Жената на прозореца

Осемдесет и три

Десет и половина е и аз се чувствам по-различно.

Може да е от съня (два темазепама, дванайсет часа); може да е от стомаха — след като Итън си тръгна, след като свърши филмът, си направих сандвич. От началото на седмицата това беше първото ми по-нормално ядене.

Какъвто и да е, каквато и да е причината, чувствам се различно.

Чувствам се по-добре.

Взимам си душ. Стоя под пръските; водата прониква в косата ми. Минават петнайсет минути. Двайсет. Половин час. Когато се появявам отвътре, изтъркана и измита, кожата ми се чувства като нова. Намъквам се в джинси и пуловер. (Джинси! Кога за последен път съм носила джинси?)

Прекосявам спалнята, отивам до прозореца, дърпам пердетата, вдигам щорите; светлината се втурва в стаята. Затварям очи, оставям я да ме стопли.

Чувствам се готова за битка, готова да посрещна деня. Готова за чаша вино. Само една.

Спускам се по стълбите, като влизам във всяка стая, покрай която минавам, дърпам пердетата, вдигам щорите. Къщата е окъпана от светлина.

В кухнята си наливам няколко пръста мерло. („Само уискито се мери на пръсти“, чувам Ед да ми казва. Отпъждам го, наливам си още един пръст.)

Сега „Въртоп“, за втори опит. Сядам на дивана, превъртам до началото, до онази убийствена „залитна-и-полетя“ сцена. Джими Стюарт се появява в кадър, катерейки се по стълбата. Напоследък прекарвам доста време с него.

Час по-късно, по време на третата чаша:

„Той е бил готов да заведе жена си в здравно заведение — съобщава съдебният представител, който води дознанието — където за психичното й здраве са щели да се грижат квалифицирани специалисти“. Намествам се неспокойно, доливам си чашата.

Днес следобед, вече съм го решила, ще поиграя малко шах, ще проверя любимия си сайт за класически филми, може би ще разтребя къщата — стаите горе са напудрени от прах. При никакви обстоятелства няма да гледам към съседите.

Дори към Ръселови.

Най-вече не и към Раселови.

Застанала на кухненския прозорец, дори не поглеждам към тяхната къща. Обръщам й гръб, връщам се на дивана, лягам си.

Минават няколко минути.

„За съжаление, познавайки самоубийствените й наклонности…“

Плъзгам поглед към изложбата от хапчета на масата. Тогава сядам, стъпвам здраво на килима, замитам ги в шепата си. В ръката ми се оформя малка купчинка.

„Съдебните заседатели стигнаха до заключението, че Мадлен Елстер е извършила самоубийство в състояние на душевно разстройство.“

Грешите, мисля си аз. Не се случи това.

Пускам хапчетата, едно по едно, всяко в съответната тубичка. Затварям здраво капачките.

И като се облягам назад, откривам, че се питам кога ли ще дойде Итън. Може да иска още да си поговорим.

„Това е всичко, което можах да направя“ — казва тъжно Джими.

„Това е всичко, което можах да направя“ — повтарям аз.

Минава още един час; светлината от запад свети косо в кухнята. Вече доста съм се подредила. Котаракът скача на дивана, скимти, като проверявам лапата му.

Мръщя се. Поне веднъж тази година сетих ли се за ветеринарния? „Безотговорно от моя страна“ — казвам на Пънч.

Той примигва, мушва се между краката ми.

На екрана Джими кара Ким Новак да се изкачва нагоре в кулата. „Не успях да я настигна — Бог ми е свидетел, че опитах“ — вика той и стиска Ким за раменете. „Рядко ни се дава втори шанс. Искам да спра да се чувствам преследван.“

„Искам да спра да се чувствам преследвана“ — казвам аз. Затварям очи, казвам го пак. Погалвам котката. Посягам за чашата.

„Тя беше тази, която умря, а не ти. Истинската ми жена.“ — крещи Джими. Ръцете му са на гърлото й. „Ти си само копие, фалшификат.“

Нещо звънва в мозъка ми, като бипкане на радар. Нежен звук, висок и далечен, мек, но ме разсейва.

Но само за кратко. Облягам се, отпивам от виното.

Монахиня, вик, биеща камбана и филмът свършва. „Ето така искам да си отида“ — съобщавам на Пънч.

Измъквам се от дивана, освобождавам се от Пънч, като го слагам на пода; той недоволства. Отнасям чашата на мивката. Трябва да започна да се грижа за къщата. Итън може да дойде да ме посети — не мога да се превръщам в Мис Хавишам[40]. (Тази книга също я обсъждаха в читателския клуб на Кристин Грей. Трябва да видя какво обсъждат тези дни. Поне в това няма нищо лошо, надявам се.)

