Жената на прозореца

Петдесет и шест

Когато се събуждам, усещам главата си като подута, Дейвид си е отишъл. Възглавницата му е студена. Притискам глава към нея, мирише на пот.

Изтъркулвам се в моята част на леглото, далече от прозореца, от светлината.

Какво, по дяволите, се случи?

Пихме — разбира се, че пихме; стискам клепачи — и после се качихме на последния етаж. Стояхме под капандурата. И после в леглото. Или не: първо се строполихме на пода. Тогава в леглото.

Леглото на Оливия.

Очите ми ще изскочат от орбитите.

Аз съм в леглото на дъщеря ми, одеялото й е усукано около голото ми тяло, на възглавницата й — изсъхналата пот на мъж, който едва познавам. Боже, Ливи, толкова съжалявам.

Примижавам към вратата, към сумрака на стълбите. След това сядам, притиснала чаршафите до гърдите си — чаршафите на Оливия, с малки понита, изрисувани по тях, любимите й. Тя отказваше да спи на други чаршафи.

Обръщам се към прозореца. Навън е сиво, пръска ситен ноемврийски дъжд, вода се стича по листата, от стрехите.

Поглеждам през градината. Оттук мога да наблюдавам директно стаята на Итън. Той не е там.

Потрепервам.

Халатът ми е проснат на пода като мръсно петно. Ставам от леглото, прибирам го от пода — защо ми треперят ръцете? — загръщам се с него. Единият пантоф се е скрил под леглото, другия го намирам на площадката.

На върха на стълбите си поемам дъх. Въздухът е застоял. Дейвид е прав: трябва да проветрявам. Няма, но трябва.

Слизам по стълбите. На следващата площадка поглеждам наляво, после надясно, като че ли ще пресичам улица. В спалните е тихо, чаршафите на леглото ми са все още неоправени от нощта, прекарана с Бина. Нощта с Бина. Звучи мръсно.

Имам тежък махмурлук.

Слизам още един етаж и надничам в библиотеката, в кабинета. Къщата на Ръселови ми се пули насреща. Имам чувството, че ме следи, докато се движа.

Чувам го, преди да го видя.

И когато го виждам, той е в кухнята, пие вода от голяма стъклена чаша. Стаята е само сенки и стъкло, толкова сумрачна, колкото и светът зад прозореца.

Изучавам адамовата му ябълка, докато се мърда на шията му. Косата на тила му е сплескана; тънко бедро се подава под края на ризата. За миг затварям очи и си спомням това бедро в ръката ми, тази шия върху устните ми.

Когато ги отварям отново, той ме гледа, очите му тъмни и големи в сивата светлина.

— Голямо извинение излезе? — казва той.

Чувствам, че се изчервявам.

— Надявам се, че не те събудих. — Той вдига чашата. — Имах нужда само да си налея… Потеглям след минута. — Той изгълтва остатъка, слага чашата в мивката. Прекарва длан по устните си.

Не знам какво да кажа.

Той изглежда го усеща.

— Изчезвам — казва той и идва към мен. Стягам се, но той се е запътил към вратата. Отмествам се настрани, за да мине. Когато сме рамо до рамо, той обръща глава, казва с нисък глас:

— Не знам дали да кажа благодаря, или извинявай.

Гледам го в очите, търся думите:

— Не е голяма работа — гласът ми звучи дрезгаво — не се тревожи за това.

Той се замисля, кима:

— Май трябва да кажа извинявай.

Свеждам очи. Той минава покрай мен и отваря вратата:

— Тази вечер отивам извън града. Имам работа в Кънектикът. Ще се върна утре.

Не казвам нищо.

Когато чувам хлопването на вратата зад мен, издишам. На мивката напълвам чашата му с вода и я поднасям към устните си. Струва ми се, че отново усещам вкуса му.

Петдесет и седем

И така: СТАНА, КАКВОТО СТАНА.

Никога не съм харесвала този израз. Твърде е безотговорен. Но ето ме тук и фактът е налице:

СТАНА, КАКВОТО СТАНА.

С чаша в ръка се понасям към дивана, където откривам Пънч, свит върху възглавницата, размахващ опашка напред-назад. Сядам до него, закрепвам чашата между бедрата си и отпускам глава.

Като оставим етиката настрана — макар че това едва ли е етичен проблем, нали така? Секс с наемателя, бива ли все пак? Не мога да повярвам, че направихме, каквото направихме, в леглото на дъщеря ми. Какво би казал Ед? Сгърчвам се от ужас. Той няма никога да разбере, разбира се, но все пак. Все пак. Искам да запаля чаршафите. С понитата и всичко останало.

Къщата около мен диша, равномерните удари на стенния часовник са като слаб пулс. Стаята е потънала в сянка, в мъгливи тонове. Виждам себе си като призрак, отразен в телевизионния екран.

Какво щях да направя, ако бях героиня в някой от моите филми? Щях да изляза от вкъщи и да започна разследване като Тереза Райт в „Сянка на съмнение“. Или щях да извикам приятел, както Джими Стюарт в „Прозорец към двора“. Нямаше да вися тук с размъкнат халат и да се чудя какво да правя.

Синдром на заключения човек. Причините включват инсулт, мозъчна травма, множествена склероза, дори отравяме. Състоянието е неврологично, искам да кажа — не е психологическо. Но ето ме тук, абсолютно, буквално заключена, вратите затворени, и докато аз се свивам и крия от светлината, една жена бе наръгана оттатък градината и никой не забеляза, никой не разбра. Освен мен — моя милост, подпухнала от пиене, отлъчена от семейството, чукаща наемателя. Луда за съседите. Подигравка за ченгетата. Специален случай за доктора. Тъжен случай за физиотерапевтката. Инвалид. А не героиня. Не детектив.

Заключена отвътре. Заключена отвън.

По някое време ставам, тръгвам към стълбите, правя крачка, после втора. На площадката съм, готвя се да вляза в кабинета, когато я забелязвам. Вратата на килера е отворена. Съвсем малко, но все пак е открехната.

Сърцето ми спира за миг.

Защо се стряскам? Просто една отворена врата. Аз лично я отворих онзи ден. За Дейвид.

…Само че после я затворих. Щях да забележа, ако е била отворена, защото… току-що забелязах, че е отворена.

Стоя там и треперя като лист. Мога ли все още да се доверявам на себе си?

Независимо от всичко — мога.

Отивам до килера. Хващам дръжката на вратата предпазливо, като че ли ще ми избяга. Отварям я.

Вътре е тъмно. Много тъмно. Размахвам ръка във въздуха, напипвам връвта за лампата, дърпам. Стаята се изпълва със светлина, ослепително бяла, като във вътрешността на електрическа крушка.

Оглеждам наоколо. Нищо ново, всичко си е на мястото. Кутиите с боя, плажните столове.

И отгоре на рафта е кутията с инструменти на Ед.

Не знам как, но съм сигурна какво има вътре.

Приближавам се, протягам се към нея. Отварям едната, после втората закопчалка. Вдигам капака, бавно.

Това е първото нещо, което забелязвам. Макетният нож, сложен е на място, острието му проблясва под светлината на лампата.

Петдесет и осем

Сгушила съм се на креслото в библиотеката, с пресъхнал мозък. Преди малко бях се настанила в кабинета, но онази жена се появи в кухнята на Джейн. Тялото ми потреперва като ударено от ток и избягах от стаята. Вече има забранени зони в моята къща.

