Другата Болейн

Лятото на 1529

Това трябваше да е лятото на Аниния триумф. Съдът на кардинал Кампеджо най-сетне заседаваше и разглеждаше въпроса за брака, но той вече беше взел категорично решение по случая, независимо от убедителността на кралицата. Кардинал Уолси беше вече отявлен защитник на Ана и неин близък приятел, кралят на Англия беше толкова влюбен в нея, колкото и преди, а кралицата, след своя кратък миг на тържество, отстъпи и вече дори не се появяваше в двора.

Ала Ана не беше щастлива. Когато чу, че събирам нещата си да замина в Хевър и да прекарам лятото с децата си, тя влетя в стаята, сякаш всички дяволи я гонеха по петите.

— Не можеш да ме изоставиш, докато кардиналите все още заседават в съда, нуждая се от теб до себе си.

— Ана, аз бездействам. Не разбирам половината от това, което става, а другата половина просто не искам да чувам. Всичко това, което крал Артър казал след първата им брачна нощ, слуховете, които са се разнасяли между слугите в някакво прастаро време — праисторически времена — всичко това не ме вълнува. Не искам да слушам, за мен то е лишено от съдържание.

— А нима смяташ, че аз искам да слушам? — попита ме тя.

Необузданият й тон трябваше да ме предупреди да внимавам.

— Ще ти се наложи да слушаш, защото ти просто не излизаш от съда — казах аз спокойно. — Но те скоро ще приключат, нали? Ще се произнесат, че кралицата е била омъжена за крал Артър, че бракът им е бил консумиран и че бракът между нея и Хенри е невалиден. И това ще е всичко. За какво съм ти аз?

— Защото се страхувам! — избухна тя внезапно. — Страхувам се! През цялото време ме е страх! Не можеш да ме оставиш тук сама, Мери. Имам нужда от теб.

— Виж какво, Ана — започнах да я убеждавам. — От какво има да се страхуваш? Съдът не слуша истината, нито я търси. Всичко е във властта на Уолси, който е човек на краля от главата до петите. Решението зависи и от кардинал Кампеджо, който е получил заповеди от папата да приключи с тази работа. Пътят пред теб е отворен. Ако не ти харесва да стоиш тук, в замъка Брайдуел, можеш да отидеш в новия си дом в Лондон. Ако не ти се иска да спиш сама, можеш да поканиш десет придворни дами за компания. Ако те е страх, че кралят може да залитне по някое друго момиче от двора, то поискай от него да изпрати тази, от която се боиш, някъде далеч. Той прави всичко, което пожелаеш. Всички правят това, което пожелаеш.

— Не и ти! — гласът й беше остър и пълен с ненавист.

— Аз няма защо да го правя. Аз съм просто другата Болейн. Нямам пари, съпруг и бъдеще освен ако ти не пожелаеш да се сдобия с тях. Нямам деца освен ако не ми позволиш да ги видя. Нямам син… — гласът ми потрепери за миг. — При все това, на мен ми е разрешено да отида да ги видя, така че аз ще отида, Ана. Не можеш да ме спреш. Нищо на света не е в състояние да ме спре.

— Кралят може да те спре — предупреди ме тя.

Обърнах се към нея и заговорих непреклонно.

— Чуй това, Ана. Ако му кажеш да ми забрани да виждам децата си, ще се обеся на твоя златист колан в новия ти дворец Дърам Хаус и ти ще си вечно проклета. Има неща, които не са лъжица дори за твоята уста. Не можеш да ме спреш да видя децата си това лято.

— Моят син — подчерта тя.

Аз трябваше да преглътна гнева си и да устоя на изкушението да я бутна от проклетия прозорец и да я оставя да потроши егоистичната си глава долу, на каменните павета на терасата. Поех дълбоко въздух и се овладях.

— Знам — казах аз уверено. — И сега отивам при него.

Отидох да се сбогувам с кралицата. Тя беше сама в покоите си и бродираше огромното покривало за олтара. Аз се поколебах на прага.

— Ваше величество, дойдох да се сбогувам с вас, защото заминавам за лятото при децата си.

Тя ме погледна. И двете знаехме, че вече не се нуждаех от нейното разрешение, за да отсъствам от кралския двор.

— Вие сте щастливка, че можете да ги виждате толкова често — каза тя.

— Така е — знаех, че тя си мисли за принцеса Мери, с която я бяха разделили още миналата Коледа.

— Но затова пък сестра ви взе вашия син — отбеляза тя.

Кимнах. Не бях уверена, че ще намеря сили да говоря за това.

— Мистрес Ана залага на силна карта. Тя желае съпруга ми и вашия син. Иска всички карти от тази боя.

Дори не посмях да я погледна, от страх, че може да прочете дълбоката ненавист в погледа ми.

— Бих желала да замина за лятото — казах аз тихо. — Ще бъде любезно от страна на ваше величество, ако ме пуснете.

Кралица Катерина се усмихна и показа дребните си, блестящи зъби.

— Обслужват ме така прекрасно — каза тя иронично. — Едва ли ще успея да забележа отсъствието ви сред тълпата придворни, които се въртят около мен.

Стоях неловко в тези тихи покои, които си спомнях изпълнени някога с весела глъчка и не знаех какво да кажа.

— Надявам се да бъда отново на служба при вас, когато се върна през септември — казах аз предпазливо.

Тя забоде иглата си в бродерията и ме изгледа.

