Другата Болейн

Пролетта на 1523

През първите седмици от новата година кралицата отново се подмлади, разцъфна като роза в парник, лицето й доби руменина, а усмивката не слизаше от лицето й. Тя престана да носи ризата от конски косъм, която обикновено носеше под роклята си, а радостта сякаш бе загладила бръчките по издайнически загрубялата кожа на шията и раменете й. Тя не сподели с никого причината за тази промяна, но прислужничката й казала на друга, че тя пропуснала един от месечните си цикли, и че гадателката познала — кралицата очаквала дете.

Имайки предвид досегашните й помятания, тя имала основателна причина да коленичи пред статуята на Дева Мария пред молитвения стол в ъгъла на стаята си, и всяка сутрин прислужницата я заварвала там, с едната ръка положена на корема, а другата на требника; очите й били затворени и тя изглеждала напълно вглъбена. Понякога се случвали и чудеса. Може би в момента се случвало чудо с кралицата.

Прислужничките продължиха да клюкарстват, че бельото й си оставало все така чисто и през февруари, и ние предположихме, че тя скоро ще съобщи на краля. Той вече беше добил вид на мъж, който очаква щастливи вести и ме подминаваше, като че ли бях невидима. Трябваше да танцувам пред него, да придружавам жена му, да търпя присмеха на придворните дами и да разбера за сетен път, че бях просто едно момиче, носещо фамилията Болейн, престанало да бъде негова любимка.

— Не мога да търпя това — казах на Ана. Седяхме до камината в покоите на кралицата. Другите бяха излезли на разходка с кучетата, но аз и Ана отказахме да излезем. Мъглата тъкмо беше изплувала над реката и студът навън режеше като нож. Аз зъзнех, свита на топка и облечена в обшитата си с кожа рокля. Не се чувствах добре от онази коледна нощ, през която Хенри ме беше подминал, на път за нейната стая. Оттогава той не ме беше викал.

— Тежко го понасяш — забеляза тя доволно. — Ето какви последствия носи любовта към краля.

— А какво друго можех да направя? — попитах я аз нещастно. Отидох да седна до прозореца, за да може светлината да пада на ризите, които шиех. Бяха ми дадени от кралицата и аз ги поръбвах за бедните, а това, че те бяха предназначени за възрастни работници, не означаваше, че трябваше да върша работата си през пръсти. Тя щеше да оглежда шевовете, и ако й се стореха твърде несръчно изработени, щеше да ме помоли, при това твърде любезно, да ги поръбя наново.

— Ако тя роди дете, и то бъде син, тогава можеш да си останеш с Уилям Кери и да създадеш свое семейство — отбеляза Ана. — Кралят ще е изцяло подвластен на прищевките й, и това ще отбележи края на твоя звезден час. Ти ще се превърнеш просто в една от многото.

— Той ме обича — казах аз не съвсем убедено. — Не съм една от многото.

Извърнах глава и погледнах през прозореца. Мъглата се виеше над реката, описвайки огромни спирали, като прахоляк под нечие легло.

Ана се изсмя гръмогласно.

— Ти винаги си била една от многото — отвърна тя жестоко. — Ние, момичетата от рода Хауърд, сме много — и всичките от добро потекло, възпитани, красиви, млади и без изключение способни да раждат деца. Могат да започнат да му ги подхвърлят една след друга, за да видят дали някоя няма да извади късмет. Не е голяма загуба за семейството, ако една след друга тези момичета бъдат удостоени с внимание от краля, а след това захвърляни. Винаги ще има друга зачената Хауърд и в детската стая винаги ще спи някоя нова разпътница. Ти си станала една от многото, още преди да се родиш. Ако той не остане с теб, ти ще се върнеш при Уилям, те ще намерят друга Хауърд и същата песен ще започне на нов глас. Семейството не губи нищо.

— Но аз изгубих нещо! — извиках аз.

Тя наклони глава, сякаш отсяваше нетърпеливостта на детинските емоции от реалността.

— Да. Възможно е. Изгубила си нещо. Невинността си, първата си любов и доверчивостта си. Може би сърцето ти е разбито. Възможно е дори то никога да не се излекува. Бедната глупачка Мериан — промълви тя нежно. — Да изпълниш заповедта на един мъж, който иска от теб да доставиш удоволствие на друг, и от цялата работа да получиш само едно разбито сърце.

— Е, тогава чий ред ще е след мен? — поисках да узная, надсмивайки се над мъката си. — Коя мислиш, че ще е следващата Хауърд, която ще напъхат в леглото му? Нека да позная — другата Болейн?

Тя ме стрелна светкавично с черните си очи и миглите й погалиха леко страните й.

— Няма да бъда аз — каза тя. — Аз сама планирам бъдещето си. Не рискувам да бъда завладяна и изоставена.

— Но ти ми каза да рискувам — припомних й аз.

— Това се отнасяше до теб — заяви тя. — Аз не бих живяла като теб. Ти винаги правеше каквото ти наредят, омъжи се за когото ти казаха, преспа с онзи, с когото ти заповядаха. Аз не съм като теб. Сама избирам пътя си.

— И аз можех да избера сама пътя си.

Ана се усмихна невярващо.

— Тогава бих се върнала в Хевър и бих заживяла там — казах аз. — Не бих стояла в двора. Ако ме отблъснат, бих отишла в Хевър. На това поне винаги мога да разчитам.

Вратите на стаята на кралицата се отвориха и аз погледнах към прислужничките, които влачеха чаршафите от леглото на кралицата.

— За втори път тази седмица заповядва да ги сменяме — заяви една от тях с раздразнение.

Ана и аз се спогледахме.

— Има ли петна по тях? — попита Ана настойчиво.

Прислужницата я погледна нахално.

— По чаршафите на кралицата ли? — попита тя. — Искате да ви покажа личното спално бельо на кралицата?

Дългите пръсти на Ана се мушнаха в кесията й и една сребърна монета премина от нейната ръка в тази на момичето. С победоносно изражение на лицето прислужничката пъхна монетата в джоба си.

— Няма нито петънце — каза тя.

Ана замълча, а аз отидох да държа вратата на двете жени.

— Благодаря — каза втората, удивена от моето учтиво отношение към прислугата. Тя ми кимна. — Просмукани са от пот, бедната жена! — промълви тя тихо.

— Какво? — попитах. Не вярвах на ушите си. Тя ми беше дала сведения, за които всеки френски шпионин би платил кралска цена, и които всеки копнееше да получи. — Искате да кажете, че кралицата страда от нощно потене? Че вече е настъпил този нов етап от живота й?

— Ако още не е, то това ще стане много скоро — каза прислужничката. — Горката ни господарка.

Намерих баща си с Джордж в голямата зала, доближили глави, докато слугите сновяха около тях, нареждаха огромните маси и ги слагаха на магарета. Той ми направи знак да отида при тях.

— Татко — казах аз и му се поклоних.

Той ме целуна хладно по челото.

— Дъще — обърна се той към мен, — искали сте да ме видите?

За миг ме побиха тръпки и аз се запитах дали той помнеше името ми.

— Кралицата не очаква дете — казах му аз. — Месечният й цикъл започна от днес. Причината да пропусне предишните, се крие в напредналата й възраст.

— Слава на Бога! — възкликна ликуващо Джордж. — Залагам една златна крона, че е точно така. Това се казва добра новина.

— Най-добрата — каза баща ми. — Най-добрата за нас и най-лошата за Англия. Съобщила ли е на краля?

Поклатих отрицателно глава.

— Кървенето започна следобед, тя още не се е срещала с него.

Баща ми кимна.

— Значи, научихме добрата новина преди него. Знае ли я някой друг?

Свих рамене.

— Прислужничките, които й сменяха чаршафите, а значи и всички, които им плащат. Уолси, предполагам. Французите също може да са купили някоя прислужница.

— Тогава трябва да побързаме, ако искаме да сме първите, които ще му съобщят. Да го направя ли аз?

Джордж поклати глава.

— Твърде е лично — каза той. — Какво ще кажете за Мери?

— Така тя ще бъде първата, която той вижда в момента на най-силното си разочарование — размишляваше баща ми. — По-добре не.

— Тогава Ана — предложи Джордж. — Трябва да е някой от нас, за да му напомни за Мери.

— Ана може да го направи — съгласи се баща ми. — Тя може да отклони и пор, тръгнал по миши следи.