Гледам часовника на камината. Почти дванайсет. Днес още нищо не съм пила. Това е добър знак, предполагам.

Може да не съм мобилна — а аз не съм мобилна — но с мислене трябва да мога да се справя с тази работа. Това е шахматна дъска. А аз съм добра на шах. Концентрирай се. Мисли. Измисли следващия ход.

Сянката ми се е разтегнала по килима, сякаш иска да се откъсне от мен.

Дейвид каза, че не е виждал Джейн. Джейн не спомена да е виждала някога Дейвид — може и да не е, може да го е видяла по-късно, след като изпихме четирите бутилки. Дейвид кога дойде за ножа? Не беше ли в деня, в който чух Джейн да крещи? Може би. Дали не я е заплашил с ножа? Дали не е стигнал и по-далече?

Дъвча си нокътя. Някога главата ми беше подредена като каталог. Сега е хаос от хартиени листа, раздухвани от течение.

Не. Спри. Съвсем обърка нещата.

И все пак.

Какво точно знам за Дейвид? „Лежал“ е за побой. Сериен нарушител. Сдоби се с макетен нож.

И знам, че видях, каквото видях. Няма значение какво казва полицията. Или Бина. Или дори Ед.

Чувам как долу се затваря врата. Отлепвам се от креслото, тътря се до площадката, влизам в кабинета. У Ръселови не се вижда никой.

Приближавам се до прозореца, поглеждам надолу: ето го там, на тротоара, същата ленива походка, ниско смъкнатите джинси, раницата, метната през рамо. Върви на изток. Гледам го как изчезва.

Оттеглям се от перваза и стоя там, окъпана в бледата обедна светлина. Отново поглеждам през градината. Нищо. Празни стаи. Но аз съм напрегната, очаквам да се появи, очаквам да ме погледне.

Халатът ми се е отворил. Колана ми го няма. Изгубен. Погубен. „Погубена“. Мисля, че беше книга. Не съм я чела.

Боже мой, главата ми се върти. Обхващам черепа си с две ръце, стискам. Мисли.

Тогава, като човече на пружинка, споменът изскача в съзнанието ми толкова внезапно, че се дръпвам назад: обицата.

Ето какво ми глождеше мозъка вчера — обицата, която блестеше на нощното шкафче на Дейвид, сияйна върху тъмното дърво.

Три малки перли. Сигурна съм.

Почти съм сигурна.

Беше ли на Джейн?

Онази нощ бяхме като в плаващи пясъци. Подарък от един стар приятел. Попипа меката част на ухото си. Не мисля, че Алистър знае. Червеното вино се лееше. Тези три малки перли.

Не беше ли на Джейн?

Или са фантазии, родени в болния ми мозък. Може да е различна обица. Може да е на някой друг. Но вече въртя глава, косата ме пляска по бузите: трябва да е на Джейн.

В такъв случай.

Бъркам в джоба на халата, усещам с пръсти грапавата хартия. Измъквам визитката: КОНРАД ЛИТЪЛ, СЛЕДОВАТЕЛ, ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ, НЮ ЙОРК.

Не. Пъхам я обратно.

Обръщам се, излизам от стаята. Препъвам се в тъмното по стълбите, слизам два етажа по-надолу, стъпвам несигурно, макар че съм напълно трезва. Отивам в кухнята до вратата на сутерена. Резето изскърцва, когато го пускам.

Правя крачка назад, инспектирам вратата. После се връщам на стълбите. Качвам се на горния етаж, отварям килера, дърпам връвта за лампата. Намирам я подпряна в дъното: подвижната стълба.

Обратно в кухнята, запъвам вратата за сутерена със стълбата, като я набутвам плътно под дръжката. Ритам я силно в основата с обутия си в пантоф крак, докато спре да мърда. Ритам още няколко пъти. Набивам си палеца. Ритам още веднъж.

Пак правя крачка назад. Вратата е барикадирана. Входовете са с един по-малко.

Разбира се, изходите също са с един по-малко.

Петдесет и девет

Вените ми са опасно пресъхнали. Имам нужда от пиене.

Завъртам се пред вратата и бутам паничката на Пънч. Тя се пързаля по пода, водата се разплисква. Почвам да псувам, но се спирам. Трябва да се съсредоточа. Трябва да мисля. Глътка мерло ще помогне.

Усещам го в гърлото си като кадифе, меко и чисто, и докато слагам чашата настрана, чувствам как охлажда кръвта ми. Оглеждам стаята, зрението ми е ясно, мозъкът ми е смазан. Като машина съм. Мислеща машина. Това беше прякорът, нали така, на героя от един стогодишен детективски роман от Жак не-знам-кой-си — безпощаден доктор по логика, който може да разреши всяка мистерия по пътя на съждението. Авторът, доколкото си спомням, загинал на „Титаник“, след като успял да качи жена си на спасителна лодка. Свидетели го видели да дели цигарата си с Джак Астор, бълвайки дим към избледняващата луна, докато корабът потъвал. Допускам, че това е бил сюжет, от който не можеш да се измъкнеш с мислене.

И аз съм доктор на науките. И аз мога да бъда безпощадно логична.

Следващият ход.

Някой трябва да може да потвърди какво се случи. Или най-малкото — на кого. Щом не мога да започна от Джейн, ще започна от Алистър. От всички тях той е оставил най-ясни следи. Той има история.

Изкачвам се към кабинета, с всяка следваща стъпка планът се дооформя в главата ми. Когато отново хвърлям поглед през прозореца, тя вече е там, в салона, сребристият телефон е залепен за ухото й. Трепвам, преди да се настаня на бюрото, но вече имам план, имам стратегия. Освен това съм добра в действие (казвам си, отпусната на стола).

Мишка. Клавиатура. Гугъл. Телефон. Поглеждам още веднъж към Ръселови. Сега е с гръб към мен. Стена от кашмир. Добре. Стой спокойно. Къщата си е моя. Гледката си е моя.

Въвеждам паролата си в компютъра. След минута откривам онлайн това, което търся. Преди да напиша паролата си в телефона, се спирам: дали могат да проследят моя номер?

Свивам вежди. Оставям телефона. Грабвам мишката, курсорът се плъзга по екрана, отправя се към иконката на Скайп.

Миг по-късно ясен алт ме поздравява: „Аткинсън“.

— Здравейте — казвам и си прочиствам гърлото, — здравейте, бихте ли ме свързали с офиса на Алистър Ръсел. Но бих искала да говоря с неговата секретарка, а не лично с него.

Пауза на другия край на линията.

— Изненада е — обяснявам аз.

Още една пауза. Чувам тракане на клавиатура и после:

— Работният договор на Алистър Ръсел беше приключен миналия месец.

— Приключен?

— Да, госпожо. — Тренирали са я да го казва. Звучи недоволно.

— Защо? — Глупав въпрос.

— Нямам представа, госпожо.

— Бихте ли ме свързали с неговия офис?

— Както казах, неговият…

— Имах предвид с бившия му офис?

— Това вероятно е бостънският ни офис. — Говори като онези млади жени, чийто глас се извива нагоре в края на изречението. Не мога да преценя дали е въпрос, или потвърждение.

— Да, бостънският офис…

— Свързвам ви. — Зазвучава музика, ноктюрно от Шопен. Преди година можех да кажа точно кое. Не. Не се разсейвай. Мисли. Щеше да е по-лесно с чаша вино.

