Другата Болейн

Лятото на 1532

Мистър Никой, Уилям Стафорд, се върна на служба при чичо ни през юни. Той дойде, за да ме намери и да ми каже, че се е върнал в кралския двор и че ще ме изпрати до Хевър, когато съм готова за тръгване.

— Вече помолих сър Ричард Брент да ме придружи — казах аз хладно.

С удоволствие видях, че това го изненада.

— Мислех, че може да ми позволите да остана и да извеждам децата на езда.

— Колко мило от ваша страна — казах аз ледено. — Може би следващото лято — после обърнах гръб и си тръгнах, преди той да успее да измисли каквото и да било, за да ме задържи. Почувствах погледа му и ми се стори, че съм му го върнала до някъде, задето се беше задявал с мен и се бе отнасял с мен като с глупачка, докато през цялото време е имал намерение да се жени за друга.

Сър Ричард остана само няколко дни, което беше облекчение и за двама ни. Той не ме харесваше, когато бяхме в провинцията — там вниманието ми беше ангажирано с децата и се интересувах от хората, обитаващи земите ни. Предпочиташе ме в двора, където нямах други занимания освен да флиртувам. За негово облекчение, което не можа напълно да прикрие, той беше извикан от краля, за да планира кралско посещение във Франция.

— Мисълта, че трябва да ви напусна, ме съсипва — каза той, докато чакаше да изведат коня му от конюшните, застанал до рова и окъпан от слънчева светлина. Децата бяха пуснали клонки по течението, а аз се смеех, докато ги гледах.

— Ще отиде цяла вечност — казах аз. — Това не е някой бърз поток.

— Уилям ни направи лодки с платна — каза ми Катерина, без да откъсва поглед от клонката си. — И те отиваха, накъдето ги духне вятъра.

Аз насочих вниманието си към моя съсипан обожател.

— Ще ни липсвате, сър Ричард. Моля да предадете моите благопожелания на сестра ми.

— Ще й съобщя, че провинцията ви отива като зелено кадифе, обгърнало диамант — каза той.

— Благодаря ви — отвърнах аз. — Знаете ли дали целият кралски двор ще замине за Франция?

— Ще идат благородниците, кралят, мистрес Ана и придворните й дами — каза той. — А аз трябва да се погрижа за всяка спирка по пътя ни през Англия.

— Сигурна съм, че не може да се намери по-благонадежден благородник за тази работа — казах аз. — Защото пътуването дотук във вашата компания беше въплъщение на удобството.

— Мога да ви придружа и по обратния път — предложи той.

Аз сложих ръка на остриганата главица на Хенри.

— Ще остана малко по-дълго — казах аз. — Бих желала да прекарам тук лятото.

Не се замислях как щях се прибирам обратно в двора — бях така щастлива с децата, огряна от слънцето в Хевър, и така спокойна в скромния си замък, под родното небе. Ала в края на август получих кратка бележка от баща си, в която ми съобщаваше, че Джордж ще дойде да ме вземе на следващия ден.

На вечеря всички бяхме унили. Децата ми бяха пребледнели и ококорили очички от мисълта за раздялата. Пожелах им лека нощ, седнах до леглото на Катерина и я зачаках да заспи. Това отне много време. Тя с усилие държеше очите си отворени, защото знаеше, че заспи ли веднъж, щеше да дойде нощта, а на следващия ден нямаше да съм тук; но след час не успя да остане будна.

Заповядах на прислужниците да опаковат дрехите и нещата ми и да се уверят, че всичко е натоварено в голямата кола. Заповядах на иконома да налее ябълково вино и бира, които щяха да зарадват баща ми, както да ми приготви и ябълки и други плодове, които щяха да бъдат подходящ подарък за краля. Ана беше заръчала някои книги и аз отидох в библиотеката, за да ги взема. Една от тях беше на латински и ми отне доста време, докато разгадая заглавието, за да се уверя, че именно тази беше книгата, която тя искаше. Другата книга беше по теология, на френски език. Аз ги опаковах грижливо, заедно с кутията си със скъпоценности. След това си легнах и плаках, прегърнала възглавницата, защото бяха съкратили летния ми престой с децата.

Бях възседнала коня си, а колата беше натоварена и готова, така че вече очаквах Джордж, когато пред погледа ми изникна върволицата мъже, които яздеха към подвижния мост. Дори от разстояние разбрах, че начело яздеше не Джордж, а той.

— Уилям Стафорд — казах аз. — Очаквах брат си.

