Другата Болейн

Зимата на 1522

Кралят се настани с двора си в Гринич за Коледа и по време на дванайсетте празнични дни14 се наслаждавахме на най-разточителни и разкошни забави и празненства. Имаше специален дворцов служител, който отговаряше за коледните увеселения — сър Уилям Армитидж. Той имаше задачата всяка сутрин да предлага нови забавления. Ежедневната програма, която ни предлагаше, беше една възхитителна последователност от някакво утринно занимание — да наблюдаваме състезание с лодки, турнир или стрелба, бой между куче и мечка или просто между кучета, бой с петли или представления на пътуващи акробати и факири, гълтащи огън. Следваше обилен обяд с хубаво вино и пиво, и във всеки един от онези дни ни поднасяха красив пудинг с марципан, изваян така изкусно, сякаш бе истинско произведение на изкуството. Следобедът беше отреден за някакво забавление: пиеси или беседи, маскени балове или танци. Всеки от нас имаше роля, която трябваше да играе, всеки имаше и костюм, а от нас се искаше да сме възможно най-весели, защото тази зима кралят бе в настроение за развлечения и смях, а кралицата беше винаги усмихната.

Незавършеният военен поход срещу Франция беше спрян поради лошите зимни условия, но всекиму бе известно, че с идването на пролетта битките щяха да се подновят — Англия и Испания щяха да нападнат с обединени сили своя общ враг. По време на коледните празници кралят и кралицата на Англия бяха единни във всеки смисъл на думата и веднъж седмично, без да пропуска, кралят вечеряше сам с нея и прекарваше нощта в леглото й.

Всички останали вечери обаче, също без да пропуска, Джордж почукваше на вратата ми и казваше „Той иска да отидеш“, а аз се втурвах към своята любов, краля.

Никога не оставах през цялата нощ. В Гринич за Коледа бяха поканени много посланици от цяла Европа и кралят не искаше да покаже с нищо пренебрежително отношение към кралицата. Особено важен беше испанският посланик, който бе стриктен в изискванията си за спазване на етикецията и беше близък приятел на кралицата. Тъй като му беше известна ролята, която изпълнявах в двора, аз не му се понравих; но и аз самата не бих била особено очарована от някоя изненадваща среща с него в коридора, когато излизах поруменяла и разчорлена от покоите на краля. Много по-добре беше за мен да се измъкна от топлото кралско ложе и да се върна бързо в стаята си, придружена от прозяващия се Джордж, часове преди посланикът да се появи за утринната литургия.

Ана винаги стоеше будна и ме чакаше да се върна, с приготвена за мен чаша затоплена светла бира, а камината, която затопляше стаята ни, бе винаги пълна с цепеници. Аз се просвах на леглото, а тя ме завиваше до раменете с вълнена завивка, сядаше до мен и започваше да разресва обърканите ми коси, а в същото време Джордж хвърляше нова цепеница в огъня и отпиваше от собствената си чаша.

— Уморителна е тази работа — каза веднъж той. — През повечето следобеди просто заспивам. Не мога да държа очите си отворени.

— А мен Ана ме слага да си лягам веднага след вечеря, все едно съм малко дете — казах аз с раздразнение.

— А ти какво искаш? — попита ме Ана. — Да изглеждаш измъчена като кралицата?

— Изглежда ми доста мършава — съгласи се Джордж. — Да не е болна?

— От възрастта е, предполагам — каза Ана безгрижно. — И от усилието да изглежда винаги щастлива. Трябва да е много изтощена. Хенри изисква много старания, нали така?

— Не — казах аз самодоволно и тримата се разсмяхме.

— Споменавал ли ти е, че ще ти даде някакъв по-специален подарък за Коледа? — попита Ана. — Или на Джордж? Или изобщо на някой от нас?

Поклатих глава.

— Не.

— Чичо Хауърд изпрати златна чаша със семейния ни герб, която ти да му подариш — каза Ана. — Пазя я в шкафа. Струва цяло състояние. Надявам се да видим някаква полза от нея.