Горе в кабинета влизам в шахматния форум. Минават два часа и нощта пада навън; спечелвам три игри поред. Време е да го отпразнувам. Донасям бутилка мерло от кухнята — играя най-добре, когато съм добре смазана — и си наливам, докато се изкачвам по стълбите, поливайки рогозката с вино. Ще го попия по-късно.

Още два часа, още две победи. Нямам спиране. Изсипвам последното вино в чашата. Пих повече, отколкото трябва, но утре ще бъда по-добра.

В началото на шестата игра започвам да мисля за изминалите две седмици, за треската, в която бях изпаднала. Беше като хипноза, като Джин Тиерни във „Въртоп“; беше като безумие; като Ингрид Бергман в „Светлина от газова лампа“. Извърших неща, които не си спомням. Не извърших неща, които си спомням. Клиничният психолог в мен потрива ръце: истински дисоциативен епизод? Д-р Филдинг ще…

По дяволите.

Пожертвах си по погрешка царицата — помислила съм я за офицер. Ругая, изпускам нецензурна дума. Отдавна не съм псувала така. Предъвквам думата. Наслаждавам й се.

Така или иначе обаче царицата замина. „Топ&Рол“ атакува; разбира се, взима я.

WTF??? ми пише. Лош ход LOL!!!

Помислих, че е друга фигура, обяснявам и надигам чашата към устните си.

И в този миг застивам.

Осемдесет и четири

Ами ако…

Мисли.

Мислите ми се размиват като кръв във вода. Грабвам чашата.

Ами ако…

Не.

Да.

Ами ако:

Джейн — жената, която познавах като Джейн — въобще никога не е била Джейн?

… Не.

… Да.

Ами ако:

Ако е била някоя друга от самото начало?

Литъл точно това ми каза. Не — това е половината от онова, което ми каза. Той каза, че жената от номер 207, жената с гладката прическа и тънките бедра определено, доказано е Джейн Ръсел. Добре. Прието.

Ами ако жената, с която се срещнах или си мислех, че съм се срещнала, фактически е била действителна — просто друга жена, която се представя за Джейн? Фигура, която съм сбъркала с друга фигура. Офицер, когото съм сбъркала с царица?

Ами ако тя е била копието — онази, която умря. Ако тя е била фалшификатът?

Чашата се е отдалечила от устните ми. Оставям я на бюрото, бутам я настрана.

Защо обаче?

Мисли. Приеми, че е действителна. Да, забрави за Литъл, забрави за логиката и приеми, че си била права през цялото време — или почти права. Тя беше там, в тяхната къща. Защо Ръселови ще отричат… защо отрекоха нейното съществуване? Те можеха убедително да поддържат, че тя не е Джейн, но те отидоха по-далече.

И как е възможно да знае толкова много за тях? И защо се преструваше, че е друг човек? Че е Джейн?

„Коя може да е била“ — питам Ед.

Не. Спри се.

Ставам. Отивам до прозореца. Вдигам очи към къщата на Ръселови — тази къща. Алистър и Джейн са в кухнята, разговарят; той е стиснал лаптоп под мишница, ръцете му са кръстосани пред гърдите. Нека да гледат насам, мисля си. В тъмнината на кабинета се чувствам в безопасност. Чувствам се скрита.

Движение в ъгъла на окото ми. Поглеждам нагоре към стаята на Итън.

Той е на прозореца, само тънка сянка в светлината на лампата зад него. Двете му ръце са опрени на стъклото, като че ли се напряга да види нещо през него. След миг повдига едната си ръка. Помахва ми.

Пулсът ми се забързва. И аз му помахвам, бавно.

Следващият ход.

Осемдесет и пет

Бина отговаря при първото иззвъняване.

— Добре ли си?

— Аз съм…

— Твоят доктор ми се обади. Много беше разтревожен за теб.

— Знам. — Седнала съм на стълбите в бледо езерце от лунна светлина. До крака ми е влажното петно от виното, което разлях по-рано. Трябва да го почистя.

— Каза, че се е опитвал да се свърже с теб.

— Опита се. Добре съм. Кажи му, че съм добре. Слушай…

— Продължаваш ли да пиеш?

— Не.

— Звучиш ми… като че ли заваляш.

— Не. Просто бях задрямала. Слушай, започнах да мисля…

— Нали каза, че си била задрямала.

Пропускам това.

