Жената на прозореца

Деветдесет и пет

Тялото ми се вцепенява от шока. Главата ми се завърта към вратата.

Светкавица осветява стаята, изпепелява я в бяло. Той стои на вратата, подпрян на рамката, косата, щръкнала от дъжда, шалът, провесен на шията.

Думите се заплитат на езика ми:

— Мислех… че си отиде у дома.

— Отидох си. — Гласът му е нисък и ясен. — Казах лека нощ. Изчаках ги да си легнат. — Устата му се накъдря в мека, мъничка усмивка. — После пак се върнах тук. Идвам доста често напоследък — добавя той.

— Какво? — Не разбирам какво става.

— Трябва да ти кажа — казва той — срещал съм се с много психолози, но ти си първата, която не успя да ме диагностицира с личностно разстройство. — Веждите му се повдигат. — Май не си най-добрият психолог на света.

Устата ми трака, затваря се, скръцва, отваря се като разбрицана врата.

— Макар че си ми много интересна — казва той. — Интересна си. Затова отново се връщах при теб, дори когато знаех, че не бива. По-възрастните жени са ми интересни. — Той се чумери. — Извинявай, това обиди ли те?

Не мога да мръдна.

— Надявам се, че не. — Въздъхва. — Шефът на баща ми имаше жена, която ме интересуваше. Дженифър. Харесвах я. Тя ме харесваше като че ли. Само че… — Той премества длъгнестото си тяло, опира се под ъгъл на другата страна на рамката. — Стана… недоразумение. Това не й хареса. Или каза, че не й харесва. — Сега очите му блясват. — Много добре знаеше какво прави.

Тогава го виждам в ръката му, сребристо острие, проблясва.

Това е нож. Нож за отваряне на писма.

Очите му проследяват моя поглед от лицето ми до ръката му и обратно. Гърлото ми се затваря.

— Това го използвах за Кати — обяснява той ведро. — Защото не искаше да ме остави на мира. Казах й, казах й толкова много пъти, но тя просто… — върти глава — не искаше да спре. — Подсмърча. — Малко като тебе.

— Но… — изхриптявам аз — тази вечер ти… — гласът ми заглъхва, умира.

— Какво?

Облизвам си устните.

— Ти ми каза…

— Казах ти достатъчно, за да ти запуша устата. Съжалявам, че го казвам толкова грубо, защото ти си много готина. Но трябваше да те накарам да млъкнеш. Докато успея да се погрижа за всичко. — Той се повърта. — Искаше да викаш полицията. Имах нужда от малко време, нали разбираш. Да си подготвя нещата.

Движение в крайчеца на окото ми: котката е, изтяга се по дължината на леглото. Поглежда към Итън, изплаква.

— Тази проклета котка — казва той. — Обичах този филм като дете. Проклетата котка! — той се усмихва на Пънч. — Между другото мисля, че му счупих крака. Съжалявам. — Ножът проблясва, като го размахва към леглото. — Следваше ме през нощта из цялата къща и малко си изпуснах нервите. Освен това съм алергичен, както ти казах. Не исках да кихна и да те събудя. Съжалявам, че сега си будна.

— Идвал си тук нощем?

Той прави крачка към мен, острието се очертава смътно в сивата светлина.

— Аз идвам тук почти всяка нощ.

Чувам се как поемам въздух.

— Как?

Той пак се усмихва:

— Взех ти, ключа. Докато ми записваше номера си онзи ден. Видях го на куката първия път като дойдох и се сетих, че дори няма да забележиш, че го няма. Без това не го ползваш. Направих дубликат и го върнах обратно. — Отново усмивка. — Проста работа.

Той се засмива, слагайки свободната си ръка на устата.

— Извинявай. Просто бях… бях толкова сигурен, че си разбрала всичко, когато ми се обади снощи. Бях направо… не знаех какво да правя. Всъщност дори бях скрил това нещо в джоба си. — Отново размахва ножа. — За всеки случай. И започнах да го извъртам като луд. Но ти взе че повярва на всичко. „Баща ми има гневни пристъпи. О, толкова ме е страх. О, те не ми разрешават да имам телефон.“ Така се беше захласнала, буквално ти течаха лигите. Както казах, не си най-добрият психолог на света. Хей! — възкликва той. — Имам идея, защо не ме анализираш. Искаш да знаеш за детството ми, нали? Те всичките искат да знаят за детството ми.

Кимам глупаво.

— Много ще ти хареса. Аз съм нещо като… мечтата на психотерапевта. Кати — той буквално изплюва думата с отвращение — беше дрогирана кучка. Друсаше се с кокаин. И с хероин. Никога не ми каза дори кой е баща ми. Трябвало е да й забранят да става майка.

Той поглежда към ножа за хартия.

— Започнала да се друса, когато съм бил на една. Поне това ми казаха родителите ми. Всъщност не си спомням почти нищо. Искам да кажа, бил съм на пет, когато са ме взели от нея. Но си спомням, че постоянно бях гладен. Помня кутии с игли. Помня, че гаджетата й ме спукваха от бой, когато им скимнеше.

Мълчание.

— Обзалагам се, че истинският ми баща нямаше да прави така.

Не казвам нищо.

— Помня, когато една от приятелките й предозира. Видях я как умира пред очите ми. Това е първият ми спомен. Бях на четири.

Още мълчание. Той тихо въздиша.

— Започнах да се държа лошо. Тя се опитваше да ми помогне или да ме спре, но беше твърде надрусана. След това влязох в системата за осиновяване и после мама и татко ме взеха. — Повдига рамене. — Те… Да. Дадоха ми много. — Отново въздишка. — Създавам им проблеми, знам. Затова ме спряха от училище. И татко си загуби работата, защото исках да се сближа с Дженифър. — Веждите му помръкват. — Жалко.

