Жената на прозореца

Тринайсет

Слизам долу тази сутрин, размотавам се из кухнята и намирам бележка, пъхната под вратата към сутерена: яйцата.

Разглеждам я, объркана. Да не би Дейвид да иска закуска? Обръщам я и виждам от другата й страна написано: ги почистих. Благодаря ти, Дейвид.

Яйца ми звучи доста добре, като се замисля, троша три в тигана и си ги сервирам на очи. След няколко минути съм на бюрото, облизвам последния жълтък от устните си и влизам в Агората.

Сутрин там е час пик — агорафобите често регистрират повишена тревожност след събуждане. Както виждам, днес има истинско задръстване. Прекарвам два часа, предлагайки утеха и подкрепа; насочвам посетителите към определени медикаменти (имипраминът е предпочитаното ми лекарство в момента, макар че ксанаксът никога не излиза от мода); посреднича в спор за (безспорните) предимства на терапията чрез насаждане на омраза; по настояване на Трапчинки2016 гледам видеоклип на котка, която бие барабани.

На път съм да изляза, за да се включа в шахматния форум и да се реванширам за съботната загуба, когато кутията за съобщения светва на екрана.

Паническата атака. Стоях един час залепена за клавиатурата, докато ДискоМики по собствените му думи „се побъркваше“.

Препраща ми пациент. Поглеждам часовника.

ДискоМики излезе от чата.

Малко след това светва втора чат кутия. БабаЛизи. Кликвам на името, преглеждам профила й. Години: седемдесет. Местоживеене: Монтана. Дата на присъединяване: преди два дена.

Отново хвърлям поглед към часовника. Шахът може да почака заради една седемдесетгодишна баба от Монтана.

Ситният текст в долния край на екрана вече сигнализира, че БабаЛизи в момента ми пише. Изчаквам малко, после още малко; или съчинява дълго съобщение, или е старчески синдром. И двамата ми родители имаха навика да удрят клавишите с показалеца си, като фламинго, което си проправя път през плитчините; отнемаше им половин минута само да напишат здрасти.

Сърдечна. Преди да мога да отговоря:

Успявам да вмъкна една дума по средата.

Притеснена ли е, или превъзбудена? Изчаквам я.

Биене на барабани…

Ще стигнем до всичко това по-късно, но сега:

Пауза.

Добре. Правим връзка.

Отбелязвам тона й — оживен и подчертано приповдигнат; езика — непосредствен, но уверен, и точната пунктуация, редките грешки. Тя е интелигентна, общителна. Също така старателна — изписва цифрите и думите без съкращения, макар че това може да е следствие от възрастта. Каквото и да е, тя е възрастен човек, с когото ще мога да работя.

Усмихвам се. Харесвам я.

Тя започва да разказва и още как. Казва ми как на връщане от погребението била толкова уплашена, че не могла да пусне опечалените да прекрачат прага на дома й; казва ми как през следващите дни имала чувството, че това, което е отвън, се мъчи да влезе в къщата й и затова пуснала щорите и дръпнала пердетата; разказва ми за синовете си, които живеят далеч на югоизток, за тяхната обърканост, за техните тревоги.

Време е да запретна ръкави.

докторътетук: Естествено е. Мисля, че това, което става, е, че смъртта на Ричард фундаментално е променила твоя свят, но светът отвън продължава да се движи и без него. И е много трудно това да се разбере и приеме.

Чакам отговор. Нищо.

Тишина в ефира.

Веднага след това:

Не се сдържам да не й го кажа.

Изчаквам я да се изключи, но тя продължава да пише.

Колебая се. Не съм казвала името си на никого в Агората, дори и на Сали. Не искам никой да ме открие, да свърже името с професията ми, да разбере коя съм, да ме разкрие; но нещо в разказа на Лизи докосна сърцето ми: тази възрастна вдовица, самотна и печална, която се опитва да си вдъхне смелост пред ужаса от огромното синьо небе. Може да се шегува до утре, но е закотвена у дома и това е ужасяващо.

Готвя се да изляза от чата, когато едно последно съобщение светва на екрана.

БабаЛизи напусна чата.

Усещам как кръвта ми се забързва. Помогнах на някого. Направих връзка. Просто направи връзка. Къде ли съм чула това изречение?

Заслужавам едно питие.

Четиринайсет

Препъвайки се надолу към кухнята, завъртам глава, разкършвам врат, чувам как кокалите ми пукат. Нещо там горе привлича погледа ми: от мрачния свод на тавана, три етажа над мен, ме зяпа тъмно петно — от капака към покрива е, предполагам, точно между капака и капандурата.

Чукам на вратата на Дейвид, след малко тя се отваря; той е бос, с избеляла тениска и смъкнати джинси. Току-що съм го събудила, давам си сметка.

