Жената на прозореца

Четири

Дългокрак тийнейджър изскача от входа на номер 207 като кон, пуснат по трасето, и се втурва на изток по улицата, точно под предните ми прозорци. Не го видях добре — събудих се рано, след като гледах до късно „Пришълци от миналото“, и тъкмо се мъчех да реша дали е време за глътка мерло — но все пак улавям една руса фурия с раница през рамото. Изчезва за секунда.

Наливам си чаша, понасям се нагоре, настанявам се на бюрото. Протягам се за никона.

В кухнята на номер 207 виждам бащата, едър и широкоплещест, силуетът му е осветен от телевизионния екран пред него. Притискам камерата до окото си и приближавам: дават „Днес“. Чудя се дали да не сляза долу и да си включа телевизора, да гледам шоуто заедно със съседа. Или до го гледам направо оттук, на неговия телевизор, през обектива.

Така и правя.

От доста време не съм разглеждала фасадата на 207, но Гугъл предлага „поглед от улицата“: каменна зидария, далечен намек за Beaux-Arts[5], увенчана с тераса с дървени перила на покрива. Оттук, разбира се, виждам само едната страна на къщата; през източните прозорци имам директен поглед към кухнята, към салона на втория етаж и спалнята над него.

Вчера пристигна цял взвод работници, пренасяха дивани, телевизори и антични бюфети. Съпругът ръководеше движението. Не съм видяла жената от вечерта, когато пристигнаха. Чудя се как ли изглежда.

Този следобед тъкмо съм на път да матирам „Топ&Рол“, когато чувам звънеца. Смъквам се надолу, блъскам бутона, входната врата щраква, отварям вътрешната врата и наемателят ми се появява в цял ръст, в прекрасна форма, както се казва. Мъжествен е, със силна челюст и очи като капани, тъмни и дълбоки. Хенри Фонда след тежка вечер. (Не само аз мисля така. Забелязала съм, че Дейвид развлича различни дами от време на време, или по-скоро съм го чула.)

— Отивам в Бруклин тази вечер — съобщава ми той.

Прокарвам пръсти през косата си.

— Окей.

— Има ли нужда да свърша нещо, преди да тръгна? — Звучи ми като предложение, като реплика от филм ноар. Просто свий устни и ми изпрати въздушна целувка.

— Не, благодаря. Всичко е наред.

Той се взира покрай мен, присвива очи.

— Да сменя крушките? Тук е много тъмно.

— Харесва ми да е тъмно — казвам. И мъжете така ги харесвам, ми се ще да добавя. Това не беше ли реплика от „Аероплан“?! — Желая ти… — Приятно прекарване? Удоволствия? Секс? — … приятно прекарване.

Той се обръща да тръгва.

— Нали знаеш, че може да идваш през вътрешната стълба — казвам аз, опитвайки да звуча закачливо. — Няма шанс да не съм си у дома. — Надявам се да се усмихне на шегата ми. От два месеца живее долу и нито веднъж не съм го видяла дори да си оголи зъбите.

Клати глава. Тръгва си.

Затварям вратата.

Разглеждам се в огледалото. Бръчки като спици около очите. Тъмни кичури, нашарени тук-там със сиво, провиснали до раменете; наболи косми в гънките под мишниците. Коремът ми се е отпуснал. Трапчинки са нашарили бедрата ми. Кожата ми е почти пепелява, лилави вени са плъзнали по ръцете и по краката ми.

Трапчинки, бръчки, петна, косми: имам нужда от ремонт. Бях „уютно“ привлекателна някога според някои, според Ед. „Винаги съм мислел за теб като за „доброто съседско момиче“, ми каза тъжно той към края.

Поглеждам към пръстите на краката си, които в момента потропват върху плочите — дълги и фини, една (или десет) от по-хубавите части на тялото ми, но сега малко приличат на лапи на дребен хищник. Ровя из аптечния шкаф — тубички с хапчета, подредени една върху друга като тотемни стълбове — и изкопавам нокторезачка. Най-после нещо, което мога да свърша сама.