— Размислих се за нещата напоследък…

— Какви неща? — пита разтревожено тя.

— За хората отсреща. За онази жена.

— О, Анна — въздиша тя — това… исках да говорим за това в четвъртък, но ти дори не ме пусна да се кача горе.

— Знам. Съжалявам. Но…

— Онази жена дори не съществува.

— Не, аз мога да докажа, че тя наистина съществува. Съществуваше.

— Анна. Това е лудост. Всичко приключи.

Мълча.

— Нищо не може да се докаже — твърдо, почти гневно, никога не съм я чувала да говори така. — Не знам какво си си мислила или какво ти се е… случило, но всичко приключи. Съсипваш си целия живот.

Чувам я как диша.

— Колкото по-дълго упорстваш, толкова по-дълго ще ти отнеме да се оправиш.

Мълчание.

— Права си.

— Какво искаш да кажеш?

Въздъхвам:

— Казвам, добре.

— Моля те, обещай ми, че няма да направиш нещо безумно.

— Няма.

— Искам да ми обещаеш.

— Обещавам ти.

— Искам да ми кажеш, че всичко ти е било само… в главата.

— Беше ми само в главата.

Тишина.

— Бина, права си. Съжалявам. Това е само следшокова реакция или нещо подобно. Като невроните, които излъчват сигнали след смъртта.

— Добре — казва тя и гласът й омеква. — Виж, за невроните не знам.

— Съжалявам. Важното е, че не се готвя да направя нещо безумно.

— И ми го обещаваш.

— Обещавам ти.

— И като дойда да те раздвижвам другата седмица, няма да чуя нищо… нали ме разбираш, обезпокоително.

— Нищо освен обезпокоителните звуци, които обикновена издавам.

Чувам я как се усмихва.

— Д-р Филдинг каза, че пак си излизала от къщата. Отишла си до кафенето.

Беше преди цяла вечност.

— Отидох.

— Как беше?

— О, ужасяващо.

— Все същото.

— Все същото.

Отново пауза.

— За последен път… — казва тя.

— Обещавам ти. Било ми е само в главата.

Казваме си довиждане. Затваряме.

Разтривам врата си с ръка, както често правя, когато лъжа.

Осемдесет и шест

Трябва да помисля, преди да действам по-нататък. Няма място за грешка. Нямам съюзници.

Или може би имам един съюзник. Обаче няма да се обърна към него, засега. Не мога.

Мисли. Трябва да мисля. Но първо трябва да се наспя. Може да е от виното — най-вероятно е от виното — но изведнъж се чувствам много уморена. Проверявам на телефона. Почти десет и половина. Времето лети.

Връщам се в дневната, гася лампата. Качвам се в кабинета, изключвам компютъра (имаше съобщение от „Топ&Рол“: къде изчезна?). Качвам се още по-нагоре, към спалнята. Пънч ме следва, препъвайки се. Трябва да направя нещо за тази лапа. Може би Итън ще го заведе до ветеринарния.

Поглеждам към банята. Твърде съм изморена да си мия лицето или зъбите. Освен това ги мих сутринта — утре ще наваксам. Смъквам дрехите, грабвам котката, покатервам се в леглото.

Пънч се разхожда из чаршафите, настанява се в най-отдалечения ъгъл. Чувам го как диша.

Отново, може да е от виното — сигурно е от виното — но не мога да заспя. Лежа по гръб, зяпам към тавана, към извивките на гипсовия фриз под него; обръщам се настрани, взирам се в тъмнината на площадката. Обръщам се по корем, притискам лице във възглавницата.

Темазепамът. Още е в тубичката на масичката. Трябва да стана, да сляза долу. Вместо това се мятам на другата страна.

Сега мога да виждам през градината. Къщата на Ръселови е потънала в сън: кухнята е тъмна; пердетата в салона са дръпнати; стаята на Итън е осветена от призрачното излъчване на компютърния екран.

Взирам се в него, докато ме заболят очите.

„Какво ще направиш, мамо?“

Пак се мятам по корем, закопавам лице във възглавницата, стискам силно клепачи. Не сега. Не сега. Мисли за нещо друго, каквото и да било.

Фокусирай се върху Джейн.

Връщам лентата назад. Проигравам разговора с Бина; представям си Итън на прозореца, осветен отзад, с пръсти, разперени зад стъклото. Сменям лентата, превъртам назад, минавам през „Въртоп“, през посещението на Итън. Самотните часове на седмицата минават пред мен в обратен ред; кухнята ми се пълни с посетители — първо следователите, после Дейвид, после Алистър и Итън — назад, назад, назад до момента, в който тя се завъртя пред мивката и обърна лице към мен.