— Извинявай — му казвам — сигурно си си легнал?

— Не.

Легнал си беше.

— Може ли да видиш нещо горе? Мисля, че има теч на тавана.

Тръгваме към последния етаж, покрай кабинета ми, покрай спалнята, стигаме до площадката между стаята на Оливия и резервната стая.

— Голяма капандура — казва Дейвид.

Не разбирам дали е комплимент.

— Така я заварихме, оригинална е — казвам, колкото да кажа нещо.

— Овална.

— Да.

— Не съм виждал много такива.

— Овални?

Но разговорът е приключил. Той разглежда петното.

— Това е мухъл — казва той приглушено, като лекар, който внимателно съобщава новината на пациента.

— Не може ли просто да го изчеткаме?

— Това няма да оправи положението.

— А какво ще го оправи?

Той въздиша.

— Първо трябва да проверя покрива. — Той се пресяга за веригата на капака и я дърпа. Капакът се отваря с трясък; към нас със скърцане се спуска стълба; нахлува слънчева светлина. Отстъпвам настрани, извън светлината. В края на краищата може и да съм вампир.

Дейвид издърпва стълбата до долу, докато се опира в пода. Гледам го как се изкачва по стъпалата, джинсите, опнати на задника; после изчезва.

— Виждаш ли нещо — подвиквам отдолу.

Няма отговор.

— Дейвид?

Чувам издрънчаване. Водна струя блясва като огледало под слънчевите лъчи и се изсипва на площадката.

— Извинявай — казва Дейвид, — това беше лейката.

— Няма нищо. Какво виждаш?

Пауза, след това гласът на Дейвид, почти възхитен:

— Тук е истинска джунгла.

Идеята беше на Ед преди четири години, когато майка ми почина. „Имаш нужда от занимание, от някакъв проект“ — реши той. И така превърнахме покрива в градина — цветни тумби, зеленчукова леха, няколко реда дървени сандъчета. В средата, централната фигура, която брокерът наричаше piece de resistance[16], беше дървената решетка на перголата[17], два метра широка, четири метра дълга, обрасла с дебели листа през пролетта и лятото, истински сенчест тунел. Когато по-късно баща ми получи удар, Ед сложи възпоменателно пейка в тунела. Ad astra per aspera[18] беше изписано на табелката. През препятствия към звездите. Обичах да седя на пейката в пролетните и летните вечери с книга и чаша в ръка.

Напоследък почти не бях се сещала за градината на покрива. Сигурно всичко е подивяло.

— Напълно е обрасла — потвърди Дейвид — като гора.

Да беше слязъл вече.

— Май има нещо като пергола? — казва той. — С брезент ли е покрита?

Покривахме перголата всяка есен. Нищо не казвам; току-що си го спомних.

— Тук горе трябва да внимаваш. Да не стъпиш на капандурата.

— Нямам никакво намерение да се качвам горе — припомням му аз.

Стъклото подрънква, когато Дейвид го почуква с обувката си.

— Хлабаво е. Ако няколко клона паднат върху него, ще повлече цялата рамка надолу. — Минава още минута. — Доста е невероятно. Искаш ли да направя снимка?

— Не. Благодаря. Какво ще правим с влагата.

Единият му крак се спуска към първото стъпало, после другият, слиза.

— Трябва ни специалист. — Той стига до площадката, прибира стълбата обратно. — Покривът трябва да се изолира. Но мога да изчегъртам и да замажа петното от мухъла. — Затваря капака на тавана. — Ще шпакловам мястото. После ще го покрия с водоустойчив лак и отгоре ще сложа един латекс.

— Имаш ли материали?

— Ще купя лака и латекса. Много ще помогне, ако тук се проветри.

Застивам.

— Какво имаш предвид?

— Да се отворят някои прозорци. Няма нужда да са на този етаж.

— Не мога да отварям прозорци. Никъде.

Той свива рамене.

— Щеше да помогне.

Обръщам се и тръгвам надолу по стълбите. Той ме следва.

Слизаме в пълно мълчание.

— Благодаря, че изчисти вратата отвън — казвам, колкото да кажа нещо, когато спираме край плота в кухнята.

— Кой я изцапа?

— Някакви хлапета.

— Познаваш ли ги?

— Не. — Спирам се. — Защо питаш? Може ли да ги посплашиш?

Той примигва. Аз продължавам.

— Надявам се, че се чувстваш добре долу? — От два месеца е тук, откакто д-р Филдинг ме посъветва, че един наемател ще ми бъде от полза: да изхвърля боклука, да изпълнява поръчки, да помага за общата поддръжка и т. н., всичко това срещу по-нисък наем. Дейвид отговори пръв на моята обява в airbnb[19]; спомням си, че имейлът му ми се стори кратък, дори рязък, докато не го срещнах и разбрах, че в имейла направо е бил приказлив. Тъкмо се беше преместил от Бостън, опитен общ работник, 7000 долара в банката. Разбрахме се за наема още същия следобед.