— Аз ви спечелих — каза той. С един замах, той свали шапката си и на лицето му грейна усмивка. — Играх с него на карти и спечелих правото да дойда и да ви доведа обратно до замъка Уиндзор.

— Значи брат ми не спазва обещанията си — казах аз неодобрително. — Освен това не съм ви някоя робиня, та да ме залагате на масата за хазарт в най-обикновена кръчма.

— Това беше най-необикновената кръчма — каза той, а предизвикателството в гласа му надхвърляше всякакви граници. — А след като загуби вас, той загуби един великолепен диамант, както и правото на танц с една красива девойка.

— Желая да тръгна веднага — казах аз грубо.

Той се поклони, нахлупи отново шапката на главата си и даде знак на хората си да обърнат конете.

— Снощи спахме в Единбридж, така че днес сме отпочинали за пътуването — каза той.

Конят ми закрачи редом с неговия.

— Защо не дойдохте тук?

— Тук щеше да ми бъде студено — отвърна той кратко и ясно.

— Защо, след като всеки път, щом дойдете тук, имате на разположение една от най-добрите стаи?!

— Нямам предвид замъка. С него всичко е наред.

Аз се поколебах.

— Имате предвид мен.

— Като от лед сте — потвърди той. — А дори не знам какво съм направил, за да ви обидя. В един момент говорим за идилията на селския живот, а в следващия вие се превръщате в ледена шушулка.

— Нямам никаква представа за какво говорите — казах аз.

— Брр — каза той, пришпори коня си и поведе в тръс върволицата мъже.

Продължи да ме наказва с този бърз ход чак до обяд, и тогава спря. Помогна ми да сляза от коня и отвори една портичка, през която минахме и се озовахме на една крайречна полянка.

— Донесох нещо да се подкрепим — каза той. — Хайде да се поразходим, докато приготвят храната.

— Твърде съм изморена за разходки — казах аз неотзивчиво.

— Елате да седнете тогава — той разстла наметалото си под сянката на едно дърво.

Не можех да споря повече. Седнах на наметалото му, облегнах се назад, чувствайки приятната грапавина на дървесната кора, и се загледах в блясъка на реката. Няколко патици си играеха във водата до нас, а в тръстиката в другия край на реката се бяха скрили двойка водни кокошки. Той ме остави за малко и се върна с две малки калаени чаши с ейл. Подаде ми едната и отпи от своята.

— Така — каза той с вид на човек, който се готвеше да започне някакво обсъждане. — Така, лейди Кери. Моля да ми обясните какво толкова съм направил, та да ви обидя.

На езика ми беше да му кажа, че той даже не беше поискал ръката ми и че след като между нас още от самото начало не бе имало нищо, нямаше какво и да губим.

— Недейте — каза той, сякаш можеше да прочете всичко по лицето ми. — Шегувал съм се с вас, но никога не съм искал да ви причиня мъка. Мислех, че почти сме стигнали до разбирателство.

— Вие флиртувахте с мен съвсем открито — казах аз сърдито.

— Не съм флиртувал, а ви ухажвах — поправи ме той. — И ако вие възразявате, то аз ще направя всичко по силите си да престана, но първо бих искал да узная причината.

— Защо напуснахте двора? — попитах аз рязко.

— Отидох да се срещна с баща ми, от когото да взема парите, които ми беше обещал за женитбата, а с тях исках да купя ферма в Есекс. Това е всичко.

— Значи сте запланували женитба?

Той се намръщи за миг, а после лицето му се проясни.

— Но не и с някоя друга! — извика той. — Какво си мислехте? С вас! Влюбих се във вас от първия момент, в който ви зърнах, и оттогава си блъскам главата как да намеря местенце, достойно за вас. Когато видях колко ви харесва в Хевър, аз помислих, че трябва да ви предложа имение, една хубава малка фермичка, която да пожелаете да имате. За да пожелаете и мен.

— Чичо ми каза, че ще си купувате дом, за да се ожените за някакво момиче — промълвих аз, останала без дъх.

— За вас именно! — извика той повторно. — Вие сте това момиче. И винаги сте били. Никога не съм мислил за друга освен за вас.

Той се обърна към мен и за миг аз помислих, че се готвеше да ме притисне в обятията си. Аз протегнах длан, за да го отблъсна и това го спря.

— Не? — попита той.

— Не — казах аз с разтреперан глас.

— И няма да има целувка? — попита още веднъж.

— Нито една — отвърнах и направих опит да се усмихна.