Спри. Обръщам се по гръб, отварям очи. Таванът над мен се е прострял като екран.

И Джейн изпълва кадъра — жената, която познавах като Джейн. Тя стои край кухненския прозорец, плитката виси между раменете й.

Сцената се проиграва на забавен каданс.

Джейн се обръща към мен, приближавам върху ведрото лице, искрящите очи, проблясващия сребърен медальон. Сега се отдръпвам, разширявам кадъра: чаша вода в едната ръка, чаша с бренди в другата. „Нямам представа дали брендито помага“ — напевно казва тя, звукът е стерео.

Стопирам кадъра.

Какво би казал Уесли? Нека прецизираме изследването Фокс.

Първи въпрос: Защо ми се представи като Джейн Ръсел?

… Допълнение към първи въпрос: Дали тя ми се представи така? Не бях ли аз, която заговорих първа, наричайки я с това име?

Пак връщам лентата назад до момента, в който за първи път чувам гласа й. Тя се завърта обратно към мивката. Play: „Тъкмо отивах отсреща…“

Да. Това е… това е моментът, когато реших коя е. Моментът, в който разчетох погрешно шахматната дъска.

В такъв случай, втори въпрос: Какво ми отговори тя? Превъртам бързо напред, мижа към тавана, взирам се в устата й, докато се чувам да казвам: „Вие сте жената оттатък градината — казвам аз, — вие сте Джейн Ръсел“.

Тя поруменява. Устните й се разтварят. Тя казва…

Но сега чувам нещо друго, нещо извън моя екран.

Нещо долу.

Звук от счупено стъкло.

Осемдесет и седем

Ако се обадя на 911, колко бързо ще дойдат? Ако звънна на Литъл, дали ще ми вдигне?

Ръката ми подскача встрани.

Телефона го няма.

Пляскам по възглавницата, по одеялата. Нищо. Телефонът не е там.

Мисли. Мисли. Кога го използвах за последен път? На стълбите, когато говорих с Бина. И после — после отидох в дневната да загася лампата. Какво съм направила с телефона? Занесла съм го в кабинета? Оставила съм го там?

Няма значение, осъзнавам. Няма го.

Звукът пак разцепва тишината. Строшено стъкло.

Измъквам се от леглото, първо единия крак, после другия, опирам и двата на килима. Изправям се. Намирам халата, проснат на стола, дърпам го. Пристъпвам към вратата.

От капандурата надолу по стълбището се разнася сив здрач. Пристъпвам през вратата, залепям гръб на стената. Тръгвам надолу по извивките на стълбите със замрял дъх и блъскащо сърце.

Стигам до долната площадка. Навсякъде е тихо.

Леко-леко, на пръсти към кабинета, първо усещам рогозката, после — килима. От вратата оглеждам бюрото. Телефонът не е там.

Обръщам се към стълбите. Един етаж по-нагоре съм. Невъоръжена. Не мога да повикам помощ.

Долу се чупи стъкло.

Треперя, хълбокът ми се удря в дръжката на вратата на килера.

Вратата на килера.

Сграбчвам дръжката. Натискам. Чувам щракането на бравата, дърпам и отварям вратата.

Непрогледна тъмнина зейва пред мен. Прекрачвам прага.

Връвта за лампата ме удря по челото. Да рискувам ли? Не твърде е ярка; ще се види от стълбите.

Промъквам се напред в тъмното, махам с две ръце, сякаш играя на пиян морков. Докато едната ръка го напипва: студения метал на кутията с инструменти. Докосвам закопчалката, отмятам я, бъркам вътре.

Ножът за картон.

Излизам от килера с оръжие в ръка, плъзгам копчето, острието се подава, блясва под блуждаещия лунен лъч. Изкачвам се до върха на стълбите, притиснала лакът до тялото, острието е насочено право напред. С другата ръка се държа за перилото: И тогава се сещам за телефона в библиотеката. Стационарния. Само на няколко метра от мен. Обръщам се.

Преди да мога да направя крачка, чувам глас отдолу:

„Госпожо Фокс — някой ме вика, — елате да се присъедините към мен в кухнята“.

Осемдесет и осем

Познавам този глас.

Острието трепери в ръката ми, докато слизам надолу по стълбите, внимателно, усещам гладкото перило под дланта си. Чувам дишането си. Чувам стъпките си.

