Жената на прозореца

Двайсет

Събуждам се с Уесли в главата.

С Уесли и с тежък махмурлук. Тръгвам надолу към кабинета, стъпвам като в мъгла, после хуквам към банята и повръщам. Пресвети небеса.

Както вече съм забелязала, когато повръщам, се прицелвам много точно. Професионална работа, както казва Ед. Пускам водата и мръсотията се отмива; плакна си устата, слагам малко цвят на бузите, връщам се в кабинета.

От другата страна на градината прозорците на Ръселови са пусти, стаите — тъмни. Гледам къщата. И тя ме гледа. Откривам, че ми липсват.

Поглеждам на юг, където очукано такси се влачи бавно по улицата; след него тича жена с чаша кафе в ръка. Проверявам на мобилния колко е часът: 10:28. Как съм станала толкова рано?

Да, забравих да си взема темазепама. Всъщност срутих се в леглото, преди да се сетя за него. Той ме държи в безсъзнание, тежка като камък.

В момента вчерашната вечер ми се върти в главата, присветва като сигнална светлина, като въртележката в „Непознати във влака“. Наистина ли се случи? Да, отворихме виното на Джейн; говорихме си за яхти; тъпкахме се с шоколад; направих снимка; обсъждахме семействата; аз подредих хапчетата на масата; пихме още. Не в този порядък.

Три бутилки вино — май бяха четири? Дори и да е така, аз мога да нося и повече, аз съм носила повече. „Хапчетата“ — казвам си, както детективът извиква „Еврика!“ — „Дозата“. Вчера взех двойна доза, спомням си го. Трябва да е от лекарствата.

„Обзалагам се, че тези ще те метнат по гръб“ — подсмихна се Джейн, след като ги изгълтах всичките и после ги полях с вино.

Главата ми се люшка, ръцете ми треперят. Намирам малка тубичка с адвил, скрита в дъното на чекмеджето в бюрото ми. Мятам две капсули в гърлото. Срокът им е изтекъл преди девет месеца. Хората са заченали и родили деца през това време, мисля си. Създали са живот.

Гълтам и трета за всеки случай.

И после… Какво стана после? Да, дойде Алистър, питаше за жена си.

Движение зад прозореца. Поглеждам. Д-р Милър е, излиза от вкъщи за работа. „Ще се видим в три и петнайсет — му казвам аз. — Не закъснявай.“

Не закъснявай — това е златното правило на Уесли. „За някои хора това са най-важните петнайсет минути през цялата седмица — обичаше да ми припомня той. — „Затова, за бога, каквото и да правиш, недей да закъсняваш.“

Брилянтният Уесли. От три месеца не съм го проверявала. Стискам мишката, отивам в Гугъл. Курсорът мига в празното поле като пулс.

Виждам, че все още седи на същия стол, който наследихме заедно с кабинета; все още публикува статии в „Таймс“ и в специализирани издания. И все още работи, разбира се, макар че, доколкото си спомням, през лятото клиниката се премести в Йорквил. Казвам „клиниката“, но всъщност са само Уесли и рецепционистката му Фиби. И, разбира се, шезлонгът на Иймс[25]. Уесли обожава своя Иймс.

Освен шезлонга няма много неща, към които да е привързан. Уесли никога не се е женил; преподаването беше неговата любов, пациентите бяха децата му. „Недей да съжаляваш нещастния д-р Брил, Фокс“ — ме предупреждаваше той. Спомням си го съвсем ясно: Сентрал парк, лебедите с извити шии като въпросителни, луната, издигаща се бавно над дантелените брястове. Току-що ме беше поканил да се присъединя като младши партньор в клиниката. „Животът ми е твърде претоварен — каза той, — затова имам нужда от теб или от някого като теб. Заедно ще можем да помогнем на повече деца.“

Както винаги, беше прав.

Кликвам на Гугъл Имиджиз. Появява се малка галерия от снимки, не особено нови, не особено хубави. „Не излизам добре на снимка“ — отбеляза той веднъж, без да се оплаква, мъглявият ореол от дима на пурата се виеше над главата му, ноктите — жълтеникави от тютюна и нацепени.

— Наистина не излизаш добре — съгласих се аз.