— И малката фермичка ще си остане пуста? Тя гледа на юг и е сгушена в подножието на един хълм. Обградена е от хубава земя, сградата е красива, облицована е наполовина с дърво, има сламен покрив и конюшня отзад в двора. Има двор, обрасъл в зеленина и овощна градина, в края на която тече ручейче. Има заградена ливада за ловния ви кон и друга поляна за вашите крави.

— Не — казах аз, ала гласът ми звучеше все по-колебливо.

— Защо не? — попита той.

— Защото аз съм Хауърд и Болейн, а вие не сте от знатен род.

Уилям Стафорд не трепна от грубостта на думите ми.

— Вие също няма да бъдете, ако се омъжите за мен — каза той. — Това има много предимства. Сестра ви е на път да стане кралица. Смятате ли, че тя ще е по-щастлива от вас?

Аз поклатих глава.

— Не мога да избягам от това, което съм.

— А кога сте по-щастлива? — попита ме той, въпреки че знаеше предварително отговора ми. — През зимата, когато сте в двореца? Или през лятото, когато сте с децата в Хевър?

— Няма да можем да вземем децата във вашата ферма — казах аз. — Ана ще ни ги вземе. Тя няма да остави кралския син да бъде възпитаван от двама души без име някъде в глухата провинция.

— Това ще е, докато тя не роди собствен син, но от този момент нататък тя няма вече да пожелае да види вашия син — каза той предвидливо. — Тя ще има други придворни дами, а семейството ви ще намери други момичета от рода Хауърд. Откъснете ли се от техния свят, ще ви забравят за няколко месеца. Можете да избирате, любов моя. Няма защо цял живот да продължавате да бъдете Болейн. Вие можете да имате неоспоримата власт на единствената мисис Стафорд.

— Аз не мога да правя нищо — казах аз уклончиво.

— Какво например?

— Да правя сирене. Или пък да скубя пилета.

Бавно, сякаш не искаше да ме уплаши, той падна на колене до мен. Без да среща съпротива, взе ръката ми и я поднесе към устните си. Обърна я с дланта нагоре и разтвори пръстите, така че да може да целуне вътрешността, китката и всеки пръст поотделно.

— Аз ще ви науча да скубете пилета — каза той нежно. — И ние ще бъдем щастливи.

— Не казвам „да“ — прошепнах аз, като затворих очи, потръпвайки от чувството, което ме заля, от целувките по кожата ми и от топлината на дъха му.

— Но не казвате и „не“ — съгласи се той.

Ана беше в своята зала за аудиенции в замъка Уиндзор, наобиколена от кроячки, галантеристи и шивачки. Огромни топове разкошни материи стояха разхвърляни по столовете и пръснати край прозорците. Стаята приличаше повече на шивашко ателие, отколкото на кралски покои, и за миг аз си спомних за кралица Катерина, която полагаше такива грижи за домакинството си и която би била потресена до дъното на душата си от разточителното великолепие на пищните копринени, кадифени и златни платове.

— През октомври тръгваме за Кале — каза Ана, а две от шивачките подгъваха с топлийки полите в краката й. — По-добре си поръчай нови дрехи.

Аз се поколебах. Не исках да говоря за това в присъствието на шивачките и на придворните дами. По всичко обаче личеше, че нямах друг избор.

— Не мога да си позволя нови дрехи — казах аз тихо. — Знаеш как ме остави съпругът ми, Ана. Единственото, на което разчитам, е оскъдният приход, който получавам, и това, което получа от баща ни.

— Той ще плати — каза тя уверено. — Отиди до раклата ми и извади старата ми кадифена червена рокля и тази със сребристите поли. Можеш да ги дадеш да ти ги преправят.

Аз отидох бавно до стаята й и вдигнах тежкия похлупак на единия от многото й сандъци с дрехи.

Тя ме отпрати с ръка към една от шивачките.

— Мисис Кловели може да я отреже по дължината на гърба и да ти я направи наново — каза тя. — Обаче гледай наистина да е по модата. Искам да изглеждаме стилни за пред френския двор. Не искам дамите ми да бъдат развлечени или облечени по испанската мода.

Аз застанах пред жената, която започна да ми взема мерки.

Ана се огледа.

— Всички сте свободни — каза тя рязко. — Всички освен мисис Кловели и мисис Симпър.

Тя изчака всички да излязат от стаята.

— Става все по-зле — каза тя, като сниши глас. — Затова се върнахме толкова рано. Не можахме изобщо да пътуваме. Навсякъде все същите неприятности.

— Неприятности?

— Хората ме наричат каква ли не. В едно от селата десетина момчета започнаха да ме замерят с камъни. А кралят беше точно до мен!