Оттатък градината тя изчезва от поглед. Чудя се дали говори с него. Щеше ми се да мога да чета по устни. Щеше ми се…

— Аткинсън. — Този път е мъж.

— Мога ли да говоря с офиса на Алистър Ръсел?

Моментално:

— Съжалявам, но господин Ръсел…

— Знам, че вече не е при вас, но бих искала да говоря със секретарката му. Бившата му секретарка. По личен въпрос.

След секунда мълчание той казва:

— Мога да ви свържа с кабинета му.

— Много бла… — отново пианото, поток от ноти. Номер 17 май беше, Б мажор. Или Номер 3, или 9. Знаех ги тези неща.

Концентрирай се. Тръскам глава, рамене, като мокро куче.

— Здравейте, Алекс е на телефона.

Предполагам, че отново мъж, но гласът е толкова лек и звънък, че не съм напълно сигурна, името също не помага.

— Казвам се… — имам нужда от име, пропускам един удар. — Алекс. И аз съм Алекс. — Какъв ужас. Това успях да измисля.

Ако Алексовците си имат таен поздрав, този Алекс не ми го отправя.

— С какво мога да ви помогна?

— Вижте, аз съм стара приятелка на Алистър, на господин Ръсел. Току-що опитах да го намеря в нюйоркския офис, но изглежда, че е напуснал фирмата.

— Точно така. — Алекс подсмърча.

— Вие сте негов… — Помощник? Секретар?

— Бях негов помощник.

— О-о. Чудех се… всъщност има няколко неща. Той кога напусна?

— Преди четири седмици. Не, пет.

— Малко е странно — казвам аз — толкова се радвахме, че идва в Ню Йорк.

— Какво да ви кажа — казва Алекс и в гласа й чувам затопляне от събудения интерес: има клюки за споделяне. — Той замина за Ню Йорк, но не се трансферира. Беше толкова доволен, че ще остане във фирмата. Даже купиха къща и всичко останало.

— Наистина ли?

— Да, голяма къща в Харлем. Аз я намерих онлайн. След като претършувах интернет. — Възможно ли е мъж да говори с такова наслаждение зад гърба на другите? Може би Алекс е жена? Каква съм сексистка. — Но не знам какво се случи. Не знам да е отишъл и някъде другаде. Той може да ви каже повече от мен. — Подсмърчане. — Извинявам се. Простуда. Вие от къде го познавате?

— Алистър ли?

— Да.

— О, ние сме стари колеги.

— От „Дортмут“?

— Точно така. — Бях забравила този факт. — Да ви попитам, той… съжалявам, че го казвам по този начин, но той сам ли скочи, или му помогнаха?

— Не знам. Вие там трябва по-добре да знаете какво се е случило. Всичко беше толкова мистериозно.

— Ще го попитам.

— Тук всички много го харесваха — казва Алекс, — такъв добър човек. Не мога да повярвам, че са го уволнили или нещо подобно.

Издавам звук, който изразява симпатия.'

— Имам още един въпрос към вас, за жена му.

— Джейн — отново подсмърча.

— Никога не съм я виждала. Алистър не обича да смесва нещата. — звуча като психотерапевт. Надявам се, че Алекс не забелязва. — Бих искала да й взема малък подарък за добре дошли в Ню Йорк, но нямам представа как изглежда.

Подсмърчане.

— Мислех за шал, но не знам кои цветове ще й отиват. — Преглъщам. Говоря глупости. — Знам, че звучи глупаво.

— Всъщност — казва Алекс с нисък глас — и аз никога не съм я виждала.

Какво да се прави. Може би Алистър наистина не обича да смесва нещата. Много добър психолог съм.

— Той наистина абсолютно не смесва бизнеса с личния си живот! — продължава Алекс. — Това е точният израз.

— Знам го добре! — съгласявам се аз.

— Работих за него почти шест месеца и никога не видях Джейн. Само веднъж видях сина му.

— Итън.

— Мило момче. Малко е срамежлив. Виждали ли сте го?

— Да, преди години.

— Мило момче. Дойде веднъж, за да отидат заедно на мач на „Бруинс“.

— Значи, не можете да ми кажете нищо за Джейн? — припомням на Алекс.

— Не. О, искахте да знаете как изглежда, нали така?

— Да.

— Мисля, че има снимка в кабинета му.

— Снимка?

— Приготвих една кутия с неща за изпращане в Ню Йорк. Още е тук. Не знам какво да правя с нея — подсмърча и кашля. — Почакайте да проверя.

Чувам шума в слушалката, когато Алекс я оставя на масата — този път няма Шопен. Прехапвам устна, надзъртам през прозореца. Жената е в кухнята, наднича във фризера. За един налудничав миг си представям, че Джейн е натъпкана там, тялото й покрито със скреж, очите — бистри и заледени.

Почукване в слушалката.

— Намерих я, тук е пред мен — казва Алекс, — снимката имам предвид.

Дъхът ме спира.

— Тя има тъмна коса и светла кожа.

Изпускам въздуха. Те и двете са с тъмни коси и светла кожа, Джейн и лъжкинята. Това не помага. Но не мога да попитам за теглото й.

— Чудесно, окей — казвам аз. — Има ли нещо друго? Знаете ли какво, защо не я сканирате? И да ми я пратите?

Пауза. Наблюдавам как жената затваря вратата на фризера, излиза от стаята.

— Ще ви дам моя имейл — казвам аз.

Мълчание. И после:

— Приятелка на Алистър ли казахте, че сте?

— Да, на Алистър.

— Нали разбирате, не мисля, че е редно да показвам личните му неща на когото и да било. Ще трябва вие да го попитате. — Вече не подсмърча. — Казахте, че се казвате Алекс?

— Да.

— Алекс коя?

Отварям уста, но кликвам и прекъсвам разговора.

В стаята е тихо. От другата страна на площадката чувам; тиктакането на часовника в библиотеката на Ед. Не дишам.

Дали в този момент Алекс не звъни на Алистър? Може ли да опише гласа ми? Може ли да ме потърси на стационарния или на мобилния? Взирам се в мобилния на бюрото, гледам го за малко, като че е заспало животно. Чакам го да се размърда, сърцето ми се блъска в гърдите.

Телефонът лежи неподвижен. Немобилен мобилен. Ха-ха. Съсредоточи се.

Шейсет

В кухнята съм, дъждовни капки чукат по прозореца, наливам си още мерло. Отпивам голяма глътка. Имах нужда.

Съсредоточи се.

Какво знам сега, което не знаех преди? Алистър не е смесвал професионалния и личния си живот. Съвпада с профила на много престъпници, но иначе е безполезно. Нататък: подготвял се е за пренасочване в нюйоркския офис на фирмата, дори е купил къща, преместил е цялото семейство на юг… но тогава нещо се е объркало и той е останал наникъде.

Какво се е случило?

Кожата ми настръхва. Тук е доста студено. Замъквам се до камината, завъртам кранчето. Пламъците разцъфтяват като градина.

Потъвам в дивана, между възглавниците, виното се люшка в чашата, халатът се усуква около мен. Има нужда от изпиране. Аз имам нужда от изпиране.

Пръстите ми се плъзгат в джоба. Отново напипват визитката на Литъл. Отново я пускат.

И отново се виждам, виждам сянката си в екрана на телевизора. Потънала между възглавниците с мърлявия си халат, приличам на призрак.