Той повдигна рошавата си вежда.

— Вярно или не: „Много си твърда с мъжа си“.

— Не е съвсем вярно.

Той изсумтя.

— Нещата не могат да бъдат „не съвсем верни“ — каза той. — Или са верни, или не са. Или са истински, или не са.

— Съвсем вярно, отвърнах аз.

Двайсет и едно

— Познай кой е? — казва Ед.

Намествам се в стола.

— Аз задавам този въпрос.

— Звучиш ми като от подземието, ленивке.

— Не само звуча, но и така се чувствам.

— Болна ли си?

— Бях — отговарям аз. Не бива да му разказвам за снощи, знам, но съм твърде слаба. А и искам да съм откровена с Ед. Той го заслужава.

Той е недоволен.

— Не бива да правиш така, Анна. Не и когато си на лекарства.

— Знам. — Вече съжалявам, че му казах каквото и да било.

— Наистина не бива.

— Знам, както вече казах.

Когато започва да говори отново, гласът му е по-мек.

— Имаш много посетители напоследък — казва той. — Много дразнители. — Той замълчава. — Тези хора отсреща…

— Ръселови.

— …може би е по-добре да те оставят на мира за известно време.

— Ако спра да припадам на стълбите, сигурно ще ме оставят.

— Нямат работа с теб. — И ти нямаш работа с тях, знам, че си го мисли.

— Какво каза д-р Филдинг? — продължава Ед.

Започнах да подозирам, че Ед ми задава този въпрос всеки път, като не знае какво да каже.

— Той се интересува повече от отношенията ми с теб.

— С мен?

— И с Оливия.

— Ъхъ.

— Ед, липсваш ми. — Не исках да го казвам — дори не бях си дала сметка, че го мисля. Подсъзнание без филтър. — Съжалявам, просто го изрекох подсъзнателно — обяснявам аз.

Той замълчава за момент. Накрая казва:

— Е, аз пък говоря съзнателно.

Това също ми липсва — неговите глупави каламбури. Обичаше да казва, че слагам „Анна“ в думата „психо-Анна-лиза“.

— Шегите ти са ужасни — казвам аз и се засмивам.

— Знам, че ги харесваш — отвръща той и аз наистина ги харесвам.

Отново замълчава.

И после:

— Какво точно от мен ти липсва?

Не съм очаквала да попита.

— Липсва ми… — започвам аз, надявайки се, че изречението ще се довърши само.

И думите ми се изливат като порой, бликват като вода от спукана тръба.

— Липсва ми как хвърляш топка на боулинга — казвам аз, защото това са първите думи, които ми идват на езика. — Липсва ми как никога не можеш да я изпратиш по права линия. Липсват ми порязванията по лицето ти след бръснене. Липсват ми веждите ти.

Докато говоря, усещам, че се качвам по стълбите, минавам през площадката, влизам в спалнята.

— Липсват ми обувките ти. Липсва ми как ме караш да ти правя кафе сутрин. Липсва ми онзи път, когато си сложи от моята спирала на миглите и всички го забелязаха. Липсва ми как ме помоли да ти зашия нещо. Липсва ми колко си любезен с келнерите.

Вече съм в леглото, нашето легло.

— Липсват ми яйцата ти. Бъркани, дори когато са на очи. Липсват ми историите, които ми разказваш преди сън. Героинята отхвърля предложението на принца и предпочита да се отдаде на дисертацията си. Липсва ми как имитираш Никълъс Кейдж. Направо настръхнах, когато се престори на Грешника. Липсва ми колко дълго смяташе, че думата „мръсотия“ се произнася „мърсотия“.

— Глупава, мръсна дума. Замърси ми езика.

Смея се през сълзи, усещам, че плача.

— Липсват ми твоите глупави, глупави шеги. Липсва ми как винаги разчупваш шоколада, преди да го опиташ, вместо просто да захапеш шибания шоколад.

— Внимавай с езика.

— Извинявай.

— Освен това така е по-вкусен.

— Липсва ми сърцето ти — казвам аз.

Пауза.

— Толкова ми липсваш.

Отново пауза.

— Толкова ви обичам. — Успокоявам неравномерното си дишане. — И двамата.

