Другата Болейн

Лятото на 1527

След като Джордж ме остави в Хевър, така и не получих вести от него, нито пък от Ана, по време на пътуването им през онова прекрасно лято. Не ме беше и грижа за това. Аз бях с децата си в собствения си дом и никой не се интересуваше дали не изглеждам по-бледа от обикновено и дали ревнувам. Никой не заслоняваше с ръка уста, навеждайки се към ухото на съседа си, за да прошепне, че изглеждам по-добре или по-зле от сестра си. Бях се освободила от непрекъснатото наблюдение от страна на двора и от неспирната борба между краля и кралицата. А най-хубавото от всичко беше, че се бях измъкнала от нестихващото съперничество и ревност, които царяха между мен и Ана.

Децата ми бяха на такава възраст, че дните ни отлитаха в суетня около дреболии. Ходехме да ловим риба в рова с парченца пушена сланина на въдиците. Оседлавахме ловния ми кон и децата се качваха подред на него за разходка. Излизахме по подвижния мост на замъка на ливадата да берем цветя или в овощната градина за плодове. Веднъж наредих да ни приготвят кола, настлана със сено, и ги закарах чак до Единбридж, където изпих малка чаша ейл в местната гостилница. Наблюдавах ги, докато коленичеха по време на литургията с погледи, загледани нагоре в очакване на възнесението на ангелите. Гледах ги как заспиват вечер, гледах гладката им свежа кожа и дългите ресници, които гъделичкаха издутите им бузки. Забравих за съществуването на двор, крал и фаворити.

И тогава, през месец август, получих писмо от Ана. Донесе ми го най-довереният й слуга, Том Стивънс, роден и израснал в Тонбридж.

— Това е от господарката ми и трябва да ви бъде предадено лично — съобщи той почтително, паднал на едно коляно пред мен в залата.

— Благодаря, Том.

— Освен това не трябва да го вижда никой друг освен вас — каза той.

— Много добре.

— И никой освен вас няма да го види, защото ще ви пазя, докато го четете, а след това ще го изгорим, милейди.

Аз се усмихнах, но почувствах как започна да ме обзема притеснение.

— Добре ли е сестра ми?

— Като агънце на зелена полянка.

Аз разчупих печата и разтворих писмото.

Аз оставих писмото да лежи в скута ми, погледнах жарта в камината и Том пристъпи напред.

— Сега мога ли да го изгори?

— Нека го прочета още веднъж — казах аз.

Той ме остави, но аз вече не погледнах към черното мастило и неравния почерк, с който развълнуваната ръка беше написала писмото. Нямаше нужда да чета, за да си припомня какво пишеше. Тържеството й бликаше от всеки ред. Окончателният край на статута ми на дворцова фаворитка беше настъпил. Ана беше победила и я очакваше напълно нов живот — живота на Ана, кралица на Англия, както сама се беше подписала. А аз щях да бъда никоя.

— Е, най-сетне — промърморих на себе си.

Подадох писмото на Том и видях как той го пусна в купчината тлеещи въглени. То се заизвива в жаравата, стана кафяво на цвят, после почерня. Но думите все още бяха пред очите ми: Аз разруших досегашния ред. За никоя жена в кралството животът няма да бъде вече същият.

Нямах нужда да гледам писмото, за да мога да си спомня тона му. Ана тържествуваше. Нищо вече нямаше да бъде същото за която и да е жена в Англия. От този момент нататък никоя жена, независимо от това колко покорна и любяща беше тя, нямаше да бъде в безопасност. Защото всекиму щеше да стане ясно, че щом съпруга като кралица Катерина може да бъде отхвърлена без никаква причина, то това можеше да случи на всяка.

Оживелите жълти езичета в миг обгърнаха писмото и аз продължих да гледам как то изгоря и се превърна в ронлива сива пепел. Том разрови жаравата с ръжена и размеси пепелта.

— Благодаря — казах аз. — Ако искаш, иди в кухнята да ти дадат да хапнеш.