Спри. Съсредоточи се. Следващият ход. Слагам чашата на кафената масичка, подпирам лактите си на колената.

Осъзнавам, че нямам следващ ход. Не мога дори да докажа съществуването, минало или сегашно, на Джейн — на моята Джейн, истинската Джейн, — да не говорим за изчезването й. Или смъртта й.

Или смъртта й.

Сещам се за Итън, хванат като в капан в тази къща. Мило момче.

С мъка прекарвам пръсти през косата си, все едно че ора нива. Чувствам се като мишка в лабиринт. Както едно време в часовете по експериментална психология: тези малки създания с очички като главички на карфица и опашчици като връв на балон препускаха от един задънен край към друг. „Хайде, давай“, окуражавахме ги ние, надвесени над тях, смеехме се и правехме залози.

Сега не ми е смешно. Питам се за кой ли път дали да не говоря с Литъл.

Вместо това говоря с Ед.

— Значи леко се побъркваш, нали така ленивке?

Въздишам, влача крака по килима на кабинета. Дръпнала съм щорите, за да не може онази жена да ме вижда. Стаята е на райета от мъждива светлина, като клетка.

— Чувствам се напълно безпомощна. Все едно че съм на кино и филмът е свършил, лампите са светнали и всички са се изнесли от салона, а аз още стоя там и се опитвам да разбера какво се случи.

Той се подсмива.

— Какво? Смешно ли ти се вижда?

— Просто е много в твой стил да оприличаваш всичко на филм.

— Не е ли?

— Е.

— Какво да правя, напоследък опитът ми за сравнения е доста ограничен.

— Окей. Окей.

Не му казвам нищо за снощи. Дори като си помисля за това, ме втриса. Но останалите събития ги разгъвам като целулоидна лента: телефонното съобщение от лъжкинята, обицата в апартамента на Дейвид, ножа, разговора с Алекс.

— Звучи като филм — повтарям аз — очаквах, че ще си по-разтревожен.

— От какво?

— На първо място от факта, че наемателят ми има обица на мъртва жена в спалнята си.

— Не си сигурна, че е нейна.

— Нейна е, сигурна съм.

— Не може да си сигурна. Ти дори не си сигурна, че тя е…

— Какво?

— Разбираш ме.

— Какво?

Той въздиша.

— Че е жива.

— Аз не мисля, че е жива.

— Искам да кажа, не си сигурна, че въобще съществува или че…

— Да. Сигурна съм. Сигурна съм. Не си въобразявам. Нямам халюцинации.

Мълчание. Чувам го как диша.

— Не мислиш ли, че си параноична?

Но преди да довърши, аз се нахвърлям върху него:

— Не е параноя, ако наистина се е случило.

Мълчание. Този път май не разбра какво искам да кажа.

Когато започвам да говоря отново, гласът ми е изопнат:

— Изключително фрустриращо е да бъда разпитвана по този начин. Много, много съм фрустрирана от това, че съм заклещена тук. — Преглъщам. — В тази къща и в този… — Искам да кажа порочен кръг, но докато намеря думите, той вече говори.

— Знам.

— Нищо не знаеш.

— Мога да си представя, тогава. Виж, Анна — продължава той, преди да успея да кажа нещо. — От два дена си в ускорително движение. Целият уикенд. Сега твърдиш, че може би Дейвид има нещо общо с… каквото е там. — Изкашля се. — Ти се самонавиваш. Опитай се тази вечер просто да гледаш един филм или да прочетеш нищо. Легни си рано. — Кашляне. — Взимаш ли си редовно лекарствата?

— Да. — Разбира се, че не.

— И избягваш да пиеш?

— Разбира се. — Разбира се, че не.

Пауза. Не мога да преценя дали ми вярва.

— Искаш ли да кажеш нещо на Ливи?

Въздъхвам с облекчение.

— Искам. — Чувам как дъждовните капки барабанят по стъклото. След секунда чувам гласа й, мек и задъхан.

— Мамо?

Засиявам.

— Хей, сладурче.

— Хей.

— Добре ли си?

— Да.

— Липсваш ми.

— М-м.

— Какво каза?

— Казах „м-м“.

— Това значи ли „И ти ми липсваш, мамо“?

— Да. Какво става там?

— Къде?

— В Ню Йорк Сити. — Винаги така го нарича. Толкова формално.

— Искаш да кажеш у дома? — Сърцето ми омеква: у дома.

— Да, у дома.

— Просто нещо с новите съседи. Нашите нови съседи.

— Какво нещо?

— Нищо особено, сладурче. Просто недоразумение.

Ед взима слушалката:

— Виж, Анна, извинявай, че ви прекъсвам, но ако се тревожиш за Дейвид, трябва да се обадиш в полицията. Не защото той е, така де… непременно свързан, с каквото там става, но защото той има досие и не е редно да се страхуваш от собствения си наемател.

Клатя глава.

— Да.

— Окей?

Пак кимам.

— Имаш ли номера на този полицай?

— Литъл. Имам го.

Надничам през щорите. Забелязвам някакво движение през градината. Входната врата на Ръселови се отваря — рамка от ярка бяла светлина в сивия дъжд.

— Окей — казва Ед, но аз вече не го слушам.

Когато вратата се затваря, жената се появява на стълбите. Тя е с палто до коляното, яркочервено като пламък от факел, и над главата й се поклаща прозрачният купол на чадър. Пресягам се за камерата на бюрото, вдигам я към очите си.

— Какво каза? — питам Ед.

— Казах, че искам да се грижиш за себе си.

Взирам се в обектива. Поточета дъждовна вода се спускат по чадъра като разширени вени.

Навеждам обектива, приближавам върху лицето й: чипото носле, млечната кожа. Има тъмни кръгове под очите й. Като на човек, който не спи добре.

Докато казвам довиждане на Ед, тя бавно слиза по входните стъпала с високите си ботуши. Спира, вади телефона от джоба си, разглежда го. После го пъхва обратно и тръгва на изток, към мен. Под купола на чадъра лицето й е размазано.

Трябва да говоря с нея.

Шейсет и едно

Сега, когато е сама. Сега, докато Алистър не може да пречи. Сега, докато кръвта се блъска в слепоочията ми.

Сега.

Излитам в коридора, завъртам се по стълбите. Ако не мисля, мога да го направя… Не мисли. Мисленето не ме докара доникъде. „Дефиницията на лудостта, Фокс — Уесли обичаше да ми напомня, перифразирайки Айнщайн — е да правиш все едно и също нещо и да очакваш различен резултат.“ Така че спри да мислиш и започни да действаш.

Разбира се, само преди три дни действах — действах точно по същия начин — и се оказах в болницата. Да опитам пак е лудост.

Така или иначе аз съм луда. Добре. Но трябва да знам. А и не съм сигурна, че в къщата съм в безопасност.

Пантофите ми се пързалят по кухненския под, докато пресичам бързешком, заобикалям дивана. Онази тубичка с ативан е върху кафената масичка. Грабвам я, изсипвам три таблетки в шепата си, мятам ги в устата. Търкулват се надолу по хранопровода. Чувствам се като Алис, която надига вълшебната течност.

Тичам към вратата. Коленича, за да измъкна чадъра. Изправям се, натискам дръжката, отварям широко вратата. Сега съм във вестибюла, водниста светлина прониква през стъклата на входната врата — едно, две, натискам бутона на чадъра. Със звук, подобен на внезапно вдишване, куполът на чадъра се отваря в тъмнината. Повдигам го до нивото на очите, с другата ръка напипвам бравата на входната врата. Номерът е да продължавам да дишам. Номерът е да не спирам.

