Другата Болейн

Есента на 1529

Всичко, с което Ана беше заплашила Уолси, се изпълни, и нашият чичо Хауърд, и херцогът на Съфолк, любимият приятел и зет на краля, бяха онези, които имаха щастието да поемат в ръцете си Големия печат на кралството от изпадналия в немилост кардинал. Те, разбира се, щяха да грабнат и своя дял от неговите богатства.

— Нали ти казах, че ще го разгромя — отбеляза Ана самодоволно. Седяхме и четяхме в прозоречната ниша на нейната приемна зала в новото й жилище в Лондон, Дърам Хаус. Надничайки през прозореца, Ана можеше да види замъка Йорк, откъдето кардиналът някога бе упражнявал върховната си власт и където тя беше ухажвана от Хенри Пърси.

На вратата се почука. Ана ми направи знак с поглед да отговоря.

— Влез! — извиках аз.

Беше един от пажовете на краля — млад и хубав мъж, около двайсетгодишен, с очи, които блясваха, щом човек проявеше към него малко повече внимание.

— Сър Харолд? — попитах учтиво.

— Кралят моли своята любима да приеме този подарък — каза младежът и подгъна коляно пред Ана, като държеше в ръката си малка кутийка.

Тя я взе от него и я отвори. Промърмори доволно нещо под носа си по повод на съдържанието.

— Какво е? — не можах да сдържа любопитството си.

— Перли — каза тя лаконично. Обърна се към пажа. — Предайте на краля, че неговият подарък ми прави чест — каза тя. — Добавете, че ще ги нося на вечеря, за да му изкажа личната си благодарност. Кажете му още — тя се усмихна, сякаш на някаква шега, известна само на нея. — Кажете му, че той ще открие в мое лице покорна любима, лишена от всякаква жестокост.

Младият мъж кимна сериозно, стана на крака, приведе се ниско пред Ана, а мен поздрави с лек и закачлив поклон, и излезе от стаята. Ана затвори кутията и я хвърли към мен. Аз погледнах перлите — бяха разкошни, нанизани на златна верижка.

— Какво искаше да кажеш със съобщението си? — попитах я аз. — Че си сърдечна, а не жестока?

— Аз не мога да му се отдам — отговори ми тя светкавично като някой търгаш, който знае цената на всяко пени. — Но тази сутрин се поскарахме, защото той искаше да ме заведе в покоите си след литургията, а аз отказах да ида.

— Какво му каза?

— Изпуснах нервите си — призна си тя. — Започнах да го упреквам, че иска да се отнася с мен като с никаквица, да ме обезчести, да опозори и самия себе си и да унищожи всички шансове да получим справедливо решение от Рим. Ако ме имат за блудница, аз никога няма да заема мястото на Катерина. Не бих била с нищо по-добра от теб.

— Изпусна нервите си ли? — попитах аз, захващайки се за най-неприятната част от случката. — Какво направи той?

— Оттегли се — каза Ана печално. — Излетя от стаята като опарена котка. Но нали виждаш какво се оказва? Не може да понесе мисълта, че съм недоволна от него. Танцува като кукла на конци заради мен.

— Засега — предупредих я аз.

— О, довечера ще бъда добра с него, както му обещах. Ще се нагиздя, ще пея и ще танцувам само за него.

— А след вечерята?

— Оставям го да ме докосва — призна си тя неохотно. — Давам му да гали гърдите ми и да провира ръката си под полите ми. Ала никога не се събличам, когато сме заедно. Просто не смея.

— Доставяш ли му удоволствие?

— Да — каза тя. — Той настоява за това и не виждам как мога да го избегна. Но понякога… — тя стана от стола си до прозореца и застана в средата на стаята. — Сваля си панталона и слага члена си в ръката ми — това ме кара да го ненавиждам. Чувствам го като обида спрямо себе си: да ме използва по този начин, а след това… — тя замълча, задавена от гняв. — Тогава той стига върха на удоволствието си и изригва като някой проклет кит и всичко се измокря, изпоцапва се, а аз си мисля… — тя удари дланта си с юмрук. — Мисля си, Боже, о Боже, така имам нужда от дете, а всичко това се пилее на вятъра! Пилее се в ръката ми, а мястото му е в утробата ми! За Бога! Не само, че е грях, но и истинска лудост!

— Винаги ще има още — казах аз практично.