Извадих една сребърна монета от джоба си и му я дадох. Той се поклони и ме остави загледана в малките прашинки пепел, който се носеха заедно с дима нагоре към комина, а после навън, към нощното небе, което сякаш виждах през внушителния, почернял от сажди тухлен свод.

— Кралица Ана — произнесох аз, вслушвайки се в думите. — Английската кралица Ана.

Сутринта, докато гледах как децата още спят, видях през високия прозорец, че пристига един конник, съпроводен от лакей. Заслизах бързо надолу, очаквайки да видя Джордж. Ала конят, чийто тропот се беше разнесъл из двора, принадлежеше на съпруга ми, Уилям. Той се усмихна на изненадата, изписана на лицето ми.

— Не ме ненавиждайте, задето ви нося мрачни вести.

— Ана ли? — попитах аз.

Той кимна.

— Дойде и нейният провал.

Въведох го в залата и го настаних на стола на баба ми, който беше най-близо до огъня.

— Готово — казах аз, когато се уверих, че вратата беше затворена, а стаята празна. — Сега говорете.

— Нали помните Франсиско Фелипес, който служеше на кралицата?

Аз кимнах, без да се издавам.

— Той заявил, че желае да бъде изпратен с охрана от Дувър до Испания, но това било само маневра. Имал в себе си писмо от кралицата за племенника й и успял да изиграе краля. Заминал със специално нает от Лондон кораб още същата сутрин за Испания. Когато разбрали, че са го изпуснали, той вече бил в открито море. Той предал писмото от кралицата на испанския император; и това, което последва, е истински кошмар.

Почувствах как сърцето ми заби силно. Сложих ръка на шията си, сякаш за да успокоя пулса си.

— Какъв кошмар?

— Уолси е още в Европа, но папата е предупреден и няма да го приеме като съветник. Никой от кардиналите няма да го подкрепи, а за капак на всичко се провалиха дори очакванията за сключване на мир. Отново сме във война с Испания. Кралят веднага изпрати своя министър право в Орвието, където са затворили папата, за да поиска от него да анулира самия брак, и да позволи на Хенри да се ожени за онази, която избере, била тя такава, с чиято сестра той вече е споделял постеля, била и някоя, която вече е притежавал. Или за една истинска блудница, или за нейната сестра.

Аз ахнах.

— Той иска разрешение да се ожени за тази, с която вече е бил? Господи, той има предвид мен?

Резкият смях на Уилям раздра въздуха.

— Става въпрос за Ана. Иска да е сигурен, че ще се ожени за нея, дори в случай, че преспи с нея преди това. Тези събития не създават добро име на момичетата от семейство Болейн, нали?

Облегнах се на стола и си поех дъх. Не исках да слушам упреците на мъжа си относно нашето целомъдрие.

— И?

— Сега всичко зависи от негово светейшество, който е в ръцете на племенника на кралицата в замъка Орвието и мисля, че е доста невероятно — а на вас не ви ли се струва също така? — да издаде папски декрет, узаконяващ най-порочните деяния, за които човек може да помисли: кралят да спи първо с една жена, след това със сестра й, и накрая да се ожени за една от тях. Най-малко пък би разрешил това на крал, чиято съпруга има неопетнена репутация и чийто племенник господства над Европа.

Аз казах задъхано:

— Значи ли това, че кралицата спечели?

Той кимна.

— За пореден път.

— Как е Ана?

— Тя е очарователна — отвърна той. — Сутрин е първа на крак. По цял ден се смее и пее, радва окото и занимава ума, ходи с краля на литургия, язди с него по цял ден, разхождат се заедно в градината, гледа го как играе тенис, седи до него, когато служителите му четат писмата, играят игри на думи, четат заедно философски книги, които тя обсъжда като същински теолог, танцува по цели нощи, организира маскени балове и забави, и си ляга последна.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Тя е идеалната любовница — отвърна той. — Не подгъва крак. Очаквах досега да се е строполила мъртва от преумора.

В стаята се възцари мълчание. Той пресуши чашата си.