Не спирам.

Завъртам бравата. Натискам дръжката. Стискам здраво клепачи и дърпам. Лъхва студен въздух. Чадърът се заклещва в рамката. Маневрирам и минавам през вратата.

Сега студът ме заобикаля, прегръща ме. Слизам бързо по стълбите. Едно, две, три, четири. Избутвам въздуха с чадъра, правя бразда през него като корабен нос; плътно затворила очи, усещам го как се носи от двете ми страни на остри талази.

Кракът ми бута нещо. Метално. Портичката. Размахвам ръка, докато я напипам, отварям я, прекрачвам. Подметките на пантофите ми шляпат по цимент. На тротоара съм. Усещам как дъждовните игли се забиват в косата, в кожата ми.

Странно е: през всичките месеци, докато изпробвах този абсурден метод с чадъра, никога не ми бе идвало наум, нито пък на д-р Филдинг, че мога просто да си затворя очите. Какъв е смисълът да се разхождаш, без да виждаш, нали така? Чувствам промяната в атмосферното налягане, сетивата ми се изострят; знам, че небесата са обширни и дълбоки, обърнат наопаки океан… но стискам още по-силно клепачи и мисля за моята къща: моя кабинет, моята кухня, моя диван. Моята котка. Моят компютър. Моите снимки.

Завъртам се наляво. На изток.

Вървя сляпа по тротоара. Трябва да се ориентирам. Трябва да погледна. Бавно, открехвам едното око. Светлина се промъква през гъсталака на миглите ми.

За секунда се забавям, почти спирам. Примигвам срещу каретата от вътрешната страна на чадъра. Четири черни квадрата, четири бели линии. Представям си как тези линии се раздвижват енергично като крива в кардиограма, издигат се и потъват с ритъма на сърцето ми. Съсредоточи се. Едно, две, три, четири.

Повдигам чадъра с няколко градуса, с още няколко. Ето я пред мен, ярка като прожектор: червеното палто, тъмните ботуши, прозрачният полумесец на чадъра се поклаща над нея. Делят ни само парче паваж и дъждът.

Какво ще направя, ако се обърне?

Но тя не се обръща. Отпускам чадъра и отново стискам клепачи. Правя крачка напред.

Втора крачка. Трета. Докато се спъвам в една спукана плоча, с подгизнали пантофи, треперещо тяло и ручеи пот по гърба, решавам да рискувам и да погледна втори път. Този път отварям другото око, повдигам чадъра, докато отново я виждам там — изгаря очите ми като огън. Мятам поглед наляво — „Св. Димфна“, след нея — яркочервената къща, прозорците й, пълни с развълнувани майки. Хвърлям поглед надясно: фаровете на един пикап като ококорени очи светят гневно в мрака. Вцепенявам се. Колата се приближава. Стискам здраво очи.

Когато ги отварям, колата е изчезнала. Поглеждам към тротоара, виждам, че и тя е изчезнала.

Няма я. Тротоарът е празен. В далечината през мъглата мога да различа струпалия се трафик на кръстовището.

Мъглата става по-плътна и осъзнавам, че всъщност зрението ми се замъглява и ускорява.

Колената ми омекват, подкосяват се. Започвам да се свличам към земята. И докато се свличам, дори с бясно кръжащи в орбитите очи се виждам отвисоко, трепереща в прогизналия халат, със сплескана коса и чадър, насочен безсмислено пред мен. Самотна фигура върху самотен тротоар.

Свличам се още, почти се разтапям на паважа.

Но…

…не може да изчезне. Не може да е стигнала до края на улицата. Представям си гърба й, косата, полюшваща се край врата й, и се сещам за Джейн как стоеше край плота и дългата й плитка се спускаше между лопатките й.

Щом Джейн се обръща към мен, колената ми се подпират едно в друго. Усещам, че халатът се влачи по плочките, но още не съм се строполила.

Надигам се, краката ми се стягат.

Трябва да се е вмъкнала някъде… Подреждам картата в главата си. Какво има след червената къща? От другата страна е антикварният магазин, сега затворен, спомням си, а от тази страна, до нея е…

Кафенето, разбира се. Трябва да е в кафенето.

Изправям глава, вдигам брадичка към небето. Все едно че се готвя за скок. Лактите ми са като бутала. Подкосените ми крака натискат върху плочките. Чадърът се клати в ръката ми. Разпервам ръка да си върна равновесието. И под завесата от дъжд, сред бученето на трафика в далечината, се изправям — нагоре, нагоре, нагоре — докато съм отново на крака.

Нервите пукат. Сърцето пламва. Чувствам ативана във вените си, продухва ги като чиста вода, шурнала през неизползван маркуч.

Едно. Две. Три. Четири.

Избутвам единия крак напред. След секунда другият го настига. Влача се. Не мога да повярвам, че го правя. Правя го.

Вече чувам бученето на трафика по-близо, по-силно. Продължавай да вървиш. Закривам се с чадъра; той ме обгръща, изпълва полезрението ми. Не виждам нищо друго.

Изведнъж се люшвам надясно.

„О-о, извинявайте.“

Трепвам. Нещо — някой — се блъсна в мен, бутна чадъра настрани, профуча нататък, синкаво петно от джинси и палто, и като се обръщам след него, виждам отражението си във витрината: косата прогизнала, лицето мокро, разбрицан чадър стърчи от ръката ми като гигантско цвете.

И зад моето отражение, от другата страна на стъклото, виждам жената.

Аз стоя пред кафенето.

Вторачвам се. Зрението ми се изкривява. Лентата над кафенето започва да се спуска към мен. Стискам очи, отварям ги отново.

Входът е на крачка разстояние. Протягам ръка, пръстите ми треперят. Преди да успея да сграбча дръжката, вратата рязко се отваря и се появява млад мъж. Разпознавам го. Момчето на Такеда.

Повече от година не съм го виждала отблизо — лице в лице, искам да кажа, а не през обектива. Сега е по-висок, брадата и бузите му са обрасли с остра, тъмна брада, но пак има същото необяснимо излъчване на „свястно дете“, което съм се научила да разпознавам у младите хора, нещо като таен ореол, кръжащ над главите им. Ливи го има. И Итън също.

Момчето — по-скоро младежът (и защо не мога да си спомня името му?) — задържа вратата с лакът, подканя ме да вляза. Забелязвам ръцете му, тези тънки пръсти на челист. Сигурно изглеждам напълно изпаднала, но все пак той се отнася внимателно с мен. Родителите му са го възпитали добре, както би се изразила БабаЛизи. Чудя се дали ме позна. Аз самата едва ли бих се познала.

Докато минавам покрай него, влизайки в кафенето, паметта ми се събужда. Имах навика да се отбивам тук по няколко пъти седмично, сутрините, когато бързах твърде много, за да си направя кафето вкъщи. Кафето тук има доста горчив вкус — сигурно и сега е същото, — но атмосферата ми харесваше: напуканото огледало и специалитетите на деня, изписани с флумастер, масите, покрити с петна като олимпийски кръгове, колоните, от които се носят остарели мелодии. „Непретенциозен мизансцен“ — отбеляза Ед, когато за пръв път го доведох тук.

— Не може да употребиш тези думи в едно изречение — казах му аз.

— В такъв случай само непретенциозно.