Не разбирам какво искам да направя, или поне не виждам защо го правя, а съм тренирана да откривам: намеренията. Просто ми липсва. Липсва ми. Обичам го. Обичам ги.

Следва тишина, продължителна и дълбока. Дишам.

— Но, Анна — казва той нежно, — ако…

Шум долу.

Тихо е, само леко шумолене. Може би къщата уляга.

— Чакай малко — казвам на Ед.

Тогава ясно чувам сухо покашляне, сумтене.

В кухнята ми има някой.

— Трябва да вървя — казвам на Ед.

— Какво става…

Но аз вече тичам към вратата, сграбчила мобилния в ръка; пръстите ми бързо се плъзгат по екрана — 911 — и палецът ми натиска знака за позвъняване. Спомням си последния път, когато ги извиках. Звъняла съм няколко пъти, или поне съм се опитвала. Този път някой трябва да вдигне.

Спускам се по стълбите, ръката ми се плъзга по парапета, в тъмнината не виждам стъпалата под краката.

Вземам завоя, стъпвам леко на площадката. Вмъквам се в кухнята. Телефонът вибрира в ръката ми.

Мъж стои до миялната, широкият му гръб е обърнат към мен.

Обръща се. Натискам „позвъняване“.

Двайсет и две

— Здрасти — казва Дейвид.

Да му се не види. Издишам, бързо прекъсвам позвъняването. Пъхам телефона обратно в джоба си.

— Извинявай — продължава той. — Звънях на звънеца преди половин час, но ти сигурно си спала.

— Сигурно съм била под душа — казвам аз.

Той не реагира. Неудобно му е заради мен: косата ми дори не е мокра.

— Така че влязох през вратата на сутерена. Надявам се, че е окей.

— Разбира се, че е окей — казвам му. Добре си дошъл по всяко време. Отивам на мивката, пълня чаша с вода. Нервите ми са опънати като въжета. — За какво ти трябвам?

— Трябва ми „Екс-Акто“.

— „Екс-Акто“?

— „Екс-Акто“, нож.

— Нещо като макетен нож?

— Точно така.

— „Екс-Акто“ — точно така. — Защо говоря глупости?

— Погледнах под мивката — продължава да обяснява той услужливо — и в чекмеджето под телефона. Телефонът ти не е включен между другото. Мисля, че не работи.

Дори не мога да си спомня, откога не съм ползвала стационарния.

— Знам, че не работи.

— Може би трябва да се оправи.

Няма нужда, мисля си.

Тръгвам обратно към стълбите.

— Имам макетен нож в килера, ей тук — казвам аз, но той вече ме следва. Дърпам връвта, която виси от голата крушка. Килерът е дълбок, със скосен таван, сгъваеми плажни столове са струпани в дъното, кутии с боя стоят като саксии на пода и най-неочаквано — тапети на руло, с изрисувани по тях пастирки и благородници и тук-таме по някое дете. Кутията с инструменти на Ед е на рафта, недокосната. „Не съм бил сръчен — казваше той, — с тяло като моето нямам нужда да съм.“

Отключвам кутията, ровя вътре.

— Ето. — Дейвид сочи с пръст сребриста пластмасова дръжка, острието се подава от единия край. Грабвам я. — Внимавай.

— Няма да те порежа. — Подавам му я внимателно с острието, насочено към мен.

— Не искам ти да се порежеш — казва той.

Приятно усещане леко ме стопля, като малко пламъче.

— За какво ти е това така или иначе? — Пак дръпвам връвта и тук отново е нощ. Дейвид не помръдва.

Минава ми през ум, че както стоим в тъмнината, аз в моя халат и той с ножа в ръка, никога не сме били по-близо един до друг. Може да ме целуне. Може да ме убие.

— Съседът оттатък ме помоли да му свърша малко работа. Да отворим някои кашони, да извадим някои неща.

— Кой съсед?

— От другата страна на градината. Ръсел. — Той се запътва към стълбите.

— Как те намери? — питам го, като вървя след него.

— Бях сложил листовки наоколо. Видял една в кафенето или някъде другаде.

Той се обръща и ме поглежда.

— Познаваш ли го?

— Не — казвам аз, — той намина вчера, нищо повече.