— Тя е в градината — реших да помогна. — На стрелбището.

Тримата излязохме от голямата зала навън, под ярката светлина на пролетното слънце. Студеният вятър люлееше минзухарите и те разклащаха главичките си. На стрелбището се виждаше малка групичка придворни, сред които бе и Ана. Тя пристъпи напред, прицели се, опъна тетивата и ние чухме издрънчаване и тъпия звук от попадането на стрелата точно в целта. Останалите вяло изръкопляскаха. Хенри Пърси закрачи към мишената, измъкна стрелата на Ана и я сложи в собствения си колчан, все едно имаше намерение да я запази за себе си.

Ана се смееше, протегнала ръка за стрелата си, когато се огледа и ни видя. Тя веднага се откъсна от компанията и дойде при нас.

— Татко.

— Ана — той я целуна по-нежно, отколкото беше целунал мен.

— Месечният цикъл на кралицата е започнал — обяви Джордж безцеремонно. — Смятаме, че ти трябва да го съобщиш на краля.

— Аз, а не Мери?

— Това може да му се стори долнопробно от нейна страна — каза баща ми. — Не бива да си я представи как разменя клюки с прислугата, докато гледа как изхвърлят нощните гърнета.

За момент помислих, че Ана ще каже, че също не иска да изглежда долнопробно, но тя само сви рамене. Знаеше, че да служиш на интересите на семейство Хауърд имаше своята цена.

— И направи всичко възможно Мери да не се изличи от съзнанието му — добави баща ми. — Когато той се обърне срещу кралицата, Мери трябва да е тази, която да го сграбчи.

Ана кимна.

— Разбира се — потвърди тя. Само аз можех да доловя остротата в тона й. — Мери е на първо място.

И тази вечер, както обикновено, кралят дойде при кралицата, за да й прави компания край камината. Ние тримата го гледахме, уверени, че това домашно задължение сигурно го изпълваше с досада. Ала кралицата беше изобретателна и знаеше как да го развлича. Винаги играеше на карти или на зарове, четеше най-нашумелите книги и можеше спокойно да представи интересно становище, както и да го защити. Винаги имаше и други посетители — учени мъже, пътували много, които разговаряха с краля; винаги бе осигурена най-добрата музика, а Хенри бе ценител на хубавата музика. Томас Мор беше любимец на кралицата и понякога те тримата се разхождаха по плоския покрив на двореца и съзерцаваха нощното небе. Разговорите на Мор и краля се въртяха около различните тълкувания на Библията и около въпроса дали щеше да настъпи време, когато би следвало да се разреши издаването на английска Библия, която да е достъпна за простолюдието. Освен това наоколо винаги имаше красиви жени. Кралицата беше достатъчно благоразумна, за да подбира за покоите си най-красивите жени в кралството. Тази вечер не правеше изключение — тя го забавляваше така, сякаш я бе посетил някой посланик, чието благоразположение тя трябваше да спечели. След като поговориха известно време, някой попита дали кралят би ни изпял нещо, и той се зае да ни изпее една от собствените си композиции. Той помоли някоя дама да изпълни частта за сопрано, Ана пристъпи напред свенливо и плахо, като заяви, че ще опита. Разбира се, тя пя безукорно. Доволни от себе си, двамата пяха на бис, после Хенри целуна ръката на Ана и кралицата заповяда да сервират вино в чест на певците.

Ана го придърпа встрани от останалите придворни само с едно леко движение на ръката си. Единствено ние, от семейство Болейн, както и кралицата, забелязахме, че кралят беше отделен от другите. Тя извика единия от музикантите и му поръча да засвири друга мелодия; беше достатъчно благоразумна и избягваше да обръща прекомерно внимание на новия флирт на краля. Стрелна ме бързо, за да види как ми се отразява гледката на сестра ми в обятията на краля, но аз й отвърнах с невъзмутима и лъчезарна усмивка.

— Вие се превръщате в добра придворна, моя малка съпруго — отбеляза Уилям Кери.

— Така ли?

— Когато дойдохте за първи път в двора, вие бяхте прекрасна стока, покрита със съвсем тънък варак във френския двор, но сега външният блясък сякаш е влязъл и в душата ви. Случва ли ви се изобщо да правите нещо, без да го премисляте?

За момент бях готова да се защитя, но тогава видях как Ана казва нещо на краля, след което той поглежда към кралицата. Ана нежно докосна ръкава му и му добави нещо с миловидно изражение. Извърнах се от Уилям, оглушала за думите му, и започнах да наблюдавам мъжа, когото обичах. Видях как широките му плещи се отпуснаха и после се свлякоха надолу, сякаш половината от силата му го беше напуснала. Той погледна към кралицата така, сякаш го беше предала, а лицето му бе уязвимо като на дете. Ана застана, така че да го скрие от погледите, а Джордж се наведе напред, за да попита кралицата дали може да танцуваме, което имаше за цел да защити Ана от вниманието на околните, докато тя нашепваше съчувствени слова в ухото на краля.

Не можех да понеса тази гледка и се измъкнах от групичката на момичетата, които вдигаха глъчка в приготовленията си за танци, и отидох при Хенри, като избутах Ана настрани, за да мога да се добера до него. Лицето му бе бледо, а очите му имаха трагично изражение. Хванах ръцете му и само промълвих:

— О, мили.

Той веднага ме погледна.

— Вие също ли знаехте? И всички останали дами?

— Мисля, че да — каза Ана. — Не можем да я виним за това, че не е искала да ви каже сама, бедната ни господарка. Това е била последната й надежда. Това беше и вашият последен шанс, сир.

Почувствах как той стисна ръката ми по-здраво.

— Гледачката ми каза…

— Зная — казах аз нежно. — Вероятно са й били платили.

Ана изчезна и ние двамата останахме сами.

— А аз лежах в постелята й и толкова се опитвах, и толкова се надявах…

— Молех се с вас — прошепнах аз. — И за двама ви. Така се надявах да имате син, Хенри. Към Господа имах само една молба над всички други — да ви даде законен син.

— Но тя вече няма да може — устата му се сви като примка. Приличаше на разглезено дете, което не може да получи онова, което иска.

— Не, вече не може — потвърдих. — Всичко свърши.

Той рязко пусна ръцете ми и се извърна от мен. Танцьорите се раздалечиха и му направиха път да мине, преди още да бе стигнал до тях със забързаната си крачка. Той отиде до кралицата, която седеше и се усмихваше на придворните, и й каза, на достатъчно висок глас, за да чуят всички:

— Казаха ми, че не се чувствате добре, мадам. Предпочитах вие сама да ми съобщите вестта.

Тя веднага погледна към мен остро и осъдително, задето бях разкрила най-интимната й тайна. Аз леко поклатих глава. Тогава погледът й потърси Ана и я намери сред танцуващите, хванала Джордж за ръка. Тя невъзмутимо отвърна на погледа й.

— Съжалявам, ваше величество — каза кралицата с присъщото й неподражаемо достойнство. — Исках да избера по-подходящ момент от настоящия, за да обсъдя това с вас.

— Трябваше да изберете по-ранен момент — поправи я той. — Но след като не се чувствате добре, то аз ви предлагам да освободите придворните си и да останете сама.

Тези, които първи разбраха какво се случва, започнаха да шушукат със съседите си. Ала повечето от тях стояха, вперили погледи в краля, чието настроение беше помръкнало така внезапно, и в кралицата, която понасяше последствията от това търпеливо и с пребледняло лице.

Хенри се завъртя на пета и щракна с пръсти на приближените си да го последват — Джордж, Хенри, Уилям, Чарлс, Франсис — сякаш викаше кучетата си, и излезе от покоите на кралицата, без да продума повече. Забелязах със задоволство, че от всички тях брат ми й се поклони най-ниско. Тя ги остави да си тръгнат, без да проговори и се отправи към стаята си.

Свирнята на музикантите звучеше все по-фалшиво, докато накрая звуците заглъхнаха и те се заоглеждаха в очакване на нови заповеди.

— О, тръгвайте си вече — казах аз внезапно и нетърпеливо. — Не виждате ли, че няма да има повече песни и танци тази вечер? Никой тук не се нуждае от музиката ви. За Бога, никой не иска да танцува.

Джейн Паркър ме погледна озадачено.