— Значи положението е каквото беше досега — казах аз невярващо. — Никакъв напредък.

Той ми се усмихна добродушно.

— Не, според мен вие сте в много по-лошо положение отпреди — отговори той. — Защото сега сте в открито поле и всеки ловец знае къде е жертвата. Хауърд излязоха от прикритието. Сега всеки знае, че се стремите към трона. Преди създавахте впечатление, че преследвате само титли и богатства, като всеки от нас, само дето вие бяхте малко по-хищни от останалите. А днес всички знаем, че се целите в най-високата ябълка на дървото. Всички ще ви мразят.

— Не и мен — възразих аз бурно. — Аз оставам тук.

Той поклати глава.

— Вие идвате в Норфолк с мен.

Аз замръзнах.

— Какво искате да кажете?

— Вече не сте нужна на краля, но на мен ми трябвате. Момичето, за което се ожених, е все още моя жена. Ще дойдете в дома ми и ще живеем заедно.

— Но децата…

— Ще дойдат с нас — каза Уилям. — Ще живеем така, както аз пожелая. Както аз кажа — натърти той.

Изправих се на крака и изведнъж почувствах, че ме обзема страх от този човек, за когото се бях омъжила, с когото бях споделила постелята, ала така и не опознах.

— Аз все още принадлежа на влиятелно семейство — казах предупредително.

— Наистина трябва да бъдете благодарна за това — отвърна той. — Защото ако не беше така, щях да ви оставя още преди пет години, когато за първи път ми сложихте рога. Настъпиха тежки времена за съпругите, мадам, и ми се струва, че в кашата, която забърка вашето семейство, ще ви стане ясно, че сега много лесно може да се подхлъзнете и да паднете на земята.

— Не съм направила нищо друго, освен да следвам волята на семейството си и на своя крал — гласът ми прозвуча уверено — не исках да се издам, че се страхувам от него.

— А сега ще трябва да следвате волята на съпруга си — каза той с най-нежен глас. — Толкова съм доволен, че минахте такъв дълъг курс на обучение.

Слязох до късото каменно стълбище, което водеше към кабинета на баща ми, а оттам в двора. Повиках един от слугите и му заръчах да отнесе съобщението ми в кралския двор, който трябваше да е някъде по пътя между Бюли и Гринич.

Той докосна периферията на шапката си и взе писмото.

— Уверете се, че е стигнало до мистрес Ана — казах аз. — Важно е.

Ние вечеряхме в голямата зала. Уилям беше изтънчен, както винаги, с прекрасните кавалерски обноски, от устата му се лееха безброй клюки и вести от кралския двор. Баба Болейн не можеше да се успокои. Тя беше недоволна, но не смееше да го покаже открито. Та кой можеше да каже на един мъж да не отвежда жена си и децата си у дома?

Веднага след като запалиха свещи в залата, тя стана и каза намусено:

— Лягам си.

Уилям стана на крака и се поклони, докато тя излизаше от стаята.

Преди да седне, той измъкна от жакета си едно писмо. Веднага разпознах своя почерк. Беше писмото ми до Ана. Той ми го подхвърли на масата.

— Не е пример за съпружеска вярност — отбеляза той.

Аз взех писмото.

— Нито пък е най-добрият пример за добро възпитание да се възпират слугите ми и да се четат личните ми писма.

Уилям ми се усмихна.

— Искате да кажете, моите слуги и моите писма — каза той. — Вие сте моя жена. Всичко, което ви принадлежи, принадлежи и на мен. Аз пазя всичко, което е мое. Включително жената и децата, носещи моето име.

Седнах срещу него и сложих длани на масата. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Припомних си, че въпреки възрастта си — бях едва на деветнадесет години, — през последните четири от тях съм била любовница на английския крал, и че съм Хауърд по произход.

— Чуйте следното, съпруже — казах уверено. — Това, което е вече минало, ще остане заровено в миналото. Вие на драго сърце получавахте титли, земи, богатства и кралско благоволение, и всички знаем как те попаднаха във ваши ръце. Това не е срамно — нито за вас, нито за мен. Всеки на наше място би бил щастлив, а ние и двамата знаем, че не е лека работа да се спечели кралското благоволение.