„Точно така. Побързайте, моля.“

Стигам до площадката, пристъпвам пред вратата. Вдишвам толкова дълбоко, че се закашлям. Мъча се да го потисна, макар че той знае, че съм там.

— Влезте.

Влизам.

Лунна светлина огрява кухнята, боядисва плота в сребристо, изпълва празните бутилки край прозореца. Чешмата свети, мивката ярко блести. Дори дъските лъщят.

Той се е облегнал на плота, силует в бялата светлина, сянката му е плоска. В краката му проблясват натрошените стъклени парчета, пръснати по пода.

— Съжалявам за тази…. - той разперва ръце към стаята — бъркотия. Не исках да влизам през главния вход.

Не казвам нищо, но свивам юмрук около дръжката на ножа.

— Бях търпелив, госпожо Фокс — въздъхва Алистър, извъртайки глава настрани, така че мога да видя профила му, очертан в светлината: високото чело, правия нос. — Д-р Фокс или… както там се назовавате. — Дъхът му е просмукан от алкохол. Осъзнавам, че е много пиян.

— Бях търпелив — повтаря той, — много неща изтърпях. — Той подсмърча, избира една чаша, завърта я между дланите си. — Всички ние, но особено аз.

Сега го виждам по-ясно; ципът на якето му е вдигнат догоре и носи тъмни ръкавици. Гърлото ми се свива.

Независимо от това не отговарям. Приближавам се до ключа за лампата, протягам ръка към него.

Чашата се разбива на сантиметри от протегнатата ми ръка. Отскачам назад.

— Не светвай шибаната лампа — излайва той.

Не мърдам, пръстите ми са обгърнали рамката на вратата.

— Някой трябваше да ни предупреди за теб — той клати глава, смее се.

Преглъщам. Смехът му става гърлен, затихва.

— Дала си на сина ми ключ от твоя апартамент — той го размахва. — Аз ти го връщам. — Ключът подрънква, когато го слага на плота. — Дори и да не беше си изгубила… проклетия ум, не бих искал да прекарва времето си със зряла жена.

— Ще извикам полицията — прошепвам аз.

Той хрипти.

— Моля, обади се. Ето ти телефона. — Той го взима от плота, подмята го от ръка в ръка.

Да, оставих го в кухнята. За миг очаквам, че ще го фрасне в пода, ще го разбие в стената; вместо това той го оставя до ключа на плота.

— Полицията те взема на шега — казва той и прави крачка към мен. Вдигам острието към него.

— О-о! — хили се той. — О-о! Какво искаш да направиш с това?

И пак пристъпва напред.

Този път и аз правя същото.

— Махай се от дома ми — казвам му аз. Ръцете ми се тресат, пръстите треперят. Острието блясва на светлината, малък сребърен нож.

Той спира да се движи, спира да диша.

— Коя беше онази жена? — питам го.

Изведнъж ръката му се стрелва към гърлото ми, стиска го. Избутва ме назад, блъскам се в стената, главата ми се удря силно. Пръстите му се впиват в кожата ми.

— Ти имаш халюцинации — дъхът му, горещ от алкохола, обгаря лицето ми, люти ми на очите. — Стой далече от сина ми. Стой далече от жена ми.

Давя се, задъхвам се. Грабвам пръстите му с едната си ръка, одирам с нокти китката му.

С другата замахвам към него с острието. Но пропускам; целта и ножът изхвърча на пода. Той стъпва върху него, стиска гърлото ми. Започвам да хриптя.

— Мамка ти, стой далече от нас — той пъхти тежко.

Минава миг.

Още един.

Зрението ми се размива. Сълзи се стичат по бузите ми.

Губя съзнание…

Той пуска гърлото ми. Свличам се на пода, боря се за въздух.

Той се надвесва над мен. Бързо протяга крак и изпраща ножа далече в ъгъла.

— Не го забравяй — казва той с дрезгав глас.

Не мога да вдигна глава да го погледна.

Но го чувам да изрича още една дума, тихо, почти съкрушено: „Моля“.

Мълчание. Виждам как обутите му в ботуши крака се завъртат, отдалечават.

Като минава покрай плота, помита с ръка всичко отгоре. Чаши и чинии се разбиват на пода, хвърчат трески, стъклени парчета. Опитвам се да викам. От гърлото ми излиза свистене.

Той се отправя към вестибюла, отваря вратата, излиза. Чувам как завърта бравата на входната врата, хлопва я след себе си.

С една ръка пипам гърлото си, с другата съм обгърнала тялото си. Хлипам.

И когато Пънч прескача през прага и предпазливо ме близва по ръката, се разридавам.