Аз поклатих сънено глава.

— Той ми е обещал изненада — изведнъж и двамата наостриха уши. — Иска утре да отида с него до корабостроителницата.

Ана направи презрителна гримаса.

— Мислех, че става въпрос за някакъв подарък. Всички ли ще ходим? Целият двор?

— Не, ще бъдем с малка свита — аз затворих очи и започнах да се унасям. Чух как Ана се движи из стаята, как отваря раклата и вади дрехите ми за сутринта.

— Трябва да носиш червената — каза тя. — Можеш да вземеш и червената ми пелерина, която е с лебедов пух за украса. Ще бъде студено край реката.

— Благодаря ти, Ана.

— О, не си въобразявай, че го правя за теб. Правя го за преуспяването на семейството. Нищо от това, което върша, не е предназначено лично за теб.

Аз обвих тялото си с ръце, сякаш да се предпазя от студенината в гласа й, но нямах сили да й отвърна. В просъницата си чух неясно как Джордж оставя чашата си, става от стола и как после нежно целува Ана по челото.

— Тежка работа, но и залогът е голям — прошепна той. — Лека нощ, Анамария — оставям те на твоите задължения и отивам да върша своите.

Чух съблазнителния й смях.

— Гриничките блудници имат благородно призвание, братко. Ще се видим утре.

Червената пелерина на Ана се съчетаваше прекрасно с червената рокля за езда, с която бях облечена; тя ми беше дала и елегантната си малка френска шапчица за лов. Хенри, Ана, аз, Джордж и съпругът ми Уилям, придружени от още пет-шест души, яздехме по течението на реката по посока на корабостроителницата, където строяха новия кралски кораб. Беше ясен зимен ден, слънчевите лъчи проблясваха по водата, от двете страни на пътя се носеха крясъци на водни птици — гъските, дошли от Русия да зимуват по нашето по-топло крайречие крякаха непрестанно. На фона на тяхното крякане, квакането на патиците, зова на големите бекасини и на свирците се носеше с още по-голяма сила. Нашата група се придвижваше нататък по реката в лек галоп; моят кон яздеше до едрия кралски ловен жребец, а Ана и Джордж бяха от двете ни страни. Хенри дръпна юздите и продължи в тръс, а с приближаването ни до пристанището съвсем забави ход.

Когато надзирателят ни видя да идваме, той излезе, свали шапка и се поклони ниско на краля.

— Реших да се поразходя и да видя как сте — каза кралят усмихнато.

— За нас е чест, ваше величество.

— Как върви работата? — Кралят скочи от седлото и подаде юздите си на коняря, който стоеше до него в очакване. Той се обърна и ме смъкна от коня, придърпвайки ръката ми в сгъвката на лакътя си, после ме поведе към сухия док.

— Е, какво мислиш за него? — попита ме Хенри, присвивайки очи към гладката дъбова повърхност на недовършения кораб, който лежеше на огромен стапел. — Не ти ли се струва, че ще бъде прекрасен?

— Прекрасен, но и опасен — казах аз, с поглед, насочен към амбразурите. — Французите със сигурност не разполагат с такъв красавец като този.

— Нямат — каза Хенри с гордост. — Ако имах трима такива красавци, щях да съм разбил френската флота, още докато се спотайват из пристанищата си и днес щях да бъда крал на Англия и Франция, и на думи, и на дело.

Аз се поколебах.

— Казват, че френската армия е много силна — осмелих се да отвърна. — А Франсоа — много решителен.

— Той е същинско петле — каза Хенри сърдито. — Само обича да се перчи. Карлос ще го нападне от юг, а аз ще го подхвана откъм Кале. Двамата ще си разделим Франция — Хенри обърна лице към кораба. — Кога ще е готов?

— През пролетта — отвърна мъжът.

— Художникът тук ли е днес?

Мъжът отвърна с поклон.

— Тук е.