Вече сме отново в кухнята.

— Имал кашони за разопаковане и някакви мебели за сглобяване в мазето. Ще се върна следобед по някое време.

— Не мисля, че са у дома.

Той примигва срещу мен.

— Откъде знаеш?

Защото наблюдавам дома им.

— В къщата, изглежда, няма никой. — Посочвам към № 207 през кухненския прозорец и в този момент салонът се облива в светлина. Алистър стои в средата на стаята, затиснал мобилния между рамото и ухото си, разрошен, все едно че се е измъкнал току-що от леглото.

— Това е съседът — казва Дейвид и се насочва към вратата. — Ще се прибера по-късно. Благодаря за ножа.

Двайсет и три

Трябва да се върна при Ед. „Познай кой е?“ — ще му кажа; мой ред е да питам, но някой чука на вратата само минута след като Дейвид излезе. Отивам да видя какво още иска.

На прага стои жена, с ясен поглед и стегнато тяло: Бина. Поглеждам телефона си — точно дванайсет. Боже, как мина времето.

— Дейвид ми отвори външната врата — обяснява тя. — Той се разхубавява с всеки изминал ден. Няма ли да спре?

— Може би трябва да направиш нещо по въпроса — казвам й аз.

— Може би трябва да спреш да дърдориш и да се приготвиш за упражненията. Иди си облечи истински дрехи.

Преобличам се и след като разстилам рогозката, започваме упражненията направо там, на пода в дневната. С Бина се срещнахме преди почти десет месеца — почти десет месеца откакто излязох от болницата с натъртен гръбнак и наранен гръклян — и през това време доста се сближихме. Дори станахме приятелки, както каза д-р Филдинг.

— Днес е много топло. — Тя натиска с тежестта на тялото си гърба ми; лактите ми се подгъват. — Трябва да отвориш прозореца.

— Няма да стане — изръмжавам аз.

— Изпускаш хубавото време.

— Изпускам много други неща.

Един час по-късно, с тениска, залепнала за тялото ми, тя ме подръпва за крака.

— Искаш ли да опиташ номера с чадъра? — пита ме тя.

Въртя глава. Косата ми се е залепила за врата.

— Не днес. И не е номер.

— Денят е хубав. Навън е топло и меко.

— Не — Аз съм… не.

— Махмурлия?

— Да, и това също.

Леко въздъхва.

— Опита ли се с д-р Филдинг тази седмица?

— Да — лъжа я.

— Е, и как беше?

— Добре.

— Докъде успя да стигнеш?

— Тринайсет крачки.

Бина ме изучава.

— Добре. Не е лошо за жена на твоята възраст.

— Освен това остарявам.

— Защо, кога ти е рожденият ден?

— Другата седмица. На единайсети. Единайсети, единайсети.

— Ще трябва да ти направя намаление за възрастни. — Тя се навежда, прибира тежестите в куфара си. — Дай да хапнем.

Никога не съм си падала по готвенето — Ед беше майстор-готвачът, — а тези дни от „Свежо-Директно“ ми доставят всички продукти: замразени вечери, ястия за микровълновата, сладолед, вино. (Виното на едро.) Също по някое парче крехко месо и плодове заради предпочитанията на Бина. И заради моите, както твърди тя.

Нашите обеди не се включват в работното й време — изглежда, на Бина й е приятна моята компания. „Не трябва ли да ти плащам за това време“ — попитах я веднъж. „Нали ми готвиш“ — отвърна тя. Изгребах прегоряло парче пилешко и й го сложих в чинията. „Ако на това му казваш готвене.“

Днес имаме пъпеш с мед и по няколко лентички бекон.

— Сигурна ли си, че не е пушен? — пита Бина.

— Сигурна съм.

— Благодаря ви, госпожо. — Тя напъхва плода в уста, избърсва меда от устните. — Прочетох една статия как пчелите се отдалечават по десет километра от кошера, за да търсят цвят.

— Къде го прочете това?

— В „Икономист“.

— О-о, в „Икономист“.

— Не е ли невероятно?

— Депресиращо е. Аз не мога да изляза дори от къщата.

— Статията не беше за теб.

— Не ми звучи така.

— Те също така танцуват.

