Жената на прозореца

Две

Колата мина преди минута, бавно и печално, като катафалка, задните светлини проблясваха в тъмнината.

— Нови съседи — казвам на дъщеря ми.

— В коя къща?

— От другата страна на градината. На двеста и седем. Сега са отвън, движат се като призраци в полумрака, вадят кашони от багажника.

Тя сърба.

— Какво ядеш? — я питам. Имат китайска вечер, разбира се; поръчали са „ло мейн“.

— Ло мейн.

— Не и докато говориш с мама — не се яде.

Тя отново посръбва, премлясква.

— Ма-ам.

Постоянно се разправяме за това; съкращава „мамо“, въпреки възраженията ми, до това късо и глупаво „мам“.

— Не обръщай внимание. — съветва ме Ед. Той обаче продължава да си бъде „тати“.

— Трябва да идеш да им кажеш здрасти — предлага Оливия.

— Бих искала сладурче. — Понасям се нагоре, към втория етаж, откъдето се вижда по-добре. — О-о-о, навсякъде е пълно с тикви. Всички съседи имат по една. Семейство Грей имат четири. — Стигам до площадката с чаша в ръка, виното се плиска по устните ми. — Ще ми се да мога да ти донеса тиква. Кажи на татко да ти купи една. — Отпивам, преглъщам. — Кажи му да вземе две, една за теб и една за мен.

— Добре.

Забелязвам лицето си в тъмното огледало на тоалетната.

— Добре ли си, съкровище мое?

— Добре съм.

— Не си ли самотна? — Нямаше истински приятели в Ню Йорк; беше много плаха, много малка.

— Не.

Взирам се в мрака на върха на стълбите, в тъмнината отвъд. Денем през купола на стъклената капандура отгоре им струи светлина; нощем капандурата е като широко отворено око, което зяпа в кладенеца на стълбището.

— Липсва ли ти Пънч?

— Не. — Тя и с котарака не се разбираше много. Той я издраска една Коледа, лапата му се стрелна през китката й, две бързи замахвания от север на юг, от изток на запад; кръв бликна от ярката решетка, която ноктите му оставиха по кожата й. Ед едва не изхвърли котарака през прозореца. Търся го с очи и го откривам, сгушен на дивана в библиотеката, наблюдава ме.

— Дай да се чуя с татко, сладурче. — Изкачвам се на следващия етаж, рогозката на стълбите ми дращи стъпалата. Защо въобще сме я сложили? И се цапа толкова лесно.

— Хей, ленивке — поздравява ме той. — Нови съседи значи?

— Да.

— Не дойдоха ли нови съседи съвсем наскоро?

— Това беше преди два месеца. На 212. Милърови. — Завивам обратно надолу по стълбите.

— Къде се нанесоха сега?

— На 207. От другата страна на градината.

— Кварталът се променя.

Стигам до следващата площадка и отново завивам.

— Не докараха много багаж. Само в колата.

— Сигурно камионите ще дойдат по-късно.

— Сигурно.

Тишина. Отпивам.

Вече отново съм в дневната, край камината, по ъглите пробягват сенки от пламъците.

— Виж… — започва Ед.

— Имат син.

— Какво?

— Имат син — повтарям, притискайки чело до студеното стъкло на прозореца. В Харлем още не са инсталирали натриеви лампи и улиците са осветени, само от полумесеца на луната, но аз все пак различавам силуетите им: мъж, жена и високо момче, пренасящи кашони до входната врата. — Тийнейджър — добавям аз.

— По-кротко, лъвице.

И преди да успея да се спра:

— Щеше ми се да си тук.

Изненадана съм от себе си. Ед също, ако съдя по реакцията му. Пауза.

И тогава:

— Имаш нужда от още време — казва той.

Аз мълча.

— Докторите казват, че по-продължителен контакт няма да ти се отрази добре.

— Аз съм докторът, който го казва.

— Ти и останалите.

Нещо изпуква зад мен — в камината хвърчат искри. После пламъкът се укротява и продължава тихо да бумти.

— Защо не поканиш новите съседи на гости? — ме пита той.

Пресушавам чашата.

— Мисля, за днес стига толкова.

— Анна.

— Ед.

Почти чувам как диша.

— Съжалявам, че не сме при теб.

Почти чувам ударите на сърцето си.

— И аз също.

Пънч е слязъл след мен. Грабвам го с една ръка, оттегляме се в кухнята. Поставям телефона на плота. Още една чаша преди лягане.

Хващам бутилката за гърлото и се обръщам към прозореца, към трите призрака, които се движат из алеята, и вдигам тост в тяхна чест.