Жената на прозореца

Шейсет и шест

„Ед.“

И след малко — а може би след час:

„Ливи.“

Гласът ми беше като издихание. Можех да го видя, малък дух, понесъл се пред мен, призрачно бял в ледения въздух.

Някъде наблизо — писукане, пак и пак, без да спира — една-единствена нота, като вик на обезумяла птица.

После спря.

Очите ми плуваха в приливно червено. Главата ми пулсираше. Ребрата ме боляха. Гърбът ми беше като счупен. Гърлото ми — пресъхнало.

Въздушната възглавница се беше смачкала върху едната страна на лицето ми. Таблото светеше в пурпурно. Чистачката се беше наклонила към мен, прекършена и клюмнала.

Сбърчих чело. Някакъв процес в черепа ми правеше опити да се рестартира, засечка в системата, бучене в машината.

Поех си въздух, задавих се. Чух се да крещя от болка. Завъртях глава, усетих как черепът ми се търка в тавана. Това е необичайно, нали? И почувствах как слюнката се събира в устата ми. Как така…

Бученето утихна.

Бяхме се преобърнали наопаки.

Пак се задавих. Ръцете ми се протегнаха надолу, закопаха се в облицовката на тавана, сякаш се опитваха да обърнат колата наопаки, да ме изправят. Чух се да стена, да пелтеча.

Обърнах още малко глава. И видях Ед, с лице на другата страна, неподвижен. Кръв се стичаше от ухото му.

Казах името му, или се опитах да го кажа, задъхана сричка в ледения въздух, малък облак от пара. Гласните струни ме боляха. Коланът се беше затегнал силно около врата ми.

Облизах си устните. Езикът ми напипа кухина в горния венец, бях изкъртила зъб.

Коланът ме прерязваше и през кръста, остър като жица. С дясната ръка натиснах закопчалката, натиснах силно, изстенах, когато щракна. Коланът се изплъзна от тялото ми и аз се свлякох на покрива.

Това писукане. Било е сигналът за колана. Млъкна.

Въздух изригна от устата ми, червен от светлината на таблото. Подпрях ръце на тавана. Напрегнах мускули. Извъртях глава.

Оливия беше заклещена на задната седалка, висеше там, конската й опашка се поклащаше във въздуха. Подвих врат, опрях рамене в тавана, протегнах ръка към бузата й. Пръстите ми се смразиха.

Кожата й беше лед.

Лакътят ми се подгъна; преместих краката от едната страна, приземих се тежко върху напуканото стъкло на гюрука. Той се нагърчи под мене. Опитвах се да се поизправя, тътрейки колена, и залазих към нея, а сърцето ми се удряше в гърдите. Хванах я за раменете. Раздрусах я.

Изкрещях.

Друсах. Тя се друсаше с мен, косата й се люшкаше.

„Ливи“ — крещях с горящо гърло и вкусвах кръв в устата, по устните.

„Ливи“ — виках и сълзи се затъркаляха по бузите ми.

„Ливи“ — задъхвах се и очите й се отвориха.

Сърцето ми спря за миг.

Тя погледна към мен, погледна вътре в мен, изговори едничка дума:

„Мамо“.

Натиках си палеца в закопчалката на колана й. Той се освободи със съскане, подложих ръце под главата й, докато падаше, и хванах тялото й в прегръдката си, краката й се мятаха и блъскаха един в друг като вятърни перки. Усетих, че едната й ръка виси отпусната в ръкава.

Сложих я върху гюрука. „Ш-ш-ш“ — й казах, макар че не беше издала и звук, макар че очите й отново бяха затворени. Приличаше на принцеса.

„Хей“ — раздрусах рамото й. Тя пак ме погледна. „Хей“ — повторих. Опитах се да се усмихна. Лицето ми беше изтръпнало.

Добрах се до вратата, стиснах дръжката, дръпнах. Дръпнах отново. Чух как пружината се скъса. Започнах да бутам прозореца, залепила пръсти на стъклото. Вратата се отвори широко без звук и изчезна в тъмнината.

Протегнах се навън и опипах земята с ръце, усетих изгарящия сняг върху дланите си. Забих лакти, опрях здраво колена и забутах. Измъкнах горната част на тялото си от колата, отпуснах се на снега. Той изскърца под мен. Продължих да се изтеглям. Хълбоците. Бедрата. Колената. Пищялите. Стъпалата. Маншетът на панталона ми се закачи на куката над седалката, откачих го, измъкнах се от колата.

И се обърнах по гръб. Болката в гръбнака ме разтърси като електрически ток. Поех си дъх. Потреперих. Главата ми се люшна, като че вратът не може да я удържи.

Бързо. Бързо. Стегнах се, събрах си краката, приготвих ги за действие и клекнах до колата. Огледах се наоколо.

Погледнах нагоре. Главата ми се завъртя, забуча.

Небето над мен беше като купол от звезди. Луната бе застрашително голяма, като планета, ярка като слънце, а каньонът под нас блестеше със светлини и сенки, отчетливи като дървена гравюра. Снегът почти беше спрял, само изоставени снежинки се носеха из въздуха. Светът изглеждаше чисто нов.

И тишината…

Замряла. Абсолютна, окончателна тишина. Нито полъх, нито помръдване на клонче. Ням филм, натюрморт. Завъртях се на колене, чух как снегът изхруска под мен.

Обратно на земята. Колата се беше прекатурила напред, предницата се беше забила в земята, задницата леко вирната нагоре. Видях оголеното шаси, като корем на насекомо. Потреперих. Спазъм мина по гръбнака ми.

Вмъкнах се обратно през вратата, забих пръсти в пухеното яке на Оливия. Задърпах. Издърпах я през гюрука, издърпах я през облегалката за главата, издърпах я от колата. Обгърнах я с ръце, малкото тяло лежеше отпуснато като дрипа в ръцете ми. Изричах името й. Повторих го отново. Тя отвори очи.

„Хей“ — казах аз.

Миглите й потрепнаха и се затвориха.

Положих я до колата, после я изтеглих по-надалеч, в случай че колата се преобърне. Главата й се наклони към рамото, обхванах я и лекичко, лекичко я обърнах отново към небето.

Спрях се, дробът ми работеше като мях. Погледнах детенцето си, ангелче в снега. Попипах ранената й ръка. Тя не реагира. Стиснах я по-силно и видях как тръпка премина през лицето й.

Дойде ред на Ед.

Пролазих в колата още веднъж, преди да осъзная, че няма как да го измъкна през задната седалка. Върнах се, лазейки заднешком; разчистих; хванах дръжката на предната врата. Стиснах я. Стиснах по-силно. Ключалката захвана, щракна. Вратата се отвори.

Ето го. Кожата му, огряна в меко червено от мъгливата като в линейка светлина на таблото. Докато освобождавах колана му, се чудех за светлината, как акумулаторът беше оцелял след удара. Той се отпусна върху мен, разгъна се като развързан възел. Подхванах го под мишниците.

И започнах да го дърпам, удряйки главата си в скоростния лост, влачейки тялото му по тавана. Когато го измъкнах от колата, видях, че лицето му е обляно в кръв.

Изправих се, започнах да го влача заднешком, препъвайки се, докато стигна до Оливия, и го положих до нея. Тя помръдна. Той — не. Грабнах ръката му, оголих ръкава на китката, притиснах пръсти върху кожата. Пулсът му едва се усещаше.

Бяхме далеч от колата и тримата, под звездното небе, на дъното на вселената. Чух пухтенето на локомотив — собственото ми дишане. Задъхвах се. По мен течеше пот. Вратът ми беше мокър.

Извърнах ръка зад гърба си, опипах внимателно, пръстите ми се заизкачваха по гръбнака като по стълба. Прешлените между лопатките горяха от болка.

Вдишвах, издишвах. Гледах как слаб дъх се вдига от устите на Оливия и Ед.

Обърнах се.

Погледнах нагоре, пред мен се издигаше стометрова стръмна скала, обрасла с мъх, обляна от флуоресцентната бяла светлина на луната. Пътят минаваше невидим някъде там горе, но нямаше как да се изкатеря до него, не можех да се изкатеря доникъде. Бяхме се приземили върху малка издатина, тънка скална тераса, която стърчеше от планинския склон; нагоре и надолу — празнота. Звезди, сняг, пространство. Тишина.

Телефонът.

Потупах се по джобовете — отпред, отзад, в палтото, — тогава си спомних как Ед го дръпна от мен; как телефонът отскочи на пода, преметна се там, вибрирайки под краката ми, с името, светнало на екрана.

Мушнах се в колата за трети път, прерових тавана с ръце, накрая го открих, затиснат между предното стъкло и таблото, екранът беше непокътнат. Беше истински шок да го видя така неосквернен; мъжът ми лежеше окървавен, дъщеря ми беше ранена, моето тяло беше травмирано, колата беше размазана, но телефонът беше оцелял без една драскотина. Останка от друга ера, друга земя. 22:27 пишеше на екрана. Били сме в пропастта почти от половин час.

Приклекнах в купето на колата, плъзнах пръст по екрана — 911 — и го вдигнах до ухото си, усетих го как трепна върху бузата ми.

Нищо. Смръщих вежди.

Прекъснах обаждането, измъкнах се от колата, разгледах екрана. БЕЗ ПОКРИТИЕ. Клекнах в снега. Избрах номера отново.

Нищо.

Избрах още два пъти.

Нищо. Нищо.

Изправих се, включих на говорител, протегнах ръка във въздуха. Нищо.

Обиколих колата, препъвайки се в снега. Избирах пак и пак. Четири пъти, осем пъти, тринайсет пъти. Спрях да ги броя.

Нищо.

Нищо.

Нищо.

Изкрещях. Викът се изтръгна от гърдите ми, остърга гърлото ми, разцепи нощта като къс лед, ехото отекна надалече. Крещях, докато езикът ми пламна, докато гласът ми секна.

