Жената на прозореца

Седем

Буря. Ясенът се огъва, плочите блестят, тъмно и влажно. Спомням се как веднъж изпуснах чаша на плочника; пръсна се като мехур, мерлото се плисна върху земята и изпълни вените на зидарията, черно и кърваво, и запълзя към стъпалата ми.

Понякога, когато небето е схлупено, си представям, че съм високо, в самолет или на облак, и наблюдавам острова под мен: мостовете, изпънали се от източния му бряг; колите, засмукани от него, като мухи, привлечени от електрическа крушка.

Толкова много време мина, откакто не съм усещала дъжда. Или вятъра — ласките на вятъра, едва не казах, но щеше да прозвучи като нещо, прочетено в евтин роман.

Макар че е истина. И снега също така, но вече никога не искам да усетя снега.

Една праскова бе попаднала при зелените ябълки в сутрешната доставка от „Свежо и директно“. Чудя се как ли е станало.

В нощта, когато се срещнахме на прожекцията на „Тридесет и деветте стъпала“ в едно студийно кино, аз и Ед сравнявахме историите си. Майка ми, казах му аз, ме е закърмила със стари трилъри и класически ноар; като тийнейджърка предпочитах компанията на Джийн Тиерни и Джими Стюард пред моите съученици. „Не мога да реша дали това е трогателно, или тъжно“ — каза Ед, който до тази вечер не беше гледал черно-бял филм. След по-малко от два часа устните му бяха върху моите.

Искаш да кажеш, твоите устни бяха върху моите, чувам го да казва.

Преди да се роди Оливия, гледахме поне по един филм седмично — всичките съспенс ленти от моето детство: „Двойна застраховка“, „Светлина от газова лампа“, „Саботьор“, „Големия часовник“… Нощите ни бяха черно-бели. За мен беше шанс отново да посетя стари приятели; за Ед — възможност да създаде нови.

Правехме си класации. Филмите от поредицата „Кльощавия“ подреждахме от най-добър (оригинала) до най-лош („Песента на Кльощавия“); топ филми от 1944; най-доброто от Джоузеф Котън.

Мога и сама да си правя класации, разбира се. Например най-добрите филми на Хичкок, които са правени от Хичкок. Започвам:

„Месарят“, ранен филм на Клод Шаброл, според познавачите на Хич му се е искало да е негов, „Мрачен преход“ с Хъмфри Богарт и Лорен Бакол — любовна история в Сан Франциско, обвит в кадифена мъгла; предшественик на всички филми, в които героят ляга под ножа, за да промени идентичността си; „Ниагара“ с Мерилин Монро; „Шарада“ с Одри Хепбърн; „Внезапен страх“, в главната роля — веждите на Джоан Крауфорд; „Когато се стъмни“ — пак Хепбърн, сляпа жена, заседнала в своя апартамент В сутерена. Щях да полудея, ако живеех в сутерен.

Сега, филми след Хичкок: „Изчезването“ с неговия изненадващ финал; „Безумецът“, одата на Полански към маестрото; „Странични ефекти“, който започва като тирада срещу фармацевтичните компании, а после се плъзва като змиорка в напълно друг жанр.

Окей.

Популярни погрешни цитати. „Изсвири го отново, Сам“ — „Казабланка“, само че нито Боги, нито Бергман казват нещо подобно. „Той е жив“: Франкенщайн не говори за чудовището си в мъжки род, а казва просто „то е живо“. „Елементарно, драги ми Уотсън“, се промъква още в първите говорещи филми, но го няма никъде в канона на Конан Дойл.

Окей.

Сега какво?

Отварям лаптопа и влизам в Агората. Имам известие от Мици от Манчестър; отчет за напредъка на Трапчинки2016 от Аризона. Нищо, заслужаващо внимание.

В дневната на номер 210 момчето на Такеда изтегля лъка по струните на челото. От източната страна семейство Грей се опитват да избягат от дъжда, подскачат по входните стъпала, смеят се. Оттатък градината Алистър Ръсел пълни чаша с вода от чешмата в кухнята.