— Разбира се, че ще бъдете на служба при мен. Аз ще бъда още тук. Не се и съмнявайте в това.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз, но се почувствах като истинска предателка.

— Вие винаги сте били моя добра и благовъзпитана придворна дама — каза тя. — Дори когато бяхте младо и наивно девойче, вие пак бяхте добра, Мери.

Опитвах се да задуша чувството на вина.

— Иска ми се да можех да направя повече за вас — казах аз съвсем тихо. — И е имало случаи, когато съм съжалявала, че трябва да служа на други, а не на ваше величество.

— О, имате предвид Фелипес — каза тя, без да се учудва. — Скъпа Мери, аз знаех, че ще кажете на чичо си, на баща си или на краля. Погрижих се да видите добре писмото и да разберете кой е пратеникът. Исках те да сбъркат пристанището. Исках да си мислят, че са го заловили. Той занесе писмото на племенника ми. Аз избрах вас за свой Юда. Знаех, че ще ме предадете.

Почервенях болезнено от обида.

— Не мога дори да ви моля за прошка — прошепнах аз.

Кралицата сви рамене.

— Половината от придворните дами докладват какво се случва тук на кардинала, на краля или на сестра ви всеки ден — каза тя. — Научих се да нямам доверие никому. Ще посрещна смъртта като жена, която е била разочарована от своите приятели. Въпреки това, аз не съм разочарована от съпруга си. В момента той има лоши съветници и е заслепен. Но ще се осъзнае. Той знае, че аз съм неговата съпруга. Той знае, че не може да има за съпруга друга освен мен. Той ще се върне при мен.

Аз се изправих.

— Ваше величество, страхувам се, че той никога не ще го направи. Дал е дума на сестра ми.

— Тя не е негова, за да я дава — отсече кралицата. — Той е женен човек. Няма право да обещава каквото и да било на друга жена. Неговата дума е и моя. Той е женен за мен.

Нямаше какво друго да й кажа.

— Бог да ви благослови, ваше величество.

Катерина се усмихна някак тъжно, сякаш знаеше така добре, както и аз, че това беше нашето последно сбогом. Тя нямаше да бъде в кралския двор при моето завръщане. Тя вдигна ръка над главата ми за благословия и аз се поклоних.

— Нека Господ ви дари с дълъг живот и нека децата ви донесат радост — каза тя.

Хевър беше топъл и слънчев, а Катерина се беше научила да пише имената на всички ни, да срича от книжката си и да пее една френска песничка. Хенри, твърдо решен да остане неграмотен, отказваше да произнася правилно „л“ и „р“. Трябваше да го поправям по-настоятелно, но го намирах за извънредно очарователен. Той се наричаше „Хенуи“ и ме наричаше „миуа“ и само майка със сърце от камък можеше да му каже, че не говори правилно. Не му казах също, че аз съм му майка само по Божията воля; че по закон е вече син на Ана. Не можех да се заставя да му съобщя, че той е бил взет от мен и че аз съм била принудена да го оставя.

Джордж остана с нас в провинцията две седмици и изпитваше същото облекчение, което и аз, да бъде далеч от двора, в който всички, подобно на хрътки, наобиколили ранена сърна, дебнеха да настъпи моментът, когато щяха да отпратят кралицата от двора. Никой от нас не искаше да бъде там, когато съдът на кардиналите щеше да обяви решението си срещу невинната кралица и да я отпратят позорно от страната, която тя бе нарекла свой дом. Джордж получи следното писмо от баща ни.

— Аз няма да отида — заявих кратко и ясно.

Бяхме останали в голямата зала след вечеря. Баба Болейн си беше легнала, а децата спяха дълбоко в собствените си легълца, след като бяха прекарали целия ден в бягане, криене и игри на топка.

— Аз ще трябва да отида — каза Джордж.

— Те ми казаха, че мога да прекарам лятото с децата си. Така ми обещаха.

— Но ако Ана има нужда от теб…

— Ана винаги има нужда от мен и винаги има нужда от теб. Тя винаги има нужда от всички нас. Тя се опитва да направи нещо абсурдно — да развали брака на една добра жена и да я избута от трона й. Разбира се, че за това ще й е необходима цяла армия. Човек винаги има нужда от цяла армия, за да извърши преврат с измама.

Джордж погледна към вратите на залата, за да се увери, че бяха затворени.

— Подбирай думите си.

Аз свих рамене.

— Това е Хевър. Ето защо дойдох в Хевър. За да мога да говоря каквото пожелая. Да кажа на всички тях, че са ми дошли до гуша. Кажи им, че има опасност да съм заразена от потната болест. Предай им, че ще дойда веднага, след като се възстановя напълно.

— Става въпрос за нашето бъдеще.

Аз повдигнах рамене с безразличие.

— Ние изгубихме. Всеки го знае освен нас самите. Катерина ще задържи краля при себе си, както си е редно. Ана ще му стане любовница. Ние никога няма да се доберем до английския трон. Не и това поколение. Ще трябва да се надяваш, че Джейн Паркър ще ти роди красиво момиченце. После можеш да я хвърлиш в тази вълча бърлога и да чакаш да видиш кой ще я сграбчи първи.

Той се изсмя остро на думите ми.

— Заминавам утре. Не можем всички да се предаваме.

— Ние изгубихме — казах аз без следа от емоции. — Няма нищо срамно в това да се предадеш, когато си напълно разгромен.