Другата Болейн

Лятото на 1528

Ана танцуваше, яздеше, пееше, залагаше на карти, возеше се по реката, ходеше на пикници и участваше в игрите, които организираха, сякаш нямаше грижи на този свят. Но от ден на ден тя все повече бледнееше. Сенките под очите й ставаха все по-тъмни и започна да използва пудра, за да ги прикрива. Аз стягах връзките на корсажа й все по-леко и по-леко, колкото повече отслабваше, а след това трябваше да слагаме подплънки на гърдите й, за да изглеждат закръглени като преди. Докато пристягах корсажа й, погледите ни се срещнаха в огледалото. Целият й вид издаваше, че тя действително е по-голямата сестра. Тя изглеждаше по-стара от мен с години.

— Толкова съм уморена — прошепна тя.

Дори устните й бяха бледи.

— Нали те предупреждавах — отвърнах аз без никакво съчувствие.

— Ти щеше да поемеш по същия път, стига да притежаваше необходимите ум и красота, за да го задържиш.

Аз се наведох напред, така че лицето ми да бъде близо до нейното и да може тя да огледа розовите ми бузи, блесналите ми очи и хубавия цвят на лицето, който нямаше нищо общо с нейния безжизнен вид.

— Не съм толкова умна и хубава ли? — повторих аз.

Тя се извърна към леглото.

— Лягам да си почина — каза тя мрачно. — Можеш да се махнеш.

Сложих я да легне, след което изтичах надолу по каменното стълбище и излязох в градината. Денят беше прекрасен, беше топло и слънцето светеше ярко, проблясвайки по водната повърхност. Малките лодки, които се носеха по реката, ту се доближаваха към по-големите кораби, ту се отдалечаваха от тях, очаквайки прилива, за да отплават в открито море. Откъм реката подухваше лек ветрец, който довяваше в добре поддържаната градина мириса на сол и приключения. Видях, че съпругът ми се разхожда с няколко други мъже по една от по-долните тераси и му помахах с ръка.

Той веднага помоли да го извинят, дойде при мен, стъпи с един крак на най-долното стъпало на стълбището и ме погледна.

— Как се чувствате, лейди Кери? Както забелязвам, днес сте по-хубава от всякога.

— Как сте вие, сър Уилям?

— Добре съм. Къде са Ана и кралят?

— Тя е в стаята си. А кралят излезе на езда.

— Значи сте свободна?

— Като птичка.

Той ми се усмихна потайно и двусмислено.

— Ще ми позволите ли да се насладя на компанията ви? Ще се разходим ли?

Аз слязох при него, наслаждавайки се на погледа, който ми отправи.

— Разбира се.

Той придърпа ръката ми на лакътя си, тръгнахме по долната тераса и той забави ход, наклони се към ухото ми и прошепна:

— Съпруго моя, вие сте най-изкусителното създание! Обещайте ми, че разходката ни няма да продължи прекалено дълго.

Аз се опитах да си придам сериозно изражение, но не се стърпях и се разсмях.

— На всички, които ме видяха да излизам в градината, ще стане ясно, че не съм стояла в нея и една минутка.

— Да, но в случая става въпрос за това да се подчинявате на волята на съпруга си — забеляза той убедително. — А какво по-прекрасно качество у една съпруга?

— Ако ми заповядате, може — предложих аз.

— Точно така — каза той решително. — Изрично ви заповядвам.

Аз погалих кожата на жакета му с опакото на ръката си.

— Тогава какво друго ми остава, освен да се подчиня?

— Отлично — той се обърна и ме поведе към една от градинските вратички и в мига, в който тя се затвори, ме притисна в обятията си и ме целуна, после ме поведе към спалнята си, където правихме любов цял следобед, докато Ана, най-голямата щастливка от семейство Болейнови, фаворитката Болейн, лежеше болна на моминското си ложе.

Същата вечер бяха организирали пиршество и танци. Както винаги, Ана водеше, а аз бях една от танцьорките. Ана беше по-бледна от всякога, облечена в сребриста рокля. Тя до такава степен беше станала сянка на красавицата, която бе някога, че това не убягна дори от погледа на майка ми. Тя ме повика с пръст, докато чаках да дойде реда ми да си кажа репликите от пиесата и да изтанцувам своята част.

— Да не би Ана да е болна?

— Не повече от друг път — отвърнах лаконично.

— Кажете й да си почива. Ако погрознее, ще изгуби всичко.

Аз кимнах.

