят. Независимо от това дали им раждат синове или не.

Аз й се усмихнах. Бях толкова по-несъобразителна от Ана, че когато от време на време ми хрумваше по някоя язвителна дума, която можех да запратя срещу нея, аз искрено се радвах.

— Да — отвърнах аз. — Предполагам, че си права. Но определено има и трети тип жени, и те са онези, които мъжете не правят нито свои любовници, нито свои съпруги. Жени, на които се налага да стоят сами по коледните празници. А ти изглежда си точно от тях, сестричке. Желая ти приятен ден.

Обърнах се и си тръгнах, така че на нея не й оставаше нищо друго, освен да даде знак на войниците, които щяха да я придружават, да поемат напред по пътя за Кент.

Когато се върнахме в Гринич за Коледа, нямаше вече никакво съмнение какво очакваше кралицата. Всички знаеха, че й предстоеше да бъде пренебрегвана и отхвърляна, защото беше в немилост. Беше жестоко — все едно да гледаш как по-малките птички нападат сова посред бял ден.

Нейният племенник, испанският император, беше дочул какво става. Той изпрати нов посланик при краля, на име Мендоса; той беше адвокат с ум, остър като бръснач, и на него разчитаха да защити кралицата пред краля и да възстанови приятелските отношения между Англия и Испания. Видях чичо ми да си шушука с кардинал Уолси и предположих, че това едва ли е в полза на посланика Мендоса.

Оказах се права. По време на коледните празненства новият пратеник не бе допуснат до кралския двор, писмата му не бяха приети, не му позволиха даже да се поклони пред краля, нито да се срещне с кралицата. Съобщенията и писмата й се следяха; тя не можеше да получи дори подарък, който стражата да не провери предварително. Дойде дванадесетата нощ от коледните празници, а на новия посланик още му отказваха среща с кралицата. Чак в средата на януари Уолси прекрати играта си на котка и мишка — призна посланика Мендоса за действителен представител на испанския император, и тогава му разрешиха да дойде в двора с книжата си и да предаде писмата, предназначени за кралицата.

Аз бях в нейните покои, когато един от пажовете на кардинала влезе и съобщи, че посланикът е пожелал среща с нея. Лицето й възвърна цвета си и тя скочи на крака.

— Иска ми се да сменя роклята си, но няма за кога.

Застанала до стола й, аз бях единствената придворна дама, останала при нея, тъй като всички други бяха отишли на разходка в градината с краля.

— Пратеникът Мендоса носи вести от племенника ми — настани се кралицата на стола си. — И вярвам, че ще съумее да поднови съюзничеството между племенника и съпруга ми. Семействата ни не трябва да враждуват. Англия и Испания са били съюзници, откакто се помня. Не е правилно да сме разделени.

Аз кимнах и вратата се отвори.

Там не стоеше посланикът със свитата си, с подаръци, писма и лични книжа. Беше кардиналът, най-големият враг на кралицата, който въведе пратеника така, сякаш някой клоун развеждаше танцуваща мечка в цирка. Посланикът беше хванат натясно. Той нямаше да има възможност да говори насаме с кралицата, а всички документи, които можеха да представляват някаква тайна, бяха претърсени отдавна. Този човек не можеше да възстанови съюзническите отношения с Испания. Не можеше да върне статута на кралицата в кралския двор. Той беше едва ли не заложник на кардинала.

Ръката, която тя му подаде за целувка, не трепна. Гласът й беше приятен и овладян. Тя посрещна кардинала с подобаващ поклон. Никой не би предположил и за миг, че сега се решаваше съдбата й — с въвеждането на помръкналия пратеник и усмихнатия кардинал. В онзи момент тя разбра, че семейството и приятелите й бяха безсилни да й помогнат. Беше ужасяващо, уязвимо, напълно сама.

В края на януари имаше турнир, но кралят отказа да участва. Джордж беше избран да се сражава с кралския флаг, спечели вместо краля и получи за подарък чифт кожени ръкавици.

Същата нощ заварих краля в мрачно настроение, увит в дебели дрехи пред камината, с полупразна бутилка вино в ръка. Друга, съвсем празна, лежеше в червенееща локвичка сред побелелите въглени на камината.