Тя разчупва парче препечен бекон на две.

— Откъде знаеш?

— Имаше изложба, посветена на пчелите край река Пит в Оксфорд, когато учех там. В природонаучния им музей.

— О-о, Оксфорд.

— Специално си спомням за „клатушкането“, защото се опитвахме да го имитираме. Голямо бутане и блъскане падна. Малко като твоите упражнения.

— Пияни ли бяхте?

— Не бяхме трезви.

— Откакто прочетох тази статия, постоянно сънувам пчели — казва тя. — Какво мислиш, че значи това?

— Не съм фройдистка. Не интерпретирам сънища.

— Но ако беше?

— Ако бях, щях да ти кажа, че пчелите представляват дълбоката ти потребност да спреш да ме питаш за смисъла на сънища си.

Тя дъвче.

— Ще те накарам да се мъчиш следващия път.

Храним се мълчаливо.

— Взе ли си хапчетата днес?

— Да. — Не съм. Ще ги взема, като си тръгне.

След миг вода гъргори по тръбите. Бина поглежда към стълбите.

— Това тоалетната ли беше?

— Да.

— Кой е тук?

Въртя глава, преглъщам.

— Дейвид има гостенка долу, както чуваш.

— Някоя мръсница.

— И той не е ангел.

— Знаеш ли я коя е?

— Никога не знам. Ти май ревнуваш?

— Ни най-малко.

— Май нямаш нищо против едно „клатушкане“ с Дейвид?

Тя изстрелва парче бекон срещу мен.

— В сряда ми се застъпват часовете. Също като миналата седмица.

— Сестра ти ли?

— Да. Връща се за още. Удобно ли ти е в четвъртък?

— Няма как да не съм тук.

— Ура-а-а. — Тя дъвче, отпива от чашата с вода. — Изглеждаш ми уморена, Анна. Почиваш ли достатъчно?

Кимам с глава, после я въртя.

— Не. Аз… искам да кажа, да, но много мисли ме мъчат напоследък. Трудно ми е, нали разбираш. Всичко… това.

— Мога да си представя.

Поемам си въздух. Не искам да се пренавивам.

И още нещо:

— И много ми липсват Ливи и Ед.

Бина оставя вилицата.

— Разбира се, че ти липсват. — И усмивката й е толкова топла, че мога да заплача.

Двайсет и четири

Съобщението се появява с чуруликане на екрана. Отмествам чашата настрана, прекъсвам шахматната игра. Откакто Бина си тръгна, водя с 3–0. Имам изключителен ден.

Засмивам се. Написвам LOL, но после го изтривам.

Смея се отново.

Може и да не е истина, но заради Лизи се надявам да е така.

Тя излиза от чата и аз се чувствам прекрасно. „Мога да извърша някое добро дело, преди да умра“ — послание на Юда, Част VI, Глава 1.

Часът е 5 и всичко е наред. Завършвам мача (4–0!), допивам последното вино и слизам по стълбите при телевизора. Двоен Хичкок тази вечер, мисля си и отварям шкафа с дивидитата; може би „Въжето“ (недооценен) и „Непознати във влака“ (кръстче). И в двата филма главният актьор е гей — чудя се дали затова съм решила да ги комбинирам. Психотерапевтът в мен е жив. „Кръстче“ — казвам си. Напоследък много си говоря сама. Отбелязвам си го за д-р Филдинг.

Или може би „Шемет“.

Или „Дамата изчезва“…

Чувам писък, пронизителен и ужасяващ.

Втурвам се към кухненския прозорец. Сърцето ми блъска лудо.

Откъде дойде това?

Навън се стеле златиста вечерна светлина, вятърът шумоли в дърветата. От улицата ли дойде, или…

И тогава отново, изтръгнат от дълбините, цепещ въздуха, мощен и неистов: същият писък. Идва от № 207. Прозорците на салона са зейнали, пердетата се люшкат от бриза. Днес е много топло — беше казала Бина. — Трябва да отвориш прозореца.

Взирам се в къщата, погледът ми скача от салона към кухнята, вдига се към стаята на Итън и пак се връща в кухнята. Да не би да я е нападнал? Много контролиращ.