Осем

Късно следобед е и аз си наливам чаша калифорнийско пино грижо, когато отеква звукът от входния звънец. Изпускам чашата.

Пръсва се, дълъг винен език облизва дъските от бяла бреза на пода. „Мамка му“, извиквам. (Забелязала съм нещо: когато няма никой, псувам по-често и по-шумно. Ед би се ужасил. Аз съм ужасена.)

Тъкмо съм сграбчила няколко хартиени салфетки, когато звънецът задрънчава отново. Кой е, по дяволите? — мисля си, или може би го казах? Дейвид замина преди час за Източен Харлем по работа — от библиотеката на Ед го гледах как се отдалечава — и не очаквам никакви доставки. Навеждам се, попивам винената локва със салфетките и се отправям към вратата.

В екрана на домофона стои високо момче с тясно яке, стиска в ръце малка бяла кутия. Момчето на Ръселови.

Натискам копчето за микрофона. „Да“ — казвам: не е толкова възпитано като Моля, но е по-любезно от Кой, по дяволите.

„Аз живея от другата страна на градината — казва той, почти вика, гласът му е невероятно мил. — Мама ме прати да ви донеса това.“ Виждам как тика кутията към домофона; и после, защото не знае къде е камерата, бавно се завърта, вдигнал кутията над главата си.

„Може просто…“ — започвам аз. Да го накарам ли да остави кутията на входа? Не е много по съседски. Предполагам, но не съм се къпала от два дена, а и котката може да му скочи.

Той още е приведен, вдигнал кутията във въздуха.

„Влизай“ — казвам накрая и натискам бутона за входната врата.

Чувам как външната брава щраква и се приближавам до вратата, предпазливо, така както Пънч посреща непознати хора — или поне така правеше преди, когато непознати все още посещаваха къщата.

Сянката му бавно се уголемява зад матовото стъкло на вратата, бледа и тънка като фиданка. Натискам дръжката.

Той наистина е висок, детско лице, сини очи, пясъчножълт перчем, едва забележим белег пресича едната вежда и избледнява към челото. Може би е на петнайсет. Прилича ми на едно момче, което някога познавах, което някога целунах — на летен лагер в Мейн, преди четвърт век. Харесвам го.

— Аз съм Итън — казва той.

— Влизай — казвам аз отново.

Той влиза.

— Тук е доста тъмно.

Щраквам ключа на стената.

Докато го изучавам, той изучава стаята: картините, котката, която се е простряла на креслото, купчината накиснати салфетки на пода.

— Какво е станало тук?

— Малко произшествие с чашата — му казвам и добавям: — Аз съм Анна. Фокс — в случай че предпочита формалностите; достатъчно стара съм да му бъда (млада) майка.

Ръкуваме се, после той ми подава кутията, ярка и лъскава, вързана с панделка.

— За вас — казва той срамежливо.

— Остави я ей там. Да ти предложа ли нещо за пиене?

Той тръгва към дивана.

— Може ли чаша вода?

— Разбира се. — Връщам се в кухнята, почиствам. — Лед?

— Не, благодаря. — Пълня чаша, после втора, пренебрегвам бутилката пино ноар на плота.

Кутията е кацнала на кафената масичка до моя лаптоп. Още съм в Агората, тъй като преди малко се опитвах да преведа ДискоМики през началната фаза на паническа атака.

— Хубаво — казвам аз, настанявам се до Итън и поставям чашата пред него. Хлопвам капака на лаптопа и посягам към подаръка. — Я да видим какво има тук.

Дърпам панделката, повдигам капака на кутията и от хартиеното гнездо измъквам свещ — от тези, в които има уловени цветя и стръкове в тях, като насекоми в кехлибар. Поднасям я към лицето си, правя демонстрация.

— Лавандула — подсказва Итън.