Стаята отново се озарява от светкавица. Изтрещява гръм.

— Така де, Кати. — Сега той поглежда през прозореца, през градината. — Както ти казах, тя ни откри в Бостън, но мама не й даде да говори с мен. И после ни намери в Ню Йорк, просто се появи един ден, когато бях сам. Показа ми онзи медальон, вътре с моята снимка. Разговарях с нея, защото ми беше интересно. И най-вече защото исках да разбера кой е баща ми.

Сега завърта очи към мен.

— Знаеш ли какво е да се чудиш дали баща ти е толкова прецакан, колкото майка ти? Да се надяваш, че не е. Но тя само каза, че не е важно. Нямаше го в нейните снимки. Тя имаше снимки. Всичко беше истина, да знаеш. Е… — той казва глуповато — не всичко. Оня ден, когато я чу да крещи? Бях я стиснал за гушата. Даже не беше много силно, но вече ми беше писнало от нея. Исках просто да се разкара. Тя превъртя. Не искаше да млъкне. Татко даже не знаеше, че е в къщата в този момент. Той й каза: „Махай се оттук, преди да е направил нещо лошо“. И ти се обади, и трябваше да се правя на много уплашен, и после ти пак се обади, и татко трябваше да се прави, че всичко е наред… — той поклаща глава. — И въпреки това кучката се върна на следващия ден.

По това време вече ми беше омръзнала. Сериозно ми беше омръзнала. Не ми пукаше за снимките. Не ми пукаше, че се е научила да плава с платноход или че взима уроци по езика на глухонемите, или каквото и да било. И както казах, не искаше да ми каже нищо за баща ми. Сигурно не можеше. Сигурно дори не го е познавала. — Той изпръхтява.

— Така де, тя се върна. Бях си в стаята и я чух да се кара с баща ми. Не можех повече да го понасям. Исках да се махне, не ми дремеше за сълзливата й история, мразех я за това, което ми беше причинила, мразех я, задето не ми казваше за баща ми, исках да изчезне от живота ми. Така че грабнах това от бюрото — той размахва ножа за хартия — слязох долу и се втурнах в стаята, и просто… — той движи ножа надолу. — Стана много бързо. Тя дори не извика.

Мисля за това, което ми каза само преди няколко часа: как Джейн е наръгала Кати. Спомням си как очите му се отклониха наляво.

Сега очите му блестят.

— Беше някак си… въодушевяващо. Чист късмет, че не си видяла какво стана. Или поне не всичко. — Поглежда ме сурово. — Видяла си достатъчно все пак.

Той прави крачка към леглото, бавно. После още една.

— Мама няма никаква представа. За всичко това. Дори не беше там, тя се върна на другата сутрин. Татко ме накара да се закълна, че няма да й кажа. Малко ми е мъчно за него. Не е лесно да криеш толкова голяма тайна от някого, за когото си женен. — Той пристъпва трети път. — Тя просто мисли, че си луда.

Още една крачка и той стои до мен, острието е насочено към гърлото ми.

— Сега какво? — казва той.

Изскимтявам от ужас.

Тогава той сяда на ръба на матрака, долната част на гърба му докосва коляното ми.

— Анализирай ме. — Накланя глава. — Излекувай ме.

Отдръпвам се. Не. Не мога да го направя.

Но ти можеш, мамо.

Не. Не. Не мога.

Хайде, Анна.

Той държи нож.

Ти разполагаш с ума си.

Добре. Добре.

Едно, две, три, четири.

— Знам какво съм — казва Итън меко, почти успокоително, — това помага ли?

Психопат. Повърхностният чар, лабилният характер, плоските емоции. Ножът за хартия в ръката му.

— Ти… си измъчвал животни като малък — казвам, опитвайки се да успокоя гласа си.

— Да, но това е лесно. Дадох на котката ти един плъх, който бях заклал. Намерих го в нашето мазе. Градът е отвратително място. — Той поглежда към острието. Поглежда към мен. — Имаш ли нещо друго? Давай. Можеш и по-добре да се справиш.

Поемам дъх и се мъча да отгатна.

— Доставя ти удоволствие да манипулираш околните.

— Е, добре. Искам да кажа… добре. — Той се почесва по врата. — Гот ми е. И е лесно. Ти наистина си лесна. — Той ми намига.

Нещо ме бутва по ръката. Хвърлям поглед встрани. Телефонът ми се е плъзнал от възглавницата, затиснал се е до лакътя ми.

— Бях твърде напорист с Дженифър — той изглежда умислен. — Тя се… дойде й много. Трябваше да действам по-кротко. — Той слага ножа на едното си бедро, движи го, все едно че го наточва. Острието съска върху джинсите. — Така че не исках да си помислиш, че съм някаква заплаха. Затова ти казах, че ми липсват приятелите. И се престорих, че може да съм гей. И ревах, колко шибани пъти. И всичко, за да ме съжалиш и да си помислиш, че съм… — Заглъхва. — И защото, както казах, някак си не мога да се отлепя от теб.

Затварям очи. Виждам телефона в главата си, сякаш излъчва сияние.

— Хей, видя ли, като се съблякох пред прозореца? Направих го няколко пъти. Знам, че веднъж ме видя.

Преглъщам. Бавно плъзгам лакътя си обратно към възглавницата, провлачвайки телефона с меката част на ръката.

— Още какво? Отсъстващ баща може би? — Той се подсмива отново. — Знам, че доста говоря за него. За истинския ми баща, не за Алистър. Алистър е просто един малък нещастен човечец.

Усещам екрана под китката си, прохладен и гладък.

— Ти не…

— Какво?

— Ти не уважаваш пространството на другите хора.

