Жената на прозореца

Двайсет и седем

Той лежи по гръб. Прекарвам пръст по тъмния мъх, който се спуска от гърдите до пъпа му и разделя торса му на две като оградка. „Харесвам тялото ти“ — му казвам аз.

Той въздиша и се усмихва. „А не бива“ — казва той и докато ръката ми почива върху падината в основата на шията му, изброява всичките си дефекти: сухата кожа, която превръща извивката на гърба му в прашна тераса; единствената бенка между лопатките, която прилича на ескимос, изоставен в ледено поле; изкорубения нокът на палеца; кокалестите китки; малкия светъл белег като тире между ноздрите му.

Попипвам белега. Малкият ми пръст потъва в носа му; той подсмърча.

— Откъде го имаш този белег? — го питам.

Той навива един кичур от косата ми на пръст.

— От братовчед ми.

— Не знаех, че имаш братовчед.

— Имам двама. Това ми го направи Робин. Опря бръснач до носа ми и каза, че ще го среже, за да имам само една ноздра. И като врътнах глава да кажа „не“, бръсначът ме поряза.

— Боже мой.

Той въздиша.

— Знам. Ако бях кимнал за „да“, сега щях да съм окей.

Усмихвам се.

— На колко си бил тогава?

— О, това стана миналата седмица.

Сега вече се смея с глас, и той също.

Докато изплувам, сънят се отцежда от мен като вода. Всъщност — споменът. Опитвам се да го задържа в шепите си, но той вече си е отишъл.

Притискам челото си с ръка, надявайки се да изгладя махмурлука. Отмятам чаршафа, изхлузвам нощницата на път към тоалетната, поглеждам часовника на стената, стрелките сочат 10:10, два щръкнали мустака под стъклото. Спала съм дванайсет часа.

Вчерашният ден е избледнял като цвете, пожълтяло и повяхнало. Домашна свада, не особено приятна, но не и необичайна — това е всичко, което чух. По-скоро — подслушах; не е моя работа. Може би Ед е прав, мисля си, докато потропвам надолу към кабинета.

Разбира се, че е прав. Твърде много дразнители: да, така е. Прекалено много. Спя твърде много, пия твърде много, мисля твърде много; твърде много, твърде много. De trop[26]. Забърках ли се чак толкова с Милърови, когато се нанесоха през август? Те не дойдоха да се представят, разбира се, но аз пак изучавах навиците им, следях движенията им, набелязвах ги като акула, тръгнала на лов. Значи, причината не е, че Ръселови са особено интересни. Те просто са доста по-наблизо.

Тревожа се за Джейн, естествено. И особено за Итън. Той просто си изпусна нервите — трябва да е било доста свирепо изпускане. Но не мога да се обърна към службата за защита на детето; нямам какво да им кажа. В момента повече ще навреди, отколкото да помогне. Това го разбирам.

Телефонът ми звъни.

Случва се толкова рядко, че се сепвам. Поглеждам навън сякаш съм чула чуруликане на птичка. Телефонът не е в джоба на халата ми; чувам го да звъни някъде горе. Докато стигна до спалнята и го измъкна изпод чаршафите, той спира да звъни.

На екрана е изписано Джулиан Филдинг. Връщам обаждането.

— Ало?

— Здравейте, д-р Филдинг. Току-що пропуснах обаждането ви.

— Анна. Здравейте.

— Привет. Здравейте. — Твърде много поздравления. Главата ми бучи.

— Обаждам ви се… една секунда… — Гласът му изчезва, появява се отново, право в ухото ми. — В един асансьор съм. Исках да се уверя, че сте изпълнили рецептата ми.

Каква рецепта… а-а, да; лекарството, което Джейн взе вместо мен от човека на вратата.

— Всъщност взех го.

— Добре. Надявам се, че не се засягате, задето проверявам.

Всъщност засягам се.

— Ни най-малко.

— Би трябвало да усетите действието му доста скоро.

Рогозката по стълбите ми драска стъпалата.

— Бърз резултат.

— Е, по-скоро бих го нарекъл ефект, отколкото резултат.

Наистина не е от тия, дето пикаят в душа.

— Ще ви държа в течение — уверявам го аз, слизайки обратно към кабинета.

— Малко се разтревожих след последната ни среща.

Мълча.

— Аз… — Не. Не знам какво да кажа.

— Надявам се, че тази добавка към лечението ще помогне.

Продължавам да не казвам нищо.

— Анна?

— Да. И аз се надявам.

Гласът му пак се изгубва.

— Моля?

След секунда гласът му отново звучи с пълна сила.

— Тези хапчета — казва той — не бива да се взимат с алкохол.

