Другата Болейн

Зимата на 1523

След заминаването на Ана, аз останах единственото момиче с името Болейн в двора, и когато кралицата предпочете да прекара лятото с принцеса Мери, аз бях тази, която яздеше с Хенри начело на шествието по време на пътуванията на двора. Прекарахме едно прекрасно лято — прекарвахме времето си в ловуване, всяка нощ имаше танци, а когато през ноември дворът се върна обратно в Гринич, аз съобщих на краля, че съм пропуснала месечния си цикъл и че нося неговото дете.

Изведнъж всичко се промени. Дадоха ми нова стая и собствена придворна дама. Хенри ми поръча дебело кожено наметало, за да не настина. Акушерки, аптекари и гадатели влизаха и излизаха от стаята ми, и всички им задаваха един и същи въпрос: „Момче ли е?“

Повечето от тях казваха „да“, за което получаваха по една жълтица. Намираше се и по някой особняк, който отвръщаше с „не“ и така си навличаше гнева на краля. Майка ми отпусна роклите ми и аз вече не можех да навестявам краля нощем; оставаше ми само да се моля в тъмнината, да нося неговия син.

Кралицата гледаше наедряващото ми тяло с помътнели от болка очи. Знаех, че тя също пропуска месечните си цикли, но и дума не можеше да става да е бременна. Тя участваше в коледните празненства, в маскени балове и танцови забави с усмивка; подаряваше на Хенри разкошните подаръци, които той обичаше. След дванайсетата нощ на маскения бал тя почувства, че нещата трябва да добият по-ясни и точни очертания, попита го дали може да поговори с него насаме, намери някак смелост да го погледне в очите и да му каже, че цяла зима не бе имала месечен цикъл и че вече е безплодна.

— Сама ми каза — възмущаваше се Хенри пред мен вечерта. Аз бях в спалнята му, увита в коженото си наметало, с чаша греяно вино в ръка, топлех босите си нозе на пламтящия огън. — Съобщи ми го без капка свян!

Аз мълчах. Не подобаваше аз да обяснявам на Хенри, че една жена на четиридесет няма защо да се срамува от това, че вече няма цикъл. Никой не знаеше по-добре от него, че ако молитвите можеха да купят детска люлка, те двамата вече щяха да имат поне десет, при това само с момчета вътре. Той обаче беше забравил всичко това. Единственото, което го интересуваше, беше, че тя не му бе дала онова, което беше длъжна да му даде, и аз за пореден път станах свидетел на бурята от негодувание, която предизвикваше у него всяко разочарование.

— Бедната лейди — казах аз.

Той ме погледна възмутено.

— Богатата лейди — поправи ме той. — Омъжена е за един от най-богатите мъже в Европа и нека да не го забравяме. Освен това тя е кралица на Англия и с нищо не е заплатила за това освен с едно дете, при това момиче.

Аз кимнах. Нямаше смисъл да се спори с Хенри. Той се наведе над мен и постави ръка на издутия ми твърд корем.

— А ако тук, вътре, е моят син, той ще носи името Кери — каза той. — Каква полза от това за Англия? Каква полза за мен?

— Но всички ще знаят, че е ваш син — отвърнах аз. — Всички ще знаят, че можете да имате деца от мен.

— На мен ми трябва законен син — отбеляза той сериозно, сякаш по мое желание, по желание на кралицата или по желание на която и да е жена на света, може да се появи желания от него син. — Трябва да имам син, Мери. Трябва да дам наследник на Англия.