— Е, нали съм тук, не е ли така?

Кимам отново. Плъзгам показалеца си по екрана.

— Казах ти, ти си ми интересна. Оная стара кучка на края на улицата ми разказа за теб. Е, не всичко, разбира се. Научих много работи оттогава. И точно затова ти донесох онази свещ. Мама въобще не знае. Тя нямаше да ме пусне. — Той спира, разглежда ме. — Обзалагам се, че си била хубава.

Той приближава ножа към лицето ми. Пъха острието под един кичур на бузата ми и го отмята настрани. Трепвам, скимтя.

— Онази жена каза, че стоиш в къщата през цялото време. И това ми се стори интересно. Тази странна жена, която никога не излиза. Тази маниачка.

Ръката ми обхваща телефона. Ще го активирам и ще оставя пръстите ми да впишат четирите цифри. Правила съм го толкова пъти. Мога да го направя със затворени очи. Мога да го направя с Итън, седнал до мен.

— Знаех си, че трябва да те опозная.

Сега. Напипвам бутона на телефона, натискам го. Изкашлям се, за да маскирам кликването.

— Родителите ми… — започва той, завъртайки се към прозореца. Спира.

Завъртам глава заедно с него. И виждам това, което вижда той: светлината от телефона, отразена в прозореца.

Той ахва. Аз ахвам.

Впивам очи в него. Той се втренчва в мен.

После се захилва.

— Само се шегувам — сочи той към телефона с ножа за хартия, — вече смених ПИН кода. Точно преди да се събудиш. Не съм глупак. Няма да те оставя с работещ телефон в себе си.

Не мога да дишам.

— И извадих батериите от оня в библиотеката. В случай че се чудиш.

Сърцето ми спира.

Той посочва към вратата:

— Така де, аз идвам тук нощем от около две седмици, просто се разхождам наоколо, наблюдавам те. Харесва ми тук. Тихо е и е тъмно. — Звучи умислен. — И ми е някак интересно, начинът, по който живееш. Имам чувството, че те изследвам. Като документален филм. Аз дори… — той се усмихва — ти направих снимка с твоя телефон. — Прави гримаса. — Не прекалих ли малко? Мисля, че беше малко прекалено. О, защо не ме попиташ как разблокирах телефона ти?

Не казвам нищо.

— Питай ме — заплашително.

— Как разблокира телефона? — прошепвам.

Той се усмихва широко, като дете, което знае, че ще каже нещо умно:

— Ти ми каза как.

Въртя глава.

— Не.

Той обръща очи.

— Окей, не го каза на мен — навежда се към мен — каза го на онази кучка от Монтана.

— Лизи?

Той кима.

— Ти… си ме шпионирал?

Той изпуска дълбока въздишка:

— Боже мой, ти наистина си глупава. Между другото не уча проблемни деца да плуват. По-скоро бих се гръмнал. Не, Анна: Аз съм Лизи.

Зяпвам с уста.

— Или бях — казва той. — Напоследък излиза по малко от вкъщи. Мисля, че е по-добре. Благодарение на синовете й — как се казваха?

— Бо и Уилям — отговарям, преди да успея да се спра.

Той отново се хили.

— Мамка му. Не мога да повярвам, че си запомнила и това. — Смее се още повече. — Бо. Кълна се, това го измислих на момента.

Гледам го втренчено.

— Първия път като дойдох. Този идиотски сайт ти беше на лаптопа. Направих си профил, щом се прибрах вкъщи. Запознах се с всякакви самотни загубеняци. ДискоМики и други подобни. — Той клати глава. — Направо са жалки. Но той ме свърза с теб. Не исках да ти се появя отникъде. Не исках, нали разбираш… да задаваш въпроси.

— Няма значение. Ти каза на Лизи как да си кодира паролите. Сменяй буквите с числа. Това си е направо за НАСА.

Мъча се да преглътна, но не мога.

— Или използвай рожден ден, нали така й каза. А на мен ми каза, че дъщеря ти е родена на Св. Валентин. Нула-две-едно-четири. Ето как ти влязох в телефона и те снимах как хъркаш. После смених паролата само за да си направя майтап с теб. — Той ми маха с пръст.

— Слязох долу и ти влязох в компютъра. — Той се навежда към мен, говори бавно. — Разбира се, паролата ти беше името на Оливия. И за компютъра, и за имейла. И, разбира се, просто беше заместила буквите с цифри. Точно както каза на Лизи. — Той върти глава. — Може ли да си толкова тъпа?

Нищо не казвам.

Той ме гледа заплашително:

— Зададох ти въпрос — каза той. — Колко шибано тъпа…

— Много — казвам аз.

— Много какво?

— Много тъпа.

— Кой е тъп?

— Аз.

— Много шибано тъпа.

— Да.

Той кима. Дъждът бие по стъклата.

— Така направих профила в Gmail. На твоя собствен компютър. Ти каза на Лизи, че винаги казваш на семейството си „Познай кой е?“, когато си говорите, и беше просто твърде добро, за да го подмина. Познай кой, Анна? — Той се засмива. — После изпратих снимката на твоя имейл. Щеше ми се да ти видя физиономията — пак се засмива.

В стаята не достига въздух. Едвам дишам.

— И просто трябваше да сложа името на мама на акаунта. Обзалагам се, че това те е възбудило — подхилва се. — Но ти разказа на Лизи и други неща. — Той се навежда към мен с ножа, насочен към гърдите ми. — Ти си имала афера, мръсница такава. И си убила семейството си.

Не мога да говоря. Нищо не ми остана.

— И после така се побърка за Кати. Беше безумно. Беше полудяла. Искам да кажа, аз някак си те разбирам. Аз го направих точно пред баща ми и той също се побърка. Макар че, честно казано, мисля, че му олекна, че тя се махна. На мен ми олекна. Както казах, тя ме дразнеше.