— Така и предположих — Вдишвам. — Обичам лавандула. — Опитай пак. — Обичам лавандула.

Той леко се усмихва, ъгълчето на устата му се повдига нагоре като подръпнато от връвчица. Ще стане хубав мъж, осъзнавам, само след няколко години. Този белег — жените ще припадат по него. Момичетата може би вече припадат, или момчетата.

— Мама ме помоли да ви го донеса. Преди няколко дена.

— Много мило от нейна страна. Според обичая е редно ние да ви дадем подарък.

— Една възрастна дама вече намина — каза той. — И ни обясни, че нямаме нужда от толкова голяма къща, като сме толкова малко семейство.

— Обзалагам се, че е била мисис Васерман.

— Да.

— Не й обръщайте внимание.

— Така и направихме.

Пънч се свлича от фотьойла, приближава се предпазливо. Итън се навежда, поставя ръката си на килима; с отворена длан. Котаракът се спира, примъква се към нас, души пръстите на Итън, облизва ги. Итън се засмива.

— Обичам езика на котките — казва той, все едно прави признание.

— И аз също. — Отпивам от водата. — Покрити са с малки бодли, малки иглички — казвам аз. Осъзнавам, че не знам как да говоря с тийнейджър; най-големите ми пациенти бяха на дванайсет. — Да запаля ли свещта?

Итън свива рамене, усмихва се.

— Защо не.

Намирам кибрит в бюрото, вишневочервена кутия, отгоре й е изписано „Червена котка“. Спомням си, че вечеряхме там с Ед преди повече от две години. Или три. Пиле по китайски, струва ми се, и доколкото си спомням, той похвали виното. Аз тогава не пиех толкова.

Драсвам клечка, запалвам фитила.

— Гледай ти — казвам аз, когато малкото огънче близва въздуха; пламъкът разцъфтява, цветът пламти. — Колко е красиво.

За момент настъпва мека тишина. Пънч се завърта на осмица около краката на Итън, после скача в скута му. Итън се разсмива, широко и гръмко.

— Мисля, че те харесва.

— Май е така — казва той, свива пръста си на кука и нежно почесва котарака зад ухото.

— Той не харесва повечето хора. Има лош нрав.

Едва доловимо ръмжене, като на тих мотор. Пънч всъщност мърка.

Итън се ухилва.

— Домашен котарак ли е?

— Има си капак на кухненската врата — посочвам го с пръст — но повечето време стои вътре.

— Добро момче — промърморва Итън, докато Пънч се муши под мишницата му.

— Харесвате ли новата къща? — питам аз.

Той прави пауза, докато разтрива черепа на котарака с кокалчетата на пръстите си.

— Липсва ми старата — казва той след миг.

— Сигурно. Къде живеехте преди? — Вече знаех отговора, разбира се.

— В Бостън.

— Какво ви доведе в Ню Йорк? — И това също го знаех.

— Татко получи нова работа — По-скоро е трансфер, но нямам намерение да споря. — Тукашната ми стая е по-голяма — казва той, като че ли току-що се е сетил за това.

— Хората, които живееха преди вас, направиха голям ремонт.

— Мама каза, че напълно са я изтърбушили.

— Точно така. Изтърбушиха я. И свързаха някои от стаите на горния етаж.

— Вие идвали ли сте в нашата къща? — пита ме той.

— Няколко пъти. Не ги познавах много добре — семейство Лорд. Но правеха новогодишно парти всяка година и тогава съм идвала.

Всъщност беше почти преди година, когато за последно ходих там. Ед беше с мен. Тръгна си две седмици по-късно.

Започнах да се отпускам. За момент си помислих, че е заради компанията на Итън — гласът му беше мек и с него се говореше лесно; дори котаракът го одобри — но после осъзнах, че се е включил професионалният ми рефлекс, махалото на размяната на въпроси и отговори. Любопитство и съчувствие: инструментите на моя занаят.