И непроменено. Болничната стая ме смаза, но това тук е различно — това е terra cognita[35]. Миглите ми потреперват. Надигам поглед над групата посетители, изучавам менюто, окачено над касата. Чаша кафе струва $2,95. Петдесет цента по-скъпо от последния път, когато бях тук. Шибана инфлация.

Чадърът се поклаща до мен, закача ми глезена.

Не съм виждала толкова неща от толкова отдавна. Толкова неща не съм чувствала, чувала, помирисвала — топлината на човешките тела, шлагерите отпреди десет години, аромата на смляно кафе. Цялата картина се раздипля в съзнанието ми в забавен каданс, обляна в златна светлина. За момент затварям очи, вдишвам, припомням си.

Спомням си как се движех през света — сякаш се движа през въздух. Спомням си как влизах с бодра крачка в това кафене, загърната със зимно палто или е лятна рокля, развяваща се покрай коленете ми; помня как се допирах до хората, усмихвах им се, говорех с тях.

Когато отварям очи, златната светлина избледнява. Аз съм в сумрачно помещение до прозорец, облян от дъжд. Сърцето ми се забързва.

Огненочервено петно край щанда за сладкишите. Тя е, разглежда сладките. Вдига брадичка, улавя образа си в огледалото. Прекарва ръка през косата си.

Промъквам се по-близо. Усещам очи, вперени в мен — не нейните, на други посетители, преценяват ме, тази жена в домашен халат, размахваща отворен чадър пред себе си. Проправям си път през тълпата, през шума, докато се придвижвам към щанда. После дърдоренето се възобновява като вода, която ме покрива, докато потъвам.

Тя е на няколко метра от мен. Още една крачка и мога да се протегна и да я пипна. Да сграбча косата й с пръсти. Да дръпна.

В този момент тя леко се завърта, пъха ръка в джоба си и измъква огромния си айфон. В огледалото виждам как пръстите й танцуват по екрана, виждам как лицето й проблясва. Представям си, че пише на Алистър.

— Какво желаете, моля? — пита продавачът.

Жената продължава да чука по екрана.

— Извинете?

И в този момент — какво правя? — прочиствам си гърлото:

— Ваш ред е — смотолевям аз.

Тя спира, поглежда в моята посока:

— О — казва тя, после се обръща към мъжа зад щанда — лате, средно.

Тя дори не ме погледна. Виждам се в огледалото, виждам как стоя зад нея като ангел на отмъщението. Дошла съм за нея.

— Средно лате. Искате ли нещо за ядене с него?

Гледам в огледалото, наблюдавам устата й — малка, отчетливо изрязана, толкова различна от устата на Джейн. Малка гневна вълна се надига в мен, извисява се, гребенът й се пречупва в основата на мозъка ми.

— Не — казва тя след секунда. После с широка усмивка — Не, по-добре да се въздържа.

Зад нас столове стържат по пода. Поглеждам през рамо: четиричленна компания се насочва към вратата. Обръщам се.

Продавачът извисява глас над шума: „Името?“

Погледите ни се кръстосват в огледалото. Раменете й се повдигат. Усмивката изчезва.

За миг времето застива, онзи бездиханен миг, когато политаш от пътя към пропастта.

И без да се обръща, без да отклонява поглед, тя отговаря със същия ясен глас: „Джейн“.

ДЖЕЙН.

Името се надига на устните ми, преди да мога да го преглътна. Жената се завърта, пробожда ме с поглед.

— Изненадана съм да ви видя тук.

Тонът й толкова равен, колкото и погледът. Очи на акула, мисля си аз, студени, твърди. Искам да отбележа, че и аз съм изненадана, че съм тук, но думите ми се препъват на езика.

— Мислех, че сте… увредена — продължава тя смразяващо.

Аз въртя глава. Тя не казва нищо повече.

Пак си прочиствам гърлото. Къде е тя и коя си ти? — искам да кажа. Коя си ти и къде е тя? Гласове се завъртат около мен, смесват се с думите в главата ми.

— Моля?

— Коя си ти? — най-после.

„Джейн“. Не е нейният глас, а гласът на продавача, викът му се донася иззад щанда и я почуква по рамото: „Средно лате за Джейн“.

Тя продължава да ме гледа вторачено, като че ли ще я ударя. Аз съм уважаван психолог, бих могла да й кажа, трябва да й кажа. А ти си лъжкиня и самозванка.

— Джейн — вика продавачът за трети път — вашето лате.

Тя се завърта, поема чашата, обвита в къдрав картонен пояс.

— Знаеш коя съм — казва ми тя.

За сетен път въртя глава:

— Познавам Джейн. Срещнах я. Видях я в дома й — гласът ми трепери, но е ясен.

— Това е моята къща, никого не си видяла.

— Видях я.

— Не си — казва жената.

— Аз…

— Казват, че си пияница. Казват, че си на лекарства.

Тя вече се движи, обикаля ме, както правят лъвиците. Аз се завъртам бавно с нея, за да я следя. Чувствам се като дете. Разговорите около нас са спрели, застинали; цари неловка тишина. С ъгъла на окото, в ъгъла на кафенето, виждам момчето на Такеда, все още седи до вратата.

— Ти наблюдаваш къщата ни. Ти ме следиш.

Клатя глава, напред и назад, бавно, глупаво.

— Това трябва да спре. Не можем да живеем така. Ти може и да можеш. Но ние не можем.

— Само ми кажи къде е? — прошепвам аз.

Направили сме пълен кръг.

— Не знам за кого и за какво говориш. И ще извикам полицията.

Тя се втурва покрай мен, блъска ме с рамо. В огледалото я виждам как излиза, маневрирайки между масите като че ли са шамандури.

Звънчето над вратата подрънква, когато я отваря, и пак — когато я хлопва зад гърба си.

Стоя там. В кафенето е тихо. Навеждам поглед към чадъра.

Затварям очи. Все едно че това, което е отвън, иска да влезе вътре. Чувствам се насилена, изпразнена. И отново нищо не научих.

Освен следното: тя не спореше с мен — или поне не само спореше с мен.

Мисля, че умоляваше.

Шейсет и две

— Д-р Фокс?

Глас, приглушен, точно зад мен. Ръка, нежна, на лакътя ми. Обръщам се, отварям единия клепач.

Момчето на Такеда.

Още не мога да си спомня името му. Затварям очи.

— Имате ли нужда от помощ?

Имам ли нужда от помощ? На двеста метра от вкъщи съм, олюлявам се в домашния си халат, стиснала съм плътно очи в средата на кафенето. Да, имам нужда от помощ. Кимвам с глава. Ръката му ме хваща по-здраво.

— Да минем оттук — казва той.

Той ме превежда през кафенето, чадърът се удря в столове и колена като пръчка на слепец. Тихото бърборене на кафенето ни заобикаля.

После звънчето дрънва и течението ме блъска в лицето, ръката му се спуска на кръста ми, побутва ме да мина през вратата.

Навън въздухът е неподвижен — не вали. Усещам го, че се навежда да вземе чадъра от ръката ми, но аз го дърпам настрани.

Ръката му се връща на лакътя ми. „Нека да ви изпратя до вас“ — казва той.

Докато вървим, той е обхванал здраво ръката ми като ремък за кръвно налягане. Представям си, че иска да усети как жужат артериите ми. Странно е да те ескортират така; кара ме да се чувствам стара. Искам да отворя очи, да видя лицето му. Не го правя.