Той се намества на леглото по-близо до мен.

— Подмести се — свивам крака, притискам ги до бедрата. — Трябваше да дръпна пердетата, но всичко стана толкова бързо. И така или иначе беше абсолютно лесно да се отрича. По-лесно, отколкото да се лъже. По-лесно от истината. — Той клати глава. — Някак си ми е мъчно за него. Той просто искаше да ме предпази.

— Той се опита да те предпази от мен — казвам аз — макар да е знаел…

— Не — казва ми той с равен глас, — той се опита да те да предпази от мен.

Не бих искал да прекарва времето си със зряла жена, каза Алистър. Не заради Итън, а заради мен.

— Но, нали разбираш, нищо не може да се направи, нали така? Един от психиатрите каза на родителите ми, че просто съм лош. — Той пак свива рамене. — Чудесно. Няма що. Шибана работа.

Гневът, псувните — той ескалира. Кръв нахлува в слепоочията ми. Фокусирай се. Сети се. Мисли.

— Да ти кажа, някак си ми е мъчно и за полицаите. Оня, големият, правеше такова огромно усилие да те изтърпи. Направо светец. — Пак подсмърча. — Жената ми приличаше на кучка.

Едва го слушам.

— Разкажи ми за майка си — измърморвам.

Той ме поглежда.

— Какво?

— Майка ти — казвам аз, кимайки. — Разкажи ми за майка ти.

Пауза. Тътен от гръмотевица навън.

— Като… какво например? — пита той обезпокоен.

Прочиствам гърлото си.

— Каза, че гаджетата й са се държали лошо с теб.

Той ме поглежда свирепо:

— Казах, че ме скапваха от бой.

— Така е. Обзалагам се, че се е случвало често.

— Да — продължава да ме гледа лошо — защо?

— Каза, че мислиш, че „просто си лош“.

— Казах, че това го каза един психиатър.

— Не вярвам в това. Не вярвам, че просто си лош.

Той накланя глава.

— Не вярваш ли?

— Не — опитвам се са успокоя дишането си. — Не вярвам, че хората са устроени по този начин. — Поизправям се и се опирам на възглавниците, заглаждам чаршафите върху бедрата си. — Ти не си създаден такъв.

— Не съм ли? — Ръката му държи хлабаво ножа.

— Преживял си много неща като дете. Видял си… неща. Неща извън твоя контрол. — Гласът ми укрепва. — Неща, които си надживял.

Той трепва.

— Майка ти не е била добра майка. Прав си. — Той преглъща. Аз преглъщам. — И мисля, че по времето, когато родителите ти са те осиновили, ти си бил много лошо наранен. Мисля… — дали да рискувам — мисля, че те много държат на теб. Дори и да не са били съвършени — добавям аз.

Той ме поглежда в очите. Лека тръпка преминава през лицето му.

— Те се страхуват от мен — казва той.

Кимам.

— Ти сам го каза — припомням му — каза, че Алистър се е опитвал да ме предпази, като ти пречи… като ни пречи да се виждаме.

Той не помръдва.

— Но аз мисля, че той също така се боеше за теб. Мисля, че искаше да предпази и теб. — Протягам ръка. — Мисля, че като са те прибрали у дома, те са те спасили.

Той ме гледа.

— Те те обичат — казвам аз. — Ти заслужаваш любов. И ако поговорим с тях, знам… сигурна съм, че ще направят всичко възможно да продължат да те закрилят. Знам, че искат… да имат връзка с теб.

Ръката ми се насочва към рамото му, колебливо.

— Това, което ти се е случило като малък, не е твоя вина — прошепвам — и…

— Стига с тия тъпотии. — Той подскача, преди да съм го докоснала. Прибирам ръката си обратно.

Изгубих го. Усещам как кръвта ми се изцежда от мозъка. Устата ми пресъхва.

Той се навежда към мен, поглежда ме в очите. Неговите са ясни и сериозни.

— На какво ти мириша?

Въртя глава.

— Хайде. Помириши. На какво ти мириша?

Вдишвам. Сещам се за първия път, когато вдъхнах аромата на онази свещ. Лавандула.

— Дъжд — отговарям.

— И още на какво?

Трудно ми е да го изрека:

— Одеколон.

— „Романс”. На Ралф Лорън — добавя той. — Исках да ти бъде приятно.

Въртя отново глава.

— О, да. Само не мога да реша — продължава той, умислен — дали ще е падане по стълбите, или свръхдоза. Толкова тъжна беше напоследък и всичко останало. И толкова много таблетки на масата. Но също така си шибана алкохоличка, така че може, нали разбираш, да пропуснеш някое стъпало.

Не мога да повярвам, че това се случва. Поглеждам към котката. Тя е в нейната част на леглото. Спи.

— Ще ми липсваш. Никой друг няма да ми липсва. Никой няма да разбере дни наред, а след това на никой няма да му пука.

Стягам крака под чаршафите.

— Може би психиатърът ти, но се обзалагам, че и на него му е писнало от теб. Каза на Лизи, че проявява търпение към агорафобията ти и към чувството ти за вина. Боже мили. Още един шибан светец.

Стискам силно очи.

— Гледай ме, когато ти говоря, кучко.

Ритам с всичка сила.

Деветдесет и шест

Уцелвам го в корема. Той се превива на две, а аз се сгъвам и го ритам отново, този път в лицето. Носът му изпуква под петите ми. Той се свлича на пода.

Дърпам чаршафите, изскачам от леглото, изтичвам през вратата към тъмното стълбище.

Над мен дъждът блъска по капандурата. Спъвам се в рогозката, падам на колене. Грабвам перилото с ръка.