И моментално за кратко отново съм там, в моя кабинет на „Източна“ 88, малката тиха стая, потънала в матова светлина, двата дълбоки стола един срещу друг, разделени от синия килим. Радиаторите съскат.

Вратата бавно се отваря, в чакалнята са диванът и дървената маса; купчината лъскави списания; кошът, препълнен до горе с парчета от „Лего“; уредът, който — произвежда успокояващи звуци, мърка тихо в ъгъла.

И вратата на Уесли. Уесли, моят бизнес партньор, моят научен ръководител, човекът, който ме привлече към частната практика. Уесли Брил — Уесли Брилянтния, така го наричахме, с разрошена коса и различни чорапи, със светкавичен ум и гръмовен глас. Виждам го в кабинета му, изтегнал се в шезлонга, дългите му крака стърчат до средата на стаята, с книга, подпряна в скута. Прозорецът е отворен, вдишва зимния въздух. Уесли е пушил. Вдига поглед към мен.

— Привет, Фокс — ми казва.

— Новата ми стая е по-голяма от старата — повтаря Итън.

Облягам се назад, прехвърлям единия крак върху другия.

Имам чувството, че позата ми е абсурдна. Чудя се кога за последен път съм си кръстосвала краката.

— Къде ходиш на училище?

— Вкъщи ме обучават — казва той, — мама ме учи. — Преди да успея да отговоря, той посочва с глава към снимката на страничната масичка. — Това семейството ви ли е?

— Да. Това са мъжът ми и дъщеря ми. Той е Ед, тя е Оливия.

— Те тук ли са?

— Не, те не живеят тук. Разделени сме.

— О. — Той гали Пънч по гърба. — На колко години е?

— На осем. Ти на колко си?

— На шестнайсет. През февруари ще стана на седемнайсет.

Оливия би казала нещо подобно. Той изглежда по-голям за годините си.

— И дъщеря ми е родена през февруари. На Св. Валентин.

— Аз съм на двайсет и осми.

— Съвсем близо до високосната година — казвам аз.

Той поклаща глава.

— Ти какво работиш?

— Психолог съм. Работя с деца.

Той мръщи нос.

— Децата имат ли нужда от психолог?

— Имат. Някои от тях имат проблеми в училище, други — вкъщи. На някои им е трудно да свикнат с ново място.

Той не казва нищо.

— Предполагам, че като те обучават у дома, ще трябва да си намериш приятели някъде другаде.

Той въздиша.

— Баща ми е намерил клуб по плуване, където да се запиша.

— Откога тренираш плуване?

— От петгодишен.

— Сигурно си много добър.

— Окей съм. Татко казва, че имам заложби.

Клатя глава.

— Доста съм добър — признава си той скромно — дори давам уроци.

— Даваш уроци по плуване?

— На хора с проблеми. Но не с физически недъзи — добавя той.

— С проблеми в развитието.

— Да. В Бостън отделях много време на това. Искам и тук да правя същото.

— Как започна да се занимаваш с тази работа?

— Сестра на мой приятел има синдром на Даун. Преди две години гледа олимпиадата и каза, че иска да се научи да плува. Аз я научих и после дойдоха и други деца от нейното училище. Така попаднах в цялата тая… — той търси думата — среда, един вид.

— Това е чудесно.

— Хич не си падам по партитата или тем подобни.

— Не е твоята среда.

— Не — усмихва се, — никак даже.

Той обръща глава, поглежда към кухнята.

— От моята стая мога да видя вашата къща — казва той. — Ей там горе е.

Обръщам се натам. Щом вижда къщата, значи стаята му има източно изложение, точно срещу моята спалня. За миг тази мисъл леко ме обезпокоява — все пак е тийнейджър. За втори път се питам дали не е гей.

И тогава забелязвам, че очите му изведнъж са се насълзили.

— О… — поглеждам надясно, където в кабинета ми обикновено стоеше кутията със салфетките. Вместо нея там е снимката на Оливия, ухилена до уши с липсващо зъбче в устата.