— Замеряли са краля?

Тя кимна.

— А в едно друго градче изобщо не можахме и да влезем. В средата на селото бяха запалили огън и горяха чучело, което символизираше мен.

— А какво каза кралят?

— Отначало беше разгневен и реши да изпрати войници, които да им дадат урок; но същото нещо се случваше във всяко село. Те бяха твърде много. А ако селяните започнат да се бият с войниците на краля? Какво ще стане тогава?

Шивачката ме завъртя с едно леко докосване по ханша. Аз застанах така, както тя искаше, но не осъзнавах какво правя. Аз бях израсла по време на мирното управление на Хенри; трудно ми беше да приема мисълта за англичани, изправили се срещу краля си.

— Какво казва чичо?

— Казва, че трябва да благодарим на Бога, задето само херцогът на Съфолк е наш отявлен враг, защото когато един крал е замерян с камъни и обиждан в собственото си кралство, то ние сме на прага на гражданска война.

— Съфолк е наш враг?

— Той официално се обяви против нас — каза тя набързо. — Казва, че аз съм струвала на краля църквата и пита дали той ще ми позволи да го лиша и от страната му.

Аз отново се обърнах, шивачката пак коленичи и кимна.

— Да взема ли тези рокли, за да ги преправя? — попита тя шепнешком.

— Вземете ги — казах аз.

Тя взе нещата си и торбата с платове и излезе от стаята. Шивачката, която поръбваше полите на Ана, направи и последния бод, и скъса конеца.

— Господи, Ана — казах аз. — Това наистина ли се случваше навсякъде?

— Навсякъде — потвърди тя мрачно. — В едно от селата ми обръщаха гръб, а в друго дюдюкаха. Когато яздехме по селските пътеки, пъдарите ме овикваха. Гъсарките плюеха на пътя ми. Преминавахме ли през някой градски пазар, жените от сергиите хвърляха воняща риба и развалени зеленчуци на пътя ни. Когато отивахме да отседнем в някое имение или замък, след нас се тълпяха хора, които ни обиждаха и се налагаше да залостваме портите — тя поклати глава. — Беше по-лошо от кошмар. Когато нашите домакини идваха да ни поздравят, лицата им униваха, когато виждаха, че половината им селяни стоят на пътя и овикват законния си крал. Нещастието ни следваше по петите, на всяка порта. Не можем да се разхождаме из Лондон, а сега и провинцията е затворена за нас. Крием се в собствените си палати, където хората не могат да ни стигнат. А нея я наричат „любимата ни Катерина“.

— А какво казва кралят?

— Казва, че няма да чака решението на Рим. Веднага след смъртта на архиепископ Уоръм, той ще назначи нов архиепископ, който да ни венчае, и ние ще го направим, независимо от това дали Рим даде съгласието си или не.

— А какво ще стане, ако Уоръм не умре така бързо? — попитах аз с безпокойство.

Ана се засмя безчувствено.

— О, не ме гледай така! Няма да му сложа отрова в супата! Той е много стар и е на легло почти цяло лято. Скоро ще умре и Хенри ще възкачи Кранмър на негово място, който пък ще ни ожени.

Аз поклатих глава недоверчиво.

— Толкова ли е лесно всичко? След цялото това време?

— Да — каза тя. — А ако кралят се държеше повече като мъж, а не като някой хлапак, щеше да се е оженил за мен преди пет години и досега щяхме да имаме вече петима синове. Той обаче трябваше да доказва на кралицата своята правота, трябваше да я доказва и на страната си. Трябваше всички да смятат, че той постъпва правилно, каквато и да е истината. Той е глупак.

— Съветвам те да не го казваш на никого другиго освен на мен — предупредих я аз.

— Всеки го знае — настоя тя на своето.

— Ана — казах аз. — По-добре озапти езика и нрава си. Можеш да се провалиш, дори и сега.

Тя поклати глава.

— Той ще ми даде независима титла и богатство, което никой не може да ми отнеме.

— Каква титла?

— Маркиза на Пемброук.

— Жена на маркиз? — помислих, че не съм я чула добре.

— Не — лицето й грейна от гордост. — Не говоря за титлата, която се дава на жена, омъжена за маркиз. Говоря за титла, която човек има независимо от някой друг. Маркиза. Ще бъда маркиза и никой не може да ми отнеме тази титла. Дори самият крал не може.

Аз затворих очи в пристъп на неподправена завист.

— А богатство?