— А аз смятах, че именно на вас ви е до забавления. Кралят се скара с кралицата, а вие очаквате всеки момент да ви вдигнат от канавката като натъртена праскова.

— Аз пък смятах, че вие имате достатъчно здрав разум, за да си позволите подобно изказване — каза Ана без заобикалки. — Как само говорите на бъдещата си зълва! По-добре внимавайте, защото може да не се окажете добре дошла в нашето семейство.

Джейн не отстъпи пред Ана.

— Няма как годежът да бъде развален. Все едно, че вече сме венчани с Джордж. Предстои единствено да се уточни датата. Можете да ме приемате или да ме мразите, мистрес Ана. Ала не можете да ме отблъснете. Обрекли сме се пред свидетели.

— О, какво значение има това! — извиках аз. — Какво значение има каквото и да било! — аз се извърнах и побягнах към стаята си. Ана тръгна след мен.

— Какво има? — попита тя делово. — Ядосан ли ни е кралят?

— Не, въпреки че трябваше да бъде, защото ние извършихме подлост, като му разкрихме тайната на кралицата.

— Ох, ах! — каза Ана, без капчица съчувствие. — И все пак, той нали не ни се разсърди?

— Не, но е наскърбен.

Ана се доближи до вратата.

— Къде отиваш? — попитах.

— Да заръчам да донесат вода — каза тя. — Ще се миеш.

— О, Ана — казах аз раздразнено. — Той току-що получи най-ужасната вест в живота си. И е в най-лошо настроение. Едва ли ще ме извика тази вечер. Ще се измия утре, ако трябва.

Ана поклати глава.

— Няма да рискуваме — отвърна тя. — Ще се измиеш тази вечер.

Тя сбърка, но само е един ден. На следващия ден кралицата остана сама в стаята си, заобиколена само от придворните си дами, а аз вечерях в отделна стая с брат си, с приятелите му и с краля. Беше една много, много весела вечер с музика, танци и игри на карти. И същата вечер отново се озовах в леглото на краля.

Този път аз и Хенри бяхме наистина неразделни. Дворът знаеше, че сме любовници, кралицата знаеше; хората от простолюдието, които идваха да ни гледат по време на вечеря, също знаеха. Носех подарената ми от него златна гривна на китката си, яздех неговия ловен кон, когато препускахме на лов след кучетата. Имах диамантени обици и три нови рокли, едната от брокат със златни нишки. А една сутрин в леглото той ми каза:

— Никога ли не сте се чудили какво стана с онази рисунка, която помолих да ви направят при корабостроителницата?

— Съвсем бях забравила за това.

— Елате тук и ме целунете — тогава ще ви кажа защо ми беше тази рисунка — каза Хенри лениво.

Той се изтегна на възглавниците на ложето си. Вече беше късна утрин, но завеските на леглото ни скриваха от погледите на прислужниците, които влизаха да разпалят огъня, да му донесат вода, или да изхвърлят нощното гърне. Аз припълзях към него, опрях закръглените си гърди на неговите, които излъчваха топлина, и оставих косата ми да се спусне напред като завеса от злато и бронз. Устата ми се сля с неговата, вдъхнах възбуждащото ухание на брадата му, почувствах как мъхът около устните му ме бодеше леко, притиснах устните си още повече към неговите, чух изпълнения му с желание стон, и го целунах силно.

Вдигнах глава и му се усмихнах, загледана в очите му.

— Ето и вашата целувка — прошепнах гърлено, като усетих как и моето желание се надига, заедно с неговото. — Защо заповядахте на художника да ме нарисува?

— Ще ви покажа — обеща ми той. — След утринната служба. Ще яздим до реката и ще видите новия ми кораб, както и своя лик.

— Готов ли е корабът? — попитах аз. Нямах никакво желание да се отделям от него, но той бе отметнал завивките и аз бях готова да стана.

— Да. Ще го видите на вода след около седмица — отговори той. Той отдръпна леко завесите и нареди да доведат Джордж. Навлякох роклята и наметалото си, и Хенри ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от леглото. После ме целуна по бузата. — Ще закуся с кралицата — реши той. — След това ще отидем да видим кораба.

Беше прекрасна утрин. Носех нова рокля от жълто кадифе, ушита от един цял топ, подарен ми от краля. Ана беше до мен, облечена в една от старите ми рокли. Възможността да я виждам как износва старите ми дрехи ми доставяше неописуема радост. От друга страна, завладяна от противоречиви сестрински чувства, аз се възхитих от това как тя я беше преправила. Бе заповядала да я скъсят и дооформят във френски стил и с нея изглеждаше много елегантна. Носеше я с малка френска шапчица, направена от плата, останал при стесняването на роклята. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, не можеше да откъсне поглед от нея, но тя флиртуваше грациозно с всички приятели на краля в еднаква степен. На ездата бяхме общо девет души. Аз и Хенри, един до друг, яздехме отпред. Ана беше зад нас с Пърси и Уилям Норис. Следваше злополучната и мълчалива двойка Джордж и Джейн, след тях Франсис Уестън и Уилям Бреретън, които се смееха и пускаха шеги. Пред нас яздеха само двама от конярите и четирима войници на коне.

Яздехме по течението на реката. Тя прииждаше и разпенените вълни се разбиваха по брега. Чайките, запратени от вятъра към сушата, крещяха и се виеха над главите ни, с блестящи под пролетното слънце сребристи криле. Раззеленилите се плетове бяха осеяни с пролетна иглика, бледожълта като бучки бито масло, разхвърляни по огрените от слънцето крайречни участъци. Пътят по течението на реката тънеше в кал и конете вървяха доста бавно. По време на пътуването кралят ми изпя една любовна песен, която сам беше написал, и когато я чух за втори път, запях с него, а той се смееше на опитите ми да постигна синхрон. Нямах таланта на Ана и го знаех. Ала това беше без значение. В онзи ден нищо нямаше значение, нищо не можеше да има значение освен това, че аз и моят възлюбен яздехме един до друг, окъпани от ярките слънчеви лъчи, и бяхме излезли на разходка, която ни доставяше удоволствие, носеше щастие нему, защото виждаше, че прави и мен щастлива.

Ние стигнахме корабостроителницата по-бързо, отколкото ми се искаше и сам Хенри дойде до коня ми, свали ме от седлото и когато слязох на земята, ме задържа в прегръдката си и ме дари с една бърза целувка.

— Любима моя — прошепна той. — Имам изненада за теб.

Завъртя ме и застана от едната ми страна, за да мога да видя неговия красив нов кораб. Той беше почти готов да бъде спуснат във водата; имаше характерните за боен кораб високи кърма и нос, което му позволяваше да се движи много бързо.

— Погледни — каза Хенри, забелязал, че гледам очертанията на кораба, но пропускам подробностите. Той посочи към изписаното с позлатени букви име, което увенчаваше богато украсения нос. Надписът гласеше: „Мери Болейн“.

За момент се вторачих в буквите на името си, без да разбирам какво означават. Той не се разсмя на моето смаяно изражение, а ме наблюдаваше и гледаше как изненадата ми преминава в объркване, докато накрая ме осени прозрението.

— Нарекли сте го на мен? — попитах аз. Усещах как гласът ми трепери. Това беше твърде голяма чест за мен. Почувствах се твърде неопитна, и въобще — твърде нищожна личност, за да заслужавам кораб, при това такъв кораб, да бъде наречен на мен. Ето, сега целият свят щеше да знае, че съм любовницата на краля. Никой не можеше да се съмнява.

— Да, скъпа — той се усмихваше. Очакваше да бъда възхитена.

Той пъхна ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме поведе към предната част на кораба. На носа беше изобразен горд и красив профил, отправил взор към Темза, към морето, към Франция. Това бях аз, с леко разтворени устни и с тънка усмивка — сякаш бях жена в очакване на приключение. Приличах не на играчка в лапите на Хауърдови, а на прекрасна и смела жена, отстояваща правата си.

— Това аз ли съм? — попитах и гласът ми се извисяваше един тон над вълните, разбиващи се в стената на сухия док.

Хенри доближи устата си до ухото ми и аз можех да почувствам как топлината на дъха му се разлива по хладната ми шия.

— Вие сте — промълви той. — Корабът е като вас, истинска красавица. Щастлива ли сте, Мери?

Обърнах се към него, ръцете му се плъзнаха около тялото ми и се сключиха в прегръдка, аз застанах на пръсти, зарових лице в топлината на шията му и вдъхнах уханието на брадата и косата му.