— Извинете — казва Итън.

— Не, не се притеснявай — му казвам, — какво има?

— Нищо — разтърква очи.

Изчаквам малко. Той е дете, напомням си — високо и с пречупен глас, но е дете.

— Липсват ми приятелите — казва той.

— Сигурно. Разбира се.

— Никой не познавам тука. — Сълза се търкулва по бузата му. Той я избърсва с опакото на ръката си.

— Местенето е трудна работа. Доста време ми трябваше да се запозная с хора, когато се преместихме тук.

Той подсмърча шумно.

— Кога се преместихте?

— Преди осем години. Всъщност вече девет. От Кънектикът.

Той пак подсмърча, избърсва си носа с пръсти.

— Не е толкова далече като Бостън.

— Не. Но да се местиш, откъдето и да било, е трудно. — Ще ми се да го прегърна. Няма, МЕСТНА ОТШЕЛНИЧКА СЕ НАТИСКА СЪС СЪСЕДСКО ДЕТЕ.

Седим за малко в мълчание.

— Може ли още малко вода? — пита той.

— Ще ти налея.

— Не, няма нужда. — Той се надига; Пънч се изсипва в крака му, скрива се под масичката.

Итън се отправя към кухненската мивка. Докато източва водата, ставам, приближавам се към телевизора и издърпвам чекмеджета на шкафа под него.

— Обичаш ли да гледаш филми? — подвиквам към него. Няма отговор; обръщам се и го виждам изправен на кухненската врата, загледан в градината. Бутилките в торбата за рециклиране зад него проблясват на слънцето.

След миг обръща лице към мен.

— Моля?

— Обичаш ли филми? — повтарям аз. Той клати глава. — Ела да хвърлиш едно око. Имам голяма колекция от дискове. Много голяма. Твърде голяма, казва мъжът ми.

— Мислех, че сте разделени — смотолевя Итън, пресичайки обратно дневната.

— Е, все още ми е мъж. — Разглеждам халката на левия си пръст, въртя я. — Но иначе си прав. — Посочвам към отвореното чекмедже. — Ако нещо си харесаш, моля, заповядай. Имаш ли DVD плейър?

— Татко има на лаптопа.

— Ще свърши работа.

— Може би ще ми даде да го ползвам.

— Да се надяваме. — Започвам да придобивам представа за Алистър Ръсел.

— Какви филми имате? — пита той.

— Повечето са стари.

— Какви, черно-бели?

— Най-вече черно-бели.

— Никога не съм гледал черно-бял филм.

Обръщам очи нагоре.

— Очаква те истинско удоволствие. Най-хубавите филми са черно-бели.

Той гледа недоверчиво, но наднича в чекмеджето. Почти двеста диска, на „Критериън“ и „Кино“, пълната колекция на Хичкок на „Юнивърсъл“, подбрани филми ноар, „Междузвездни войни“ (и аз съм човек). Разглеждам обложките: „Нощта и градът“, „Въртоп“, „Сбогом, моя красавице“.

— Ето — обявявам аз, измъквам диска и го подавам на Итън.

— „Когато падне нощ“ — прочита той на глас.

— Добър е като за начало. Много е напрегнат, но не е страшен.

— Благодаря. — Той си прочиства гърлото. Кашля. — Извинявай — казва и отпива от чашата, — алергичен съм към котки.

Поглеждам го.

— Защо не каза? — Поглеждам котката.

— Толкова е дружелюбен. Не исках да го обидя.

— Това е глупаво — му казвам — но трогателно.

Той се усмихва.

— Време е да тръгвам — казва той. Отправя се към масичката, поставя чашата върху стъклото и се обръща към Пънч, който се е скрил отдолу. — Не е заради теб, приятел. Добро момче. — Изправя се, тръска ръце покрай бедрата си.