Въртях се на място. Зави ми се свят. Метнах телефона на земята. Свлякох се в снега. Вдигнах го, екранът беше мокър, и пак го метнах, още по-далече. Обхвана ме паника. Хвърлих се, започнах да копая в снега. Ръката ми го напипа. Изтръсках снега и пак набрах 911.

Нищо.

Върнах се при Оливия и Ед; те лежаха там един до друг, неподвижни, лъчисти под луната.

Ридание си проправи път към гърлото ми, обезумяло за въздух, надви устните ми. Колената ми се подкосиха, сгънаха се като автоматичен нож, свлякох се на земята. Долазих и се свих между мъжа ми и дъщеря ми. Заплаках.

Когато се събудих, пръстите ми бяха студени и посинели, сгърчени около телефона. 00:58. Батерията се изтощаваше. Оставаха само 11 процента.

Няма значение, помислих си. Не можех да се обадя на 911, не можех да се обадя на никого.

Все пак опитах. Нищо.

Обърнах глава наляво, после надясно: Ед и Ливи от двете ми страни, дишането им беше повърхностно, но равно, лицето на Ед — покрито с петна от кръв, бузите на Оливия — с кичури коса. Сложих длан на челото й. Студено. Нямаше ли да е по-добре да се приютим в колата? Ами ако… не знаех какво… ако се преобърне? Ако избухне?

Седнах. Изправих се. Разгледах корпуса на колата. Огледах небето — тази зряла луна, това изобилие от звезди. Обърнах се бавно към планината.

Приближих се до склона, размахах телефона пред себе си като магическа пръчка. Плъзнах палец по екрана, натиснах иконката за фенерче. Светлинен лъч — мъничка звезда в ръката ми.

Лицето на скалата, осветено от лъча, беше плоско и безупречно гладко. Няма къде да си набуташ пръстите, няма за какво да се хванеш, няма храст или клон, няма ръб на скалата. Само пръст и сипеи, заплашителна като стена. Обходих нашата малка издатина по дължина, огледах всеки сантиметър. Насочвах фенера нагоре, докато тъмнината погълнеше лъча.

Нищо. Всичко се беше превърнало в нищо.

10 процента в батерията. 1:11 часът.

Като момиче обичах съзвездията, изучавах ги, в летните вечери рисувах карти на цялото небе върху амбалажна хартия, с лакти, опрени в меката трева, докато мухите дремеха около мен. Сега те се перчеха над мен, тези зимни герои, блестящи в нощта: Орион с яркия си пояс; Малката мечка се търкаля след него; Плеядите, нанизани като перли покрай рамото на Бика. Близнаци. Персей. Цефей.

С прегракналия си глас прошепвам имената им като магия за Ливи и Ед, главите им, подпрени на гърдите ми, се вдигат и отпускат заедно с дишането ми. Пръстите ми галят косата й, устните му, бузите й.

Всички тези звезди, димящо ледени. Треперехме под тях. Заспали сме.

4:34 часа. Събудих се, защото ме тресеше. Проверих ги и двамата — първо Оливия, после Ед. Сложих сняг на лицето му. Той не трепна. Втрих снега в кожата, за да изчистя засъхналата кръв. Той помръдна. „Ед“ — казах аз, клатейки рамото му. Без отговор. Проверих отново пулса му. По-бърз, по-слаб.

Стомахът ми негодуваше. Не стигнахме до вечерята, спомних си. Трябва да са прегладнели.

Мушнах се в колата, светлината на таблото беше отслабнала, почти угаснала. Ето я, чантата беше притисната до задния прозорец: вътре бях увила сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр и сок в кутийки. Тъкмо сграбчих дръжките на чантата и светлината угасна напълно.

Излязох навън, развих сандвичите от целофана и го хвърлих на земята. Вятърът го пое, аз го наблюдавах как се понесе нагоре и настрани, безплътен като фея, като блуждаеща светлинка. Откъснах късче хляб и го подадох на Оливия. „Хей“ — прошепнах аз, пръстите ми потупваха бузата й и тя отвори очи. „Ето“ — предложих аз, бутайки хляба в устата й. Устните й се разтвориха; залъкът изчезна като давещ се плувец, преди да кацне на езика й. Отлепих сламката от кутийката със сок и я забих в нея. Сокът бликна и се разля върху снега. Подпъхнах ръка под главата на Оливия и вдигнах лицето й към сламката, стиснах кутийката. Устата й се препълни, разхвърчаха се пръски.

Вдигнах главата й по-нависоко и тя започна да посръбва на мънички глътки. След малко главата й се отпусна на ръката ми, очите й се затвориха. Сложих я внимателно на земята.

После Ед.

Клекнах до него, но той не си отвори устата, дори не си отвори очите. Потупах със залчето по устните му, натиснах бузата му, сякаш да му наместя челюстта, но той пак не помръдна. Паниката отново почна да ме души. Сложих глава до лицето му. Въздухът от дишането му, слабо, но настойчиво, стопли бузата ми. Въздъхнах.

Ако не може да яде, поне трябва да може да пие. Разтърках сухите му устни с малко сняг, после напъхах сламката в устата му. Стиснах кутията между пръстите си. Сокът се разля от двете страни на брадата му, задържа се по наболата четина. „Давай“ — умолявах го аз, но течността продължаваше да се стича.

Извадих сламката и сложих още една шепа скреж върху устните му, после на езика. Оставих го да се разтопи в гърлото му.

Седнах пак на снега, налапах сламката. Сокът беше твърде сладък. Пресуших кутията, независимо от това.

Измъкнах от колата чантата със скиорските якета и грейки. Извадих ги и ги прострях върху Ливи и Ед.

Погледнах към небето. Беше невъзможно необятно.

Светлината натисна клепачите ми като с тежести. Отворих очи.

Примижах. Над нас беше небето, непрекъснато, безкрайно, бездънно море от облаци. Снежинките се спускаха надолу като перца от глухарчета и се пръскаха върху кожата ми. Проверих телефона. 7:28. 5 процента в батерията.

Оливия се беше поразместила насън, опряна на лявата ръка, дясната лежеше отпусната отстрани. Бузата й беше притисната до земята. Обърнах я по гръб, изтупах снега от кожата й. Внимателно й почистих ухото.

Ед не беше помръднал. Наведох се към лицето му. Още дишаше.

Бях пъхнала телефона в джоба на джинсите. Сега го измъкнах, стиснах го за късмет, набрах 911. За част от секундата ми се стори, че звъни, почти го чух да дрънка в ухото ми.

Нищо. Вторачих се в екрана.

Вторачих се в колата, катурната с колелата нагоре, безпомощна, като ранено животно. Изглеждаше неестествено, дори неприлично.

Вторачих се в долината под нас, бодлива от върховете на елите, тънка сребърна лента на река се извиваше в далечината.

Изправих се. Обърнах се обратно.

Планината се изправи срещу мен. На дневната светлина видях, че не съм преценила добре височината, от която сме паднали — бяхме най-малко на двеста метра от пътя над нас и каменното лице изглеждаше още по-непристъпно, по-непристъпно, отколкото ми се стори през нощта. Погледът ми се плъзна нагоре, нагоре, нагоре, докато стигна върха.

Хванах се за гърлото. Бяхме скочили от толкова високо. Бяхме оцелели.

Отпуснах глава още назад, за да обхвана небето. И примижах. Всичко беше някак твърде огромно, твърде необхватно. Почувствах се като миниатюрна фигурка в кукленска къща. Можех да се видя отстрани, отдалече, малка, като люспа. Завъртях се, залюлях се.

Очите ми горяха, нещо прещракваше в крака ми.

Тръснах глава, разтърках очи. Светът се смали. Върна се в нормалните си граници.

Още няколко часа съм дрямала до Ед и Оливия. Когато се събудих — 11:10, - снегът ни затрупваше на талази, вятърът отгоре ни шибаше като с камшик. Дълбокият тътен на гръмотевица се разнесе наблизо. Избърсах снежинките от лицето си, скочих на крака. Започнах да се свличам на земята.

Същото потрепване в зрението ми, като вълнички по вода, и този път коленете ми се блъснаха едно в друго като притеглени от магнит. Започнах да се свличам на земята. „Не“ — казах си със загрубял и прегракнал глас. Подпрях се с ръка в снега, избутах се нагоре.

Какво ми има?

Няма време. Няма време. Опрях се по здраво на крака, изправих се. Видях Ед и Оливия в краката си, затрупани наполовина.

И започнах да ги влача обратно в колата.

Как се изнизва времето? Струваше ми се, че през следващата година месеците минаваха по-бързо от онези часове, прекарани с Ед и Ливи на обърнатия покрив, снегът се натрупваше на прозореца като прилив, стъклата скърцаха и пукаха под бялата тежест.

Пях й песни — от радиото, детски песнички, мелодии, които си измислях, докато воят навън се усилваше, а светлината се стопяваше. Разглеждах извивките в ухото й, проследявах ги с пръст, тананиках им. Обгръщах го с ръце, преплитах краката си с неговите, сливах дланта си с неговата длан. Изгълтах сандвича, изпих сока. Отворих бутилката с вино, но се сетих, че ще ме дехидратира. Но ми се пиеше, много ми се пиеше.

Бяхме под земята, така го усещах; бяхме се окопали в някакво тайно и тъмно място, защитени от света. Не знаех кога ще изплуваме. Как ще изплуваме. Дали въобще…

В един момент телефонът угасна. В 15:40 батерията беше на 2 процента, заспала съм и като се събудих, екранът беше тъмен.

Светът бе замлъкнал, с изключение на воя на вятъра и Ливи, която поемаше глътки въздух, и Ед, който издаваше слаби хрипове. И моите хлипания, заровени някъде дълбоко в тялото ми.

Покой. Абсолютен покой.

Свестих се в утробата на каросерията със замъглен поглед. Но тогава видях светлина, която се промъкваше в колата, видях смътно сияние зад стъклото и чух тишината така, както се чува звук. Беше населила колата като живо същество.

