Жената на прозореца

Седемдесет и девет

Точно в единайсет входният звънец иззвънява. Измъквам се от леглото, надничам през прозореца. Бина е на вратата, черната й коса блести под утринното слънце. Напълно бях забравила за нея.

Отстъпвам малко, оглеждам къщите през улицата, минавайки от изток на запад: къщите близнаци на Грей, Милърови, Такеда, онази изоставена къща с двойна фасада. Моята южна империя.

Звънецът отново.

Спускам се по стълбите, пресичам антрето, виждам я като в рамка на екрана на домофона. Натискам копчето за микрофона: „Не се чувствам добре днес“ — казвам аз.

Гледам я как говори:

— Искаш ли да се кача?

— Не, окей съм.

— Нека да се кача.

— Не. Благодаря. Наистина имам нужда да съм сама.

Та прехапва устната си.

— Всичко наред ли е?

— Просто имам нужда да бъда сама — повтарям аз.

— Окей — кима тя.

Чакам я да си тръгне.

— Д-р Филдинг ми каза какво се е случило. Чул го е от полицията.

Не казвам нищо, просто затварям очи. Дълга пауза.

— Добре, тогава ще се видим другата седмица — казва тя — в сряда, както обикновено.

Може и да не се видим.

— Да.

— Нали ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо?

Няма.

— Ще ти се обадя.

Отварям очи, виждам, че пак кима. Обръща се, слиза по стъпалата.

Свърших и тази работа. Първо — д-р Филдинг, сега — Бина. Кой още? Oui. Ив — утре. Ще му напиша да не идва. Je ne peux pas[39]…

По-добре да го напиша на английски.

Преди да тръгна нагоре, пълня купичките на Пънч с храна и вода. Той пристъпва, потапя език в любимия „Уискас“ и изправя ушите. Тръбите започват да гъргорят.

Дейвид е долу. Не бях се сещала за него от известно време.

Спирам се пред вратата за сутерена, хващам стълбата, издърпвам я настрана. Чукам на вратата, извиквам името му.

Няма отговор. Викам отново.

Този път чувам стъпки. Превъртам бравата и повишавам глас: „Освободих вратата. Може да се качиш. Ако искаш“ — добавям.

Преди да съм свършила, вратата се отваря и той застава пред мен, стъпил две стъпала по-надолу, с тясна тениска и избелели джинси. Гледаме се един друг.

Заговарям първа:

— Исках да…

— Аз напускам — казва той.

Примигвам.

— Стана твърде… заплетено.

Кимам.

Той бърка в задния си джоб, вади лист хартия. Подава ми го.

Поемам го безмълвно, разгръщам го.

Пак кимам. Чувам тиктакането на стенния часовник на другия край на стаята.

— Е — казвам аз.

— Ето ключа — казва той и ми го подава. — Ще дръпна вратата след себе си.

Взимам го от него. Отново пауза.

Той ме поглежда в очите.

— Онази обица…

— О, няма нужда…

— Тя е на една дама, казва се Катрин. Както казах, не познавам жената на Ръсел.

— Знам — казвам аз — извинявай.

Сега той кима. И затваря вратата.

Оставям я отключена.

Обратно в спалнята, изпращам кратък текст на д-р Филдинг: Добре съм. До понеделник. Той веднага се обажда. Телефонът звъни, после спира.

Бина. Дейвид. Д-р Филдиг. Разчиствам терена.

Спирам се пред вратата на семейната баня, гледам душа, както се разглежда картина в музей; по-добре не, решавам, или поне не днес. Избирам друг халат (трябва да изпера лекьосания, припомням на себе си, макар че виненото петно вече се е татуирало върху хавлията) и слизам долу в кабинета.

От три дена не съм сядала на компютъра. Сграбчвам мишката, плъзгам я настрани. Екранът светва, пита ме за паролата. Пиша я.

Виждам отново заспалото си лице.

Отдръпвам се назад в стола. През цялото това време тя се е спотайвала зад тъмнината на екрана, като мръсна тайна. Ръката ми удря по мишката, така както се убива змия. Докарвам курсора до ъгъла, кликвам да затворя снимката.

Сега виждам имейла, чрез който се промъкна, познайкойанна.

Познай кой. Не си спомням да съм направила това, това… как го нарече Норели? „Малко нощно селфи“? С ръка на сърцето, нямам такъв спомен. Но това са моите думи, нашите думи; Дейвид има алиби (алиби — никога не съм познавала човек със или в този смисъл — без алиби); и никой друг не би могъл да има достъп до спалнята.