— Добре ли се чувствате, ваше величество? — попитах предпазливо.

Той ме погледна и аз видях, че очите му са зачервени, а лицето му имаше болнав вид.

— Не — отвърна той тихо.

— Какво има? — говорех така нежно и мило, като че ли разговарях с Джордж. Тази вечер той нямаше вид на неустрашим крал. Приличаше на момче — едно тъжно момче.

— Не отидох да яздя на турнира днес.

— Знам.

— Няма да яздя и занапред.

— Никога вече?

— Вероятно никога.

— О, Хенри, защо?

Той замълча.

— Защото се уплаших. Не е ли срамно? Когато започнаха да пристягат доспехите ми, аз разбрах, че се страхувам.

Аз не знаех какво да отвърна.

— Опасна работа е това да участваш в турнир — каза той сърдито. — Вие — жените, които стоите по трибуните, следите фаворитите си и се надявате да спечелите от залозите, заслушани в тромпетите, изобщо не го осъзнавате. В турнира играта е на живот и смърт. Не е шега.

Аз изчаках.

— А какво ще стане, ако умра? — каза той направо. — Ако умра? Какво ще стане тогава?

В един миг на истински ужас помислих, че той ме пита какво ще стане с душата му.

— Никой не знае със сигурност — отвърнах аз колебливо.

— Не говоря за това — махна той с ръка. — Какво ще стане с трона? Какво ще се случи с бащината ми корона? Той обедини тази земя след дългогодишни битки. Всички мислеха, че е невъзможно. Ала той го направи. И му се родиха двама сина. Двама сина, Мери! Така че след смъртта на Артър, той пак имаше наследник. Беше се погрижил за бъдещето на страната ни, като свърши добра работа на бойното поле, като и в леглото. Аз наследих възможно най-сигурното кралство: пазени граници, покорни лордове, пълна със злато хазна; ала няма кому да ги оставя.

Той говореше с такава горчивина, че аз не можах да отвърна нищо. Само се поклоних.

— Липсата на син ме съсипва. Всяка сутрин се събуждам със страха, че няма да мога да направя наследник преди смъртта си. Не смея да участвам в турнири, не мога дори да ходя на лов с леко сърце. Когато пред мен се изпречи ограда, вместо да се доверя на сърцето и на коня си, и да скоча, пред очите ми преминават множество образи — виждам се как лежа мъртъв с прекършен врат в някоя мръсна канавка и как английската корона е увиснала на един трънак и чака само някой да мине и да я грабне. Кой би могъл да го направи? Кой ще направи това?

Не можех да понеса мъката, която виждах на лицето му и която чувах в гласа му. Посегнах към бутилката и напълних чашата му.

— Има време — казах аз и през главата ми мина мисълта, че чичо би бил много доволен от думите ми. — Всички знаят, че имате деца от мен. Със сина ни Хенри си приличате като две капки вода.

Той се загърна по-добре.

— Свободна сте — каза той. — Джордж чака ли да ви отведе в покоите ви?

— Той винаги чака — сепнах се аз. — Не желаете ли компанията ми?

— Тази вечер в сърцето ми цари пълен мрак — заяви той откровено. — Трябва да се изправя срещу мисълта за собствената си смърт, а това занимание не ме насърчава към любовни игри в постелята.

Аз се поклоних. Спрях се на вратата и погледнах назад. Той дори не забелязваше, че се каня да изляза. Седеше все така прегърбен и увит в плаща си, взрял се в червенеещите въглени, сякаш в тях виждаше бъдещето си.

— Можете да се ожените за мен — произнесох аз тихо. — Имаме две деца, при това едното от тях е момче.

— Моля? — той вдигна поглед към мен, а сините му очи бяха все още замъглени от обзелото го отчаяние.

Знаех, че чичо ми би искал да започна да го убеждавам. Но аз не бях от онези жени, на които това им се удаваше така леко.

— Лека нощ — казах аз нежно. — Лека нощ, кралю мой — повторих аз и го оставих насаме със собствената му мъка.