Разгънах се и се протегнах към дръжката на вратата. Тя щракна окуражаващо, но вратата не помръдна.

Не.

Застанах на колене, претърколих се върху болния си гръб, опрях крака във вратата и забутах. Тя отмести малко снега и спря. Заблъсках по стъклото, ритах го с пети. Вратата закрета и се отвори. Малка снежна лавина се изсипа в колата.

Извлякох се навън по корем, стиснала очи срещу светлината. Когато пак ги отворих, видях как зората пламва над далечните планини. Изправих се на колене, огледах новия свят около себе си: долината, потопена в бяло; онази река в далечината; пухкавия сняг под краката ми.

Олюлях се на колене. И тогава чух изпукване, и знаех, че стъклото се е разбило.

Нагазих с единия, после с другия крак в снега, запрепъвах се към предницата на колата, видях, че стъклото се беше продънило. Обратно към задната врата, влязох пак вътре. Още веднъж ги извлякох от останките, първо Ливи, после Ед; още веднъж ги подредих един до друг на земята.

Така както стоях изправена над тях и дъхът ми се издигаше като пара над мен, очите ми отново се замъглиха. Небето сякаш се издуваше, притискаше ме; рухнах със стиснати клепачи и блъскащо сърце.

Завих като диво животно. Обърнах се по корем, прострях ръце върху Оливия и Ед, притиснах ги до себе си, докато хълцах в снега.

Така са ни намерили.

Шейсет и седем

Когато се събуждам в понеделник, искам да говоря с Уесли.

Усукала съм се в чаршафите, налага се да ги развивам от тялото си, както се бели ябълка. Слънцето се лее през стъклото, затопля завивките. Кожата ми свети в топлината. Чувствам се необичайно красива.

Телефонът е на възглавницата до мен. За миг, докато сигналът за повикване бръмчи в ухото ми, се чудя дали не си е сменил номера, но после чувам мощния му глас, неудържимо силен, както винаги: „Оставете съобщение“ — заповядва той.

Не оставям съобщение. Вместо това звъня в кабинета.

— Анна Фокс се обажда — казвам на жената, която вдига телефона. Гласът е като на млада жена.

— Д-р Фокс, аз съм Фиби.

Сбъркала съм.

— Извинявам се — казвам аз. Фиби, работила съм с нея почти една година. Определено не е млада. — Не те познах. Гласа ти.

— Няма нищо. Мисля, че съм настинала, гласът ми сигурно звучи различно. — Проявява любезност, както винаги. — Как сте, д-р Фокс?

— Добре съм, благодаря. Може ли да говоря с Уесли? — Фиби, разбира се, спазва формалностите и сигурно първо ще го пита…

— Д-р Брил има пациенти цяла сутрин, но мога да го помоля да ви се обади по-късно.

Благодаря й и предлагам да си оставя номера.

— Да, същият е, имам го тук в указателя — и затваря.

Чудя се дали ще се обади.

Шейсет и осем

Запътвам се надолу. Днес няма да пия, решила съм, или поне не тази сутрин; главата ми трябва да е бистра за Уесли. Д-р Брил.

Карам поред: първо отивам в кухнята, виждам стълбата, която съм подпряла на вратата за сутерена. На сутрешната светлина, почти ослепително ярка, стълбата изглежда нищо и никаква, нелепа; Дейвид може да я избие с едно блъскане с рамо. За миг съмнение се прокрадва в ума ми: имал бил женска обица на шкафа и какво от това? Не си сигурна, че е нейна, беше ми казал Ед и това е самата истина. Три малки перли, мисля, че и аз самата имам подобна.

Взирам се в стълбата, все едно ще закрачи към мен с тънките си алуминиеви крачета. Хвърлям поглед към бутилката мерло, която блести на плота до ключа, който виси на куката. Не, без пиене днес. Освен това сигурно цялата къща е осеяна с винени чаши. (Къде бях виждала подобно нещо? Да, в онзи трилър „Следите“, среден филм, великолепна музика ала Бърнард Хърман. Предпазливата дъщеря поставя из цялата къща наполовина изпити чаши с вода, които спират извънземните нашественици. „Защо извънземните ще идват на Земята, ако са алергични към вода“ — негодуваше Ед. Беше на третата ни среща.)

Не бива да се разсейвам. Нагоре към кабинета.

Паркирам се на бюрото, плясвам телефона до мишката, включвам го в компютъра да се зарежда. Проверявам на екрана колко е часът: малко след единайсет. По-късно е, отколкото предполагах. Този темазепам наистина ме е повалил.

Тези темазепами, ако сме точни. Множествено число.

Поглеждам през прозореца. От другата страна на улицата, точно по разписание, госпожа Милър се появява на входната врата, затваряйки я внимателно след себе си. Тази сутрин е с тъмно зимно палто, както виждам, дъхът й се издига на бели облачета пред нея. Отварям приложението за времето на телефона. Навън е дванайсет градуса. Ставам, отивам при термостата на площадката.

Чудя се какво ли прави мъжът на Рита. Не съм го виждала от сто години, не съм го проверявала.

Обратно на бюрото, взирам се през стаята, през градината, към къщата на Ръселови. Прозорците зеят празни. Итън, мисля си, трябва да се добера до Итън. Усетих го, че беше разколебан снощи. „Страхувам се“ — беше казал, очите широко отворени, погледът почти див. Дете, изпаднало в беда. Мой дълг е да му помогна. Каквото и да е станало с Джейн, където и да се намира, аз трябва да защитя сина й.

Какъв е следващият ми ход?

Дъвча си устната. Влизам в шахматния форум. Започвам да играя.

Час по-късно, минава обяд, а аз още не знам какво да предприема.

Току-що съм целунала чашата с бутилката — все пак минава обяд — седя и мисля. Въпросът се върти в съзнанието ми от известно време като фонов шум: как да се свържа с Итън? През няколко минути хвърлям поглед нататък, сякаш отговорът ще се появи на стената на къщата. Не мога да се обадя на домашния телефон; той няма мобилен; ако се опитам да му изпратя някакви сигнали, баща му или онази жена първи ще ги забележат. Няма имейл, беше ми казал, не е във Фейсбук. Може въобще да не съществува.

Изолиран е почти колкото мен.

Сядам обратно на стола, сръбвам от чашата. Слагам я на бюрото. Наблюдавам как обедното слънце се сгушва на перваза. Компютърът издава звук. Местя коня, отбелязвам го на дъската. Чакам следващия ход.

Часовникът на екрана показва 12:12. Уесли не се обажда — не може да не се обади? Или да го потърся отново. Посягам към телефона, прекарвам пръст по екрана да се събуди.

Сигнал от компютъра, имам поща. Грабвам мишката, отклонявам курсора от шахматната дъска. Кликвам на браузъра. С другата ръка надигам чашата към устните си. Тя проблясва на слънцето.

Надничам над ръба на чашата към пощенската кутия, имам един-единствен имейл, предметът на имейла е празен, името на изпращача е с дебели букви.

Джейн Ръсел.

Зъбите ми се удрят в чашата.

Зяпам екрана. Въздухът около мен изведнъж изтънява.

Ръката ми се тресе, докато оставям чашата на бюрото. Мишката се плъзга в дланта ми, като я стискам. Спряла съм да дишам.

Курсорът отива на името й: Джейн Ръсел.

Кликвам.

Съобщението се отваря — бяло поле. Няма текст, само иконка за прикачен файл — един мъничък кламер. Кликвам два пъти.

Екранът почернява.

Тогава някакъв образ започва бавно да се пълни, ред по ред. Прекъснати ивици в тъмносиво.

Прикована съм на място. Още не мога да дишам.

Ивиците една след друга изпълват екрана като бавно падаща завеса. Минава секунда. Още една.

Тогава…

… тогава оплетени… клони? Не, коса, тъмна и заплетена, в близък план.

Извивка светла кожа.

Око, затворено, вертикално на екрана, очертано от линията на миглите.

Някой е легнал настрани. Виждам спящо лице.

Виждам моето спящо лице.

Картината изведнъж се уголемява, долната й част се появява — и ето ме мене, главата ми, в пълен размер. Кичур коса се е спуснал над веждата ми. Очите ми са затворени, устата ми — леко отворена. Бузата ми е потънала във възглавницата.

Скачам на крака. Столът се катурва зад мен.

Джейн е изпратила моя снимка, както спя. Образът постепенно изпълва съзнанието ми, точно както снимката, на пресекулки, ред по ред.

Джейн е била в къщата ми през нощта.

Джейн е била в спалнята ми.

Джейн ме е гледала как спя.

Стоя права, покъртена, сред оглушителна тишина. Тогава виждам призрачните цифри в долния десен ъгъл. Отбелязан 6 часът — 02:02, датата е днешна.

Тази сутрин. В два часа. Как е възможно? Поглеждам за имейл адреса, сложен в скоби до името на изпращача:

guesswhoanna@gmail.com — познайкойанна!

Шейсет и девет

Значи не е Джейн все пак. Някой се крие зад името й. Някой се гаври с мен.

Мисълта ми се насочва като стрела право надолу, към сутерена. Дейвид, зад онази врата.

Стискам раменете си през халата. Мисли. Не изпадай в паника. Запази спокойствие.

Дали е насилил вратата? Не — стълбата си беше, както я бях оставила.

В такъв случай… ръцете ми се разтреперват; навеждам се напред, поставям ги върху бюрото… може да си е направил дубликат от ключа ми? Чух шум на площадката в онази вечер, когато го заведох в спалнята; може да е претършувал къщата, да е откраднал ключа от кухнята?

Само че го видях на куката преди час и залостих вратата малко след като си тръгна — няма как да е влязъл обратно.

Освен ако… но, разбира се, разбира се, че е могъл да влезе. Могъл е да влезе, когато си поиска, като използва дубликат на ключа. И върне оригиналния.