Нямам им номера. Измъквам айфона от джоба си, изпускам го на пода. „Мамка му“ — избирам справки.

„Какъв е адресът?“ — нацупено. Отговарям. След секунда автоматичен глас започва да диктува десетте цифри, предлага да ги повтори на испански. Затварям. Избирам номера.

Сигналът бръмчи в ухото ми.

Още веднъж.

Трети път.

Чет…

— Ало?

Итън е. Неуверен, потиснат. Бързо оглеждам къщата отвън, но не мога да го видя.

— Анна се обажда, от съседната къща.

Подсмърча.

— Здрасти.

— Какво става там? Чух писък.

— О, не — не. — Изкашля се. — Всичко е наред.

— Чух някой да вика. Майка ти ли беше?

— Всичко е наред — повтаря Итън, — той просто малко си изпусна нервите.

— Имаш ли нужда от помощ?

Пауза.

— Не.

Двойно щракване в ухото ми. Той затвори.

Къщата ме гледа безизразно.

Дейвид… Дейвид е там днес. Или може би вече се е върнал? Чукам на вратата за сутерена, викам го по име. За миг се притеснявам, че някоя непозната дама ще отвори вратата, ще ми обясни сънено, че Дейвид скоро ще се върне и че ако не възразявам, предпочита пак да си легне, благодаря за вниманието.

Няма никой.

Дали го е чул? Дали го е видял? Избирам номера му.

Четири сигнала, дълги и равни, след това обичайното съобщение на гласовата поща: „Извинявайте. Лицето, което търсите…“ Глас на жена — винаги е жена. Може би ние звучим по-почтително.

Прекъсвам обаждането. Гладя телефона като че ли е магическа пръчица и вълшебно духче ще изскочи оттам, за да ме озари с мъдростта си и да изпълни желанията ми.

Изпищя Джейн. Два пъти. Синът й отрече да има нещо нередно. Не мога да извикам полицията; щом не ще да признае пред мен, сигурно няма да иска да говори пред мъже с униформи.

Ноктите ми се забиват в дланта.

Не. Трябва да му се обадя отново, още по-добре ще е да говоря с нея. Натискам знака за „обаждания“ и после номера на Ръселови. Звънва само веднъж, преди да вдигнат.

— Моля — казва Алистър с приятния си тенор.

Поемам си дъх. Поглеждам през стъклото: той е там, в кухнята, слушалката е залепнала за ухото му. Държи чук в другата ръка. Не ме вижда.

— Здравейте — казвам аз, но съжалявам, че го казах. — Чух силен вик току-що, затова исках да проверя…

Обръщайки се с гръб към мен, той оставя чука на плота… чукът, това ли я е уплашило… и обхваща тила си с длан, сякаш се успокоява.

— Моля, какво точно сте чули? — пита той.

Не очаквах такава реакция.

— Вик? — казвам аз. Не, дръж се по-твърдо. — Чух силен вик. Преди минута.

— Вик? — Все едно че е чужда дума.

— Да, вик.

— Откъде?

— От вашата къща. — Обърни се. Искам да ти видя лицето.

— Това е… Тук никой не е викал, мога да ви уверя в това. — Чувам го как се подсмива, виждам го как се обляга на стената.

— Но аз го чух. — И синът ти го потвърди, си помислям, макар че няма да му го кажа. Може да се ядоса, може да се вбеси.

— Мисля, че вероятно сте чули нещо друго. Или е било от друго място.

— Не. Чух много ясно, че идва от вашата къща.

— Вкъщи сме само аз и синът ми. Аз не съм викал и съм сигурен, че и той също не е викал.

— Но аз го чух…

— Госпожо Фокс, съжалявам, но трябва да затварям. Имам още едно обаждане. Тук всичко е наред. Няма никакви викове, уверявам ви!

— Вие…

— Приятен ден. Наслаждавайте се на хубавото време.

Гледам го как затваря, чувам същото двойно щракване. Той вдига чука от плота и излиза през вратата в далечния край на стаята.

Зяпам телефона с изумление, като че ли може да ми обясни какво се случи.

Точно в този момент поглеждам отново към Ръселови и я виждам на входните стъпала. Тя се спира за миг като язовец, усетил наблизо хищник, преди да се спусне по стъпалата. Обръща глава наляво, после надясно и после пак наляво.