…Но тогава снимката трябва да е още в паметта на камерата?

Мръщя се.

Да, там трябва да е. Освен ако съм се сетила да я изтрия, но… не знам. Но.

Никонът ми е кацнал на ръба на бюрото, каишката виси от едната му страна. Пресягам се, издърпвам го към себе си. Включвам го и разглеждам снимките.

Последната снимка: Алистър Ръсел, опакован в зимното си палто, подскача по стъпалата пред дома си. Дата: събота, 6 ноември. Оттогава — нищо. Изключвам камерата, оставям я на бюрото.

Така или иначе никонът е твърде тежък за селфи. Измъквам телефона от джоба на халата, въвеждам ПИН кода, чуквам на иконката „Снимки“.

И тя е там, първа: същата снимка, смалена на екрана на айфона ми. Отворената уста, разрошената коса, надутата възглавница — и цифрите с ъгъла: 02:02.

Никой не знае ПИН кода ми.

Има още един тест, но вече знам отговора.

Отварям моя браузър, влизам в Gmail. Пълни се моментално, виждам името на потребителя: познайкойанна.

Наистина сама съм го направила. Познай кой? Анна.

Трябва да съм била аз. Никой не знае паролата на компютъра ми. Дори ако някой друг е бил в къщата, дори ако Дейвид е намерил начин да влезе, единствено аз имам паролите.

Оборвам глава в скута.

Кълна се, че не си спомням нищо такова.

Осемдесет

Пускам телефона обратно в джоба си, поемам си въздух и влизам в Агората.

Очакват ме куп съобщения. Преглеждам ги. Повечето са от редовните посетители: ДискоМики, Педро от Боливия, Талия от крайбрежието. Дори Сали4 — написала е „Бременна съм!!! Чакам през април“.

Взирам се в екрана за момент. Сърцето ме боли.

Гледам новите имена. Четири са, търсят помощ. Пръстите ми се надвесват над клавишите, после ги отпускам в скута си. Коя съм аз, че да уча хората как да се справят с проблемите си?

Осветявам всичките съобщение. Кликвам „Изтрий“.

Готвя си да изляза, когато чатът се отваря.

Защо не? Казах сбогом на всички останали.

Господи, помислям си, това е истина. Напълно бях забравила. Рожденият ми ден. Тази седмица не съм се сетила нито веднъж.

Стискам мишката.

Трябва да приключа с това.

Виждам, че пише друго съобщение, но не чакам. Затварям чата и излизам.

Дотук бях с Агората.

Осемдесет и едно

Не съм пила от три дни.

Сещам се за това, докато си мия зъбите. (Тялото ми може и да почака; устата ми не може.) Три дена — кога за последно бях издържала толкова дълго? Почти не съм се сещала за пиене.

Навеждам глава над мивката, плюя.

Флакони, тубички и кутийки са задръстили аптечния шкаф. Взимам четири от тях.

Слизам долу, от капандурата над стълбището се разнася сива вечерна светлина.

Седнала на дивана, избирам тубичка, обръщам я, влача я по масата. Хапчетата правят диря след нея, като трохи хляб.

Изучавам ги, броя ги. Събирам ги на купчинка. Пак ги разстилам по масата.

Поднасям едно към устните си.

Не — още не.

Нощта пада бързо.

Обръщам се към прозореца и дълго гледам отвъд градината. Тази къща. Театърът за неспокойния ми ум. Колко поетично, мисля си аз.

Прозорците й греят, ярки като на Коледа; стаите са празни.

Чувствам, че като че ли съм се избавила от някаква лудост. Потрепервам.

Изкачвам се по стълбите до моята стая. Утре ще се върна към някой от любимите си филми. „Среднощна дантела“, „Чуждестранен кореспондент“ — най-малкото сцената с вятърните мелници, „23 стъпки до Бейкър Стрийт“. Може би „Шемет“, още веднъж; последния път спах през цялото време.

И през следващия ден.

Лежа в леглото, сънят ме унася, слушам пулса на къщата — стенният часовник долу удря девет; слягането на дъските.

„Честит рожден ден“ — Ед и Ливи в един глас. Изтъркулвам се настрани, по-надалече.

Това е рожденият ден и на Джейн, сещам се. Рожденият; ден, който съм й дала. Единайсет-единайсет.

Още по-късно, в дълбоката нощ, когато изплувам за миг, чувам котката, която шари из мастилено черния кладенец на стълбището.