— Тя си почива, майко — казах аз предпазливо. — Тя си ляга, за да се отмори, но човек не може да си почине от страха. Сега трябва да танцувам.

Тя кимна и ме пусна. Аз обиколих залата и започнах да играя своята част в пиесата. Бяха ми дали ролята на звездичката, която пада от западния небосклон и благославя земята с мир. Отнасяше се по някакъв начин до войната в Италия, и въпреки че знаех думите си на латински, не се обремених излишно с изясняването на значението им. Видях Ана да се мръщи и разбрах, че съм произнесла нещо неправилно, което трябваше да ме накара да се почувствам виновна, но съпругът ми, Уилям, ми намигна със сдържана усмивка. Той знаеше, че трябваше да уча думите си, вместо да прекарвам следобеда си с него в леглото.

Танцът ни свърши и един куп непознати благородници с маски и костюми влязоха в залата и си избраха партньорки за танците. Кралицата беше смаяна. Кои ли можеха да са те? Ние също бяхме смаяни, а най-вече Ана, когато един по-пълен и висок кавалер я покани на танц. Те танцуваха заедно до полунощ. Тогава Ана се разсмя, изненадана от разкритието, че беше танцувала със самия крал. Към края на вечерта лицето й все още беше бледо като роклята й и дори танците не бяха помогнали да върне цвета си.

Ние се прибрахме в стаята заедно. Тя се препъна на стълбите, и когато протегнах ръка да пипна челото й, почувствах, че кожата й беше студена и по нея беше избила пот.

— Ана, да не би да си болна?

— Само съм уморена — каза тя отпаднало.

Когато отидохме в стаята и тя сне пудрата от лицето си, аз успях да забележа, че цветът й се доближаваше до този на лист хартия. Тя трепереше и не искаше да се мие или да реши косите си. Търкулна се в леглото и затрака със зъби. Аз отворих вратата и пратих един слуга да извика Джордж по-скоро. Той дойде, хвърлил набързо едно наметало върху нощната си дреха.

— Извикай лекар — казах аз. — Това не е обикновена умора.

Погледът му пропълзя покрай мен към леглото в другата стая, където Ана се беше свила и беше придърпала завивките около раменете си, с кожа, пожълтяла като на топяща се старица с потракващи от студ зъби.

— Боже, това е потната болест25 — каза той, назовавайки най-страшната болест след чумата.

— И на мен така ми се струва — отвърнах аз мрачно.

Той ме погледна и аз прочетох страха в очите му.

— Какво ще стане с всички ни, ако тя умре?

Потната болест връхлетя ожесточено кралския двор. Петима-шестима от танцьорите на празненството бяха на легло. Една от девойките вече беше мъртва, а прислужницата на Ана беше в много тежко състояние и лежеше в стаята си, която делеше с още пет-шест момичета. Докато чаках да пристигне лекаря, получих бележка от Уилям да не го доближавам, а да се изкъпя с вода, в която съм капнала настойка от алое, тъй като той беше прихванал болестта и се молеше на Бога да не ме е заразил.

Аз отидох до стаята му и поговорих с него, застанала на прага. Той беше прежълтял точно като Ана, и като нея се бе увил с одеяла, но въпреки това зъзнеше от студ.

— Не влизайте — нареди ми той. — Не се приближавайте повече.

— Някой грижи ли се за вас? — попитах го аз.

— Да, освен това смятам да замина с кола за Норфолк — каза той. — Искам да си бъда у дома.

— Изчакайте поне няколко дни, докато състоянието ви се подобри, и тогава вървете.

Той надигна глава от леглото и ме погледна, опитвайки се да овладее болката.

— О, моя глупавичка малка съпруго — отвърна ми той. — Не мога да си позволя да се бавя. Грижете се за децата в Хевър.

— Разбира се, че ще го сторя — казах аз, като все още не разбирах какво имаше предвид.

— Мислите ли, че сме направили още едно бебе? — попита той.

— Все още не зная.

Уилям затвори очите си за миг, сякаш си пожелаваше нещо.

— Е, каквото и да се случи, то е в Божиите ръце — каза той. — И все пак, бих бил щастлив да сте заченали един истински Кери.

— За това ще имаме предостатъчно време — казах аз. — След като оздравеете.

Той ми се усмихна вяло.

— Аз също си мисля за това, съпруго моя — каза той нежно, ала зъбите му все така потракваха. — И ако известно време ме няма в двора, нали ще се грижите добре за себе си и за децата?

— Разбира се — отвърнах. — Но нали ще се върнете веднага, щом се почувствате по-добре?

