Другата Болейн

Зимата на 1532

Дворът посрещна Коледа в Уестминстър и Ана беше в центъра на всички събития. Церемониалмайсторът подготвяше представление след представление и в тях Ана беше Кралица на Мира, Зимна Кралица, Коледна Кралица. Всички я наричаха как ли не освен кралица на Англия. Въпреки това всички знаеха, че тя скоро щеше да получи и тази титла. Хенри я заведе в Тауър, където тя си избра каквото й душа искаше от кралските съкровища, все едно, че беше родена принцеса.

Сега тя и Хенри обитаваха съседни покои. Вечер те безсрамно се оттегляха в неговите или в нейните покои, а сутрин излизаха заедно. Той й купи черен, поръбен с кожа атлазен халат, в който да посреща посетителите, идващи в спалнята. Аз бях освободена от поста си на придружителка и вече не спях при Ана вечер, и започнах да прекарвам сама нощите си за първи път откакто бях станала жена. Изпитвах някакво удоволствие от това да седя до мъничкото огнище с увереността, че Ана няма да нахлуе в стаята при някой от своите гневни изблици. В същото време забелязах и че съм самотна. Прекарвах дълги нощи и безброй студени следобеди, замечтана пред камината и взираща се през прозореца в сивкавия зимен дъждец. Струваше ми се, че слънцето и пясъчните дюни на Кале са останали милиони години назад. Усещах как душата ми се вледенява, подобно на каменните плочи на покрива.

Бях търсила Уилям Стафорд сред хората на чичо ми и някой ми каза, че е отишъл във фермата си да прекопае градината и да заколи по-старите животни. Представях си го как снове из дома си, как привежда всичко в порядък и се занимава с истинските неща от живота, докато аз чезнех в двора, подвластна на клюки и скандали, а съзнанието ми беше заето единствено с мисли за това какви развлечения да осигурявам на две егоистични същества.

През дванадесетия ден от коледните празници, по обяд, Ана дойде при мен и ме попита какви са признаците на бременност у жената. Ние пресметнахме дните на нейните месечни цикли, и се оказа, че този месец трябваше да го очакваме след една седмица; тя обаче твърдеше, че вече й призлява сутрин и че не може да яде тлъсто месо, но аз твърдях, че още е твърде рано да се разбере.

Тя броеше дните. Понякога стоеше съвсем неподвижна и аз знаех, че тя упорито се молеше да е заченала.

Денят, в който трябваше да започне кървенето, дойде и същата вечер тя показа главата си на вратата ми и каза тържествуващо:

— Чиста съм. Значи ли това, че чакам дете?

— Един ден нищо не означава — обясних й аз не особено любезно. — Трябва да чакаш поне месец.

Следващият и по-следващият ден минаха. Тя не сподели надеждите си с Хенри, но аз предположих, че и той броеше дните, като всеки друг мъж. Те и двамата започнаха да приличат на акробати, които се борят да запазят равновесие на въжето на някой панаир. Той не посмя да я попита, но дойде при мен с въпроса дали Ана не е пропуснала месечния си цикъл.

— Цикълът й закъснява само със седмица-две, ваше величество — казах аз почтително.

— Да заповядам ли да доведат акушерка? — попита той.

— Още не — посъветвах го аз. — По-добре почакайте до втория месец.

Той изглеждаше притеснен.

— Може би не трябва да спя с нея.

— Само бъдете по-нежен — казах аз.

Той се усмихна нервно и аз помислих, че тяхното желание да имат дете щеше да ограби радостта им от съвкуплението още преди сватбата.

През януари стана ясно, че месечният цикъл на Ана беше закъснял поне с един месец, и тя каза на краля, че може би чака дете.

Трогателно беше да го гледа човек. Женен от толкова години за безплодна жена, сега мисълта за плодовита съпруга му се струваше като зелена ливада насред лятна пустош. Те бяха много тихи, когато бяха заедно, и се държаха наистина странно. Невъздържани кавгаджии и страстни любовници по природа, сега те искаха да бъдат просто приятели. Ана се нуждаеше от почивка и спокойствие, тъй като мисълта да навреди на бебето, което растеше в корема й, скришом от всички, я изпълваше с ужас. Хенри искаше да седи с нея, сякаш неговото присъствие щеше да даде по-нататъшен тласък на началото, което беше поставил. Той искаше да е винаги до нея и да й спестява всяко излишно усилие.

Беше станал свидетел на многобройни бременности, свършили с женски плач и разочарование. Беше отпразнувал няколко успешни раждания, само за да бъде попарена радостта му от последвалата ги смърт. Сега възприемаше бързото забременяване на Ана като истинска награда. Бог го беше проклел заради брака му със съпругата на брат си, а сега, чрез плодовитостта на бъдещата му съпруга (която за Хенри означаваше първата му съпруга), заченала само няколко месеца, след като му се беше отдала, му показваше, че над него вече не тегнеше проклятие. Той се отнасяше към нея с небивала нежност и уважение и създаде нов закон, за да могат съгласно него те да се оженят законно, в новата английска църква.

Това се случи едва ли не тайно, в Уайтхол — лондонската резиденция на Ана и някогашен дом на нейния мъртъв противник, кардинала. Свидетели на краля бяха неговите приятели Хенри Норис, Томас Хенидж и Уилям Бреретън. Аз и Джордж бяхме длъжни да прикрием събитието, така, та хората да останат с впечатлението, че Ана и кралят вечерят в неговите покои. Ние решихме, че най-добрия начин да го направим, беше да поръчаме изискана вечеря за четирима, която да ни бъде поднесена в личните покои на краля. Придворните, виждайки огромните блюда, които се разнасяха насам-натам, заключиха, че става дума за частна вечеря за краля и семейство Болейн. За мен беше истинско сладко отмъщение да седя в стола на Ана и да ям от чинията й — докато тя се женеше за краля на Англия, аз се забавлявах. Признавам си, че пробвах нейния атлазен халат, но само докато нямаше опасност тя да се появи, и Джордж се кълнеше, че много ми отива.