— О, Хенри — прошепнах. Исках да скрия лицето си — знаех, че той няма да види удоволствие по него, а ужас от подобно издигане — издигах се толкова високо и пред очите на всички.

— Щастлива ли сте? — Повтори той въпроса си. Повдигна лицето ми, хванал с ръка брадичката ми, така че да може да ме изучава, сякаш бях ръкопис. — Това е голяма чест.

— Зная — усмивката ми трепна на устните ми. — Благодаря ви.

— Вие ще го пуснете на вода — обеща той. — Следващата седмица.

Аз се поколебах.

— Нима няма да го стори кралицата?

Страхувах се да заема нейното място на церемонията по спускане на най-новия и голям кораб, който беше строен досега. Но разбира се, тази задача се падаше на мен. Как можеше тя да пусне във вода кораб, носещ моето име?

Той отхвърли тази възможност така, сякаш не са били съпруг и съпруга цели тринадесет години.

— Не — отвърна ми той кратко. — Няма да е кралицата. Ще бъдете вие.

Намерих сили да се усмихна, като се надявах радостта ми да изглежда достатъчно убедителна и че успявах да прикрия чувството си на ужас от това, че отивах твърде далеч, твърде бързо и че краят на този път нямаше да се ознаменува с онази безгрижна радост, която бликаше от нас тази сутрин; там дебнеше нещо тъмно и страшно. Защото докато яздехме и пеехме фалшиво заедно, това все още не ни определяше като любовник и любовница. Ако името ми останеше на този кораб и ако аз го пуснех във вода, това бе все едно да ме провъзгласят официално за съперница на кралицата. Така щях да стана враг на испанския посланик и на цялото кралство Испания. Щях да бъда силна фигура в двора и опасен враг на семейство Сиймор. Колкото повече нарастваше благоволението на краля, толкова повече опасности започваха да ме грозят. А аз бях едва петнадесетгодишно момиче. Все още не се бях посветила на стремежи и амбиции. Сякаш отгатнала моя протест, Ана изникна до мен.

— Правите огромна чест на сестра ми, сир — каза тя спокойно. — Това е най-изисканият кораб, прекрасен като жената, на която сте го нарекли, а в същото време силен и могъщ — като самия вас. Нека Бог да го благослови и да го прати срещу враговете ни, които и да бъдат те.

Хенри отвърна с усмивка на комплимента.

— На този кораб трябва да му върви — каза той. — С такова ангелско лице, което да го води.

— Смятате ли, че ще влезе в бой с французите тази година? — попита Джордж, който хвана ръката ми и незабелязано от другите стисна пръстите ми, за да ми припомни, че трябва да се върна към задълженията си на придворна дама.

Хенри кимна и лицето му доби мрачно изражение.

— Без съмнение — отговори той. — А ако испанският император се придвижва съобразно моите прогнози, ще изпълним това, което сме планирали — ние ще атакуваме Франция от север, докато той ще щурмува от юг; така ще обуздаем арогантността на Франсоа. Ще започнем бойните действия през лятото, решението е взето.

— Ако можем да се осланяме на испанците — отбеляза Ана с подкупващ тон.

Лицето на Хенри потъмня.

— Те са тези, които се нуждаят повече от нас — заяви той. — Най-добре ще е Карлос да не забравя това. Не става въпрос за семейни или кръвни връзки. Ако кралицата бъде недоволна от мен по една или друга причина, тя трябва да си спомни, че първо е кралица на Англия, и едва на второ място испанска принеса. Тя е длъжна да поставя лоялността си към мен над всичко останало.

Ана кимна.

— Бих се чувствала ужасно, ако трябваше да се разкъсвам така — каза тя. — Благодаря на Бога, че ние, семейство Болейн, сме англичани от главата до петите.

— Независимо от френските ви рокли — каза Хенри, внезапно развеселен.

Ана му се усмихна в отговор.

— Роклята си е рокля — заяви тя. — Като жълтата кадифена рокля на Мери. В същото време вие трябва най-добре да знаете, че под нея бие сърцето на вярна поданица, чиято преданост е непоклатима.

При тези нейни думи той се обърна към мен, усмихна ми се, и аз вдигнах поглед към него.

— Удоволствие е за мен да възнаградя човек с такова сърце — каза той.

Усетих, че в очите ми напират сълзи и се опитах да ги сдържа, без той да забележи, но една от тях блесна на миглите ми. Хенри се наведе и я целуна.

— Сладко мое момиче — промълви той нежно. — Малка моя английска роза.

Целият двор се беше събрал да пусне на вода кораба „Мери Болейн“, с изключение на кралицата, която се извини с неразположение. Но испанският пратеник беше там, за да гледа пускането на съда във вода и каквито и възражения да имаше относно името на кораба, ги пазеше за себе си.

Баща ми се възмущаваше бясно, макар и само вътрешно, от мен и от краля. Оказа се, че огромната чест, която беше оказана на мен и на семейството ми, има своята цена. Крал Хенри проявяваше изкусност в подобни дела. Когато чичо ми и баща ми му благодариха за комплимента, който им беше сторил кралят, избирайки името на рода ни, той на свой ред им благодари за приноса, който, уверен беше, щеше да им се прииска да направят за съоръжаването на кораба, който пък щеше да допринесе за прославянето на името Болейн нашир и надлъж по моретата.

— Ето че залогът се вдига — каза Джордж весело, наблюдавайки как корабът се приплъзва по стапелите към солените води на Темза.

— Нима е възможно да се вдигне още? — попитах аз с усмивка. — Животът ми е заложен на карта.

Работниците от корабостроителницата, подпийнали след безплатната бира, започнаха да махат с шапки и да ни поздравяват. Ана се усмихна и им махна в отговор. Джордж ми се усмихна кисело. Вятърът се заигра с перото на шапката му и разроши тъмните му къдри.

— Сега на татко му се налага да плаща, за да бъдеш фаворитката на краля. Вече залагаш не само сърцето и щастието си, моя малка сестричке, а и фамилното ни богатство. Смятахме, че го разиграваме като влюбен глупак, а ето че той ни използва като заемодатели. Така че залогът се качва. Татко и чичо ще очакват възвръщаемост на тази своя инвестиция. Обзалагам се.

Извърнах поглед от Джордж и видях Ана. Тя беше застанала малко настрани от другите придворни, с Хенри Пърси от едната си страна, както обикновено. И двамата гледаха как лодките изтеглиха кораба в реката и го обърнаха напряко, преборвайки течението. Работниците го разположиха успоредно на кея и започнаха да го връзват, така че да може да бъде екипиран, както е на вода. Лицето на Ана сияеше радостно, както винаги когато флиртуваше.

Тя се обърна и ми се усмихна.

— О, Кралице на Деня! — каза тя подигравателно.

Аз направих гримаса.

— Няма нужда да ме дразниш, Ана. Джордж вече се погрижи достатъчно.

Хенри Пърси пристъпи напред, взе ръката ми и я целуна. Аз погледнах приведената му руса глава и осъзнах колко високо се издигаше моята звезда. Това беше Хенри Пърси, син и наследник на херцога на Нортъмбърланд. В цялото кралство нямаше друг равен на него по богатство и с такива изгледи за бляскаво бъдеще. Той беше син на най-богатия мъж в Англия, надминат единствено от краля; и този човек беше свел глава пред мен и целуваше ръката ми.

— Тя няма да ви дразни — обеща ми той, като се изправяше усмихнат. — Защото аз ще ви отведа на обяд. Разбрах, че готвачите от Гринич са тук още от призори, потънали до шия в приготовления. Кралят вече влиза, ще го последваме ли?

Аз се поколебах, но кралицата, която винаги ми припомняше установените правила на благоприличие, беше останала в Гринич, легнала в една тъмна стаичка с болки в корема и със свито от страх сърце. На дока се бяха събрали само лекомислените и безотговорни мъже и жени от двора. Те нямаха срам от онези, които ги превъзхождаха и гледаха единствено да си проправят път напред.

— Разбира се — отговорих му аз. — Защо не?

Хенри предложи другата си ръка на Ана.

— Ще ми окажат ли двете сестри честта?

— Мисля, че след кратка справка в Библията ще разберете, че е забранено — каза Ана предизвикателно. — Библията учи, че човек трябва да избере измежду сестрите и да остане с тази, на която първоначално се е спрял. Всичко останало се явява смъртен грях.