Само че нали замина снощи. За Кънектикът.

Или поне така ми каза.

Поглеждам към снимката си на екрана, към двата полумесеца на миглите, към зъбите, които се подават изпод горната ми устна: в пълно неведение, напълно беззащитна. Разтрепервам се. Киселини се качват в гърлото ми.

познайкойанна. Кой, ако не Дейвид? И защо ще ми я показва? Не само че някой е осквернил дома ми, влязъл е в спалнята ми, снимал ме е как спя — но също иска аз да го знам.

Някой, който знае за Джейн.

Посягам към чашата с две ръце. Пия, пия на големи глътки. Оставям я и взимам телефона.

Гласът на Литъл е пухкав и мек като възглавница. Може би съм го събудила. Нима значение.

— Някой е влизал в дома ми — му казвам. Сега съм в кухнята, с чаша в едната ръка и телефона в другата, втренчена във вратата за сутерена; в момента, в който ги изричам, тези невъзможни думи, те прозвучават плоско, неубедително. Нереално.

— Д-р Фокс — казва той ведро, — вие ли сте?

— Някой е влязъл в къщата ми в два часа сутринта.

— Чакайте малко. — Чувам го как премества телефона от другата страна. — Някой е влязъл у вас?

— В два сутринта.

— Защо не го докладвахте по-рано?

— Защото съм спяла по това време.

Гласът му се стопля. Мисли, че ме е хванал натясно.

— Тогава от къде знаете, че някой е влизал у вас?

— Знам, защото ме е снимал и ми е изпратил снимката в имейл.

Пауза.

— Снимка на какво?

— Моя снимка, как спя.

Когато проговаря отново, звучи по-близо.

— Сигурна ли сте в това?

— Да.

— Ами сега… не бих искал да ви плаша…

— Вече съм уплашена.

— Сигурна ли сте, че сега в къщата няма никой?

Замръзвам. Въобще не бях помислила за това.

— Д-р Фокс, Анна?

— Да. — Не може да има някой. Не може да не съм го усетила досега.

— Можете ли… в състояние ли сте да излезете навън?

Почти се разсмивам. Вместо това само продумвам:

— Не.

— Окей… просто стойте там. Не… недейте да стоите там. Искате ли да остана с вас на телефона?

— Искам да дойдете тук.

— Идваме.

„Идваме.“ Значи са двама, Норели ще дойде с него. Хубаво, искам я тук да види. Защото това е действително. Това е неопровержимо.

Литъл още говори, дъхът му се блъска в слушалката.

— Това, което искам да направите, Анна, е да се приближите до вратата. В случай че ви се наложи да излезете. Ние ще бъдем там съвсем скоро, след няколко минути, но в случай че се наложи…

Поглеждам към вратата на вестибюла, тръгвам към нея.

— Вече сме в колата. Идваме много скоро.

Кимам бавно, наблюдавайки как вратата се приближава.

— Гледали ли сте някой филм напоследък, д-р Фокс?

Не мога да се накарам да я отворя. Дори не мога да стъпя в онази зона на здрача зад вратата. Въртя глава, косата ми се докосва до бузите.

— Някой от вашите стари трилъри?

Отново въртя глава, готвя се да му кажа „не“, когато забелязвам, че още стискам чашата в ръка. Престъпник или не — а аз не мисля, че има някой — няма да отворя вратата в този вид. Трябва да се освободя от чашата.

Но ръцете ми треперят, виното се плисва отпред на халата, оставяйки кървавочервено петно точно под сърцето. Прилича на рана.

Литъл продължава да дърдори в ухото ми: „Анна, добре ли сте?“ — докато се връщам в кухнята с телефона, залепен за слепоочието ми, и оставям чашата в мивката.

— Всичко наред ли е? — пита Литъл.

— Наред е — му казвам. Пускам чешмата, смъквам халата, пъхам петното под течащата вода и оставам по тениска и долнище на анцуг. Виненото петно шупва под шуртящата вода, кърви, избледнява, става бледорозово. Търкам го, пръстите ми побеляват от ледената вода.

— В състояние ли сте да дойдете до входната врата?

— Да.

Затварям чешмата. Изваждам халата от мивката и го изстисквам.

— Окей. Стой там.

Изтръсквайки халата, виждам, че нямам хартиени кърпи — поставката е празна. Протягам се към чекмеджето с покривките, отварям го. И вътре, върху купчината сгънати салфетки, виждам отново себе си.

Не дълбоко заспала в близък план, не полунадрусана на възглавницата, а изправена, лъчезарна, косата ми е сресана назад, очите са блестящи и приветливи — пълна прилика, портретът ми, нарисуван с молив на хартия.

„Страхотен номер“ — казах й тогава.

„Джейн Ръсел в оригинал“ — каза тя.

И после го подписа.

Седемдесет

Хартиеният лист потрепва в ръката ми. Гледам подписа, надраскан в ъгъла.

А аз почти се съмнявах. Почти се съмнявах в нея. Обаче ето го тук, сувенир от една изпарила се нощ. Мементо. Memento mori. Помни, че ще умреш.

Помни.

И аз помня: спомням си играта на шах и шоколада; помня цигарите, виното, обиколката на къщата. Но най-вече си спомням Джейн, как се смееше и пиеше, ярка и жива; сребърните й пломби; как се наведе към прозореца и се вгледа в къщата си: Бива си го мястото, бе прошепнала тя.

Тя беше тук.

— Почти стигнахме — казва Литъл.

— Аз намерих… — прочиствам си гърлото — намерих… — но той ме прекъсва:

— Завиваме по…

Но аз не чувам накъде завиват, защото виждам през прозореца как Итън излиза от входната врата. Сигурно е бил вътре през цялото време. Бях мятала погледи към къщата в продължение на един час, местейки се от кухнята към салона, към спалнята; нямам представа как съм го изпуснала.

— Анна? — гласът на Литъл звучи изтънял, смален. Поглеждам надолу, виждам телефона в ръката край бедрото ми. Виждам халата, смачкан на пода. Тогава плясвам телефона върху плота, слагам рисунката до мивката. И започвам да блъскам по стъклото, силно.

— Анна — чувам отново гласа на Литъл. Не му обръщам внимание.

Блъскам още по-силно. Сега Итън завива по тротоара, насочва се към моята къща. Да.

Знам какво трябва да направя.

Пръстите ми сграбчват рамката на прозореца. Напрягам ги, вкопчвам ги, огъвам ги. Стискам здраво очи. И повдигам.

Мразовит въздух шибва тялото ми, толкова суров, че сърцето ми замира; издухва дрехите ми, те се разтреперват около мен. В ушите ми ехти шумът на вятъра. Студът ме изпълва догоре, прелива от мен.

Но въпреки това изкрещявам името му, единствен вик, две срички, които изскачат от гърлото ми и се изстрелват към външния свят. И-тън!

Чувам как тишината се разцепва. Представям си как птиците се разлитат, как минувачите се заковават на място.

И след това, със следващия дъх, с последния си дъх:

Аз знам.

Знам, че майка ти е жената, която казах, че е; знам, че беше тук; знам, че лъжеш.

Блъскам рамката на прозореца обратно надолу, опирам чело на стъклото. Отварям очи.

Той е там на тротоара, застинал, с твърде голямо пухено яке и твърде тесни джинси, перчемът му се развява от вятъра.

Той ме поглежда, дъхът му е оформил облак пред лицето му. И аз го гледам, гърдите ми се надигат, сърцето бие със сто километра в час.

Той върти глава. Продължава да крачи.

Седемдесет и едно

Гледам го, докато изчезва от погледа, дробовете ми се изпразват, раменете се отпускат, леденият въздух се е настанил в кухнята. Това беше всичко, което можех да сторя. Поне не се затича обратно вкъщи.

Но все пак. Но все пак. Следователите ще са тук всеки момент. Имам портрета, ей го там на пода, издухан от течението. Клякам да го взема, грабвам халата, усещам влагата в ръката си.

Звънецът на вратата звъни. Литъл е. Изправям се, грабвам телефона, пускам го в джоба; забързвам се към вратата, удрям бутона на домофона с юмрук, завъртам бравата. Наблюдавам матовото стъкло на входната врата. Мярва се сянка, очертава се фигура.

Хартиеният лист трепери в ръката ми. Не мога да чакам. Протягам ръка, отварям вратата.

Там е Итън.

Твърде съм изненадана, за да го поздравя. Стоя пред него стиснала рисунката между пръстите си, капки от халата се стичат по краката ми.

Бузите му са зачервени от студа. Косата има нужда от подстригване; паднала е над веждите му, завила се е около ушите. Очите му гледат диво.

Гледаме се един друг.

— Не можеш просто така да ми крещиш, ако не ти е ясно — спокойно казва той.

Това ме изненадва. Преди да мога да се спра:

— Не знаех как иначе да се свържа с теб — му казвам.

Водните капки се пръскат по стъпалата ми, по пода. Премествам халата под мишница.

Пънч се появява от стълбите, насочва се право към глезените на Итън.

— Какво искаш? — пита той, гледа надолу. Не съм сигурна дали говори на мен, или на котката.

— Знам, че майка ти беше тук — му казвам.

Той въздиша, върти глава:

— Ти имаш… халюцинации — Думата излиза от устата му на кокили, сякаш не знае смисъла й. Ясно ми е от кого я е чул. Или за кого.

На свой ред въртя глава:

— Не — казвам аз и усещам как устните ми се разтягат в усмивка. — Не, намерих това — вдигам портрета пред очите му.

Той го поглежда.

В къщата е тихо, с изключение на шумоленето от търкането на Пънч в джинсите на Итън.

Наблюдавам го. Той просто зяпа рисунката.

— Какво е това? — пита ме той.

— Това съм аз.

— Кой те е нарисувал?

Навеждам глава, правя крачка напред.

— Може да видиш подписа.

Той взима рисунката. Очите му се стесняват.

