Другата Болейн

Есента на 1527

В Ричмънд Ана беше истинска кралица, макар и некоронована. Бяха й предоставени нови покои, съседни на кралските, имаше собствени придворни дами, както и десетки нови рокли, скъпоценности, няколко ловни коня, които яздеше по време на разходките си с краля. Тя беше до Хенри, когато съветниците му обсъждаха с него делата на страната, и седеше на собствен стол от едната му страна. Единствено в голямата зала, когато идваше истинската кралица, Ана се оттегляше на една от масите, които бяха под нивото на подиума, докато Катерина вечеряше в цялото си величие.

Аз трябваше да спя в покоите на Ана — отчасти, за да й помагам, така че да не изтълкува някой постоянната й близост с краля като доказателство, че те са любовници; ала най-вече бях там, за да го държа на разстояние. Той я желаеше отчаяно и твърдеше, че след като са вече сгодени, могат да споделят и леглото си. Ана използваше всички трикове, които й дойдеха на ум. Тя протестираше в името на своята девственост и казваше, че никога нямало да си го прости, ако подаряла моминството си преди брака, въпреки че Господ бил свидетел как силно го желаела тя. Добавяше, че никога нямало да си го прости, ако не му се отдаде в първата брачна нощ като чиста девойка — макар Бог да бил свидетел как копнеела тя за него. Казваше му, че ако я желаел толкова, колкото казвал, той би харесвал святата чистота на душата й — въпреки че сам Господ знаел… дрън-дрън — и освен това се бояла, че имало нещо, което я теглело силно към него, но в същото време я дърпало назад, и че имала нужда от повече време.

— Колко ли дълго може да се проточи това? — сопна се тя веднъж на мен и на Джордж. — За Бога! Колко може да му трябва на един глупав писар да отиде до Рим, да вземе разрешението и да се върне обратно? Колко време му трябва?

Ние се бяхме оттеглили в спалнята си, която беше в дъното на покоите и беше единственото място в целия замък, където можехме да се уединим. Навсякъде другаде бяхме изложени на чужди погледи. Всички наблюдаваха Ана и се опитваха да доловят дали интересът на краля не е намалял или пък накрая не си е легнал с нея. Стотици очи я изучаваха, за да разберат дали е бременна или пък изоставена. Аз и Джордж понякога се чувствахме като нейна стража, а в други дни, например като днешния, ни се струваше, че сме истински затворници. Тя се разхождаше нервно нагоре-надолу из ограниченото пространство между леглото и прозореца, без да може да застане на едно място или да спре да мърмори.

Джордж я хвана за ръката и я принуди да спре. Само с един поглед ми каза, че трябва да я хвана отзад, ако започне да буйства.

— Ана, успокой се. Всеки момент трябва да излезем да гледаме състезанието с лодки. Трябва да си сдържана.

Ана потрепери в прегръдките му, гневът й внезапно се изпари и раменете й се отпуснаха.

— Толкова съм изморена — прошепна тя.

— Зная — отвърна й той непоколебимо. — Но всичко това може да продължи малко по-дълго, Ана. Ти се състезаваш за най-голямата награда на света. Трябва да се подготвиш за дълга игра, изискваща от теб много умения.

— Само да можеше да умре! — пламна тя изведнъж.

Погледът на Джордж за миг се приплъзна към здравата дървена врата.

— По-тихо. А може и така да стане — каза той. — Или пък Уолси да е успял. Представи си, че точно сега идва по течението на реката, а ти можеш да бъдеш омъжена за краля още утре, да отидеш в кралското ложе вечерта, а на сутринта вече да си бременна. Успокой се, Ана. Всичко зависи от това да запазиш добрия си външен вид.

— И нрав — допълних аз.

— Как смееш да ми даваш съвети?

— Той не търпи избухливи жени — предупредих я. — Прекарал е толкова години в брак с Катерина, а тя не се е осмелила дори да направи физиономия, а какво остава да му повиши тон. Сега ще ти позволи много, защото е луд по теб. Ала след това няма да изтърпи нито една от твоите сцени.

Тя даваше вид, че ще избухне отново, но после кимна и призна, че в съвета ми има някаква доза здрав разум.

— Да, знам. Ето защо вие двамата сте ми необходими.