Лорд Хенри Пърси се разсмя.

— Сигурен съм, че в този случай ми е позволено да се поглезя — каза той. — Папата определено ще ми даде индулгенция. Кой е способен да избере между две такива сестри?

Ние тръгнахме обратно към къщи едва когато падна здрач и звездите заблещукаха по бледосивкавото пролетно небе. Хванати за ръце, ние с краля яздехме един до друг, оставили конете ни да вървят бавно по влажната крайречна земя. Минахме под сводестата арка, която водеше към двореца и поехме по посока на отворената входна врата. Тогава той дръпна юздите на коня си, помогна ми да сляза от седлото и прошепна в ухото ми:

— Иска ми се вие винаги да бъдете кралица, и то не само в шатрата край реката за един ден, любов моя.

— Какво е казал? — попита чичо.

Аз стоях изправена пред него като затворник на разпит в съда. Зад масата в покоите на Хауърдови бяха настанени моят чичо Хауърд, херцогът на Съри, баща ми и Джордж. В задната част на помещението, зад мен, и до майка ми, беше седнала Ана. Аз бях изправена пред масата сама, сякаш бях непослушно дете, което по-възрастните се канеха да смъмрят.

— Той каза, че му се искало аз да бъда кралица — казах тихо и с чувство на омраза към Ана, която беше предала доверието ми, към баща ми и към чичо ми за хладнокръвието, с което обсъждаха романтичните слова, които един влюбен мъж бе нашепвал.

— Какво според вас е имал предвид?

— Нищо особено — това са само приказки на влюбен.

— Чакаме някаква отплата за всички тези пари, които сме вложили — каза чичо раздразнено. — Не е ли споменавал нищо за даряване на земи? Нещо за Джордж? Или за нас?

— Не можеш ли да му намекнеш нещо? — предложи баща ми. — Напомни му, че на Джордж скоро му предстои сватба.

Аз погледнах към Джордж и в очите ми се четеше мълчалива молба.

— Работата е там, че той е много нащрек за такива неща — изтъкна Джордж. — Всички и винаги го правят. Когато той отива от стаята си на литургия, всяка сутрин пътят му е ограден от хора, чакащи да го помолят за нещо. Това ме кара да считам, че Мери му се нрави именно, защото не е като другите. Не смятам, че тя някога го е молила за каквото и да било.

— На ушите си има диаманти, които струват цяло състояние — отбеляза остро майка ми иззад гърба ми. Ана кимна в знак на съгласие.

— Но тя не го е молила за тях. Той й ги е дал по собствено желание. Той обича да е щедър, когато не го очакват от него. Смятам, че трябва да оставим Мери да прави каквото намери за добре по този въпрос. Тя има истински талант да проявява любовта си към него.

Прехапах устна, за да се сдържа и да не кажа нищо. Аз наистина имах талант да го обичам. Вероятно нямах други способности. И това семейство, този силен мъжки съюз искаше да използва този мой талант да обичам краля така, както използваха таланта на Джордж в боравенето с меча, таланта на баща ми да учи езици — от всичко това семейството извличаше полза.

— Дворът се мести в Лондон следващата седмица — отбеляза баща ми. — Кралят ще се срещне с испанския посланик. Няма голяма вероятност да направи някакъв по-решителен ход по отношение на Мери, докато продължава да се нуждае от подкрепата на испанския си съюзник във войната срещу Франция.

— Тогава по-добре да водим умиротворителна политика — додаде чичо и очите му светнаха алчно.

— Да, моята политика е именно такава. Аз съм миротворец — отвърна баща ми. — И като такъв съм благословен, нали?

Местенето на двора винаги представляваше внушителна гледка — нещо между селски панаир, пазарен ден и турнир. Всичко беше организирано от кардинал Уолси — всичко, което се случваше в двора, а и в страната, ставаше под негово ръководство. Той е бил някога до краля по време на битката на Шпорите във Франция15, след което отговарял за разпределянето на средствата за армията, вследствие на което войниците винаги си лягаха добре нахранени на сухо и закрито място. Той имаше дарбата да забелязва и най-дребните подробности и зоркото му око го правеше далновиден служител що се отнасяше до разрешаването на проблемите по придвижването; имаше дарбата на добър политик, която пък го насочваше по пътя и му подсказваше кой лорд е най-добре да удостоим с посещение по време на лятното пътуване на кралския двор; и накрая — той изкусно избягваше да занимава Хенри с каквото и да било в това отношение, така че на младия крал бе осигурен един безметежен преход от едно удоволствие към друго, даващо му чувството, че от самото небе се сипят в изобилие слуги, продукти и добре уредени забавления.

Не друг, а кардиналът беше онзи, който отговаряше за придвижването на двора по време на пътуването. Пред нас вървяха пажовете, развели над главите си флаговете и знамената на всички лордове, участващи в шествието. На известно разстояние след тях, достатъчно за да се уталожи прахолякът, идваше кралят, яхнал най-добрия си ловен кон, пременен със седло от щампована червена кожа и с богатата сбруя, която се полага на един кралски жребец. Над главата му се вееше собственият му флаг, а редом с него яздеха онези негови приближени, които той си беше избрал: съпругът ми Уилям Кери, кардинал Уолси, баща ми, а след него останалата част от свитата, които в хода на пътуването сменяха места според предпочитанията си, като или изоставаха по-назад, или избързваха, пришпорили конете си. Около тях яздеше кралската стража, с кавалерийски копия, изправени в чест на краля. Ала истинското им предназначение не беше да пазят краля — кой би помислил да посегне на такъв крал? — те служеха да възпират тълпите от селяни, които се сбираха да се порадват на кралското присъствие и да го гледат, когато минехме покрай някое село.

Кралицата и свитата й се движеха на известно разстояние от тази предхождаща ги групичка. Тя беше на своя стар верен кон, който винаги предпочиташе. Яздеше с изправена стойка, диплите на дебелата й одежда падаха тежко, шапката й беше килната на една страна, а очите й бяха присвити срещу палещото слънце. Тя не се чувстваше добре. Знаех това, защото сутринта, когато се качваше на коня си, аз бях до нея и успях да доловя сподавеното й охкане, докато се наместваше на седлото.

Зад придружителите на кралицата идваха и останалите членове на домакинството — някои от тях бяха яхнали коне, други се возеха в коли или се наливаха с бира, за да не усещат прахоляка в гърлата си. Всички бяхме обзети от безгрижното щастие на хубавия ден и почивката по време на пътуването ни от Гринич към Лондон. То ни носеше очакваните нови празненства и забавления — а кой знае какво ли още ни чакаше тази година?

Покоите на кралицата в Йорк бяха скромни и чисти, необходими бяха само няколко дни, за да разопаковаме и подредим. Кралят идваше всяка сутрин, както обикновено, придружаван от придворните, сред които и лорд Хенри Пърси. Лорд Пърси и Ана седнаха заедно в прозоречната ниша, приближили глави и заети с една от поемите на лорд Хенри. Той се кълнеше, че го очаква бъдеще на велик поет под вещото ръководство на Ана, а тя от своя страна го хокаше, че никога няма да разбере нищо и че цялата тази работа била някакъв лукав план от негова страна, целящ да й изгуби времето в празни занимания с един истински дръвник.

Тогава бях впечатлена, че някаква си девойка от семейство Болейн, дошла от един малък замък в Кент и не притежаваща нищо повече от малко поля в Есекс, можеше да си позволи да нарича сина на херцога на Нортъмбърланд дръвник, но Хенри Пърси само се засмя на забележката и я увери, че тя е сурова учителка и че накрая той ще се окаже — независимо от нейните прогнози — истински талант, при това велик.

— Кардиналът ви вика — съобщих аз на лорд Хенри. Той стана от мястото си, без да бърза много, целуна ръката на Ана и тръгна да търси кардинал Уолси. Ана събра листата, над които бяха работили, и ги прибра в кутията си за писане.

— Наистина ли няма никакъв поетичен талант? — поинтересувах се.

Тя сви рамене с усмивка на лице.

— Е, не е втори Уайът16.

— По-добре ли се справя с ухажването?

— Поне не е женен — отвърна ми Ана. — И е партия, за която всяка разумна жена би мечтала.

— Твърде високо се целиш, дори за името Болейн.