Напредваме на пресекулки, момчето на Такеда се съобразява с моя ход; листата хрущят под краката ни. Чувам шума от кола, която минава отляво, стенейки. Някъде отгоре дърво ръси дъждовни капки върху главата, върху раменете ми. Чудя се дали жената е на тротоара пред нас. Представям си как обръща глава и ме вижда как се влача след нея.

Тогава:

— Родителите ми ми казаха какво се е случило — казва той. — Наистина съжалявам.

Кимам с глава, очите са все още затворени. Продължаваме да вървим.

— Предполагам, че от доста време не сте излизали от къщата?

Учудващо често напоследък, помислям си, но кимам отново.

— Е, почти стигнахме до вас. Виждам я.

Сърцето ми се стопля.

Нещо ме пляска по колената — осъзнавам, че е неговият чадър, закачен на ръката му.

— Извинявайте — казва той. Не си правя труда да отговарям.

Последния път, когато говорих с него — кога беше това? На Хелоуин, струва ми се, преди повече от година. Точно така: той отвори вратата, когато почукахме, аз и Ед в обичайните ни дрехи, Оливия, маскирана като камион на пожарната команда. Той й направи комплимент за костюма, пусна бонбони в раничката й. Пожела ни приятна обиколка. Толкова мило момче.

И ето ни сега, дванайсет месеца по-късно, той ме води по улицата към вкъщи, докато аз се влача в моя халат, затворила очи срещу целия свят.

Толкова мило момче.

Което ми напомня:

— Познаваш ли Ръселови? — гласът ми е спаднал, но не е съвсем прегракнал.

Той се спира. Може би се изненада, че заговорих.

— Ръселови?

Вероятно това отговаря на въпроса ми, но аз питам отново:

— От другата страна на градината.

— О-о — казва той, — новите… не. Майка имаше намерение да ги посети, но не мисля, че го е сторила.

Пак неуспех.

— Ето че стигнахме — казва той, опитвайки се внимателно да ме завърти надясно.

Повдигам чадъра, разлепвам клепачи, пред портичката съм, къщата се извисява над мен. Потръпвам.

Той заговаря отново.

— Вратата ви е отворена.

Прав е, разбира се: оттук мога да видя чак до осветената дневна, която блести като златен зъб на лицето на къщата. Чадърът се клати в ръката ми. Отново затварям очи.

— Отворена ли я оставихте?

Кимам.

— Окей. — Ръката му се плъзва нагоре до рамото ми и леко ме побутва напред.

— Какво правиш?

Не е неговият глас. Хватката около ръката ми се стяга; изблещвам очи, преди да мога да се спра.

До нас е застанал Итън, смален в огромния си суитшърт и блед в падащия здрач. Подутина е обезобразила едната му вежда. Пръстите му играят в джобовете.

Чувам се как измърморвам името му.

Момчето на Такеда се обръща към мен:

— Познавате ли се?

— Какво правиш? — повтаря Итън и прави крачка напред. — Не бива да излизаш от вкъщи.

„Майка ти“ може подробно да ти разкаже, помислям си аз.

— Тя добре ли е? — пита той.

— Мисля, че да — отговаря момчето на Такеда. Изведнъж, като по чудо, се сещам, че се казва Ник.

Бавно местя поглед от единия към другия. Сигурно са на едни години, но моят придружител е вече млад мъж, напълно оформен, завършен като от мрамор. Итън — несръчен, източен, със слабите си рамене и разцепената вежда — прилича на дете до него. Той е дете, припомням на себе си.

— Аз мога… мога ли да я заведа вътре? — казва той и ме поглежда.

Ник също ме поглежда. Пак кимам.

— Добре тогава — съгласява се той.

Итън прави още една крачка към нас, слага ръка на гърба ми.

За момент и двамата ме държат, закопчани като крила за лопатките ми.

— Само ако си съгласна — добавя Итън.

Поглеждам го в очите, тези воднистосини очи:

— Да — изричам без дъх.

Ник ме пуска, отдръпва се назад. Устата ми изговаря думата, преди да мога да ги кажа.

— Нима за какво — отвръща ми той. Обръща се към Итън:

— Мисля, че е в шок. Дай й малко вода. — Той се отдръпва към улицата. — Искаш ли по-късно да мина да видя как е?

Въртя глава. Итън вдига рамене:

— Може би. Нека видим как ще бъде.

— Окей — Ник вдига ръка, помахва, правейки малка вълничка с пръсти. — Чао, д-р Фокс.

Докато се отдалечава, дъждът навява отново, намокря главите ни, разбива се в чадъра.

— Хайде да влезем вътре — казва Итън.

Шейсет и три

Пламъците още лумтят в камината, сякаш току-що са запалени. Оставила съм огъня да гори през цялото това време. Много безотговорно.

В къщата обаче е топло, въпреки че ноемврийският вятър се втурва през вратата. Когато вече сме в дневната, Итън издърпва чадъра от ръката ми, сгъва го, пъха го в ъгъла, докато аз се накланям към огнището. Пламъците се поклащат към мен, приветстват ме. Свличам се на колене.

За кратък момент чувам пукането на огъня. Чувам се как дишам.

Усещам погледа му по гърба ми.

Стенният часовник набира сила, удря три пъти.

Той се отправя към кухнята, пълни чаша с вода на мивката, връща се при мен.

Дишането ми вече е равно и дълбоко. Той поставя чашата на пода до мен; тя чуква леко върху плочките.

— Защо излъга? — казвам аз.

Дълга пауза. Аз се взирам в пламъците и чакам да ми отговори.

Вместо това го чувам как пристъпя на място. Завъртам се към него, все още на колене. Той се е извисил над мен, тънък като летва, лицето му е огряно от пламъците.

— За какво? — пита той накрая, забил поглед в краката си.

Аз вече клатя глава:

— Знаеш за какво.

Отново пауза. Той затваря очи, миглите му потрепват над бузите. Изведнъж изглежда много млад, по-млад от преди.

— Коя е тази жена? — притискам го аз.

— Майка ми — казва той с нисък глас.

— Аз познавам майка ти.

— Не, ти… ти си се объркала. — Сега той върти глава. — Ти не знаеш какво говориш. Така… — той се спира. — Така каза татко ми — завършва той.

Татко ми. Разпервам пръсти на пода, избутвам се нагоре, докато се изправя.

— Всички това ми казват. Дори приятелите ми. — Преглъщам. — Дори и мъжът ми. Но аз добре знам какво видях.

— Татко казва, че си луда.

Не казвам нищо.

Той отстъпва крачка назад.

— Трябва да тръгвам. Не бива да съм тук.

Правя крачка напред:

— Къде е майка ти?

Той не казва нищо, само ме гледа с широко отворени очи. Използвай мек подход. Уесли винаги ме съветваше така, само че вече сме преминали тази граница.

— Майка ти мъртва ли е?

Нищо. Виждам как пламъците се отразяват в очите му. Зениците са като малки искри.

След това промърморва нещо, което не разбирам.

— Какво? — навеждам се и чувам как прошепва две думи.

— Страхувам се.

И преди да успея да отговоря, той се втурва към вратата, отваря я широко. Тя още се люлее, когато входната врата изскърцва, хлопва се.

Стоя пред камината, зад мен е топлината от огъня, пред мен — студът от вестибюла.