Уилям ме погледна, изненадан от внезапната ми откровеност.

— Родът Хауърд няма да се предаде заради някаква загуба на Уолси. Грешката в сметките е негова, не е наша. Краят на играта е все още далеч и ако познавахте чичо Хауърд така добре, както аз, нямаше да бързате да го отписвате.

Уилям кимна с глава.

— Убедена съм, че нашите врагове са по петите ни, че всички Сиймор имат готовност да заемат мястото ни светкавично, че някъде в Англия някое момиче с фамилията Сиймор се готви да привлече вниманието на Хенри. Това винаги е така. Винаги имаме съперници. Сега обаче, независимо дали той е свободен или не да се ожени повторно, Ана е на върха, и всички ние, от рода Хауърд — включително и вие, съпруже — ще служим най-добре на своите интереси, като бъдем на нейна страна и й помагаме.

— Струва ми се, че тя се опитва да се пързаля по тънък лед — каза той остро. — Престарава се. Пролива много пот да запази мястото си до него и не се отказва дори за миг. Всеки, който се вгледа по-внимателно, го разбира.

— Какво значение има кой какво вижда, ако той не го вижда?

Уилям се разсмя.

— Тя не може да поддържа дълго това положение. Сега го върти на пръста си, но не може да го прави вечно. Можа да го задържи до есента, но няма жена, която да е в състояние да го задържи завинаги. Тя трябваше да го запази до себе си само за няколко седмици, но сега, след провала на Уолси, те ще се превърнат в месеци. А може би и години.

Млъкнах за миг и си представих как Ана се състарява от прекомерните усилия да изглежда весела.

— Но какво друго й остава?

— Нищо — отвърна той с вълча усмивка. — Затова пък вие и аз можем да отидем в моя дом и да започнем живот на съпружеска двойка. Искам син, който да прилича на мен, а не на русите Тюдори. Искам да имам дъщеря с тъмни очи като моите. И вие ще ми ги родите.

Аз наведох глава.

— Не желая да бъда укорявана.

— Ще търпите такова отношение, каквото аз реша. Нима не сте моя съпруга?

— Така е.

— Освен ако вие също не пожелаете анулиране на брака ни, след като той е вече такава отживелица. Предпочитате ли да бъдете затворена в манастир?

— Не.

— Тогава вървете в леглото ми — каза той лаконично. — Ще се кача след минута.

Застинах. Това не ми беше идвало наум. Уилям ме погледна над чашата си и каза:

— Какво има?

— Не можем ли да почакаме, докато отидем в Норфолк?

— Не — отвърна той.

Събличах се бавно и се чудех на собственото си нежелание. Десетки пъти бях споделяла ложето на краля, без да изпитвам никакво желание, като само следвах неговото и го задоволявах. Всеки един път през изминалата година, когато си лягах с него, знаейки, че желае Ана, аз го прегръщах против волята си, шепнех „любими“ и считах себе си за блудница, а мъжа до себе си — за глупак, който не отличава истински стойностното от онова, което блести само на пръв поглед.

Така че сега аз не бях тринадесетгодишната девственица, която навремето беше споделила постелята си с този мъж за първи път, за да се консумира брака ни. Ала все още не бях и толкова цинична, че да се приготвя да легна до този мъж, когото донякъде считах за враг, без никаква боязън. Уилям имаше да ми връща доста и аз се страхувах от него.

Той не бързаше. Качих се на леглото и се престорих на заспала, когато вратата се отвори и той влезе в стаята. Чувах как се разхожда из стаята и се съблича, за да дойде при мен. Усетих как повдига завивките и ги придърпва към голите си рамене.

— Не спите ли още?

— Не — признах си аз.