Изведнъж стълбището засиява в бяло от светкавица, проблясваща отгоре. В този миг през перилата виждам всички стъпала, осветени, извиващи се надолу, надолу, надолу, до самото дъно.

Надолу, надолу, надолу.

Примигвам. Стълбището потъва отново в мрак. Нищо не виждам, нищо не усещам, с изключение на тропането на дъжда.

Изправям се на крака, политам надолу по стъпалата. Гръмотевица се разбива навън. И после: Кучка мръсна. Чувам го как изтрополява на площадката, гласът му е стреснат. Кучка мръсна. Перилото изскърцва, когато се удря в него.

Трябва да стигна до кухнята. До ножа, който още стои неприбран на кухненската маса. До стъклените отломки в кофата за боклук. До домофона.

До вратата.

Можеш ли да излезеш навън? — пита ме Ед шепнешком.

Трябва. Остави ме на мира.

Той ще те настигне в кухнята. Няма да успееш да излезеш навън. И дори да успееш…

Стигам по-долния етаж и се завъртам като компас, за да се ориентирам. Кабинетът. Килерът. Малката баня.

Избери накъде.

Чакай…

Избери накъде.

Банята. Божие просветление; Сграбчвам дръжката, отварям вратата, влизам вътре. Спотайвам се зад вратата, поемам си дъх бързо, на пресекулки…

…той се приближава, забързан по стълбите. Не дишам.

Стига до площадката. Спира на два метра от мен. Чувствам как въздухът се раздвижва. За миг не чувам нищо освен барабаненето на дъжда. Пот се стича по гърба ми.

„Анна“ — гласът е плътен, студен. Настръхвам.

Стискайки рамката с една ръка, достатъчно силно, за да я изкъртя, надничам в тъмнината на площадката.

Виждам го смътно, само сянка между сенките, но мога да различа очертанията на раменете му, бялото острие, плуващо във въздуха. С гръб е към мен. Не мога да кажа в коя ръка държи ножа.

Бавно се завърта; виждам профила му, обърнат към вратата на библиотеката. Взира се право напред, неподвижен.

После пак се завърта, този път по-бързо, и преди да успея да се дръпна обратно в банята, той ме гледа.

Не мърдам, не мога.

„Анна“ — казва той тихо.

Устните ми се разделят. Сърцето ми блъска като чук.

Зяпаме се един друг. Готова съм да изкрещя.

Той се врътва обратно.

Не ме е видял. Не може да вижда в дълбокия мрак. Но аз съм свикнала, на слаба светлина, без светлина. Мога да виждам какво…

Сега се качва нагоре по стълбите. Острието бляска в ръката му; другата е дълбоко в джоба.

„Анна“ — вика той. Вади ръката от джоба, вдига я пред себе си.

Светлина избухва от дланта му. Това е телефонът. Фенерчето на телефона.

От процепа на вратата изведнъж виждам цялото стълбище, стените са побелели. Наблизо изтрещява гръм.

Той се обръща още веднъж, светлинен лъч обхожда площадката като фар. Първо вратата на килера. Отива до нея, бута я. Насочва телефона навътре.

След това кабинетът. Влиза, осветява стаята с телефона. Наблюдавам гърба му, готвя се да хукна надолу по стълбите. Надолу, надолу, надолу.

Той ще те хване.

Нямам друг изход.

Имаш.

Накъде?

Нагоре, нагоре, нагоре.

Въртя глава, докато отстъпва от кабинета. Следва библиотеката и след това е банята. Трябва да тръгна преди…

Бедрото ми се опира в дръжката. Тя издава тъничък звук.

Той се обръща рязко кръгом, светлината се плъзга покрай вратата на библиотеката и се прицелва директно в очите ми.

Ослепявам. Времето спира.

„Ето те къде си“ — въздъхва той.

Тогава се хвърлям.

През вратата, блъскам го, забивайки рамо в корема му. Той изхриптява от удара. Не виждам нищо, но го отмествам настрани, към стълбите…

…и изведнъж изчезва. Чувам го как се въргаля надолу по стъпалата, като лавина, светлината подскача като луда по тавана.

Нагоре, нагоре, нагоре, шепне ми Оливия.

Обръщам се, още имам звезди пред очите. Единият ми крак се удря в първото стъпало, спъвам се, почти излазвам до следващото. Издърпвам се нагоре. Хуквам.

На площадката се завъртам, очите ми се нагласяват към тъмнината. Спалнята се изправя пред мен; срещу нея е стаята за гости.

Нагоре, нагоре, нагоре.

Но горе е само празната стая. И твоята стая.

Нагоре.

На покрива?

Нагоре.

Но как? Как бих могла?

Ленивке — казва ми Ед — нямаш избор.

От два етажа по-надолу Итън се втурва обратно по стълбите. Обръщам се и започвам да се катеря нагоре, рогозката прежуря стъпалата ми, перилото скърца под дланта ми.

Изскачам на следващата площадка, хвърлям се към ъгъла под капака за покрива. Размахвам ръка над главата си, намирам веригата. Сграбчвам я с пръсти и дърпам.

Деветдесет и седем

Вода се излива върху лицето ми, щом капакът се отваря. Стълбата пада към мен с метален трясък. Итън вика от дъното на стълбите, но вятърът отвява думите му.

Стискам очи, за да се предпазя от дъжда, и се катеря. Едно, две, три, четири, стъпалата са студени и плъзгави, стълбата скърца под тежестта ми. На седмото стъпало главата ми се подава отгоре на покрива и звукът…

Звукът почти ме събаря обратно. Бурята реве като животно. Вятърът сграбчва въздуха и го разкъсва. Дъждът, остър като зъби, се забива в кожата ми. Водата блъска лицето ми, изплисква косата ми назад…

Ръката му се вкопчва в глезена ми.