Тя ме погледна като обсебена.

— Да, но аз невинаги ще мога да дам това „още“ от себе си — отвърна тя. — Той е луд за докосването ми, ала това е, защото ме е чакал цели три години. А ако аз трябва да чакам още три? Как да запазя красотата си? Как да остана плодовита? Той може да си остане похотлив и на шейсет години, а аз?

— Да не би да падаш в очите му? — попитах я. — Това, което правиш с него, са номера на уличница.

Ана поклати глава.

— Нали трябва да правя нещо, за да поддържам огъня на страстта му. Трябва да го примамвам и да го отблъсквам едновременно.

— Можеш да правиш и други неща — отзовах се аз.

— Кажи какви.

— Можеш да го оставиш да те гледа.

— Какво да го оставя да гледа?

— Да те гледа, докато се галиш. Той го обожава. Почти се разплаква от страст.

Тя изглеждаше извънредно притеснена.

— Срамота.

Аз се изсмях кратко.

— Оставяш го да те гледа как събличаш дрехите си, но една по една и много бавно. Най-накрая сваляш долната си риза и се разтваряш отдолу, за да види какво криеш там.

Тя поклати глава.

— Не бих могла да го направя…

— Освен това можеш да го направиш с уста — едва сдържах смеха си от нейната свенливост.

— Какво? — тя ме погледна с неприкрита погнуса.

— Можеш да коленичиш пред него и да го поемеш в устата си. Той много обича и това.

— И ти си правила това с него? — попита тя и сбърчи нос.

Погледнах я право в очите.

— Аз бях неговата уличница — казах аз. — В замяна на това брат ни получи управителската си служба, а баща ни се превърна в заможен човек. Когато той лягаше по гръб, аз го целувах от устата надолу, и преминавах през всички части на тялото му, а след това го лижех, както котката лиже мляко. Накрая го вземах в устата си и го смучех.

Лицето на Ана се беше изкривило от отвращение и любопитство.

— И на него това му харесваше?

— Да — казах аз, а откровеността ми граничеше с жестокост. — Той го обожаваше; това му доставяше също толкова голямо удоволствие, колкото и всичко останало. Можеш да се правиш на възмутена и горделива, колкото си искаш, но ако трябва да го задържиш с номерата на уличниците, то по-добре научи някои нови неща и ги прилагай сръчно.

За момент ми се стори, че тя щеше да избухне, но замълча и кимна с глава.

— Убедена съм, че кралицата никога не е правила нищо подобно — каза тя, силно възмутена.

— Не е — казах аз, като си позволих да покажа за момент собствената си злоба. — Тя обаче беше любимата му съпруга, за която той се ожени по любов; а аз и ти сме просто блудници.

Номерата, които Ана научи, успокоиха краля, но правеха нея самата по-раздразнителна от всякога. Веднъж, когато отворих вратата на стаята й, я чух да крещи, развилняла се като истинска хала.

Когато влязох, Хенри стоеше с лице към вратата и ме погледна едва ли не умолително. Останах с отворена уста, докато Ана продължаваше да беснее. Тя беше с гръб към мен и не беше чула отварянето на вратата — беше глуха за всичко друго освен за собствения си вой.

— И тогава научавам, че тя — именно тя — все още кърпи ризите ви и по този начин се подиграва с мен, като ме кара да вдявам иглата й пред всички придворни дами, все едно съм й някаква слугиня.

— Никога не съм я молил…

— О, така ли? А как става това? Да не би през нощта да се вмъква тайно в покоите ви? А може би слугите, които чистят спалнята, ви ги отмъкват скришом, за да й ги дадат? Или вие ходите насън и й ги носите, без да искате?

— Ана, тя ми е съпруга. Тя е кърпила ризите ми в продължение на двадесет години. Нямах представа, че бихте имали нещо против. Но ще й кажа, че не искам да го прави повече.

— Нямали сте представа, че бих имала нещо против ли? А защо не се върнете обратно в леглото й и не проверите дали бих имала нещо против това? Аз мога да кърпя не по-лошо от нея, даже много по-добре, понеже не съм нито толкова стара, нито толкова късогледа, че да карам някой друг да ми вдява иглата. Ала вие никога не ми носите ризите си. Вие ме унижавате… — гласът й потрепери. — Унижавате ме пред целия кралски двор, като носите ризите си на нея — негодуванието й се засилваше все повече. — Със същия успех можете да заявите пред света: това е моята съпруга и жената, която е моя довереница, а тази тук ми е любовница, и с нея само се забавлявам нощем.