— Не разбирам защо да е високо. Аз го желая, както и той мен.

— Предложи на баща ни да говори с херцога — препоръчах й аз саркастично. — Да видим какво ще каже самият той.

Тя извърна глава и погледна през прозореца. Красивите обширни ливади на Йорк се простираха пред нас и почти закриваха блещукащата река в края на градината.

— Нямам намерение да питам татко — каза тя. — Реших, че мога сама да уредя делата си.

Щях да се разсмея, но тогава осъзнах, че тя не се шегуваше.

— Ана, това не е нещо, което можеш да уреждаш сама. Той е съвсем млад, а ти си седемнадесетгодишно момиче. Не можете да решавате сами. Баща му със сигурност му е избрал някоя, а и за теб татко със сигурност има други планове. Ние не сме независими личности, а просто момичетата Болейн. Трябва някой да ни води и да ни казва какво да правим. Погледни мен!

— Да, погледни се наистина! — нахвърли ми се тя внезапно в изблик на раздразнение. — Омъжена още като дете, а сега — любовница на краля. Аз съм два пъти по-умна от теб! И два пъти по-образована! И все пак ти си в центъра на дворцовото внимание, а аз съм никоя. Трябва да ти бъда придворна. Не мога да ти слугувам, Мери. Това е обидно за мен.

— Но аз никога не съм искала да го правиш… — измънках аз.

— Кой настоява да се къпеш и да миеш косата си? — нападна ме тя свирепо.

— Ти, но аз…

— Кой ти помага да си избираш дрехите и ти подсказва какво да правиш с краля? Кой те е спасявал хиляди пъти, когато си била твърде несръчна и глупава, за да можеш да го забавляваш?

— Ти. Но, Ана…

— И какво печеля аз? Нямам съпруг, комуто кралят да даде земи в знак на своята благосклонност. Нямам съпруг, който да се цели в някой висок пост, защото сестра ми е любовница на краля. Нищо не пада в моите ръце. Колкото и високо да се издигаш, за мен все няма нищо. Трябва да имам собствен дом.

— Да, трябва да имаш собствен дом — казах аз малодушно. — Не го отричам. Исках само да кажа, че според мен не можеш да станеш херцогиня.

— И ти ли си тази, която решава? — изсъска тя. — Ти, която си само развлечение за краля между важните дела — опитите му да се сдобие с наследник и другите опити — да воюва, стига да му се удаде да събере достатъчно голяма войска.

— Не съм казала, че аз решавам — промълвих. — Само казвам, че те няма да ти позволят такова нещо.

— Но когато няма връщане, няма и това е — каза тя, отмятайки коси. — И никой не ще узнае, преди да е станало твърде късно, за да се намесят.

Неочаквано и рязко тя се спусна с ловкостта на змия, грабна ръката ми и я стисна като в капан. Аз не можех да помръдна нито напред, нито назад; успях само да извикам в болката си:

— Ана! Недей! Наистина ми причиняваш болка!

— Е, добре, чуй това — процеди тя в ухото ми. — Чуй това, Мери. Аз следвам свои правила и не искам да се месиш. Никой няма да узнае нищо, преди аз самата да имам готовност да им го съобщя; и тогава ще е твърде късно.

— Ще го накараш да се влюби в теб?

Изведнъж тя ме пусна и аз стиснах лакътя — там, където костите ме боляха.

— Ще го накарам да се ожени за мен — каза тя глухо. — И ако само ти хрумне да кажеш думичка на някого, ще те убия.

След тази случка аз наблюдавах Ана по-внимателно. Следях как тя играеше ролята си. Сближавайки се с него през студените зимни месеци в Гринич, сега, с идването ни в Йорк и с първите пролетни лъчи тя внезапно се оттегли. И колкото повече се отдръпваше, толкова повече той се приближаваше. Когато той влезеше в някоя стая, тя му хвърляше една усмивка, пронизваща целта точно като стрела. Изпълваше погледа си с подканваща страст. Сетне обаче отвръщаше поглед и повече не го поглеждаше до края на срещата.

Той беше в свитата на кардинал Уолси и се предполагаше, че задачата му е да съпровожда негово височество при посещенията му при краля или кралицата и да бъде на негово разположение. Ала на практика младият лорд прекарваше времето си в шляене из покоите на кралицата и флиртуваше с всяка, която благоволеше да се заговори с него. Но беше ясно, че той е сляп за всяка друга освен Ана, и тя минаваше край него, танцуваше с когото й хрумне освен с него, но когато изпускаше ръкавицата си, го молеше той да й я вдигне; сядаше близо, но не разговаряше с него; върна поемите му и заяви, че не може повече да му помага.

Тя се бе отдръпнала толкова категорично, колкото ясно му беше давала надежди преди, и младият мъж не знаеше какво да прави, за да я спечели отново.

Тогава той дойде при мен.

— Мистрес Кери, обидил ли съм сестра ви с нещо?

— Не вярвам.

— Преди ми се усмихваше така мило, а сега е студена с мен.

За момент се замислих. Бях толкова неумела, когато трябваше да се оправям с такива неща. От една страна това беше истината: тя го разиграваше на въдицата си, както пожелае. Но знаех, че Ана не би одобрила такъв отговор. От друга страна можех да му отговоря така, както Ана би желала. Вгледах се в детското изражение на Хенри Пърси и за миг почувствах истинско състрадание към него. Усмихнах му се „а ла Болейн“ и му отговорих като истинска Хауърд:

— Всъщност, милорд, струва ми се, че тя се опасява да не би да е твърде благосклонна към вас.

Видях как надеждата озари доверчивото му момчешко лице.

— Твърде благосклонна ли?

— Тя беше много добра с вас, не е ли така, милорд?

Той кимна в знак на съгласие.

— О, да. Аз съм неин покорен роб.

— Мисля, че тя се страхува да не й се харесате прекалено много.

Той се наведе напред, сякаш да грабне думите от устата ми.

— Прекалено много?

— Прекалено много, за да бъде душата й в покой — казах аз много тихо.

Той скочи на крака, отстъпи няколко крачки и пак се приближи.

— Значи е възможно тя да ме желае?

Аз се усмихнах и извърнах главата си леко встрани, така че да не види погнусата от собствената ми лъжа, изписана на лицето ми. Той нямаше намерение да ме остави. Падна пред мен на колене и затърси с поглед лицето ми.

— Кажете ми, мистрес Кери — примоли се той. — Не съм спал нощи наред. Не съм ял с дни. Душата ми се къса от мъка. Кажете ми, ако мислите, че тя ме обича, кажете ми, ако мислите, че това въобще е възможно. Съжалете ме и кажете.

— Не мога да ви отговоря — аз наистина не можех. Лъжите бяха заседнали на гърлото ми. — Трябва сам да я питате.

Той скочи, както изскача заек от някой храсталак, подгонен от ловджийско куче.

— Отивам! Отивам! Къде е тя?

— В градината е, играе на кегли.

Това му беше достатъчно — той се втурна край мен и изчезна. До слуха ми долетяха шумът от кънтящите му стъпки надолу по каменните стълби, а после нататък, към градинската врата. Джейн Паркър, която седеше в стаята срещу мен, вдигна поглед.

— Да не сте покорили още нечие сърце? — попита тя. Както винаги беше останала с погрешно впечатление.

Отвърнах й със същата язвителна усмивка.

— Някои жени привличат мъжете. Други пък не — казах чистосърдечно.

Той я намери на игрището за кегли. Тя губеше ловко и съзнателно играта срещу сър Томас Уайът.

— Ще ви посветя сонет — обеща Уайът. — Който да възпява грацията, с която ми подарихте победата.

— О, не, това беше честен двубой — възрази Ана.

— Мисля, че ако тук имахме заложени пари, щеше да ми се налага честичко да вадя кесията си — отбеляза той. — Вие от рода Болейн си позволявате да губите само когато няма какво да се печели.

Ана се усмихна.

— Следващия път ще бъдете готов да заложите цялото си богатство — даде дума тя. — Вижте — вече приспах бдителността ви.

— Нямам никакво друго богатство, което да заложа освен собственото си сърце.

— Ще дойдете ли с мен? — намеси се Хенри Пърси, а гласът му отекна по-високо, отколкото му се искаше.

Ана се направи на изненадана, сякаш не го беше забелязала преди това.

— О! Лорд Хенри!

— Дамата играе кегли — отбеляза сър Томас.