Раздрусвам го, за да се освободя, обезумяла, и се изхвръквам нагоре и навън, изтъркулвам се настрани, между капака и капандурата. Подпирам се с ръка на стъкления купол на капандурата и успявам да се изправя, отварям очи.

Светът около мен се олюлява. В средата на бурята се чувам как стена.

Дори в тъмното мога да видя, че покривът е избуял като джунгла. Растителност прелива от саксиите и сандъците; пълзящи храсти покриват стените като вени. Бръшлянът е задушил вентилационната шахта. Пред мен са останките от дървените дъги на перголата, дълга цели четири метра, килната на една страна под тежестта на листата.

И върху всичко това дъждът не вали, а се изсипва на талази, на вълни, морета от вода. Пада като товар върху покрива, разбива се с пяна по зидарията. Халатът ми вече се е залепил за тялото.

Бавно се завъртам с омекнали колена. От трите страни — четириетажна пропаст; на изток стената на „Св. Димфна“ се издига като планина.

Над мен — небе. Около мен — пространство. Пръстите ми се сгърчват. Краката ми се подкосяват. Дишането ми е накъсано. Бурята вилнее.

Виждам черната дупка отвъд — отворения капак. И от него се появява, вдигнал ръка срещу дъжда, Итън.

Сега стъпва на покрива, черен като сянка, ножът проблясва като сребърна стрела в ръката му.

Залитам, препъвам се назад. Кракът ми се опира в купола на капандурата; усещам, че леко поддава — хлабав е, предупреди ме Дейвид. Ако падне някой клон, ще отнесе цялата капандура.

Сянката се приближава към мен. Надавам вик, но вятърът го изтръгва от гърлото ми, отнася го надалеч като мъртъв лист.

За секунда Итън се олюлява назад от изненада. После се смее.

— Никой не може да те чуе — надвиква той воя на бурята, — ние сме в… — и докато го казва, дъждът заплющява още по-силно.

Зад мен е стъклото. Стъпвам настрани и кракът ми докосва нещо мокро, метално. Поглеждам надолу. Лейката, която ядоса Дейвид онзи ден на покрива.

Итън се приближава, подгизнал от дъжда, със светнали очи на тъмното лице, запъхтян.

Спирам, грабвам лейката и замахвам срещу него, но съм замаяна, неустойчива и лейката се изплъзва от ръката ми, изхвърча надалече.

Той прикляка.

Аз хуквам.

В тъмното, срещу вятъра, ужасена от небето над мен, но по-ужасена от момчето зад мен. Мозъкът ми чертае план на покрива: редовете с дървени сандъци отляво; след тях цветните тумби. Празните каси с разсад отдясно; между тях торбите с пръст, полегнали като пияници. Тунелът на перголата право напред.

Бурята беснее. Светкавица избелва облаците, окъпва покривите с бяла светлина. Дъждовните вълни прииждат и треперят. Втурвам се през тях.

Всеки миг небето може да хлътне и да ме размаже, но сърцето ми изтласква кръвта, стопля вените ми, докато тичам към перголата.

Водна завеса закрива входа. Втурвам се през нея в тунела, където се надявам, че са. Бутам се в тях. Грабвам ги с две ръце. И се обръщам.

Силует изниква зад водната завеса. Така го видях за първи път, спомням си, сянката му се уголеми зад матовото стъкло на вратата.

И тогава той прекрачва през нея.

— Това е перфектно. — Избърсва водата от лицето си, прекрачва към мен. Палтото му е прогизнало; шалът виси на врата му. Ножът стърчи от ръката му. — Щях да ти строша врата, но това е по-добро. — Повдига едната си вежда. — Била си толкова прецакана, че си скочила от покрива.

Въртя глава.

Сега се усмихва.

— Не си съгласна? Какво имаш там?

И тогава вижда какво държа. Градинските ножици треперят в ръцете ми — тежки са и аз се треса — но ги вдигам към гърдите му и настъпвам.

Вече не се усмихва.

— Махни това нещо — казва той.

Отново въртя глава, правя крачка напред. Той се колебае.

— Махни това нещо — повтаря той.

Правя още една крачка и затварям остриетата на ножиците с трясък.

Очите му се стрелват към ножа в ръката му.

И той отстъпва назад в дъждовната стена.

Изчаквам един миг, дишам учестено. Той се разтопява в тъмната.

Бавно, бавно пристъпвам към арката на входа. Там спирам, пръските замъгляват очите ми и мушкам с ножиците през водната завеса като с лескова вилка.

Сега.

Тикам ножиците пред себе си и прескачам през водата. Ако ме причаква, ще е…

Замръзвам, от косата ми тече вода, дрехите ми са прогизнали. Него го няма.

Оглеждам покрива.

Няма го при сандъците.

При вентилационната шахта.

В цветните тумби.

Светкавица разсича небето и покривът блясва в бяло. Виждам, че е пусто — пълен пущинак, избуяла растителност и леден дъжд.

Но ако не е тук, тогава…

Той се хвърля върху мен изотзад, толкова бързо и толкова силно, че не успявам да извикам. Изпускам ножиците и падам заедно с него, колената ми се прегъват, слепоочието ми се джасва в мокрия покрив; чувам пукане. Кръв пълни устата ми.

Въргаляме се по мокрия асфалт, един път, два пъти, докато телата ни се блъскат в ръба на капандурата. Усещам как се разклаща.

— Кучка — изсъсква той, горещият му дъх е в ухото ми. Надига се, кракът му вече натиска врата ми. Изхърквам. — Не се ебавай с мене — хрипти той. — Ще скочиш от тоя покрив. А ако не щеш, аз ще те метна. Това е.