— Иска ми се да ви нарисуват, мистрес Кери. Бихте ли седнали за малко, за да скицират чертите ви?

Аз се разтопих от вълнение.

— Разбира се, както желаете.

Хенри направи знак на корабостроителя, който беше на подиума. Човекът викна на един мъж на кея и последният се затича насам. Хенри ми помогна да сляза по стълбата, аз седнах на един куп прясно нарязани дъски и младият мъж в домашно плетена връхна дреха започна да скицира лицето ми.

— Какво ще правите с рисунката? — попитах с любопитство, опитвайки се да стоя неподвижна и да съхраня усмивката на лицето си.

— Почакайте и ще видите.

Художникът остави хартията настрана.

— Това е достатъчно.

Хенри ми подаде ръка и ми помогна да се изправя.

— В такъв случай, мила, нека се връщаме вкъщи за обяд. Ще ви преведа през крайречните ливади — приятно е да се галопира по тях до замъка.

Конярите разхождаха конете наоколо, за да не се простудят. Хенри ме качи на седлото и се качи на собствения си кон. Погледна през рамо, за да се увери, че всички бяха готови. Лорд Пърси пристягаше подпруга на Ана. Тя погледна надолу към него с ленива предизвикателна усмивка. След това ние се отправихме към Гринич под зимното небе, което слънцето оцветяваше в кремави и жълтеникави краски.

Коледното пиршество продължи цял ден и аз бях сигурна, че Хенри ще ме извика през нощта. Ала вместо това той обяви, че ще отиде при кралицата, а аз бях сред дамите, които трябваше да й правят компания, докато той пиеше с приятели, преди да се отправи към нейните покои.

Ана ми подаде една наполовина ушита риза и седна на разстланата фуста на роклята ми, така че да не мога да се изправя, без нейно позволение.

— О, я ме остави — промърморих аз.

— Ще изтрия това нещастно изражение от лицето ти — изсъска тя. — Ший така, сякаш това занимание ти доставя удоволствие. Никой мъж няма да те пожелае такава намусена, все едно, че си мечка стръвница, готова за бой.

— Но пък да прекара точно Коледа с нея…

Ана кимна.

— А искаш ли да узнаеш защо?

— Да.

— Някаква просякиня, която гадае на въглени, му казала, че тази нощ той щял да й направи син. Надява се кралицата да роди през есента. Господи, какви глупаци са мъжете.

— Гадателка на въглени ли?

— Да. Предсказала му, че ще има син, ако остави всички други жени. Няма нужда да питаш кой й е платил.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се съмнявам, че ако я разтърсим здравата и я обърнем с главата надолу, от нея ще изпадне някоя Сийморова жълтица. Но вече е твърде късно за това. Тя успя да ни навреди. Той ще е при кралицата тази нощ и ще бъде там всяка една нощ от дванайсетдневните коледни празници. Така че трябва да направиш всичко възможно да му напомняш какво изпуска всеки път, щом мине край теб.

Аз наведох глава ниско над работата си. Наблюдавайки ме, Ана видя как една сълза падна на поръбения край на ризата и как след това я размазах с пръст.

— Малка глупачка — каза тя грубо. — Ще си го върнеш обратно.

— Омразна ми е мисълта, че той ще лежи до нея — прошепнах. — Чудя се, дали и нея нарича „сладка моя“?

— Вероятно — каза Ана безсърдечно. — Повечето мъже нямат достатъчно въображение, за да измислят нещо по-различно. Но с нея той просто ще изпълнява дълга си, а в същото време ще се оглежда наоколо; и ако пак успееш да хванеш окото му и му се усмихваш, той ще избере отново теб.

— Но как да се усмихвам, когато сърцето ми се къса?

Ана се изкикоти.

— О, ти си кралица в разиграването на трагедии! Трябва да се усмихваш, когато сърцето ти се къса, защото си жена, придворна дама и си от рода Хауърд. Това са трите причини, които те правят способна да бъдеш най-измамното същество на Божията земя. А сега — шшт, ето го и него.