И двамата пристъпихме по-близо до нея, Джордж все още стискаше ръцете й, а аз сложих моите на хълбоците й.

— Зная — каза Джордж. — Всички сме в кюпа. Каквото и да правим, то е за всички нас: Хауърд и Болейн. Всички ние се издигаме или падаме, в зависимост от това какво се случи. Изчакваме и залагаме на едро. Ти трябва да водиш шествието, Ана. Но всички ние сме зад гърба ти.

Тя кимна и се обърна към огромното огледало, окачено на стената, отразяващо светлината от градината и реката навън. Бутна назад шапчицата си и затегна перлената си огърлица. Обърна глава настрани, погледна изпод вежди отражението си, и на лицето й изгря лукава и многообещаваща усмивка.

— Готова съм — каза тя.

Ние се отдръпнахме, сякаш тя беше вече кралица. Когато я видяхме да излиза през вратата с високо вдигната глава, Джордж и аз разменихме погледи на играчи, състезаващи се за един отбор, които бяха избутали водача в играта напред и се готвеха да го последват.

Съпругът ми беше в кралската баржа, за да наблюдава състезанието с лодки. Когато ме видя, той ми се усмихна и ми направи място да седна на пейката до него. Джордж се присъедини към младите благородници от двора, сред които беше и Франсис Уестън. Погледнах към Ана и видях, че е седнала до краля. Наблюдавайки закачливо наклонената й на една страна глава и косият поглед, който беше отправила към него, аз се уверих, че за пореден път имаше пълен контрол върху себе си, и върху него.

— Елате на разходка с мен в градината преди вечеря — прошепна съпругът ми тихо в ухото ми.

Веднага застанах нащрек.

— Защо?

Той ми се засмя.

— О, каква достойна представителка на Хауърдови! Защото харесвам компанията ви и моля за нея. Защото сме съпруг и съпруга, които всеки момент могат да започнат да живеят като такива.

Аз се усмихнах печално.

— Не съм забравила.

— Може би ще се научите да очаквате това с повече удоволствие?

— Може би — изчуруликах аз.

Той погледна към реката, в чиито води проблясваше следобедното слънце. Лодките на благородниците, управлявани от хората им, бяха наредени и готови за старта. Те държаха греблата изправени в очакване на сигнала. Всички гледаха към краля, който извади алена кърпичка и я даде на Ана. Тя направи крачка към края на кралската баржа и я вдигна високо над главата си. Застина за миг неподвижна, като добре си даваше сметка, че всички погледи са вперени в нея. От мястото, където стояхме ние с Уилям, аз виждах профила й, вирнатата й глава, шапчицата, издърпана назад от лицето, бледата й кожа, заруменяла от доволство, прилепналата към гърдите й зелена рокля, пристегната в талията. Тя беше самото желание. После пусна алената кърпичка и лодките се устремиха напред, тласкани от греблата. Но не се върна веднага да седне до краля, за миг забравила за ролята си на кралица. Надвеси се през перилата, за да може да проследи лодката на Хауърд, която изпревари тази на Сиймор.

— Давайте, Хауърд! — викна тя внезапно. — Хайде!

Гребците сякаш чуха виковете й сред останалите възгласи на публиката, и загребаха по-енергично, спираха за миг след всеки ход напред и пореха речната шир по-бързо от Сийморови. Аз скочих на крака, всички викаха, кралската баржа се залюля заплашително, защото благородниците бяха забравили достойнството си и се бяха скупчили от едната й страна и ревяха в подкрепа на предпочитаната от тях лодка. Самият крал, който се смееше момчешки, обгърнал с ръка кръста на Ана, внимаваше да не покаже пристрастие към един или друг благородник, но явно му се искаше Хауърдови да победят, след като такова беше желанието на момичето в неговите обятия.

Тя гребяха по-бързо и по-бързо, забивайки греблата в пенещата се осветена вода, и на финалната линия без съмнение водеха поне с половин дължина пред Сийморови. Барабаните екнаха оглушително, тромпетите прогърмяха, известявайки на Сийморови, че за тях това беше краят и че ние бяхме спечелили състезанието с лодки, както и състезанието за първенството на семейството в кралството — девойката, застинала в прегръдките на краля, която гледаше с надежда към трона, беше от нашата кръв.