— Но…

Звънецът ни стряска и двамата. Завъртаме глави към вратата. Пънч се стрелва към дивана.

Докато Итън ме гледа, протягам ръка към домофона, натискам бутона. Трополене от стъпки във вестибюла. Появява се Литъл, висок като приливна вълна. Норели го следва.

Първо виждат Итън.

— Какво става тук? — пита Норели, строгият й поглед се мести от Итън към мен. — Казахте, че някой е влизал в дома ви — казва Литъл.

Итън ме поглежда, хвърля поглед към вратата.

— Стой тук — му казвам аз.

— Може да си вървиш — казва му Норели.

— Стой! — излайвам и той не помръдва.

— Проверихте ли къщата? — пита Литъл. Кимам.

Той кимва към Норели, тя прекосява кухнята, спира се пред вратата за сутерена. Оглежда стълбата, поглежда към мен.

— Имам наемател — казвам аз.

Тя тръгва към стълбите, без да каже дума.

Обръщам се към Литъл. Ръцете му са напъхани в джобовете; гледа ме право в очите. Поемам си дъх.

— Толкова неща… толкова неща се случиха — казвам аз. — Първо дойде това… — бъркам в джоба на халата и измъквам оттам телефона — този имейл. — Халатът се плесва на пода.

Отварям имейла, уголемявам снимката. Литъл взема телефона от ръката ми, държи го в огромната си длан.

Докато инспектира екрана, аз потрепервам, тук е студено, а аз съм облечена много леко. Косата ми, знам, е разрошена, сякаш излизам от леглото. Чувствам се неудобно.

И Итън се чувства така, както се вижда, пристъпва от крак на крак. Редом с Литъл изглежда невероятно деликатен, почти чуплив. Искам да го прегърна.

Следователят натиска с палец екрана.

— Джейн Ръсел.

— Не е тя — му казвам — погледнете имейл адреса.

Литъл присвива очи:

— Guesswhoanna@gmail.com — изрича го внимателно.

Кимам.

— Получавала ли сте имейли от този адрес и преди това?

— Не. Но не може ли… да го проследите?

Зад гърба ми Итън проговаря:

— Какво е това?

— Снимка — започвам да обяснявам, но Литъл ме прекъсва.

— Как е възможно някой да влезе в къщата ви? Нямате ли аларма?

— Не. Винаги съм си у дома. Защо ще ми трябва… — не довършвам. Отговорът е в ръката на Литъл. — Не — повтарям аз.

— Какво има на снимката — пита Итън.

Този път Литъл го поглежда, пронизва го с поглед.

— Стига си питал — казва той и Итън трепва. — Иди ето там. — Итън отива на дивана, сяда до Пънч.

Литъл прекосява кухнята, отива до страничната врата.

— Може да са влезли оттук — гласът му е остър. Завърта бравата, отваря вратата, затваря я. Студен полъх минава през стаята.

— Някой е бил тук — подчертавам аз.

— Без да задейства аларма, имам предвид.

— Да.

— Нещо взето ли е от къщата?

За това не съм се сетила.

— Не знам — признавам аз — компютърът и телефонът са тук, но може би… не знам. Не съм проверявала. Бях уплашена — добавям.

Изражението му омеква:

— Разбирам — и с още по-мек глас: — Имате ли някаква представа кой може да ви е снимал?

Правя пауза.

— Единственият човек с ключ… единственият човек, който може да има ключ, е наемателят ми Дейвид.

— Къде е той в момента?

— Не знам, каза, че ще бъде извън града, но…

— Той има ключ или е възможно да има ключ?

Кръстосвам ръце.

— Възможно е да има. Апартаментът му… има друг ключ за апартамента, но може да е… може да е откраднал моя.

Литъл кима.

— Имали ли сте някакви проблеми с Дейвид?

— Не. Искам да кажа… не.

Литъл пак кима.

— Нещо друго?

— Той… взе назаем един нож. Резач за картон, искам да кажа. После го е оставил на мястото му, без да ми каже.

— И никой друг не би могъл да влезе?

— Не, никой.

— Просто разсъждавам на глас — той си поема дълбоко дъх, издишва толкова шумно, че нервите ми се напрягат. — Хей, Вал, какво става?

— Още съм по етажите — обажда се Норели отгоре.

— Има ли нещо за гледане?

Мълчание. Той изчаква.

— Нищо — вика тя.

— Нещо да е пипано?

— Нищо не е пипано.

— Някой скрит в килера?

— Няма никой в килера. — Чувам стъпките й по стълбите. — Слизам.

Литъл пак се обръща към мен:

— Значи, някой е влязъл вътре, не знаем как, снимал ви е, но не е взел нищо друго.

— Да. — Да не би пак да се съмнява? Соча към телефона в ръката му, все едно че може да отговори на въпросите му. Наистина може да отговори на въпросите му.

— Съжалявам — казва той и ми подава телефона.

Норели се връща в кухнята, пешовете на палтото й се развяват след нея.

— Всичко наред ли е? — пита Литъл.

— Наред е.

Той ми се усмихва.

— Теренът е чист — казва той. Не му отговарям.

Норели се приближава към нас.

— Какво става с историята за „Влизане с взлом“?

Подавам й телефона. Тя не го взима, но поглежда към екрана.

— Джейн Ръсел? — пита тя.

Посочвам имейл адреса до името на Джейн. Сянка на раздразнение преминава през лицето й.

— Изпращали ли са ви нещо друго преди?

— Не. Вече обясних… не.

— Това е адрес в Gmail — отбелязва тя. Виждам, че си разменят погледи с Литъл.

— Да — обгръщам раменете си с ръце — не може ли да го откриете? Или да го проследите?

— Там е работата — казва тя и отстъпва назад — че това е проблем.

— Защо?

Тя накланя глава към партньора си.

— Защото е в Gmail — отвръща той.

— И какво от това?

— Те крият IP адреса.

— Не разбирам какво значи това.

— Значи, че няма начин да се проследи акаунтът — продължава той.

Гледам го настойчиво.

— От фактите, с които разполагаме — обяснява Норели — вие сте могли сама да си изпратите тази снимка.

Завъртам се към нея. Ръцете й са кръстосани пред гърдите.

Без да искам, се засмивам.

— Какво? — казвам, защото какво друго може да се каже?

— Могли сте да изпратите този имейл от този телефон и ние няма как го докажем.

— Защо, защо? — пелтеча аз. Норели поглежда към мокрия халат на пода. Навеждам се да го вдигна само за да възстановя някакво усещане за порядък.

— Тази снимка ми прилича на малко среднощно селфи.

— Аз съм дълбоко заспала — споря с нея.

— Очите ви са затворени.

— Защото съм заспала.

— Или защото сте искали да изглеждате заспала.

Обръщам се към Литъл.

— Погледнете го от друг ъгъл, д-р Фокс — казва той — не можем да намерим следи от влизане в къщата. Изглежда, нищо не липсва. Входната врата е окей, тази тук е окей — той сочи вратата към двора — и казахте, че никой друг няма ключ.

— Не, казах, че наемателят ми е могъл да си направи ключ. — Нали го казах? Мозъкът ми се разбърква. Потрепервам отново; въздухът сякаш е просмукан от студ.

Норели сочи към стълбата.

— А това за какво е?

— Спор с наемател — отговаря Литъл, преди да отворя уста.

— Защо не я питаме… знаеш за кого, за съпруга й? — Има нещо в тона на гласа й, някаква минорна нота, която не мога да разчета. Тя повдига вежди.

После се обръща с лице към мен:

— Госпожо Фокс — този път не я поправям — аз ви предупредих за губенето…

— Не аз ви губя времето — изръмжавам — вие губите време. Вие. Някой е влизал в дома ми и ви дадох доказателство, а вие стоите тук и твърдите, че си го измислям. Точно както миналия път. Видях как една жена беше наръгана, но вие не ми повярвахте. Какво трябва да направя, за да ми…

Портретът.

Завъртам се, откривам Итън, забоден на дивана, с Пънч в скута.

— Ела тук — казвам му — и донеси тази рисунка.

— Нека да не го намесваме — прекъсва ме Норели, но Итън вече идва към мен, гушнал котката в едната ръка, стиснал листа хартия в другата. Подава ми го почти тържествено, както се подава нафора.

— Виждате ли това? — питам аз и тикам рисунката в лицето: на Норели така, че тя отстъпва крачка назад. — Погледнете подписа — добавям.

Челото й се набръчква.

И за трети път днес входният звънец иззвънява.

Седемдесет и две

Литъл поглежда към мен, после отива до вратата и проверява екрана на домофона. Натиска бутона.

— Кой е — питам аз, но той вече отваря вратата.

Чувам пъргави стъпки и Алистър Ръсел влиза вътре, облечен с вълнена жилетка, лицето му е зачервено от студа. Изглежда ми остарял, откакто го видях последния път.

Очите му обхождат стаята като ястреб и се спират на Итън.

— Прибирай се вкъщи — казва той на сина си. Итън не помръдва. — Остави котката и излез.

— Искам да видите това — започвам аз, размахвайки рисунката към него, но той не реагира, обръща се към Литъл.

— Радвам се, че сте тук — казва той, но се вижда, че далеч не се радва. — Жена ми каза, че е чула тази жена да крещи от прозореца на моя син, и после видях, че колата ви пристигна.

Спомням си, че при първото си посещение беше любезен, дори загрижен. Сега вече не е.

Литъл се приближава към него:

— Господин Ръсел…

— Тя звъни в къщата ми, знаете ли за това? — Литъл не му отговаря. — В бившата ми служба. Тя е звъняла в бившия ми офис.

Значи Алекс ме е предала.

— Защо са ви уволнили? — питам го аз, но той бързо продължава нататък, бесен, натъртвайки всяка дума.

— Вчера е проследила жена ми, това сподели ли го с вас? Не ми се вярва. Последвала я е в кафенето.

— Знаем за това, сър.