— Веднага, щом оздравея, се връщам — обеща той. — А вие отидете в Хевър с децата.

— Не зная дали биха ме пуснали да замина.

— Заминете още днес — посъветва ме той. — Когато се разбере колко народ се е разболял, ще настане истинска суматоха. Това ще е наистина лошо, любов моя. В града положението е много тежко. Хенри ще побегне като див заек, помнете думите ми. Никой няма да ви потърси поне седмица, а в провинцията ще бъдете на сигурно място при децата. Намерете Джордж и го помолете да ви заведе. А сега тръгвайте.

Аз се поколебах за миг, изкушена да се подчиня.

— Мери, може това да са последните ми думи към вас и те не биха могли да бъдат по-сериозни. Отидете в Хевър и се грижете за децата, преди целият двор да бъде покосен от болестта. Ще бъде наистина печално, ако болестта им отнеме и майка, и баща.

— Но какво искате да кажете? Нали няма да умрете?

Той успя да се усмихне.

— Разбира се, че не. Но ще съм по-щастлив, връщайки се вкъщи, като знам, че вие сте в безопасност. Намерете Джордж и му кажете, че аз нареждам вие да заминете и нека той се погрижи за вас и ви изпрати.

Аз пристъпих в стаята.

— Не се приближавайте повече! — сопна се той. — Просто тръгвайте!

Тонът му беше груб, така че аз се завъртях на токчето си и излязох от стаята малко нацупено и леко блъснах вратата, за да му дам да разбере, че съм обидена.

Това беше последния път, когато го видях жив.

Джордж и аз бяхме прекарали малко повече от седмица в Хевър, когато Ана пристигна с много малка свита в открита кола. Когато пристигна, тя беше полумъртва от умора, ала нито аз, нито Джордж имахме смелостта да се грижим лично за нея. Една знахарка от Единбридж дойде и я отведе в стаята на кулата, а после поръча огромни количества храна и вино, за поне част от които се надявахме, че действително стигат до Ана. В цялата страна хората бяха или болни, или обхванати от ужаса, че могат да се разболеят. Две от слугините отидоха в близките селца да се грижат за свои роднини, ала и двете умряха. Болестта беше от най-страшните, и ние двамата с Джордж се събуждахме сутрин облени в пот от ужас, а през остатъка от деня се питахме дали и на нас не ни е съдено да умрем.

При първите вести за заразата кралят напусна замъка и се отправи към Хънсдън. Това само по себе си, беше лошо за Болейнови. В кралския двор цареше пълен хаос, а над страната витаеше смъртта. И което беше по-лошото за нас: кралица Катерина беше добре, както и принцеса Мери, и те двете пътуваха цяло лято с краля, и сякаш с Божията благословия останаха недокоснати от вълната на заразата.

Ана се бореше за живота си така, както се беше борила за краля — една дълга и изнурителна битка, в която тя вложи цялата си решителност да устои на всякакви несгоди. Пристигаха любовни писма от краля, писани в Хънсдън, Титънхенгър и Амптхил, в които той й препоръчваше най-различни билета и се кълнеше, че не я е забравил и че още я обича. Ала разбира се, делото по развода нямаше как да се придвижва, след като никой не работеше, и дори самият кардинал беше на легло. Той беше почти забравен, така че кралицата беше до краля, а дъщеря им, малката остроумна принцеса, беше техният най-добър компаньон и най-голямо развлечение. Всичко беше някак в застой през лятото и чувството, че времето лети, което гнетеше Ана, както и отчаянието й, не значеха нищо за мъжа, чийто най-голям страх беше заразата, и който в същото време се радваше на доброто здраве, с което като по чудо бе благословен и бе избавен от ужаса на болестта, обхванал всичко.

Но семейство Болейн имаше късмет, защото по благоволението на съдбата болестта не дойде в Хевър. Децата и аз бяхме на сигурно място сред зелените поля и морави. Получих писмо от майката на Уилям, в което ми съобщаваше, че той се беше добрал до дома си, точно каквато е била волята му — преди да го постигне смъртта. Писмото беше кратко и студено. В края му тя ме поздравяваше, че отново съм свободна жена; сякаш си въобразяваше, че брачните окови са ме спирали особено в миналото.