— Искаш ли четка за космите. За по-сигурно. — Дори не знам дали имаме четка.

— Няма нужда. — Той се оглежда наоколо. — Може ли да ползвам тоалетната?

Посочвам червената врата.

— Моля, заповядай.

Докато го няма, се поглеждам в огледалото в антрето. Обезателно душ тази вечер. Най-късно утре.

Връщам се и сядам на дивана, отварям лаптопа. Благодаря за помощта е написал ДискоМики. Ти си моят герой.

Докато водата в тоалетната шурти, натраквам бърз отговор. След миг Итън се появява на вратата, бършейки ръце в джинсите си.

— Готов съм — осведомява ме той. Запътва се към вратата с ръце в джобовете, с провлачена тийнейджърска походка.

Следвам го.

— Благодаря, че дойде.

— Доскоро — казва той и отваря вратата.

Едва ли, си казвам.

— Доскоро, разбира се — казвам аз.

Девет

След като Итън си тръгва, гледам „Лаура“. Не би трябвало да ми подейства: Клифтън Уеб примижава пред прекрасната гледка, Винсънт Прайс се престарава с неубедителен южняшки акцент, героите са двуизмерни. Обаче ми действа и още как. О, и тази музика. „За съжаление ми изпратиха сценария, а не партитурата“, беше се оплакала някъде Хеди Ламар.

Оставям свещта да гори, малкото езиче на пламъка пулсира.

После, тананикайки мелодията от „Лаура“, плъзгам пръст по екрана на телефона и влизам в интернет да си търся пациентите. Бившите ми пациенти. Преди десет месеца ги загубих всичките: загубих Мери, на десет, която страдаше заради развода на родителите си; загубих Джъстин, на осем, чийто брат близнак беше починал от меланома; загубих Ан-Мари, която на дванайсет още се страхуваше от тъмното. Загубих Рашид (на единайсет, транссексуален) и Емили (на девет, училищен тормоз); загубих необяснимо депресираното десетгодишно момиченце, на което, измежду всички имена на света, бяха дали името Радост. Загубих сълзите им и проблемите, гнева и облекчението. Загубих общо деветнайсет деца. Двайсет, ако броим дъщеря ми.

Знам къде е Оливия в момента. Другите ги следя. Не много често — психологът не бива да следи собствените си пациенти, включително и бившите — само веднъж-два пъти в месеца влизам в мрежата, изпълнена с копнеж. Имам на разположение няколко начина за проследяване в интернет: фалшив Фейсбук акаунт; остарял профил в Linkedln. За младите обаче само Гугъл може да свърши работата.

След като прочитам за участието на Ава в съревнование по правопис и избирането на Яков в ученическия съвет, след като преглеждам албума на майката на Грейс в Инстаграм и прочитам отговорите на Бен в Туитър (той наистина трябва да активира някои защитни настройки), след като избърсвам сълзите по бузите си и обръщам три чаши червено, се озовавам обратно в спалнята и зяпам снимки на телефона. После се обаждам на Ед, отново.

— Познай кой е? — казвам аз както обикновено.

— Добре си се почерпила — отбелязва той.

— Денят беше много дълъг. — Поглеждам празната чаша, пробожда ме чувство за вина. — Какво прави Ливи?

— Приготвя се за утре.

— О, как ще се облече?

— Като призрак — казва Ед.

— Имаш късмет.

— Какво имаш предвид?

Засмивам се.

— Миналата година се маскира като пожарна.

— Боже, този костюм отне седмици.

— На мен ми отне седмици.

Представям си как се ухилва.

Оттатък градината, три етажа по-нагоре, виждам през прозореца тъмната стая, озарена от излъчването на компютърния екран. Бавно просветлява, после слънцето изгрява мигновено; виждам бюро, настолна лампа и после Итън, съблича си пуловера. Така е. Нашите стаи наистина гледат една към друга.

Той се обръща към прозореца, навел очи, и си съблича ризата. Отклонявам си погледа.