— Ще имам именията Колдкейнтън и Хануърт в Мидълсекс, както и владения в Уелс. Те ще ми носят около хиляда лири печалба годишно.

— Хиляда лири ли? — повторих аз, като си мислех за своята годишна издръжка от сто лири.

Ана засия.

— Аз ще съм най-богатата жена в Англия, както и най-знатната — каза тя. — Богатството ми не ще зависи от никого, нито пък благородническата ми титла. А след това ще стана и кралица.

Тя се засмя, когато долови с каква горчивина приемах нейния триумф.

— Трябва да се радваш за мен.

— О, аз се радвам.

На следващата утрин в конюшните цареше безредие и суматоха — кралят отиваше на лов и всички трябваше да го придружат. Ловните коне бяха изведени от конюшните, а хрътките чакаха в един от ъглите на големия двор. Ловците ги удряха с камшици, но те постоянно бягаха от един ъгъл в друг, скимтяха нетърпеливо и душеха. Конярите бягаха насам-натам с ремъци и катарами в ръце и помагаха на господарите си да се качат на седлата. Чираците от конюшнята бяха навлезли с парцали, за да почистят за последно и без друго лъскавите конски хълбоци и шии. Черният жребец на Хенри беше извил шия и тъпчеше земята, в очакване на краля.

Аз се оглеждах навсякъде за Уилям Стафорд, когато почувствах едно нежно докосване по талията си и топлия му глас, който се разля в ухото ми:

— Пратиха ме с поръчение и тичах по целия път на връщане.

Обърнах се да го погледна. Бях почти в обятията му. Стояхме толкова близо един до друг, че ако се доближах само на сантиметър, телата ни щяха да се слеят едно с друго. Затворих очи за миг, отдадена на желанието си и опиянена от аромата му, и когато ги отворих отново, видях, че очите му са потъмнели от желание да ме има.

— За Бога, дръпнете се назад — казах аз с треперещ глас.

Без никакво желание той пусна едната си ръка и отстъпи на половин крачка от мен.

— Господи, трябва да се оженя за вас — каза той. — Мери, не съм на себе си. Никога не съм се чувствал така през целия си живот. Не мога да продължа и миг без да ви държа в обятията си.

— Шшт — прошепнах аз. — Вдигнете ме на седлото.

Мислех си, че ако съм там, горе, далеч от него, слабостта в коленете и замайването щяха да имат по-малко значение. Качих се някак на седлото, наместих крака си странично и пооправих полите си, така че да се спускат както подобава. Той изтупа края на роклята ми и обгърна ходилото ми с ръце. Погледна нагоре към мен решително.

— Трябва да се омъжите за мен — каза той простичко.

Огледах разкоша, в който дворът тънеше, стърчащите от шапките пера, кадифето и коприната — всички бяха облечени като принцове, дори поводът за излизането да беше еднодневна езда.

— Това е моят живот — опитах се да му обясня аз. — Това е моят дом от малка. Първо бях във френския двор, а сега съм тук. Никога не съм живяла в обикновена къща и никога не съм прекарвала цяла година в една и съща стая. Аз съм придворна дама от семейство на придворни. Не мога да се превърна в селска домакиня с едно щракване с пръсти.

Чу се екотът на ловджийските рогове и кралят, много наедрял, но доволно усмихнат, излезе от портите на замъка с Ана до себе си. Тя обхвана бързо с поглед целия двор и аз издърпах стъпалото си от ръката на Уилям и срещнах погледа й с мила невинна усмивка. Помогнаха на краля да се качи на седлото си, той се възкачи тежко, хвана юздите и беше готов, а после всеки, който беше още на земята, се покатери на седлото и се спусна да заеме по-добра позиция сред останалите ездачи. Благородниците се опитваха да застанат по-близо до Ана, а дамите яздеха, сякаш по някаква чиста случайност, колкото може по-близо до краля.

— Няма ли да дойдете? — попитах аз забързано.

— А вие желаете ли?

Конниците бавно излизаха от двора, блъскаха се нетърпеливо при сводестите порти.

— По-добре не. Чичо ми ще дойде днес, а от погледа му нищо не убягва.

Уилям отстъпи назад и аз видях как светлината в очите му угасва.

— Както кажете.

Бих дала всичко, само да можех да скоча от коня си и да го разцелувам, докато не върна усмивката на лицето му. Ала той се поклони и запристъпва назад, за да се облегне на стената, гледайки как ловците и аз се отдалечаваме от него в галоп. Той дори не извика, за да попита кога ще ме види отново. Остави ме да замина.