Другата Болейн

Есента на 1530

Дворът се разполагаше в Ричмънд, и Ана сияеше след щастливите летни мигове, прекарани с Хенри в провинцията. Бяха ходили всеки ден на езда, той й беше правил подарък след подарък — кога ново седло за ловния й кон, кога нов лък и стрели. Беше заповядал на седларя да й изработи хубаво дамско второ седло, за да може тя да сяда зад него, с ръце около кръста му и глава опряна на рамото му, за да могат да си шепнат, докато яздят. Където и да идеха, им се казваше, че страната им се възхищава и че всички гледат с добро око на плановете им. Навсякъде ги посрещаха с клетви за вярност, с поеми, маскени балове и с представления. От всеки дом ги обсипваха с цветя, ръсеха пътя им с треви и билки. Всички уверяваха Ана и Хенри многократно, че са ослепителна двойка с голямо бъдеще. Нищо лошо не бе възможно да се изпречи на пътя им.

Баща ми, който се беше върнал от Франция, реши да не казва нищо, с което да развали тази идилия.

— Ако те са щастливи заедно, тогава нека благодарим на Господа за това — отбеляза той пред чичо ми. Ние бяхме на терасата над реката и наблюдавахме Ана на стрелбището. Тя беше умел стрелец и имаше големи шансове да спечели наградата. Само една друга дама — лейди Елизабет Ферърс — можеше да победи сестра ми.

— Това би било приятна промяна — каза чичо кисело. — Тази ваша дъщеря има характера на дива котка.

Баща ми се засмя доволно.

— Прилича на майка си — отвърна той. — Всички момичета от семейство Хауърд подскачат само като ги погледнеш. Трябва да сте имали някои разправии със сестра си като деца.

Чичо Хауърд беше хладен и не окуражи твърде личната му забележка.

— Жената трябва да си знае мястото — каза той ледено.

Баща ми ме погледна и погледите ни се кръстосаха. Обичайните сцени на невъздържаност в семейство Хауърд бяха добре известни. Нямаше нищо странно. Чичо Хауърд открито поддържаше любовница от момента, в който жена му роди синове. Веднъж леля ми започна да се кълне, че не я имат за нищо повече от перачка, и те двамата могат вече да се любят само на мръсни чаршафи. Омразата помежду им беше нещо, за което често се говореше в двора, и беше истинско театрално представление, когато той я водеше на тържества в двора, където трябваше да си дават вид, че са двойка и да се явяват заедно в обществото. Той я държеше за върховете на пръстите, а тя извръщаше глава така, сякаш той не се беше къпал и сякаш дрехите му, както и самият той воняха.

— Не всички имаме вашата дарба да знаем как да се държим с жените — каза баща ми.

Чичо ми го стрелна изненадано. Той беше глава на семейството ни толкова дълго време, че беше привикнал на по-уважително отношение. Ала сега баща ми беше граф със свои собствени права, а дъщеря му, която в този момент пусна тетивата и запрати стрелата си точно в средата на мишената, можеше да стане кралица.

Ана се обърна и се усмихна на своя удар, а Хенри, неспособен да се държи на разстояние, скочи от стола си, отиде с бърза крачка на стрелбището, и я целуна по устните пред целия двор. Всички се усмихваха и заръкопляскаха, а лейди Елизабет прикри колкото можа разочарованието от загубата си пред фаворитката и получи от краля малък накит, докато Ана получи изящна златна шапчица с формата на коронка.

— Корона — каза баща ми, докато гледаше как кралят й я връчва.

С едно уверено и сластно движение, Ана смъкна шапчицата си и се изправи пред погледите на всички ни с тъмната си коса, спускаща се на гъсти бляскави къдри. Хенри пристъпи напред и сложи украшението на главата й. За миг се възцари абсолютна тишина.

Мълчанието беше разчупено от кралския шут. Той затанцува зад гърба му и занаднича отстрани към Ана.

— Ох, мистрес Ана! — извика той. — Целехте се на бика между рогата, ала поразихте бика между кра…

Хенри му се нахвърли, заливайки се от смях, и понечи да го удари, но шута успя да избяга. Придворните избухнаха също в смях, а Ана, с красивото си поруменяло лице и с коронката — трофей, засияла на фона на черните й коси, поклати глава, размаха заплашително пръст към него и смутена, зарови лице в рамото на Хенри.

Аз делях с Ана една спалня, намираща се в покоите, които заемаха второ по разкош място в двореца Ричмънд. Това не бяха покоите на кралицата, но бяха най-хубави след нейните. Изглежда имаше неписано правило, че Ана можеше да разполага с тях и да ги обзавежда също така богато като тези на кралицата и почти толкова богато, колкото кралските, но все още нямаше правото да обитава стаите на кралицата, въпреки че самата кралица никога не беше там. Постоянно трябваше да се нанасят поправки в досега установената етикеция, защото този двор не приличаше на никой от досегашните.

Ана се беше излегнала на богато украсеното легло, без да се притеснява, че ще измачка роклята си.