Шейсет и четири

След като затварям вратата, вдигам чашата от пода и я изсипвам в мивката. Бутилката дрънчи по ръба й, докато наливам мерлото. Пак дрънчи. Ръцете ми треперят.

Пия дълбоко, мисля дълбоко. Чувствам се изтощена, превъзбудена. Дръзнах да изляза навън — ходих по улицата — и оцелях. Чудя се какво ще каже д-р Филдинг. Чудя се какво да му кажа. Може би нищо. Мръщя се.

Освен това сега знам повече. Жената изпадна в паника. Итън е уплашен. Джейн е… не знам. Не знам за Джейн. Но е повече, отколкото знаех преди. Имам чувството, че съм спечелила пешка. Аз съм мислеща машина.

Отпивам още по-дълбоко. Аз съм мислеща машина.

Пия, докато нервите ми се успокояват — около час, според стенния часовник. Гледам как стрелката за минутите облизва лицето му, представям си как вените ми се изпълват с вино, силно и плътно, охлажда ме, дава ми сила. Понасям се нагоре. Откривам Пънч на площадката. Той ме забелязва и се шмугва в кабинета. Следвам го.

На бюрото ми светва телефонът. Не разпознавам номера. Оставям чашата. След третото позвъняване плъзвам пръст по екрана.

— Д-р Фокс — гласът е пещерно дълбок. — Следовател Литъл ви безпокои. Срещнахме се в петък, ако си спомняте.

Замълчавам, после сядам на бюрото. Отмествам чашата далече от себе си.

— Да, спомням си.

— Чудесно, чудесно — звучи доволен; представям си го как се изтяга на стола, подпрял глава с една ръка. — Как е добрата докторка?

— Добре съм, благодаря.

— Чудех се дали няма да ми се обадите по-рано.

Нищо не казвам.

— Взех телефона ви от болницата и исках да видя как сте. Добре ли се чувствате?

Току-що му казах, че съм добре.

— Добре съм, благодаря.

— Чудесно, чудесно. Семейството окей ли е?

— Добре са, всички са добре.

— Чудесно, чудесно.

Накъде отива този разговор?

Тогава гласът му сменя скоростта.

— Ето какъв е проблемът: имахме обаждане от вашата съседка преди известно време.

Разбира се. Кучка. Макар че тя ме предупреди. Благонадеждна кучка. Протягам ръка, грабвам чашата.

— Тя казва, че сте я проследили до кафенето на другия край на улицата. — Иска да му отговоря. Мълча. — Предполагам, че не сте избрали точно днешния ден да си вземете едно капучино. Предполагам, че не сте се сблъскали с нея по случайност.

Усмихвам се пряко себе си.

— Знам, че минавате през труден период. Имахте лоша седмица. — Усещам, че кимам. Много е добронамерен. Ще излезе добър психотерапевт от него. — Но да правите подобни неща няма да помогне на никого, включително и на вас.

Още не е споменал името й. Дали ще го спомене?

— Това, което казахте в петък, наистина разстрои много хора. Между нас казано, госпожа Ръсел — ето че го каза — ми изглежда с доста опънати нерви.

Разбира се, че е с опънати нерви. Представя се на мястото на мъртва жена.

— Мисля, че и момчето не е особено доволно от цялата работа.

Отварям уста:

— Аз говорих…

— Така че… — той се спира. — Какво казахте?

Стискам устни:

— Нищо.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Той изсумтява:

— Исках да ви помоля да си дадете почивка за известно време. Радвам се да чуя, че излизате навън. — Той сигурно се шегува. — Как е котаракът? Още ли още е в лошо настроение?

Не отговарям. Той изглежда не забелязва.

— А наемателят ви?

Прехапвам устна. Долу вратата към сутерена е залостена със стълба; още по-надолу видях обицата на мъртва жена на шкафа на Дейвид.

— Господин следовател — стискам телефона. Все пак искам да го чуя още веднъж. — Вие наистина ли не ми вярвате?

Дълго мълчание, после той въздиша, дълбоко и шумно:

— Съжалявам, д-р Фокс. Мисля, че вие вярвате в това, което казвате, че сте видели. Аз просто… не вярвам.

Не съм и очаквала нещо друго. Добре. Напълно очаквано.

— Знаете ли, ако искате да говорите с някого, имаме добър консултант, който може да помогне. Или просто да слуша.

— Благодаря ви, следовател Литъл — гласът ми звучи натъртено.

Отново мълчание.

— Просто си починете, окей? Ще съобщя на госпожа Ръсел, че сме разговаряли.

Потрепервам. И затварям, преди той да успее да затвори.

Шейсет и пет

Отпивам от виното, грабвам телефона, изскачам на стълбите. Искам да забравя за Литъл. Искам да забравя за Ръселови.

Агората. Ще си проверя съобщенията. Слизам долу, оставям чашата на мивката. Премествам се в дневната, въвеждам паролата на телефонния екран.

Погрешна парола.

Напрягам вежди. Несръчните ми пръсти. Въвеждам паролата повторно.

Погрешна парола.

„Какво става?“ — питам се аз. С падането на мрака в дневната се е стъмнило. Протягам се към лампата, паля я. Още веднъж, много внимателно, с очи върху пръста въвеждам: 0-2-1-4.

Погрешна парола.

Телефонът потрепва. Блокира. Нищо не разбирам.

Кога за последен път трябваше да въвеждам паролата? Не ми беше нужна, за да отговоря на Литъл буквално преди минута; преди това използвах Скайп да се обадя в Бостън. Мозъкът ми е замъглен.

Ядосана се връщам в кабинета, на бюрото. Не вярвам и имейлът ми да е блокиран. Въвеждам паролата на компютъра, отивам на страницата на Gmail. Името ми вече е изписано в полето „потребител“. Въвеждам бавно паролата.

Ура — вътре съм. Процесът за възстановяване на достъп за телефона е доста прост; след шейсет секунди получавам съобщение с новата парола. Въвеждам я на екрана и я сменям обратно на 0214.

Макар че какво беше това, по дяволите? Да не би паролата да е била изтекла — има ли въобще такова нещо? Бях ли я сменила? Или пръстите ми са несръчни? Гриза си нокътя. Паметта ми не е това, което беше. Нито пък точността на движенията. Поглеждам към чашата.

Няколко съобщения ме чакат в кутията, една молба от нигерийски принц, останалите са повиквания от моите хора в Агората. Един час писах отговори. Мици от Манчестър наскоро си е сменил лекарствата за тревожност. Кала88 се е сгодила. А БабаЛизи, подкрепена от синовете си, днес е успяла да направи няколко крачки навън. И аз също, помислям си аз.

Минава шест и изведнъж умората ме поваля, смазва ме. Пльосвам се напред като избухана възглавница и опирам чело на бюрото. Трябва да спя. Ще взема двойна доза темазепам тази нощ. А утре мога пак да опитам с Итън.

Един от преждевременно развитите ми пациенти започваше всяка сесия с думите: „Това е изключително странно, но…“, и после описваше съвсем обикновени преживявания. Аз обаче се чувствам точно така в момента. Изключително странно е. Изключително странно е, но всичко, което ми изглеждаше толкова спешно само преди минута — което ми изглеждаше неотложно от четвъртък насам — сега някак се смали, помръкна като пламък на студа. Джейн. Итън. Онази жена. Дори Алистър.

Карам само на пара. Винена пара, чувам как Ед се шегува. Ха-ха.

Ще говоря и с тях. Утре. Ед. Ливи.