Гледам как дъждовните капки кипват по асфалта до мен.

— Коя страна избираш? Градината или улицата?

Затварям очи.

— Майка ти… — шепна аз.

— Какво?

— Твойта майка…

Натискът върху врата ми отслабва съвсем леко.

— Майка ми?

Кимам.

— Какво за майка ми?

— Тя ми каза…

Сега вече натиска по-силно, почти ме задушава.

— Каза ти какво?

Очите ми изскачат. Устата ми зейва. Задавям се.

Той пак отпуска врата ми.

— Каза ти какво?

Вдишвам дълбоко.

— Тя ми каза — казвам аз — кой е баща ти.

Той не помръдва. Дъждът къпе лицето му. Вкусът на кръв се засилва в устата ми.

— Лъжеш.

Кашлям, чукам си главата в асфалта.

— Не.

— Ти не знаеше дори коя е — казва той — ти я мислеше за някой друг. Не знаеше, че съм осиновен. — Той натиска с крак врата ми. — Така че как ще…

— Тя ми каза. Аз не разбрах… — преглъщам, вратът ми се подува. — Тогава не го разбрах, но тя ми каза…

Той пак млъква. Въздухът съска в гърлото ми, дъждът съска по асфалта.

— Кой е?

Мълча.

— Кой е? — той ме ритва в корема. Поемам въздух и се свивам, но той вече ме е грабнал за пеша, издърпва ме на колене. Отпускам се напред. Той изстрелва ръката си към гърлото ми, стиска.

— Какво ти каза? — изкрещява той.

Дращя с пръсти по ръката му. Той започва да ме вдига и аз се изправям с него, колената ми пукат, заставаме очи в очи.

Изглежда толкова млад, меката му кожа, окъпана от дъжда, пълните устни, косата, прилепнала на челото. Много мило момче. Зад него виждам градината, огромната сянка на тяхната къща. И под краката си усещам издатината на капандурата.

— Кажи ми!

Опитвам се да говоря. Не успявам.

— Кажи ми!

Задавям се.

Той отпуска хватката около гърлото ми. Хвърлям поглед надолу; все още стиска ножа в юмрук.

— Бил е архитект — изпъшквам.

Той ме гледа. Дъждът се лее около нас, между нас.

— Обичал е черен шоколад — казвам аз — наричал я е „ленивке“. — Ръката му е пуснала шията ми.

— Обичали са да гледат филми. И двамата. Обичали са…

Той се чумери.

— Кога ти каза това?

— Вечерта, когато ми дойде на гости. Каза, че го е обичала.

— Каква е станало с него. Къде е той?

Затварям очи.

— Той е умрял.

— Кога?

Въртя глава.

— Преди време, не е важно. Той е починал и тя се е сринала.

Ръката му отново ме стяга за гушата и очите му се ококорват.

— Да, важно е. Кога…

— Важно е, че те е обичал — изхриптявам.

Той замръзва. Отпуска ръка от шията ми.

— Обичал те е — повтарям аз — и двамата са те обичали.

И както се е втренчил в мен, стиснал ножа в ръка, поемам дълбоко дъх.

И го прегръщам.

Той се втвърдява, но после тялото му се отпуска. Стоим там, в дъжда, моите ръце са го обгърнали, неговите са отпуснати покрай тялото му. Аз се олюлявам.

Олюлявам се и той ме задържа, докато се завъртам около него. Когато отново съм на крака, сме разменили позициите си, ръцете ми са на гърдите му, усещам ударите на сърцето му.

— И двамата са те обичали — прошепвам.

И тогава с цялата си тежест се облягам на него и го блъскам към капандурата.

Деветдесет и осем

Той пада по гръб. Капандурата потреперва.

Не казва нищо, само ме гледа, объркан, като че ли съм му задала труден въпрос.

Ножът се е плъзнал на една страна. Той се подпира с ръка върху стъклото, започва да се избутва, за да се изправи. Пулсът ми се забавя. Времето се забавя.

И тогава капандурата под него се продънва, беззвучно, сред грохота на бурята.

Той изчезва от погледа ми мигновено. Ако крещи, не мога да го чуя.

Залитам към ръба на отвора, където беше капандурата, надничам надолу, в кладенеца на моята къща. Дъждовните пръски политат в празното като искри; на площадката под мен просветва галактика от натрошени стъкла. Не виждам по надълбоко, твърде тъмно е.

Стоя сред бурята. Като зашеметена. Водата се плиска в краката ми.

След това отстъпвам встрани. Обикалям внимателно дупката. Отивам до капака, още е широко отворен.

Тръгвам надолу по стълбата. Надолу, надолу, надолу. Пръстите ми се пързалят по стъпалата.

Стигам до етажа, рогозката е подгизнала от водата. Изкачвам се до края на, стълбището, минавайки под зейналия отвор на покрива; дъждът се сипе върху мен.

Стигам до стаята на Оливия. Спирам. Поглеждам вътре.

Детето ми. Ангелчето ми. Толкова съжалявам.

После тръгвам надолу по стълбите; рогозката тук е суха и грапава. На площадката се спирам отново, минавам под дъждовния водопад и заставам, вир-вода, на вратата на спалнята ми. Оглеждам леглото, пердетата, черната картина на къщата на Ръселови от другата страна на градината.

Минавам обратно под дъждовния душ, отново надолу по стълбите, ето че съм в библиотеката — библиотеката на Ед; моята библиотека — и гледам как дъждът бие косо върху прозореца. Часовникът на камината започва да отброява. Два часът сутринта.

Отвръщам очи и излизам от стаята.

От площадката вече мога да видя разбитото му тяло, разкривено на пода, един паднал ангел. Слизам по стълбите.