Първи влезе Джордж, усмихна ми се и отиде да коленичи в нозете на кралицата. Лицето й се разкраси, тя поруменя от удоволствие, че кралят идваше при нея. Хенри влезе втори, със съпруга ми Уилям, а ръката му лежеше на рамото на лорд Пърси. Той мина край мен и само ми кимна, въпреки че аз и Ана се изправихме, когато го видяхме да влиза, и се поклонихме ниско. Отиде направо при кралицата, целуна я по устните и без излишни церемонии я отведе в стаята й. Прислужничките й влязоха след нея и скоро след това пак излязоха, затваряйки вратите след себе си. Останалите безмълвно чакахме отвън.

Уилям се огледа и ми се усмихна.

— Е, добра среща, примерна съпруго! — каза ми той добродушно. — Смяташ ли, че дълго ще се задържиш в покоите, които сега обитаваш? Или би предпочела отново мен за другар в леглото?

— Това ще зависи от заповедите на кралицата и на чичо ни — каза Джордж безпристрастно. Ръката му се приплъзна надолу, до мястото, където обикновено висеше мечът му. — Мериан не може да решава сама, както знаеш.

Уилям не отговори на предизвикателството. Той ме погледна унило.

— Спокойно, Джордж — каза той. — Няма нужда да ми обясняваш всичко това. Имах достатъчно време, за да разбера.

Аз се огледах. Видях, че лорд Пърси беше отвел Ана в една от нишите на стаята и тя се смееше предизвикателно на нещо, което той й говореше. Тя видя, че я гледам и каза по-високо:

— Лорд Пърси пише сонети за мен, Мери. Кажи му, че не умее да спазва метриката.

— Дори не съм го довършил — възрази Пърси. — Аз четях едва първия стих, а вие вече ме критикувате. „Красива лейди, от вашата ненавист ме боли…“

— Струва ми се доста добро за начало — казах аз обнадеждаващо. — А как ще продължите нататък, лорд Пърси?

— Определено не е добре за начало — обади се Джордж. — Да започнете ухажването с темата за ненавистта, е най-лошото начало, което може да ви хрумне. Едно нежно начало би звучало по-обещаващо.

— За една девойка от семейство Болейн нежното начало, без съмнение, ще се окаже твърде смущаващо — каза Уилям язвително. — Зависи от ухажора, разбира се. Все пак, като се замисля, нашият Пърси от Нортъмбърланд може да се надява на нежно встъпление.

Ана стрелна Уилям изпепеляващо и в погледа й се четеше нещо, което далеч не можеше да се определи като сестринска любов, но Хенри Пърси беше толкова погълнат от поемата си, че едва го чу.

— Продължава с един стих, който още не съм съчинил, а след него — „нещо си, нещо си… вашите стрели“.

— О! Да се римува с „боли“! — каза Джордж заядливо. — Мисля, че започвам да разбирам.

— Да, но в поемата ви трябва да има някаква идея, около която да се изгради — обясни Ана на Хенри Пърси. — Ако това е поема, посветена на вашата възлюбена, тогава трябва да я сравните с нещо, а след това да извъртите това сравнение, така че то да ви доведе до някакви остроумни заключения.

— Но как да стане? — попита Пърси. — Не мога да ви сравня с нищо. Вие сте си вие. С какво да ви сравнявам?

— О, колко мило! — похвали го Джордж. — Бих казал, Пърси, че сте по-добър в разговорите, отколкото с римите — ако бях на ваше място, бих паднал на коляно и бих й шепнал на ухо. Ако се придържате към прозата, ще пожънете истински успех.

Пърси се ухили и взе ръката на Ана.

— „Звезди греят в нощта“ — каза той.

— „Нещо си, нещо си страстта“ — бързо додаде Ана.

— Хайде да пийнем вино — предложи Уилям. — Не съм сигурен дали мога да се справя с този остроумен разговор. Кой иска да играе с мен на зарове?