— Опитала се е да я предизвика. — Поглеждам към Итън. Изглежда, не е казал на баща си, че след това сме се видели.

— За втори път всичките сме се събрали тук. — Гласът на Алистър вече е суров. — Първо твърди, че е видяла нападение в моя дом. Сега е подмамила сина ми в нейната къща. Кога ще спре всичко това? — Той гледа право към мен. — Това е истински тормоз.

Забождам пръст в рисунката:

— Познавам жена ти…

— Никого не познаваш! Стоиш в тази къща и следиш хората.

Гореща вълна се плъзва по врата ми. Ръката ми увисва край тялото.

Той не е свършил.

— Измислила си си някакви… срещи с някаква жена, която не е моята жена и дори не е… — Изчаквам следващата му дума, сякаш се подготвям за удар. — …не е истинска — казва той — а сега тормозиш и сина ми. Тормозиш всички нас.

В стаята е тихо.

Накрая Литъл проговаря:

— Добре, достатъчно.

— Тя има халюцинации — добавя Алистър. Ето откъде е чул думата. Поглеждам към Итън; той зяпа в пода.

— Достатъчно, достатъчно — повтаря Литъл. — Итън, мисля, че е време да си вървиш у дома. Господин Ръсел, вие останете, ако обичате…

Сега обаче е мой ред.

— Останете — съгласявам се аз, — може би ще можете да ни обясните това. — Вдигам отново ръка над главата си, на нивото на очите на Алистър.

Той се протяга за листа, взима го:

— Какво е това?

— Това е рисунката, която жена ви нарисува.

Лицето му става безизразно.

— Когато беше тук. На тази маса.

— Какво е това? — пита Литъл, приближавайки се до Алистър.

— Джейн я нарисува за мен.

— Това сте вие — казва Литъл.

— Тя беше тук. Това го доказва.

Алистър се е съвзел.

— Това не доказва нищо — отрязва той — напротив, доказва, че си толкова луда, че си се опитала да… изфабрикуваш доказателство. — Той изпръхтява. — Напълно си си изгубила ума.

Ка-бум, изгубила ума, мисля, че беше. От „Бебето на Розмари“. Чувствам, че се мръщя:

— Какво искаш да кажеш, да изфабрикувам доказателство?

— Това сама си го нарисувала.

Норели се намесва между виковете ни:

— Точно както сте могли да си направите снимка и ние няма как да го докажем.

Отдръпвам се назад, все едно че са ме ударили с юмрук в лицето.

— Аз…

— Добре ли сте, д-р Фокс? — Литъл пристъпва към мен.

Халатът се изплъзва от ръцете ми, просва се на пода.

Олюлявам се. Стаята се завърта около мен като въртележка. Алистър гледа сърдито; очите на Норели потъмняват; ръката на Литъл се надвесва над рамото ми. Итън стои отзад, котката още е сгушена в ръцете му. Те се завъртат около мен, всичките; няма за кого да се хвана, няма твърда почва, на която да стъпя.

— Не съм нарисувала тази картина. Джейн я нарисува. Ето там. — Размахвам ръка към кухнята. — И не съм направила тази снимка. Няма как да съм я направила. Нещо става, а вие не правите нищо.

Не мога да го обясня по друг начин. Опитвам се да сграбча стаята. Тя се изплъзва от хватката ми. Препъвам се към Итън, протягам ръка към него, вкопчвам се в рамото му с треперещи пръсти.

— Стой далече от него — избухва Алистър, но аз се взирам в очите на Итън, повишавам глас:

— Нещо става.

— Какво става?

Всичките се обръщаме като един.

— Входната врата беше отворена — казва Дейвид.

Седемдесет и три

Той е застанал в рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете, метнал изтъркана чанта през рамо.

— Какво става тук? — пита той отново, а аз пускам рамото на Итън.

Норели сваля ръце от гърдите си.

— Кой сте вие?

Дейвид на свой ред кръстосва ръце.

— Аз живея долу.

— Значи — казва Литъл, — вие сте прочутият Дейвид?

— Не знам да съм такъв.

— Имате ли фамилно име, Дейвид?

— Повечето хора имат.

— Уинтърс — казвам аз, измъквам го от дълбините на мозъка си.

— Кои сте вие, господа?

— Ние сме от полицията — отговаря Норели — аз съм следовател Норели, а това е следователят Литъл.

Дейвид обръща брада към Алистър:

— Господина го познавам.

Алистър кима:

— Може би вие ще ни обясните какво не й е наред на тази жена?

— Кой казва, че нещо не й е наред?

Чувство на благодарност се надига в мен. Усещам как дробовете ми се изпълват. Някой е на моя страна.

— Къде бяхте снощи, господин Уинтърс? — пита Литъл.

— В Кънектикът. По работа. — Изпуква с челюст. — Защо питате?

— Някой е снимал д-р Фокс, докато спи. Към 2 часа сутринта. После й е изпратил имейл със снимката.

Очите на Дейвид трепват.

— Нещо не разбирам. — Той ме поглежда. — Вратата ли са разбили?

Литъл не ме оставя да отговоря.

— Може ли някой да потвърди, че снощи сте били в Кънектикът?

Дейвид премества единия си крак пред другия.

— Дамата, с която бях.

— И коя е тя?

— Не й знам фамилията.

— Има ли телефонен номер.

— Повечето хора имат.

— Ще трябва да ни дадете този номер — казва Литъл.

— Единствено той е могъл да направи тази снимка — настоявам аз.

Пауза. Дейвид намръщва вежди.

— Какво?

Гледайки право към него, в бездънните му очи, усещам как се разколебавам.

— Ти ли направи тази снимка?

Той се усмихва презрително.

— Мислиш, че съм се качил тук горе и съм…

— Никой не мисли това — казва Норели.

— Аз го мисля — й казвам.

— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите. — Дейвид изглежда почти отегчен. Той предлага телефона си на Норели. — Ето, обадете й се. Името е Елизабет. — Норели отива в дневната.

Не мога да слушам нито дума повече без глътка вино.

Зарязвам Литъл, отправям се към кухнята; чувам гласа му зад гърба си:

— Д-р Фокс твърди, че е видяла как жена е била нападната отсреща. В дома на господин Ръсел. Знаете ли нещо за случая?

— Не. Сигурно затова ме пита за виковете оня ден? — Не се обръщам; вече си наливам вино в чашата. — Както й казах, не бях чул нищо.

— Разбира се, че не сте чули нищо — казва Алистър.

Аз се завъртам към него с чашата в ръка:

— Но Итън каза…

— Итън, разкарай се оттук, по дяволите — изкрещява Алистър. — Колко пъти…

— Успокойте се, господин Ръсел. Д-р Фокс, наистина не ви препоръчвам това точно сега — казва Литъл, поклащайки пръст към чашата. Поставям я на плота, но продължавам да държа ръката си върху нея. Оказвам съпротива.

Той пак се обръща към Дейвид:

— Забелязали ли сте нещо необичайно в къщата оттатък градината?

— В неговата къща? — пита Дейвид, поглеждайки към Алистър, който се наежва:

— Това наистина… — започва той.

— Не, не съм видял нищо. — Чантата на Дейвид се смъква от рамото му; той се поизправя, замята е пак където беше преди. — Не съм и гледал.

Литъл клати глава.

— Ъхъ. А виждали ли сте госпожа Ръсел?

— Не.

— Откъде познавате господин Ръсел?

— Наех го… — Казва Алистър, но Литъл го спира с разтворена длан.

— Той ме нае да свърша някои работи по къщата — казва Дейвид — не съм виждал жена му.

— Но имаш обицата й на шкафчето си.

Всички погледи се обръщат към мен.

— Видях една обица в спалнята ти — казвам аз, стискайки чашата. — Върху нощното шкафче. С три перли. Това е обицата на Джейн Ръсел.

Дейвид въздиша.

— Не, на Катрин е.

— Катрин? — казвам аз.

Той кима.

— Жената, с която се срещах. Не точно срещах, жената, която прекара нощта долу няколко пъти.

— Кога беше това? — пита Литъл.

— Миналата седмица. Има ли значение.

— Няма — уверява го Норели, връщайки се от дневната. Тя слага телефона в ръката му. — Елизабет Хюз потвърди, че снощи е била с него в Дариен от полунощ до десет сутринта.

— Оттам дойдох право тук — казва Дейвид.

— И така, защо сте били в стаята му? — пита ме Норели.

— Тършуваше наоколо — отговаря Дейвид.

Изчервявам се, но веднага го нападам:

— Ти ми взе ножа.

Дейвид пристъпва напред. Виждам, че Литъл се напряга.

— Ти ми го даде.

— Да, но ти после го прибра на мястото му, без да ми кажеш.

— Да, беше ми в джоба, когато отидох да пикая, и го сложих обратно, откъдето го бях взел. Кажи благодаря.

— Просто съвпада, че си го прибрал точно след като Джейн…

— Стига толкова — изсъсква Норели.

Вдигам чашата към устните си, виното се блъска по стените й. Докато ме гледат, аз я изгълтвам.

Портретът. Снимката. Обицата. Ножът. Всичките ми доводи — оборени, всичките се пръснаха като мехури. Нищо не остана.

Почти нищо не остана.

Преглъщам, поемам си дъх.

— Той е бил в затвора, да знаете.

Дори докато думите излизат от устата ми, не мога да повярвам, че ги изричам, не мога да повярвам, че ги чувам.

— Бил е в затвора — повтарям аз. Чувствам се сякаш съм се отделила от тялото си. И продължавам: — За нападение.

Челюстта на Дейвид се стяга. Алистър го гледа злобно; Норели и Итън са се вторачили в мен. А Литъл — Литъл изглежда неизразимо тъжен.