Тъмна корона от кръв огражда главата му. Едната му ръка е сгъната на сърцето. Очите му гледат към мен.

Поглеждам го.

И минавам покрай него.

И влизам в кухнята.

И включвам стационарния, за да се обадя на следователя Литъл.

Шест седмици по-късно

Деветдесет и девет

Последните снежинки прелетяха надолу преди час и сега обедното слънце плува по ослепително синьото небе — небе „което не топли плътта, а единствено радва окото“. Набоков, „Истинският живот на Себастиан Найт“. Съставила съм си мой собствен читателски конспект. Свърши се с читателските клубове от далечно разстояние.

Наистина радва окото. И улицата също, павирана в бяло под високочестотните лъчи на слънцето. Трийсет и пет сантиметра се изсипаха върху града тази сутрин. Гледах в продължение на четири часа от прозореца на спалнята, наблюдавах как снегът се сипе на парцали, глазира тротоарите, покрива с килим входните стъпала, натрупва се в цветните тумби. Някъде след десет четиримата Грей се изнесоха от тяхната къща като щастлив табун; пищяха сред завихрящия се сняг, залитаха от поривите на вятъра, отдалечиха се по улицата и изчезнаха от погледа ми. През улицата Рита Милър излезе на първото стъпало, за да се възхити на времето, завита в халат, с чаша чай в ръка. Мъжът й се появи зад нея, обгърна я с ръце, подпря брада на рамото й. Тя го целуна по бузата.

Разбрах истинското й име между другото — Литъл ми го каза, след като беше разпитвал съседите. Казва се Сю. Разочароващо.

Градината е снежно поле, толкова чисто, че блести. От другата страна, със затворени капаци, свита под ослепителното небе, е къщата, която по-истеричните вестници нарекоха 4-милионният дом на тийнейджъра убиец! Струва по-малко, разбира се, но предполагам, че 3,45 милиона не звучи толкова секси.

Къщата сега е пуста. Вече от няколко седмици. Онази сутрин Литъл дойде вкъщи за втори път, след като полицията пристигна, след като от Бърза помощ прибраха тялото. Неговото тяло. Алистър Ръсел е бил арестуван, каза ми следователят, и обвинен за съучастие в убийство. Алистър веднага си е признал още щом е научил за сина си. Станало е точно така, както Итън го беше описал, потвърдил той. Както изглежда, Алистър е рухнал; Джейн се е държала по-твърдо. Чудя се какво е знаела. Чудя се дали е знаела.

— Дължа ви извинение — промърмори Литъл, клатейки глава. — А Вал… какво да кажа, тя наистина ви го дължи.

Не възразих.

Той се отби и на следващия ден. Към този момент репортерите вече чукаха на вратата ми, подпирайки се на звънеца. Не им обръщах внимание. Ако не друго, през последната година се бях научила да не обръщам внимание на външния свят.

— Как се справяте, Анна Фокс? — попита ме Литъл. — А това сигурно е прочутият психиатър?

Д-р Филдинг ме беше последвал от библиотеката. Сега стоеше до мен и зяпаше следователя, смаян от гигантската му фигура.

— Радвам се, че сте до нея, сър — каза Литъл, стискайки здраво ръката му.

— И аз се радвам — отвърна д-р Филдинг.

Аз също. Изминалите шест седмици ме стабилизираха, избистриха нещата. Най-малкото — ремонтираха капандурата. Дойде професионална чистачка и излъска къщата до блясък. И аз спя добре, пия по-малко. Даже въобще не пия, донякъде благодарение на една татуирана дама, способна да прави чудеса, на име Пам. „Оправяла съм всякакви хора, в най-различни ситуации“ — каза ми тя при първото си посещение.

„С такава може и да не си се сблъсквала“ — казах аз.

Опитах се да се извиня на Дейвид — звънях му поне десет пъти, но той никога не вдигна. Чудя се къде ли е сега. Чудя се дали е добре. Намерих долу слушалките му, паднали под леглото. Прибрах ги горе, скътах ги в едно чекмедже. В случай че се обади.

И преди няколко седмици отново се присъединих към Агората. Те са моето племе; нещо като семейство. Ще допринасям за възстановяването и благосъстоянието.

Опитвам се да устоявам на Ед и Ливи. Не през цялото време, не напълно; понякога нощем, когато ги чувам, им прошепвам нещо. Но с разговорите е свършено.

Сто

— Хайде, давай.

Ръката на Бина е суха. Моята не е.

— Давай, давай.

Тя отваря широко вратата към двора. Мразовит вятър духва отвън.

— Направила си го на покрива, под дъжда.

Да, но беше различно. Борех се за живота си.

— Това е твоят двор. Грее слънце.

Така е.

— И си си обула шушоните.

И това е така. Намерих ги в килера. Не бях ги обувала от онази нощ във Вермонт.

— Тогава какво чакаш?

Нищо — вече нищо не чакам. Чаках семейството ми да се върне; няма да се върнат. Чаках депресията да ме отпусне; няма да ме отпусне. Не и без моята помощ.

Чаках да се завърна в света. Сега е времето.

Сега, когато слънцето огрява къщата ми. Сега, когато съм с бистър ум и ясен поглед. Сега, когато Бина ме води до вратата, до първото стъпало.

Тя е права: направих го на покрива, в дъжда. Борех се за живата си. Значи не съм искала да умра.

И щом не искам да умра, трябва да започна да живея. Тогава какво чакаш?

Едно, две, три, четири.

Тя пуска ръката ми и излиза в градината, оставяйки следи по снега. Обръща се, вика ме:

— Хайде, давай.

Затварям си очите.

И ги отварям.

И прекрачвам в светлината.