— Аз ще играя — каза Джордж, преди Уилям да е успял да ме предизвика. — Какъв ще е залогът?

— О, няколко крони — каза Уилям. — Не ми харесва мисълта да сте мой противник в игрите на комар с големи залози, Болейн.

— Както и в някои други неща — отвърна му брат ми любезно. — Особено при положение, че лорд Пърси е готов да посвети някой войнишки стих на нашия двубой.

— Не смятам, че „нещо си, нещо си“ звучи особено войнствено — отбеляза Ана. — Той обича да го вмъква във всички свои стихове.

— Аз съм новак — каза Пърси с достойнство. — Новак съм както в любовта, така и в поезията, а вие се отнасяте към мен жестоко. Моят стих: „Красива лейди, от вашата ненавист ме боли…“ напълно отговаря на реалността.

Ана се разсмя и му подаде ръката си за целувка. Уилям извади два зара и ги хвърли на масата. Аз му налях чаша вино и я оставих до него. Почувствах някаква странна утеха в това, че го обслужвам, докато кралят беше в леглото със съпругата си в съседната стая. Чувствах се изместена и не знаех нищо по-добро от това да си остана там, където ме бяха сложили.

Играхме до полунощ, но кралят още не излизаше.

— Какво мислите? — Уилям попита Джордж. — Ако той смята да прекара нощта при нея, вероятно можем и ние да си лягаме.

— Лягаме си — каза Ана с решителен глас и протегна ръка към мен, без да търпи някакви възражения.

— Толкова скоро? — запита я Пърси. — Но звездите светят през нощта.

— Ала на сутринта избледняват — отвърна Ана. — Тази звезда има нужда да потъне в мрака.

Аз станах да тръгна с нея. Съпругът ми ме погледна бързо.

— Целунете ме за лека нощ, съпруго — нареди ми той.

Аз се поколебах, но после прекосих стаята. Той очакваше хладна целувка по бузата, но вместо това, аз се наведох и го целунах по устните. Почувствах как той отвърна на докосването ми.

— Лека нощ, съпруже. Желая ви лека нощ и весела Коледа.

— Лека нощ, съпруго моя. Леглото ми щеше да е по-топло тази нощ, ако вие можехте да го споделите с мен.

Аз кимнах. Нямаше какво да му отговоря. Погледът ми неволно се плъзна към затворената врата на стаята на кралицата, зад която мъжът, когото обожавах, спеше в прегръдките на жена си.

— Може би накрая всеки ще се върне при жена си — каза Уилям тихо.

— Със сигурност — каза Джордж весело, като обираше печалбата си от масата и я слагаше в шапката си, откъдето пък отиваше в джоба му. — При това, ще бъдем погребани до тях, независимо какви са били предпочитанията ни приживе. Помислете си само каква съдба — да се превърнеш в прах до Джейн Паркър.

Даже Уилям се засмя.

— Кога ще е събитието? — попита Пърси. — Кога ще настъпи щастливият сватбен ден?

— Някъде към края на лятото. Ако мога да сдържа нетърпението си до тогава.

— Тя ще ви донесе добра зестра — отбеляза Уилям.

— О, кой го е грижа! — възкликна Пърси. — Всичко е любов.

— И това го казва един от най-богатите мъже в кралството — отбеляза брат ми сухо.

Ана протегна ръката си към Пърси.

— Не обръщайте внимание, милорд. Съгласна съм с вас. Любовта е всичко. Или поне аз така мисля.

— Не, не мислиш — казах аз веднага след като вратата зад нас се затвори.

Ана ми се усмихна сдържано.

— Бих желала повече да обръщаш внимание с кого разговарям, отколкото на това какво му казвам.

— Пърси от Нортъмбърланд? Говориш за брак по любов с Пърси от Нортъмбърланд?

— Точно така. За да можеш да се усмихваш на съпруга си толкова глуповато, колкото си искаш, Мери. Когато се омъжа, ще постигна много повече, отколкото си успяла ти.