Кардинал Уолси се върна в двора, но не донесе разрешение за анулиране на брака и установи, че е изпаднал в немилост — нямаше възможност дори да поговори с Хенри насаме. Мъжът, който беше отговарял за всичко — като се започне от количеството вино, което трябваше да бъде сервирано на пировете, и се стигне до условията за мир с Франция и Испания, разбра, че трябваше да докладва пред Ана и Хенри, застанали един до друг, като двойка монарси. Момичето, което навремето беше мъмрил за липсата на целомъдрие и за твърде амбициозните й стремежи, сега седеше отдясно на английския крал и го изучаваше с присвити очи, сякаш не беше твърде впечатлена от това, което той имаше да им каже.

Кардиналът беше твърде опитен и хитър, за да си позволи да изглежда изненадан. Той любезно се поклони на Ана и им представи своя отчет. Ана се усмихваше безсъдържателно и слушаше, после ту се навеждаше напред, ту забиваше по някоя отровна дума в ухото на Хенри, и продължаваше да слуша.

— Идиот! — развилня се тя в стаичката ни. Аз седях на леглото, свила крака до себе си, за по-сигурно. Тя ходеше нервно напред-назад между леглото и прозореца, подобно на някой от лъвовете, затворени в Тауър, и неволно си помислих, че може да остави следи по полирания под, който после да бъде показван на любителите на исторически следи. Можехме да наречем експоната „Мъченичеството на Ана във времето“.

— Той е глупак, а ние стигнахме до кривата круша!

— Какво казва той?

— Казва, че било сериозна работа да отстраним лелята на човека, който държи папата и половин Европа в ръцете си, но че с Божията помощ, Карлос Испански ще бъде разгромен от съюзническите войски на Италия и Франция, когато му обявят война, и че Англия трябва да обещае помощ, но в същото време да не си помисля да рискува дори един от войниците си, или да изгуби и една стрела.

— Значи ще чакаме?

Тя вдигна ръце над главата си и извика:

— Да чакаме ли? Не! Кардиналът може да си чака! Хенри също може да си чака! Аз обаче трябва да танцувам в центъра на това безумие, трябва да изглеждам така, сякаш напредвам, когато всъщност не помръдвам и на крачка. Трябва да поддържам илюзията, че нещо се случва, трябва да карам Хенри да се чувства все по-обичан, и трябва да му създавам илюзията, че нещата постоянно се променят към по-добро, защото той е крал и цял живот е живял на нечии чужди обещания, че ще получи най-доброто от всичко. Винаги са му обещавали мед, каймак и злато, и аз не мога да му дам просто своето „чакай“. Как ще продължавам? Как да се справя с всичко това?

Искаше ми се Джордж да е тук.

— Ще се справиш — казах аз. — Ще продължиш напред, както продължаваше досега. Справяш се чудесно, Ана.

Тя стисна зъби.

— Докато стигна целта си, ще остарея и ще издъхна.

Аз я хванах нежно за ръката и я обърнах към огромното венецианско огледало.

— Погледни само — казах й.

Собствената й красота винаги й въздействаше успокояващо. Тя се спря и си пое въздух.

— Освен всичко това, ти си надарена с поразителен ум — напомних й аз. — Хенри винаги е твърдял, че имаш най-острия ум в цялото кралство и че ако си била мъж, щял да те назначи за кардинал.

Една тънка, остра и хищна усмивка озари лицето й.

— Уолси сигурно много се радва на тези негови думи.

Аз й се усмихнах в отговор и погледнах лицето си до нейното — както винаги бяхме напълно различни една от друга по външност, по цвят на кожата и изражение.

— Със сигурност — казах аз. — Но не е по силите му да направи каквото и да било.

— Той вече дори не може да види краля без да помоли предварително за среща — тържествуваше тя. — Постарах се да постигна това. Те вече не се срещат на сладки приятелски приказки като преди. Нищо не може да се реши без мен. Той не може да дойде в двореца да се види с краля, без да предизвести и него, и мен. Изместен е от властта и аз стоя в дъното на това дело.

— Справила си се наистина чудесно — казах аз, а думите ми бяха толкова противни за слуха ми, колкото бяха галещи за нейния. — Освен това, ти имаш дълги години пред себе си, Ана.