Ръцете му намериха моето лице в тъмнината, той погали шията и раменете ми, и продължи към кръста. Носех ленената си нощница, но усещах хладните му ръце през тънкия плат. Чух как дишането му се ускори. Той ме придърпа към себе си и аз не се възпротивих, а разтворих крака, готова да го приема, както правех винаги с Хенри. Сепнах се за миг и помислих, че не знам какво трябва да правя с мъж, който не е Хенри.

— Не ме ли желаете?

— Разбира се, че ви желая. Аз съм ваша съпруга — казах безизразно.

Бях се уплашила, че той може да използва претекста, че съм го отблъснала, за да ме изостави; ала по неговата разочарована въздишка разбрах, че той действително се бе надявал на по-топъл прием.

— Тогава нека да спим.

Почувствах такова облекчение, че не посмях да кажа нито думичка, за да не го накарам да промени решението си. Лежах, без да мърдам, докато той не се обърна с гръб към мен, придърпа одеялото до раменете си, зарови главата си във възглавницата и притихна. Едва тогава си позволих да се отпусна и да изтрия от лицето си неискрената Хауърдовска усмивка. Унесох се в сън. Бях преживяла поредната вечер, бях все още в Хевър, и бъдещето беше пред рода Хауърд. Утрешният ден можеше да донесе какво ли не.

Бяхме разбудени от чукане по вратата. Скочих от леглото още преди Уилям да е успял да се събуди и да улови ръката ми. Открехнах вратата и казах остро:

— Тихо, господарят спи — сякаш това стоеше на първо място, а не желанието ми да избягам от леглото му колкото се може по-бързо.

— Имате важно съобщение от мистрес Ана — каза слугата и ми подаде писмото.

Безкрайно желаех да наметна някой плащ и да се усамотя някъде далеч от него, за да го прочета, но Уилям беше вече станал.

— От нашата мила сестричка — каза той подигравателно. — И какво пише?

Нямах друг избор, освен да отворя писмото пред него и да се моля на Бога, че поне веднъж в целия си егоистичен живот е помислила за някой друг.

Уилям протегна ръка, за да вземе писмото. Аз му го подадох.

— Досетила се е, че идвам при вас, щом ме е видяла да напускам двора — забеляза той. Аз не отвърнах. — Значи така — с един замах ще се освободите от мен — каза той с горчивина. — И ето ни отново там, където бяхме.

Той изказа с думи точно това, което си мислех, но по резкия му тон разбрах, че е наскърбен. Рога на главата не бяха най-приятната украса, а той ги беше носил цели пет години. Доближих се бавно до леглото. Подадох му ръка.

— Аз съм вашата законна съпруга — промълвих нежно. — И никога не съм го забравяла, въпреки че съдбата ни запрати така далеч един от друг. Ако някога заживеем като истински мъж и жена, Уилям, вие ще се убедите, че ще съм ви добра съпруга.

Той ме погледна.

— Да не би това да са думите на една Хауърд, която се страхува да не би вятърът да промени посоката си и е преценила, че би било по-сигурно да заложи на живот като лейди Кери, вместо да се окаже „другата Болейн“ в случай, че първата се провали?

Неговото предположение беше толкова точно, че трябваше да извърна глава, за да не види той истината в очите ми.

— О, Уилям — казах укорително.

Той ме придърпа близо до себе си, хвана брадичката ми и я повдигна.

— Любима моя съпруго — произнесе той саркастично.

Затворих очи, за да избегна изучаващия ме поглед и тогава, за моя изненада, усетих топлината на лицето му и нежна, лека и мила целувка по устните си. Почувствах как желанието се надига в мен, като настъпила изведнъж, отдавна забравена пролет. Обвих ръце около шията му и го придърпах малко по-близо до себе си.

— Снощи не сложих добро начало — каза той нежно. — Така че по-добре не сега и не тук. А може би някъде наблизо и не след дълго, съгласна ли сте, малка моя съпруго?

Аз му се усмихнах и прикрих облекчението си, че нямаше да бъда отведена в Норфолк.

— Наблизо и не след дълго — съгласих се аз. — Когато пожелаете, Уилям.