— Защо тогава не го разпитате? — питам аз. — Видях как наръгват една жена — размахвам телефона — а вие казвате, че съм си го въобразила. Казвате, че лъжа. — Блъскам телефона върху плота. — Показвам ви рисунка, която тя нарисува и подписа — соча към Алистър и портрета, който държи в ръка, — а вие казвате, че сама съм го нарисувала. В онази къща има жена, която не е тази, за която се представя, но вие не сте си направили труда дори да проверите. Дори не сте се опитали.

Правя крачка напред, малка крачка, но всички други се дръпват, като че ли съм прииждащ вихър, като че ли съм хищник. Добре.

— Някой влиза в дома ми, докато спя, снима ме и ми изпраща снимката — вие обвинявате мен. — Чувам дращенето в гърлото ми, секването в гласа ми. Сълзи потичат по бузите ми. Аз продължавам: — Аз не съм луда, не си измислям всичко това. — Соча с треперещ пръст към Алистър и Итън. — Не ми се привиждат неща, които не съществуват. Всичко започна, когато видях как неговата жена и негова майка беше наръгана. Това е, което трябва да разследвате. Това са въпросите, които трябва да задавате. И не ми казвайте, че не съм го видяла, защото знам какво видях.

Тишина. Те са замръзнали. Като мъртва картина. Дори Пънч не помръдва, с опашка, извита като въпросителна.

Избърсвам лицето си с опакото на ръката, прекарвам я под носа си. Отхвърлям косата от очите си. Надигам чашата, пресушавам я.

Литъл се оживява. Пристъпва към мен, една дълга, бавна крачка, с която прекосява половината кухня, гледа ме право в очите. Оставям празната чаша. Двамата се гледаме през плота.

Той покрива чашата с ръка. Плъзва я настрани, все едно че е пистолет.

— Там е работата, Анна — казва той, говорейки тихо, говорейки бавно — че вчера говорих с вашия лекар.

Устата ми пресъхва.

— Д-р Филдинг — продължава той, — вие го споменахте в болницата. Исках просто да поговоря с някого, който ви познава.

Сърцето ми замира.

— Той много държи на вас. Аз му казах, че съм доста обезпокоен от нещата, които ми казахте. Които ни казахте. И че се тревожа, че сте сама в тази голяма къща, защото ми казахте, че семейството ви е далеч и няма с кого да разговаряте. И… — и така нататък, и така нататък. Знам какво ще каже и съм толкова благодарна, че точно той ще го каже, защото е добър и гласът му е топъл, и иначе няма да мога да го понеса, няма да го понеса…

Но в този момент Норели го прекъсва:

— Оказа се, че дъщеря ви и мъжът ви са мъртви.

Седемдесет и четири

Никой, никога не беше го изричал така, не беше казал думите в този ред.

Нито докторът в спешното, който ми каза: Не можахме да върнем мъжа ви, докато се грижеше за контузения ми гръб, за наранения ми гръклян.

Нито главната сестра, която ЧЕТИРЕСЕТ минути по-късно едва изрече: Толкова съжалявам, госпожо Фокс…, дори не довърши изречението, не беше необходимо.

Нито приятелите — приятелите на Ед, както се оказа; научих на свой гръб, че Ливи и аз нямаме много свои приятели — които поднесоха съболезнования, дойдоха на погребението, обаждаха се нарядко през заточилите се бавно месеци след това: Отидоха си, казваха те или: Не са вече с нас.

Нито Бина. Нито дори д-р Филдинг.

Но Норели го направи, наруши заклинанието, изрече неизразимото: Дъщеря ви и мъжът ви са мъртви.

Мъртви са. Да. Не можаха да ги върнат, отидоха си, умряха — мъртви са. Не го отричам.

„Но Анна, нима не разбирате — сега чувам д-р Филдинг да ми говори, почти да ме умолява, — че е точно това. Отричане на реалността.“

Строго погледнато, е вярно.

И все пак.

Как да го обясня? На когото и да било — на Литъл или на Норели, на Алистър или на Итън, на Дейвид или дори на Джейн? Аз ги чувам; гласовете им ехтят в мен, около мен. Чувам ги, когато ме смазва болката от отсъствието им, от загубата… мога да го кажа: от смъртта им. Чувам ги, когато имам нужда да говоря с някого. Чувам ги, когато най-малко го очаквам. „Познай кой е“ — ще ми кажат те и аз грейвам, сърцето ми пее.

И аз им отговарям.

Седемдесет и пет

Думите увисват във въздуха, реят се там като дим.

Зад раменете на Литъл виждам Алистър и Итън, широко отворили очи. Виждам Дейвид, отпуснал челюст. Норели по някаква причина е обърнала поглед към пода.

— Д-р Фокс?

Литъл. Слагам го на фокус, както е застанал срещу мен от другата страна на плота, лицето му, окъпано в ярка следобедна светлина.

— Анна — казва той.

Не мърдам, не мога да мръдна.

Той си поема въздух, задържа го. Издиша.

— Д-р Филдинг ми каза какво се е случило.

Стискам силно очи. Не виждам нищо, освен тъмнина. Не чувам нищо, освен гласа на Литъл.

— Той ми каза, че военните са ви намерили на дъното на една урва.

Да. Спомням си гласа, този дълбок вик, който съдра лицето на планината.

— Били сте прекарали вече две нощи на открито. В снежна буря. В средата на зимата.

Трийсет и три часа от момента, в който излетяхме от пътя, до момента, когато се появи хеликоптерът, перките му се въртяха отгоре като вихрушка.

— Той каза, че Оливия е била още жива, когато са стигнали до вас.

Мамо, прошепна тя, когато я качиха на носилката, завиха малкото й телце с одеяло.

— Но мъжът ви вече си е бил отишъл.

Не, не си беше отишъл. Беше там, много даже там, твърде много там, тялото му изстиваше на снега. Вътрешни наранявания, ми казаха. Съчетани със студа. Не е имало нищо, което да сте могли да направите по друг начин.

Имаше толкова много неща, които можех да направя по друг начин.

— Тогава са започнали проблемите ви. Неспособността да излизате навън. Посттравматичният стрес. Което аз… какво да кажа, не мога дори да си го представя.

Боже, как се гърчех под луминесцентните болнични лампи; как се задушавах от паника в линейката. Как припадах при онези първи опити да изляза от вкъщи, един път, втори път и после още два пъти, докато едва успявах да се завлека обратно вътре накрая.

Заключих вратите.

Затворих прозорците.

И се заклех да стоя на закрито.

— Търсели сте безопасно място. Разбирам. Намерили са ви полузамръзнала. Минали сте през ада.

Ноктите ми се забиват в дланите.

— Д-р Филдинг каза, че понякога… ги чувате.

Стискам още по-силно очи, мъча се да стане още по-тъмно. Това не са… нали разбирате, халюцинации, бях му обяснила; просто от време на време искам да си представям, че са тук. Като механизъм за справяне. Знам, че прекаленото контактуване не е здравословно.

— И че понякога разговаряте с тях.

Усещам слънцето на гърба си. По-добре е да не се отдавате твърде често на тези разговори, беше ме предупредил той. Нали не искате да се превърнат в патерица.

— Бях малко объркан, защото по начина, по който говорехте, бях решил, че просто са на друго място. — Не изтъквам, че, технически погледнато, това е вярно. Повече нямам сила да се боря. Изпразнена съм като бутилка.

— Казахте ми, че сте разделени. Че дъщеря ви е с баща си.

Пак технически детайл. Толкова съм уморена.

— И на мен ми казахте същото. — Отварям очи. Сега светлината е заляла стаята, прогонвайки сенките. Петимата са подредени пред мен като шахматни фигури. Поглеждам Алистър.

— Казахте ми, че живеят някъде другаде — казва той и устните му се изкривяват. Не съм, разбира се. Никога не съм казвала, че живеят където и да било. Внимавам. Но вече няма значение. Нищо няма значение.

Литъл се протяга през плота, слага ръката си върху моята.

— Мисля, че сте минали през ужасни неща. Мисля, че наистина вярвате, че сте се срещнали с тази жена, така както вярвате, че говорите с Оливия и Ед.

Прави малка пауза преди последната дума, като че ли не е сигурен за името на Ед, или може би просто си дава време. Вглеждам се в очите му. Бездънни.

— Но това, което си мислите сега, не е реално — казва той, гласът му мек като сняг — и бих искал да не се занимавате повече с това.

Улавям се, че кимам. Защото е прав. Отидох твърде далече. Това трябва да спре, беше казал Алистър.

— Знаете, че имате хора, които държат на вас. — Ръката на Литъл е събрала пръстите ми в едно. Кокалчетата изпукват. — Д-р Филдинг. И вашата физиотерапевтка. — И, иска ми се да каже. И? — И… — за миг сърцето ми прескача; кой още го е грижа за мен? — …те искат да ви помогнат.

Свеждам поглед към плота, към ръката ми, сгушена в неговата. Гледам потъмнялото злато на брачната му халка. Гледам моята.

Сега е още по-тихо.

— Докторът каза… той ми каза, че лекарствата, които взимате, могат да предизвикат халюцинации.

И депресия. И безсъние. И спонтанно самозапалване. Но това не са халюцинации. Те са…

— И може това да е окей за вас. Знам, че и за мен щеше да е окей.

Норели си отваря устата:

— Джейн Ръсел…

Но Литъл вдига другата си ръка, без да отклонява поглед от мен, и Норели млъква.

— Ние проверихме — казва той — госпожата в две-нула-седем. Тя е, която твърди, че е. — Не питам откъде знаят. Вече не ме е грижа. Толкова, толкова съм уморена. — И тази жена, която мислите, че сте срещнали… мисля, че… не сте.

За моя изненада усещам, че кимам. Но тогава как…

Той обаче ме изпреварва:

— Казахте, че ви е помогнала да се приберете от улицата. Но може би вие самата… Може би… де да знам, ви се е присънило.

Ако сънувам, когато съм буден… Къде съм то чула това?