— Добре ли прекара лятото? — попита тя нехайно. — Здрави ли са децата?

— Да — отвърнах лаконично. Никога не й заговарях за сина си освен ако тя не ме питаше изрично. Беше изгубила правата си да бъде негова леля, след като насила беше взела майчинските права над него.

— Вие с чичо гледахте стрелбата — каза тя. — Какво каза той?

Аз се замислих.

— Нищо. Каза, че вие с краля изглеждате щастливи.

— Споменах му, че искам да видя Уолси разгромен. Той се е обърнал срещу мен. Подкрепя кралицата.

— Ана, той загуби длъжността си на канцлер, и пак не ти е достатъчно.

— Той е разменял писма с кралицата. Искам го мъртъв.

— Но той ти беше приятел.

Тя поклати глава.

— И двамата играехме някаква роля, за да удовлетворим краля. Уолси ми пращаше риба от развъдника си за пъстърва, а аз му пращах дребни подаръци. Ала аз и за миг не съм забравила как ми говореше за Хенри Пърси, както и той никога не забрави, че аз съм Болейн и че съм се издигнала сама, също като него. Той ме ревнуваше и аз ревнувах него. Станахме врагове от момента на завръщането ми от Франция. Той дори не ме виждаше. Не разбираше каква сила се крие в мен. И все още не разбира. Но пред лицето на смъртта ще разбере всичко. Ще получа живота му, така както получих неговия дом.

— Той е един старец. Изгубил е цялото си богатство и всички титли, на които се е радвал и с които се е гордял. Сега се оттегля в своята епархия в Йорк. Ако искаш да получиш възмездие, можеш просто да го оставиш да гние. Това е достатъчно отмъщение.

Ана поклати глава.

— Още не. Не и докато кралят още го уважава.

— Да не би кралят да е длъжен да не изпитва нищо към никого освен към теб? Дори към човека, който е бдял над него и го е ръководил като баща толкова години?

— Именно. Не трябва да изпитва нищо към никого освен към мен.

Аз се изненадах.

— Да не би в теб да е заговорила страстта към този мъж?

Тя се изсмя в лицето ми.

— Не. Обаче не искам да се вижда и да разговаря с никого освен с мен или с тези, на които мога да разчитам. А на кого мога да разчитам?

Аз поклатих глава.

— На теб — може би. На Джордж — винаги. На баща ни — обикновено да. На майка ни — понякога. На чичо Хауърд — само ако му изнася. На леля ни — определено не, откакто премина в лагера на Катерина. На херцога на Съфолк — може би, но не и на жена му Мери Тюдор, която не може да преживее, че се издигам така високо. На някой друг? Не. Това са всички. И може би още няколко мъже, които хранят нежни чувства към мен. Братовчед ми Франсис Брайън, вероятно и Франсис Уестън, заради приятелството си с Джордж. Сър Томас Уайът все още ме обича — тя мълчаливо отметна още един пръст, и ние двете знаехме, че това е Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, който категорично отказваше да стъпи в кралския двор, страдаше от нещастието си и живееше някъде на края на света с жената, за която бе оженен насила. — Десет — прошепна тя. — Десет души, които ми желаят доброто, а срещу тях е целият свят, който гори от нетърпение да ме види повалена на земята.

— Но кардиналът сега не може да ти направи нищо. Той е изгубил цялата си някогашна власт.

— Значи сега е моментът да бъде унищожен. Сега, когато е изгубил цялата си власт и е само един отвергнат от всички старец.

Интригата бе замислена от херцога на Съфолк и чичо Хауърд, но въпреки това в нея се забелязваше почеркът на Ана. Чичо ни разполагаше с писмо до папата като доказателство срещу Уолси, и Хенри, който беше благоразположен към стария си приятел и готов да го върне на някой висок пост, отново се обърна срещу него и заповяда да го арестуват.

Ана избра лорда, който беше изпратен да го арестува. Това беше последният удар, който тя нанесе на мъжа, който някога я беше нарекъл глупачка и голтачка. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд отиде в Йорк при Уолси и му съобщи, че е обвинен в измяна и че трябва да измине дългия път до Лондон не за да отседне в прекрасния си дворец Хамптън Корт, който сега принадлежеше на краля, нито в красивия си лондонски дом в Йорк Плейс, вече прекръстен на Уайтхол и принадлежащ на Ана; вместо това той щеше да измине пътя на изменниците до Тауър, където да дочака присъдата си, както се беше случило с много други преди него, извървели сетне краткото разстояние до ешафода.

Хенри Пърси вероятно е тържествувал, че му се отдава възможността да изпрати в ръцете на Ана човека, който някога ги беше разделил, а днес беше просто един изморен и отчаян болник. Хенри Пърси нямаше вина, че Уолси им се изплъзна, умирайки по пътя към Лондон, и единственото удовлетворение, което остана за Ана беше, че именно някогашният й любим съобщи на човека, който ги раздели, че е настанал часът на нейното отмъщение.