Най-накрая тръгва по улицата в западна посока, към авенюто, короната на главата й сияе като ореол под залязващото слънце.

Двайсет и пет

Той се подава на вратата, тениската му е потъмняла от пот, косата е сплескана. В едно му ухо е напъхана слушалка.

— Каква има?

— Не чу ли писъка у Ръселови? — повтарям. Чух, че току-що се върна, само трийсет минути след като Джейн се появи на стъпалата. През това време никонът ми беше насочен право към прозорците на Ръселови, като хрътка, подгонила лисица от дупката.

— Не съм, излязох оттам преди половин час — казва Дейвид. — Отидох до кафенето да си взема сандвич. — Той повдига края на фланелката към лицето си, избърсва потта. Стомахът му е целият на плочки.

— Чула си писък?

— Два писъка. Силно и ясно. Към шест часа:

Той поглежда часовника си.

— Може и да съм бил още там, но не чух нищо — казва той, посочвайки слушалките; другата слушалка се полюшва край бедрото му. — Освен Спрингстийн.

На практика това е първото лично нещо, което някога е споделял с мен, но моментът не е подходящ. Аз продължавам да обяснявам.

— Ръсел не ми каза, че си там. Каза ми, че е сам със сина си.

— Бил съм си тръгнал значи.

— Звънях ти. — Звуча умоляващо.

Той се мръщи, вади телефона от джоба си, гледа го, намръщва се още повече, като че ли телефонът го е подвел.

— О-о. Имаш ли нужда от нещо?

— Значи не си чул никой да вика?

— Не, не съм чул никой да вика.

Обръщам се.

— Имаш ли нужда от нещо — пита ме той повторно, но аз вече съм се запътила към прозореца с камера в ръката.

Виждам го как тръгва да излиза. Вратата се отваря и когато се затваря, той се появява. Изтичва надолу по стъпалата, обръща се наляво, крачи по тротоара. Право към моята къща.

Когато след минута звънва звънецът, аз вече го чакам край домофона. Натискам бутона, чувам го да влиза във вестибюла, чувам как външната врата се затваря с щракване зад гърба му. Отварям врата, а той вече е там, в тъмнината, очите му са зачервени и подпухнали, виждат се кръвоносните съдове в тях.

— Съжалявам — казва Итън, пристъпвайки на прага.

— Няма защо. Влизай.

Той се придвижва като хвърчило, първо се полюшва към дивана, после към кухнята.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — питам го аз.

— Не, не мога да остана. — Върти глава, сълзи се стичат по лицето му. Това момче идва два пъти и двата пъти плаче в моята къща.

Аз, разбира се, съм свикнала с деца в стрес: плачещи, викащи, блъскащи кукли, мятащи книги. Обикновено Оливия беше единствената, която можех да прегърна. Сега разтварям ръце за Итън, простирам ги широко като крила и той прекрачва несръчно сякаш ще се блъсне в мен.

За един миг и после за още малко отново държа дъщеря си — държа я в първия учебен ден, държа я в басейна на почивката в Барбадос, притискам я под тихо падащите снежинки. Сърцето й бие до моето, ударите им се редуват, като двойка барабани, кръвта се блъска във вените ни.

Той изсумтява нещо неясно върху рамото ми.

— Какво има?

— Казвам, че наистина съжалявам — повтаря той, отдръпвайки се от мен, и прекарва ръкав под носа си. — Наистина съжалявам.

— Няма нищо. Спри да го повтаряш. Няма нищо. — Отмествам един кичур от окото си, правя същото и на неговото чело — Какво става?

— Баща ми… — Той се спира, поглежда през прозореца към къщата. Тя блести като череп в тъмнината. — Баща ми крещеше и аз трябваше да изляза оттам.

— Къде е майка ти?

Той подсмърча, отново си бърше носа.

— Не знам. — Вдишва няколко пъти дълбоко и ме поглежда в очите. — Съжалявам. Не знам къде е. Но е добре.

— Сигурен ли си?

Той киха, поглежда надолу. Пънч се е напъхал между краката му и се търка в глезените му. Итън киха отново.