Ана се усмихна и на двамата.

— Вие победихте така убедително, че смятам да се поразходя и да обмисля стратегията си — каза тя и хвана лорд Хенри Пърси под ръка.

Той я отведе от игрището, и те слязоха по виещата се пътечка, която ги изведе пред пейката под тисовото дърво.

— Мистрес Ана… — започна той.

— Не е ли твърде влажно за сядане?

Той веднага смъкна пищното си наметало и застла с него каменната пейка, за да може тя да седне.

— Мистрес Ана…

— Не, твърде ми е студено — реши тя и стана от пейката.

— Мистрес Ана! — възкликна той с по-сърдит тон.

Ана се спря и му се усмихна съблазнително.

— Ваша милост?

— Трябва да зная защо станахте така студена с мен.

За един миг на лицето й се изписа колебание, тя престана да кокетничи и обърна помръкналото си красиво лице към него.

— Не исках да съм студена с вас — изговори тя бавно. — Исках да бъда предпазлива.

— Защо? — възкликна той. — Така се измъчих!

— Не исках да ви измъчвам. Само исках да създам известна дистанция между нас. Нищо повече.

— Защо? — прошепна той.

Погледът й пробяга надолу към реката, отвъд градинката.

— Помислих си, че така е по-добре не само за мен, но и за двама ни — каза тя тихо. — Близостта ни застрашаваше душевния ми покой.

Той отстъпи бързо назад, после се приближи.

— Никога не бих ви причинил и миг неудобство — увери я той. — Ако бяхте пожелали да ви обещая, че винаги ще бъдем близки и че не ще позволя нито думичка от чуждите злословия да ви засегне, аз щях да го направя.

Тя го погледна с тъмните си искрящи очи.

— Можете ли да ми обещаете, че никой никога не би разкрил, че сме влюбени?

Той безмълвно поклати глава. Разбира се, той не можеше да дава подобни обещания от името на ламтящия за скандали двор.

— Можете ли да ми обещаете, че никога няма да се влюбим?

Той се поколеба.

— Разбира се, аз съм влюбен във вас, мистрес Ана — каза той. — По рицарски. С необходимото уважение към една дама.

Тя се усмихна на думите му, сякаш те галеха слуха й.

— Аз зная, че това не е нищо повече от майска игра. Както и за мен. Ала това е опасна игра, щом в нея участват млад хубав мъж и девойка, когато сме заобиколени от толкова хора, които са невъздържани и все говорят, че сме създадени един за друг, че сме идеалната двойка.

— Това ли казват?

— Казват го, когато ни виждат да танцуваме заедно. Когато забележат как ме гледате, и как аз ви се усмихвам в отговор.

— Какво още говорят? — той беше доста развълнуван от картината, която Ана му рисуваше.

— Казват, че вие ме обичате. Че аз ви обичам. Казват, че сме изгубили ума си един по друг, докато ние считаме всичко това само за забавление.

— Боже мой — промълви той при това разкритие. — Господи, но това е точно така!

— О, не! Какво говорите?

— Говоря за това, че съм бил глупак. Бил съм влюбен във вас от месеци, а през цялото време съм се заблуждавал, че се забавлявам, че вие ме дразните и че всичко това няма никакво значение.

Погледът й грейна.

— За мен имаше значение — пророни тя.

Тъмният й взор падна на лицето му. Младият мъж стоеше вцепенен.

— Ана — промълви той. — Любов моя.

Устните й се извиха в неустоима усмивка, сякаш чакаха целувка.

— Хенри — дъхът й докосна лицето му. — Моят Хенри.

Той се приближи плавно до нея и притисна силно с ръка пристегнатия й кръст. Придърпа я до себе си и Ана не се възпротиви, а пристъпи изкусително с една крачка напред. Той се наведе над лицето й, главата й се наклони леко встрани, устата му намери нейната и те се сляха в първата си целувка.

— О, кажете го — прошепна Ана. — Кажете го сега, точно в тази секунда, Хенри.

— Омъжете се за мен — каза той.

— Случи се — отчете ми се Ана радостно в спалнята ни същата вечер. Тя беше поръчала да донесат коритото за къпане и ние влязохме в горещата вода една след друга, търкахме гърбовете си и миехме косите си. Ана притежаваше фанатизма на френска куртизанка по отношение на чистотата и беше десет пъти по-старателна от друг път. Тя провери ноктите на пръстите и на краката ми, като че ли бях мърлява хлапачка, и ми подаде лопатката от слонова кост за почистване на уши, все едно й бях дете, после прекара гребена през всеки кичур от косата ми, глуха за оплакванията ми.

— Е? Какво толкова се е случило? — попитах ядно; от мен се стичаше вода и аз се увих в един чаршаф. Четири прислужнички влязоха и започнаха да изсипват водата във ведра, за да могат после да изнесат огромното дървено корито. Чаршафите, които използваха за коритото, бяха мокри и натежали и цялата тази работа създаваше впечатление за много труд и малко полза. — Всичко, което ми е известно е, че продължаваш да флиртуваш с него.

— Той ми направи предложение — каза Ана. Тя изчака да излязат слугините, уви по-здраво чаршафа около гърдите си и се настани пред огледалото.

На вратата се почука.

— Кой е сега? — попитах аз раздразнено.

— Аз съм — отвърна Джордж.

— Къпем се — казах му.

— О, пусни го да влезе — Ана започна да разресва черните си коси. — Може да ми помогне да разплета тези възли.

Джордж влезе в стаята и повдигна въпросително вежда при вида на бъркотията: по пода имаше разлята вода и захвърлени мокри чаршафи, ние двете бяхме полуголи, а Ана беше разпуснала гъста мокра грива по раменете си.

— Пиеса ли репетирате? Да не сте русалки?

— Ана настояваше да се къпем. Отново.

Ана му подаде гребена и той го взе.

— Среши косата ми — каза тя с лукава полуусмивка. — Мери винаги ме скубе.

Той се подчини и започна да реши черните й коси, кичур по кичур. Решеше я така внимателно, сякаш това беше гривата на кобилата му. Ана затвори блажено очи, наслаждавайки се на усърдието му.

— Имам ли въшки? — попита тя внезапно и загрижено.

— Още не — увери я той дълбокомислено като венециански фризьор.

— Е, какво се е случило? — попитах я пак, връщайки се към нейното съобщение.

— Вече е мой — призна си тя. — Хенри Пърси. Каза ми, че ме обича и че иска да се ожени за мен. Искам ти и Джордж да бъдете свидетели на годежа ни — тогава той ще ми даде пръстен и съюзът ни ще е факт — толкова ненарушим, колкото и венчавка пред свещеник. А аз ще бъда херцогиня.

— О, Боже — Джордж застина с гребена във въздуха. — Ана! Сигурна ли си?

— Мислиш ли, че ще си измислям подобна история? — скастри го тя.

— Не — съгласи се той. — И все пак. Херцогинята на Нортъмбърланд! Господи, Ана, ти ще притежаваш почти цяла северна Англия!

Тя кимна утвърдително, вперила поглед в образа си в огледалото.

— Боже мой, ще станем най-великото семейство в страната! И едно от най-великите в Европа. Мери е в леглото на краля, а ти ще си женена за най-високопоставения кралски поданик — това ще изстреля Хауърдови до висини, от които вече никой няма да е в състояние да ни измести.

Той замълча за момент, обмисляйки други евентуални предимства.

— Господи, ако Мери забременее и роди син на краля, с цялата мощ на Нортъмбърланд зад гърба си той ще може да завземе трона. Може да стана чичо на краля на Англия.

— Да — каза Ана кисело. — И аз това си помислих.

Аз не казах нищо, а само гледах лицето на сестра си.

— Семейство Хауърд на трона — промърмори Джордж, едва ли не сам на себе си. — Нортъмбърланд и Хауърд съюзници. Така ще бъде, нали? Когато двете семейства се съберат. Това може да стане само чрез брак и чрез един наследник, когото този съюз да подкрепя. Мери може да роди наследника, а Ана в бъдеще да свърже бъдещото му със семейство Пърси.

— А ти си мислеше, че няма да успея — каза Ана, като ме сочеше с пръст.

Аз кимнах.

— Стори ми се, че се целиш твърде високо.

— Друг път ще знаеш — предупреди ме тя. — Стига да поискам нещо, то става мое.