— Да. — Той поглежда нагоре, към тавана, където след затварянето на капака отново е сумрачно. — Има ли причина да държиш толкова тъмно? Медицинска причина, искам да кажа?

Усещам, че се изчервявам.

— Много хора в моето… — коя е правилната дума? — …състояние се чувстват твърде незащитени, ако светлината е много силна. — Посочвам прозорците. — Пък и в тази къща има достатъчно естествена светлина.

Дейвид обмисля казаното, клати глава.

— Имаш ли достатъчно светлина долу? — го питам.

— Имам.

Сега аз кимам с глава.

— Кажи ми, ако намериш още някой от чертежите на Ед долу. Аз ги събирам.

Чувам хлопването на вратичката на Пънч, виждам го да се вмъква в кухнята.

— Наистина оценявам всичко, което правиш за мен — продължавам аз, макар и със закъснение, защото виждам, че е на път да си тръгне. — С… боклука, домакинските неща и всичко останало… Направо си моят ангел спасител — добавям смутено.

— Няма нищо.

— Ако нямаш нищо против, извикай някой да се погрижи за тавана.

— Добре.

Пънч скача върху плота между нас, от устата му пада нещо. Поглеждам го.

Умрял плъх.

Дръпвам се назад. Забелязвам със задоволство, че и Дейвид се отдръпва. Малък плъх, с мазна козина и черна като червей опашка; тялото му е смачкано.

Пънч ни гледа гордо.

— Не — скарвам му се аз. Той вирва глава.

— Добре го е подредил — казва Дейвид.

Разглеждам плъха.

— Това ти ли го направи — питам Пънч, преди да се усетя, че разпитвам котарак. Пънч се огъва като пружина, с един гигантски скок се мята настрани.

— Гледай го ти! — казва Дейвид смаян. Поглеждам, Пънч се е навел напред, готов да скочи от другата страна на плота, очите му блестят.

— Дали да не го закопаем някъде — поглеждам Дейвид — не искам да гние в кофата за боклук.

Дейвид си прочиства гърлото си.

— Утре е вторник — казва той. Утре събират боклука. Сега ще го изнеса. Имаш ли вестник?

— Кой чете вестници? — Прозвуча по-рязко, отколкото исках. Продължавам бързо: — Имам найлонов плик.

Изваждам един от чекмеджето. Дейвид протяга ръка, но аз и сама мога да свърша тази работа. Обръщам плика наопаки, пъхам ръката си вътре, предпазливо сграбчвам трупа. Лека тръпка минава през тялото ми.

Издърпвам плика над главата на плъха и затварям ципа. Дейвид го поема от ръцете ми, изтегля контейнера за боклук изпод плота, пуска вътре умрелия плъх. Прас.

Точно когато измъква торбата от контейнера, отдолу се донася звук; тръбите гъргорят, стените започват да си говорят. Някой е пуснал душа.

Поглеждам към Дейвид. Той не трепва; вместо това връзва на възел края на торбата и я мята през рамо.

— Ще го изнеса навън — казва той и поема към входната врата.

Не че съм си помислила да го питам как й е името.

Петнайсет

— Познай кой е?

— Мам.

Пропускам го покрай ушите си.

— Как беше Хелоуин, сладурче?

— Добре. — Тя дъвче нещо. Надявам се, че Ед не забравя да й следи теглото. — Получи ли много бонбони?

— Страхотно. Повече от всеки друг път.

— Кои са ти любимите? — Фъстъчени М&М, разбира се.

— „Сникърс“.

Подлежи на поправка.

— Те са малки — обяснява ми тя, — като бебешки „Сникърс“.

— Тогава какво вечеряхте, китайска храна или „Сникърс“?

— И двете.

Ще трябва да си поговоря с Ед.

Но когато подхващам темата, той се защитава.

— Поне една нощ в годината може да си хапне сладки неща за вечеря — казва той.

— Не искам да има проблеми после.

Мълчание.

— Със зъбите ли?

— С теглото.

Той въздъхва.

— Знам как да се грижа за нея.

И аз въздъхвам.

— Не казвам, че не знаеш.

— Точно така ми звучи.

Слагам ръка на челото си.

— Просто тя е на осем и много деца покачват значително теглото си на тази възраст. Особено момичетата.

— Ще внимавам.

— Не забравяй, че вече премина през една пълничка фаза.

— Искаш да прилича на недохранено дете ли?

— Не, това ще е също толкова лошо. Искам да бъде здрава.

— Добре. Тази вечер ще й дам една нискокалорична целувка — казва той. — И една диетична прегръдка.

Усмихвам се. Но сбогуването ни е малко дървено.