— Извинявай. — Пак подсмърча. — Котката. — Той се оглежда наоколо, като че ли е изненадан, че се намира в моята кухня. — Трябва да се връщам вкъщи. Баща ми ще се ядоса.

— Изглежда вече е ядосан. — Издърпвам стол изпод масата, подавам му го.

Той обмисля дали да седне, след това хвърля поглед към прозореца.

— Трябва да си вървя. Не трябваше да идвам. Аз просто…

— Искал си да излезеш от вкъщи — довършвам изречението му. — Разбирам. Но не е ли опасно да се върнеш?

За моя изненада той се засмива, кратко и рязко.

— На думи е силен. И толкова. Не се страхувам от него.

— Но майка ти се страхува.

Той не казва нищо.

Доколкото виждам, Итън не показва нито един от признаците на тормозено дете: няма следи по лицето и ръцете, поведението му е будно и общително (макар че плака на два пъти, да не забравяме това), хигиената му е задоволителна. Но това са само впечатления от пръв поглед. В крайна сметка той е тук, насред кухнята ми, и хвърля нервни погледи към дома си през градината.

Бутам стола обратно под масата.

— Искам да ти дам мобилния си — казвам му аз.

Той кима, струва ми се с неохота, но това ми стига.

— Може ли да ми го запишеш? — моли ме той.

— Нямаш ли мобилен?

Той върти глава.

— Той… баща ми, не ми дава. — Подсмърча. — Имейл също нямам.

Не се изненадвам. Взимам една стара рецепта от плота и надрасквам номера. След четвъртата цифра виждам, че пиша стария си номер в работата, спешната линия, запазена за пациентите ми. „1-800-АННА-СЕГА“ — обичаше да се шегува Ед.

— Извинявай, грешен номер. — Зачертавам го и под него пиша правилния номер. Когато отново вдигам поглед, той стои до вратата на кухнята и гледа през прозореца към тяхната къща.

— Не трябва да се връщаш там — казвам му аз.

Той се обръща. Колебае си. Върти глава.

— Трябва да си ида вкъщи.

Кимам, подавам му листа. Той го прибира в джоба си.

— Можеш да ми се обадиш по всяко време — казвам аз. — Дай номера и на майка ти, моля те.

— Окей. — Той тръгва към вратата, разпъва рамене, изправя се. Подготвя се за битка, мисля си аз.

— Итън?

Той се обръща, ръката му е върху дръжката.

— Наистина мисля така. По всяко време.

Той кима. После отваря вратата и излиза.

Връщам се на прозореца, гледам го как заобикаля градината, изкачва стъпалата, пъха ключа в ключалката. Спира се, поема си дъх. После изчезва вътре.

Двайсет и шест

Два часа по-късно изливам последните капки вино в гърлото си, оставям бутилката на масичката. Надигам се бавно и присядам на другия хълбок като стрелка на часовник.

Не. Завлечи се в спалнята. По-добре в банята.

Под бликащия душ последните няколко дни нахлуват в мозъка ми, запълват пролуките, настаняват се в празнините: Итън, плачещ на дивана; д-р Филдинг с неговите високодиоптърни очила; онази шеметна вечер, когато Джейн ме посети. Гласът на Ед в ухото ми. Дейвид с макетния нож. Алистър — добър човек, добър баща. Онези писъци.

Изстисквам малко шампоан в шепата си, размазвам го разсеяно върху косата. Водата се стича по краката ми.

И хапчетата — боже мой, хапчетата. „Това са силни психотропни, Анна — съветваше ме д-р Филдинг в самото начало, когато се бях вдървила от болкоуспокояващи. — Използвай ги отговорно.“

Подпирам се с длан на стената, пъхам глава под чучура, косата облива лицето ми като в тъмна пещера. Нещо става с мен, през мен, нещо опасно и ново. Пуснало е корен, отровно дърво; расте, простира се, клоните му се увиват около вътрешностите ми, около дробовете, сърцето. „Хапчетата“ — казвам си аз, гласът ми е мек и нисък сред шуртенето, говоря като под вода.

Ръката ми чертае йероглифи по стъклото. Избърсвам очи и ги прочитам. Отново и отново, върху вратата съм изписала името на Джейн Ръсел.