— Е, друг път ще знам — съгласих се аз.

— Ами той? — обезпокои се Джордж. — Ако го оставят без наследство? Тогава добре ще се наредиш: омъжена за момче, което някога е било наследник на херцогство, но понастоящем в немилост и без пукнат грош.

Тя поклати глава.

— Няма да го направят. Той им е твърде нужен. Но ти ще трябва да вземеш страната ми, Джордж; както и татко, и чичо Хауърд. Неговият баща трябва да разбере, че съм достойна за него. Тогава ще се съгласят с годежа.

— Ще направя, каквото мога, но Пърси са горди, Ана. Те искаха да го оженят за Мери Талбот, но Уолси беше против. Няма да се съгласят ти да я заместиш.

— Само за богатството му ли искаш да се омъжиш? — попитах я.

— О, и заради титлата — отвърна Ана коравосърдечно.

— Питам сериозно. Какво изпитваш към него?

За момент помислих, че тя щеше да си направи още някоя безмилостна шега, с която да омаловажи младежката му страст. Тя обаче разтърси глава и чистата й коса се разля по дланите на Джордж като тъмна прииждаща река.

— О, зная, че съм глупачка! Знам, че той е само едно момче, при това наивно, но точно това кара самата мен да се чувствам като малко момиче. Сякаш сме двама млади влюбени, които не се страхуват от нищо. Кара ме да се чувствам толкова безгрижна! И толкова замаяна! Кара ме да се чувствам влюбена!

Сякаш проклятието на студенината, преследващо рода Хауърд, се беше разбило на хиляди парченца, и всичко бе показало истинската си същност и блестеше омайно. Засмях се заедно с нея, хванах ръцете й и я погледнах в лицето.

— Не е ли чудесно? — попитах я. — Не е ли чудесно да се влюбиш? Не е ли това най-прекрасното нещо на света?

Тя издърпа ръцете си.

— О, я престани, Мери. Такова дете си! И все пак да. Прекрасно? Да! А сега престани да ми се смееш така глуповато, не мога да го понасям.

Джордж хвана един от тъмните кичури, уви го около челото й и я погледна възхитено в огледалото.

— Влюбената Ана Болейн — промърмори той замислено. — Кой би повярвал?

— Това никога нямаше да се случи, ако той не беше най-високопоставен в цялото кралство, след самия крал — напомни му тя. — Аз не забравям кое е добро за мен и за семейството ми.

Той кимна в знак на съгласие.

— Зная това, Анамария. Всички подозирахме, че ще се целиш нависоко. Но чак Пърси! По-високо, отколкото дори аз можех да си представя.

Тя се наведе напред, сякаш се канеше да заговори сама на себе си в отражението. После закри лицето си с длани.

— Това е първата ми любов. Първата и единствената.

— Бъди добра пред Бога, за да е добър и Той с теб и да направи така, че това да е и последната ти любов, не само първата — каза Джордж, внезапно изтрезнял.

Тъмните й очи срещнаха неговите в огледалото.

— Моля те, Господи — каза тя. — Не искам нищо повече в живота си, Пърси ми стига. Ще бъда доволна от това. О, Джордж — думите не стигат. Ако мога да имам лорд Хенри Пърси и да го задържа, ще съм така доволна!

По покана на Ана, Хенри Пърси дойде в покоите на кралицата по обяд на следващия ден. Тя беше избрала това време на деня особено внимателно. Всички дами бяха на служба и покоите бяха на наше разположение. Хенри Пърси влезе и се огледа — тази тишина и пустота го изненадаха. Ана отиде до него и взе ръцете му в своите. Мина ми през ум, че той не изглеждаше толкова ухажван, колкото преследван.

— Любов моя — каза Ана и когато той чу гласа й; момчешкото му лице засия; куражът му се върна.

— Ана — каза Пърси нежно.

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на подплатените си панталони и извади пръстен. От мястото си до прозореца видях как проблесна червен рубин — символ на добродетелната жена.

— Това е за теб — каза й той развълнувано.

Ана взе ръката му.

— Искаш ли да дадем обет сега, пред свидетели?

Той преглътна едва забележимо.

— Да, искам.

Тя грейна.

— Да го направим тогава.

Той погледна към мен и към Джордж, сякаш очакваше някой от нас да го спре.

Аз и Джордж му се усмихнахме окуражително и по лицата ни се изписа по една достойна за семейство Болейн усмивка — несъмнено бяхме две много мили змии.

— Аз, Хенри Пърси, вземам вас, Ана Болейн, за своя законна съпруга — каза той и хвана Ана за ръката.

— Аз, Ана Болейн, вземам вас, Хенри Пърси, за свой законен съпруг — произнесе тя и в гласа й имаше повече увереност, отколкото в неговия.

Той хвана третия пръст на лявата й ръка.

— С този пръстен аз ви се обричам — промълви той тихо и нахлузи пръстена. Той беше твърде голям. Тя стисна ръката си в юмрук, за да го задържи.

— С този пръстен аз ви приемам — отговори тя.

Той наведе главата си и я целуна. Когато Ана обърна лице към мен, очите й бяха премрежени от желание.

— Оставете ни — каза тя приглушено.

Бяха прекарали насаме два часа, когато дочухме стъпките на кралицата и придворните й по каменния коридор — връщаха се от литургия. Почукахме силно на вратата така, както известявахме, че е някой от нас, Болейн, и бяхме уверени, че Ана, дори ако спеше дълбоко, щеше незабавно да се събуди и да скочи. Когато отворихме вратата и влязохме, двамата с Хенри Пърси композираха мадригал. Тя свиреше на лютня, а той пееше стиховете, които бяха написали заедно. Бяха наклонили главите си един до друг, така че да могат и двамата да виждат написания на ръка текст, който бяха сложили на стойката, но като изключим тази проява на близост, всичко останало в поведението им не се отличаваше от това, което дворът беше свикнал да вижда през изминалите три месеца.

Ана ми се усмихна, когато ни видя да влизаме с Джордж, последвани от свитата на кралицата.

— Написахме такава хубава мелодия, отне ни цяла сутрин — каза Ана очарователно.

— И как се казва? — попита Джордж.

— „С радост в сърцата“ — отвърна Ана. — Казва се „С радост в сърцата, с радост в сърцата все напред ще вървим“.

Тази вечер Ана беше тази, която не прекара нощта в спалнята ни. Когато часовникът на кулата удари дванадесет, тя се наметна с черен плащ и тръгна към вратата.

— Къде по това време? — попитах аз възмутено.

Бледото й лице под черната качулка беше обърнато към мен.

— При съпруга си — отговори ми тя невинно.

— Ана, не можеш — казах аз, скована от ужас. — Ще те хванат и тогава си загубена.

— Ние сме сгодени пред Господа и пред очите на свидетели. Това не е ли същото като да се омъжиш?

— Да — признах аз с нежелание.

— А нима един брак не може да бъде обявен за невалиден, в случай че не е консумиран?

— Така е.

— Аз действам бързо — каза тя. — Няма да е по силите дори на семейство Пърси да се измъкнат, когато им съобщим, че сме женени и сме били заедно в леглото.

Аз коленичих, както бях в леглото си, и я умолявах да остане.

— Ана, а ако някой те види?!

— Никой няма да ме види — отвърна ми тя.

— Ами ако семейство Пърси разберат, че сте се срещали тайно нощем!

Тя сви рамене е безразличие.

— Не виждам какво значение има кога и как се случват нещата. Важното е, че се случват.

— А ако не излезе нищо… — очите й ме стрелнаха мълниеносно и аз млъкнах. С един скок тя се озова на леглото, хвана здраво яката на нощницата ми и започна да я стяга.

— Именно затова го правя — изсъска тя. — Глупачка! За да излезе нещо. За да не може после някой да каже, че между нас не е имало нищо. Подписано и подпечатано. Женени и споделили легло. Вече ще е сторено и никой няма да може да го отрече. Сега заспивай. Ще се върна в малките часове. И то много преди изгрева. А сега тръгвам.

Аз кимнах и не пророних и дума, докато не видях ръката й на вратата.

— Поне обичаш ли го? — попитах с любопитство.

Качулката хвърляше сянка на цялото й лице, и само усмивката в ъгълчето на устните й бе огрята от светлината.

— Глупачка ще съм да го призная, но изгарям от страст по него.

После отвори вратата и излезе.