Аз прочетох писмото, седнала на любимия си стол, с поглед, зареян към рова и в каменните стени на замъка. Мислех за мъжа, когото бях направила рогоносец, и който се беше превърнал впоследствие в такъв възхитителен съпруг и любовник. Знаех, че така и не му бях дала това, което наистина заслужаваше. Той се беше оженил за дете, след това бе изоставен от девойка, а когато се върнах при него като жена, целувките ми винаги бяха имали привкус на пресметливост.

Сега проумях, че тази смърт ме беше направила свободна. Ако беше по силите ми да избегна брак с друг мъж, бих могла да купя малко имение в земите на родителите ми в Кент или в Есекс. Щях да имам земя, която да нарека своя собствена и щях да гледам как посевите растат пред очите ми. Щях най-сетне да стана жена, подвластна единствено на самата себе си, вместо да бъда подчинена на някой мъж, бидейки негова любовница или съпруга, или просто като изпълнявам ролята си на другата Болейн. Така можех да отгледам децата си под собствения си покрив. Разбира се, налагаше се да намеря пари отнякъде, от Хауърдови, от семейството си или от краля, за да си осигуря постоянни доходи, с които да мога да се грижа за децата си и да се изхранвам, но също така не беше възможно да спечеля достатъчно пари, за да живея скромно в малката си ферма като вдовица.

— Не може наистина да искаш да бъдеш никоя — възкликна Джордж, когато му изложих този план, докато се разхождахме из горичката. Децата се криеха зад дърветата и ни дебнеха, докато ние крачехме бавно пред тях. Ние се преструвахме на двойка елени. От време на време чувахме как Хенри избухва в смях, като ни приближаваше крадешком, напълно убеден, че никой не може да го види или чуе. Не можех да не се сетя за баща му и за неговата страст да се маскира — той считаше, че и с най-плоската хитрост е в състояние да заблуди всекиго. Сега аз угаждах на сина си, като се преструвах, че не чувам шумния му бяг от дръвче до дръвче и че не го виждам да притичва от сянката на някое дърво към съседно храстче.

— Ти си бившата фаворитка на краля — възрази Джордж. — Защо ти е да отхвърляш възможността за един разкошен брак? Баща ни или чичо могат да ти осигурят най-добрите партии в Англия. Когато Ана стане английска принцеса, за теб може да се намери някой френски принц.

— Това пак означава тежка работа за една жена, независимо дали в дворцовите зали или в кухнята — отвърнах аз горчиво. — Знам го прекрасно. Не можеш да спестиш нищичко за себе си, всичко отива при мъжа и господаря. Трябва да му се подчинявам с такава бързина и готовност, все едно съм някой от конярите му. Трябва да се съобразявам с всяко негово желание, при това с усмивка. През последните няколко години бях на служба при кралица Катерина. Свидетелка съм на нейния живот. Не бих искала да съм принцеса, дори в замяна на подобаваща зестра. Не бих искала дори да бъда кралица. Виждала съм я опозорена, оскърбявана и унижавана, и единственото, което можеше да направи в отговор, беше просто да коленичи на молитвения си стол, да се моли за поне малко милост, след което да стане и да продължи да се усмихва на жената, която злорадства по неин адрес. Това не ми се нрави особено, Джордж.

Катерина скочи изотзад и се хвърли да хване полите ми.

— Хванах те! Хванах те!

Джордж се обърна, вдигна я, подхвърли я няколко пъти във въздуха и ми я подаде. Тя вече беше доста натежала — пълничко четиригодишно момиченце, ухаещо на слънце и горски листа.

— Умница — казах аз. — Добре ловуваш.

— А тя? — попита Джордж. — Нима ще й отнемеш шанса да заема значимо място в йерархията? Тя ще бъде племенница на английската кралица. Не забравяй това.

Аз се поколебах.

— Само ако жените можеха да разполагат с нещо повече — казах аз замечтано. — Ако можехме само да имаме повече права. Да бъдеш жена в кралския двор е все едно да гледаш как сладкарят работи в кухнята, а да не можеш да вземеш нито един сладкиш.

— А какво ще стане с Хенри тогава? — опита се той отново да ме изкуши. — Твоят Хенри официално е племенник на английския крал, но всъщност знаят, че е негов син. В случай, че (опазил Бог) Ана не роди син, тогава Хенри може да предяви претенции към английския трон, Мери. Синът ти е кралски син и може да стане наследник на трона.

Мисълта не ме накара да подскоча от щастие. Погледнах боязливо към горичката, където моето упорито момченце се опитваше да ни догони и си пееше ловни песни, които само беше съчинило. Аз само промълвих:

— Моля те, Боже, пази ми го! Опази ми го, Боже!