— За Бога… — започна кралят.

— За Бога, вие силно ме наранихте с всичко това, Хенри!

Гласът й потрепери и това го обезоръжи. Той разтвори обятия, за да я прегърне, но тя поклати глава.

— Не, не, няма да притичам към вас, няма да ви позволя да изтриете сълзите ми с целувки и да ми кажете, че всичко това е без значение. Има значение, повече от всичко на света.

Тя сложи ръка на очите си и мина покрай него, без дори да го поглежда, и влезе в покоите си. По време на паузата, която последва, се чу как тя затвори вратата и превъртя ключа.

Аз и кралят се спогледахме.

Той изглеждаше слисан.

— Кълна се пред Бога, че не съм искал да я нараня.

— С някакви ризи?

— Кралицата продължава да ми шие ризите. Ана не го знаеше. Прие го много зле.

— Ох — изпъшках аз.

Хенри поклати глава.

— Ще кажа на кралицата да не го прави повече.

— Да, това ми се струва разумно — казах аз кротко.

— А когато излезе, ще й предадете ли, че съм силно огорчен, задето съм й причинил такава мъка? Ще й кажете ли също, че втори път няма да си позволя да я обидя така?

— Да — отвърнах. — Ще й предам.

— Ще изпратя да повикат златаря. Нека изработи нещо красиво за нея — каза той и тази мисъл го ободри. — И когато се почувства отново щастлива, ще забрави, че въобще някога сме се карали за това.

— Тя ще бъде пак щастлива, нека само да си почине малко — обнадеждих го аз. — Разбира се, тежко й е да чака женитбата си с вас. Тя толкова ви обича.

За момент той заприлича на влюбеното в Катерина момче, което е бил някога.

— Да, ето защо тя се разгневи така силно. Заради силата на любовта си.

— Разбира се — уверих го аз. Последното, което исках той да осъзнае, беше това, че гневът на Ана не беше съизмерим спрямо обстоятелствата.

Той отново доби нежно изражение.

— Зная. Трябва да съм търпелив с нея. Освен това тя е толкова млада, не знае почти нищо за света.

Замълчах и си казах, че аз самата бях много млада, когато родителите ми ме тласнаха в неговите обятия и че на мен никога не ми беше позволено да намекна за недоволството си, а какво оставаше пък за бури от емоции.

— Ще поръчам рубини за нея — каза той. — На добродетелните жени се дават рубини, както знаете.

— Ще й харесат — отвърнах убедено.

Хенри й подари рубини, и нейната благодарност премина в нещо повече от една обикновена усмивка. Тя се върна в покоите си много късно през нощта, с измачкана рокля и с шапчица в ръка. Аз бях в леглото и спях — никога не я чаках по цели нощи — така, както тя ме чакаше преди. Тя ме отви, за да мога да се събудя и да отпусна корсажа й.

— Правих каквото ти ми каза и той беше във възторг — каза тя. — Освен това го оставих да си играе с косите и с гърдите ми.

— Е, виждаш ли, че отношенията ви пак се затоплиха — казах аз. Отпуснах корсажа й и смъкнах полите й през главата.

— И татко ще стане граф — каза тя с тихо задоволство. — На Уилтшир или на Ормънд. Аз ще стана мистрес Ана Рочфорд, а Джордж ще е лорд Рочфорд. Баща ни пак ще замине за Европа да води мирните преговори, а брат ни — лорд Джордж — ще замине с него. Брат ни, лорд Джордж, е на път да стане един от най-предпочитаните пратеници на краля.

Аз останах с отворена уста пред толкова кралски подаръци.

— Баща ни ще получи графство?

— Да.

— А Джордж ще е лорд Рочфорд! Колко внушително — ще му хареса и още как! При това посланик!

— Това, за което винаги е мечтал.

— А аз? — попитах. — За мен има ли нещо?

Ана се излегна на ложето, остави ме да събуя обувките от нозете й и да сваля чорапите й.

— Ти ще си останеш вдовстващата лейди Кери — каза тя. — Просто другата Болейн и нищо повече. Не мога да огрея навсякъде, нали ти е ясно.