И мога да си го представя като на филм, в истински цветове: аз надигам тялото си от плочите, изкатервам входните стъпала. Влача се през вестибюла, в къщата. Мога почти да си го спомня.

— И казвате, че е била тук, играла е шах с вас и ви е нарисувала картина. Но отново…

Да, отново. О, Боже. Виждам всичко отново: бутилките; тубичките с хапчета; пешките, цариците, напредващите черно-бели армии — ръцете ми, протягащи се над дъската, кръжащи, като хеликоптери. Пръстите ми, оцапани с мастило, стискат писалката. Бях упражнявала този подпис, нали така, драскайки името й на вратата на душа, между парата и пръските, буквите кървяха надолу по стъклото, изчезвайки пред очите ми.

— Вашият лекар каза, че не знае нищо за всичко това. — Той прави пауза. — Помислих си, че може би не сте му го разказали, защото не сте искали да… да ви разубеди.

Главата ми се поклаща, кимам.

— Не знам какъв е бил този вик, който сте чули…

Аз знам. Итън. Той никога не каза обратното. И онзи следобед, когато го видях с нея в салона — той дори не гледаше към нея. Гледаше в скута си, а не към празното място до себе си.

Поглеждам го сега, виждам как внимателно оставя Пънч на пода. Очите му не се отделят от моите.

— Не съм сигурен за снимката. Д-р Филдинг каза, че понякога разигравате ситуации и може би това е вик за помощ.

Дали съм го направила? Направила съм го, нали? Направих го. Разбира се: познайкой — така поздравявам Ед и Ливи. Поздравявах. познайкойанна.

— Но колкото за това, което сте видели онази нощ…

Знам какво видях онази нощ.

Видях филм. Гледах един стар трилър, възстановен в цвят от „Техниколор“. Гледах „Прозорец към двора[36]“; гледах „Двойникът“; гледах „Фотоувеличение“. Гледах демо касета с архивни откъси от стотици стари трилъри.

Видях убийство без убиец, без жертва. Видях една празен салон, един празен диван. Видях, каквото съм искала да видя, каквото съм имала нужда да видя. Не ти ли е самотно тук горе? Богарт беше попитал Бакол, беше попитал мен.

Родена съм самотна, бе отвърнала тя.

Аз не съм. Аз съм превърната в самотница.

Щом съм достатъчно побъркана да си говоря с Ед и Ливи, сигурно мога да разиграя убийство в главата си. Особено с помощта на сериозно количество химия. Не бях ли се съпротивлявала на истината от самото начало? Не бях ли огъвала, мачкала, скривала фактите?

Джейн — истинската Джейн, от-плът-и-кръв Джейн: разбира се, че е тази, която твърди, че е.

И, разбира се, обицата в стаята на Дейвид принадлежи на Катрин, или както там се казва.

И, разбира се, никой не е влизал в къщата ми снощи.

Прегазва ме като вълна. Блъска се в бреговете ми, измива ги; оставя след себе си само ивици тиня, които като пръсти сочат към морето.

Бях сбъркала.

Нещо повече от това: бях изпаднала в самозаблуда.

Нещо повече от това: бях виновна. Съм виновна.

Ако сънувам, когато съм буден, значи си изгубвам ума. Ето откъде е. От „Светлина от газова лампа“.

Тишина. Не чувам дори дишането на Литъл.

И тогава:

— Значи ето какво се случва тука. — Алистър върти глава, устните му се разделят. — Аз… такова. Мили Боже. — Поглежда ме косо. — Искам да кажа, Боже мой.

Преглъщам.

Той ме зяпа още известно време, отваря си устата, затваря я. Пак върти глава.

Накрая се обръща към сина си: „Тръгваме си“.

Докато го следва към вестибюла, Итън вдига поглед с влажни очи: „Много съжалявам“ — казва тихо той. Искам ми се да заплача.

Двамата излизат. Вратата се хлопва след тях.

Оставаме само четиримата.

Дейвид прави крачка напред, говорейки на обувките си:

— Значи детето на снимката долу… тя е мъртва?

Не отговарям.

— И онези чертежи, дето ме помоли да ги запазя… са на мъртъв човек?

Не отговарям.

— И… — той сочи стълбата, залостена на вратата.

Не казвам нищо.

Той кима, все едно че съм му отговорила. После намества дръжките на чантата на рамото си, обръща си и излиза през вратата.

Норели го гледа как си тръгва.

— Има ли нужда да разговаряме с него?

— Създава ли ви неприятности? — пита ме Литъл.

Въртя глава.

— Окей — казва той и ми отпуска ръката. — Така. Аз всъщност нямам… необходимата подготовка да преценя как да процедираме по-нататък. Моята задача е да приключим тук и да осигуря безопасността на всички, за да могат да продължат нататък. Включително и вие. Знам, че ви е било много трудно. Днешният ден, имам предвид. Затова искам да се обадите на д-р Филдинг. Мисля, че това е важно.

Не съм издумала нито дума, откакто Норели обяви: Мъжът ви и дъщеря ви са мъртви. Не мога да си представя как ще звучи гласът ми в този нов свят, където тези думи са изречени, където са чути.

Литъл продължава да говори:

— Знам, че в момента ви е тежко и… — той спира за миг. Когато пак започва да говори, гласът му е приглушен. — Знам, че ви е тежко.

Кимам. И той кима.

— Май ви питам всеки път, когато сме тук, но окей ли сте да ви оставя сама?

Кимам отново, бавно.

— Анна? — той ме гледа. — Д-р Фокс?

Пак се върнахме на д-р Фокс. Отварям уста:

— Да — чувам гласа си, сякаш имам слушалки на ушите, някак от разстояние. Заглушено.

— В светлината на… — започва Норели, но Литъл отново вдига ръка и тя отново млъква. Чудя се какво ли щеше да каже.

— Имате моя номер — припомня ми той. — Както казах, обадете се на д-р Филдинг. Той би искал да ви чуе. Не ни карайте да се тревожим. И двамата. — Той сочи към партньорката си. — Включително и Вал. Тя има сърце на боец.

Норели ме наблюдава.

Литъл отстъпва назад, като че ли от нежелание да ми обърне гръб.

— И както казах, ние имаме много способни хора, с които може да поговорите, ако искате.

Норели се обръща, изчезва във вестибюла. Чувам как ботушите й чаткат по плочите. Чувам как входната врата се отваря.

Сега сме само аз и Литъл. Той гледа покрай мен, през прозореца.

— Знаете ли — казва той след малко — не знам какво ще направя, ако нещо се случи с моите момичета. — Сега ме гледа в очите. — Не знам какво ще направя.

Той прочиства гърлото си, вдига ръка:

— Довиждане. — Прекрачва във вестибюла, дърпа вратата след себе си.

След миг чувам как входната врата се хлопва.

Стоя в кухнята, гледам как малки галактики от прашинки се събират и разпръскват в слънчевата светлина.

Ръката ми се примъква към чашата. Взимам я предпазливо, въртя я в ръката си. Вдигам я към лицето. Вдишвам.

След това праскам шибаната чаша в стената и крещя по-силно от когато и да било в живота ми.

Седемдесет и шест

Седя на ръба на леглото, втренчила съм се право напред. Сенки играят по стената пред мен.

Запалила съм свещ, малка „Диптик“[37], свежа от кутията. Коледен подарък от Ливи отпреди две години. Figuier[38]. Тя обича смокини.

Обичаше.

Лек полъх преминава през стаята като призрак. Пламъкът помръдва, вкопчил се във фитила.

Минава час. После още един.

Свещта изгаря бързо, фитилът вече е полуудавен в меката восъчна локва. Свила съм се на мястото си. Пръстите ми са мушнати между бедрата.

Телефонът светва, бръмчи. Джулиан Филдинг. Трябва да ме види утре. Няма да ме види.

Нощта пада като завеса.

Тогава са започнали проблемите ви, каза Литъл. Неспособността да излизате навън.

В болницата ми казаха, че съм в шок. После шокът се превърна в страх. Страхът мутира, превърна се в паника. И към момента, в който д-р Филдинг се появи на сцената, аз бях — той го каза по-просто, по-точно: „Тежък случай на агорафобия“.

Нуждая се от познатото пространство на моя дом, защото бях прекарала две нощи в чуждоземна пустош, под онези необятни небеса.

Нуждая се от обкръжение, което мога да контролирам, защото бях гледала как близките ми бавно умират.

Забелязваш ли, че не те питам какво те е докарало до това състояние, ми каза тя. Или може би сама си го казах.

Животът ме докара до това състояние.

„Познай кой е?“

Поклащам глава. Не искам да говоря с Ед точно сега.

„Как се чувстваш, ленивке?“

Но аз отново клатя глава. Не мога да говоря. Не искам да говоря.

„Мам?“

Не.

„Мамо?“

Потрепервам.

Не.

В някакъв момент се катурвам настрани, заспивам. Когато се събуждам, вратът ме боли, пламъкът на свещта се е смалил до малко синьо петънце, мъждукащо в студения въздух. Стаята е потънала в мрак.

Сядам, ставам със скърцане, като ръждясала стълба. Занасям се до банята.

На връщане виждам къщата на Ръселови, светнала като куклен дом. Горе Итън седи пред компютъра; в кухнята Алистър мести нож напред и назад върху дъска за рязане. Моркови, неоново ярки под кухненската лампа. Чаша вино е оставена на плота. Устата ми пресъхва.

А в салона, на раирания диван, седи жената. Предполагам, че трябва да я наричам Джейн.

Джейн държи телефон в ръката си, с другата плъзга пръст и чука по него. Разглежда семейни снимки може би. Играе „Солитер“ или нещо подобно — в днешно време всички игри включват някакви плодове.

Може би си говори с приятели във Фейсбук. Спомняш ли си онази побъркана съседка…?

Гърлото ми се стяга. Отивам до прозореца и дръпвам плътно завесите.

И стоя там, в тъмното, абсолютно сама, изпълнена със страх и с нещо, което прилича на копнеж.