Двайсет и осем

В кухнята съм, прекарвам хапчетата с мерло. Разбирам тревогата на д-р Филдинг, добре го разбирам; давам си сметка; че алкохолът е депресант и като такъв не е подходящ за депресивна като мен. Ясно ми е. Писала съм на тази тема — „Юношеската депресия и злоупотребата с алкохол“ — Журнал по детска психология (том 37, брой 4), Уесли Брил, съавтор. Мога да цитирам нашите заключения, ако трябва. Както Бърнард Шоу беше казал, аз често цитирам себе си; прави разговора по-пикантен. Шоу също беше казал, че алкохолът е амнезията; благодарение на която понасяме преминаването на живота. Добрият стар Шоу.

Така че спокойно, Джулиан. Не са антибиотици. Освен това смесвам лекарствата почти от една година и виж ме къде съм.

Лаптопът ми седи на кухненската маса, огрян от слънчев лъч. Отварям го, влизам в Агората, давам основни напътствия на двама новоприсъединили се, включвам се в поредния дебат за лекарствата („Никое от тях да не се приема с алкохол“ — проповядвам.) Веднъж, само веднъж, поглеждам към къщата на Ръселови. Итън е там, чатка по клавишите на бюрото си, играе компютърна игра вероятно или си пише домашното; не сърфира из нета във всеки случай, а в салона е седнал Алистър с таблет, подпрян в скута му. Семейна картина от двайсет и първи век. Джейн не е там, но няма значение. Не е моя работа. Твърде много дразнители.

„Сбогом, семейство Ръсел“ — казвам аз и насочвам вниманието си към телевизора. „Светлина от газена лампа“, Ингрид Бергман, по-секси от всякога, постепенно си изгубва ума.

Двайсет и девет

По някое време следобед, когато се връщам на лаптопа, виждам, че БабаЛизи влиза в Агората, малкият символ до името й се трансформира в смеещ се емотикон, като че ли участието в този форум е радост и удоволствие. Решавам да я изпреваря.

Отпивам от чашата, завъртам виното в устата си.

Две печатни грешки. Повече от две чаши вино. Доста прилично средно аритметично, помислям си. „Доста прилично“ — казвам си на глас, отпивайки отново от чашата.

Пауза.

Лоша дума, наистина, пронизва ме като с игла в сърцето. Пресушавам чашата, запретвам ръкавите на халата, пръстите ми започват да чаткат по клавиатурата.

Fin[27]. Не е поезия. Дори правописът ми не струва — пръстите ми се пързалят по клавишите — но всяка дума е истина. Абсолютна истина.

Чувствам как устните ми се разтягат в усмивка.

Усмивката ми замръзва.

Преди да отговоря, си наливам още вино. До самия ръб на чашата; навеждам глава и го изсърбвам. Една капка се плъзга по брадата ми, пада на халата. Втривам я в хавлиената тъкан. Добре че Ед го няма да ме види. Добре че никой няма да ме види.

Защо наистина? Защо не живеете заедно, Анна? Вдигам чашата до устните си, оставям я отново. Картината се разгръща пред очите ми като японско ветрило: просторните заснежени равнини, хотелът бонбониера, античната машина за лед.

И за моя изненада започвам да й разказвам.

Трийсет

Десет дена преди това бяхме взели решение да се разделим. Така започна всичко, имало едно време, както се казва. Или по-скоро — ако си говорим напълно честно, ако бъдем абсолютно точни — Ед беше решил, а аз се бях съгласила по принцип. Признавам си, не вярвах, че ще се случи, дори когато той извика брокера. Мене трудно ще ме заблудиш.

Колкото до въпроса защо не сме заедно, разсъждавам аз, не й е нужно на Лизи да се занимава с това. Лизи няма нужда да се занимава с това, както би ме поправил Уесли, който педантично държеше на ясния словоред. Предполагам, все още държи. Но не: въпросът защо не е важен, не и в момента. Виж, за къде и кога мога да разкажа.

Беше Вермонт и миналия декември, респективно, когато натоварихме Оливия в аудито и изгърмяхме по 9А, през моста над Хъдсън и излязохме от Манхатън. Два часа по-късно, на път за северната част Ню Йорк, слязохме от магистралата и както Ед обичаше да казва, се пуснахме по малките пътища; „където е пълно със закусвални и ще ни направят палачинки“, обеща той на Оливия.

— Мама не обича палачинки — каза му тя.

— Тя може да разгледа местните занаятчийски магазинчета.

— Мама не обича занаяти — казах аз.

Както се оказа, задните пътища в района бяха доста изоставени и нямаше нито места за палачинки, нито занаятчийски магазинчета. Намерихме една-единствена „Бърза закуска“, където Оливия накисна гофретата си в кленов сироп (местно производство, твърдеше менюто), а аз и Ед се стрелкахме с погледи през масата. Навън започваше да пада лек снежец, крехки снежинки се разбиваха като камикадзета в прозорците. Оливия ги посочи с вилицата си и изквича от радост.“

Кръстосахме вилици. „При Синята река“ ще има много повече сняг“ — казах й аз. Това беше крайната ни дестинация — скиорски курорт в Централен Вермонт, където беше ходила една приятелка на Оливия. Съученичка, не приятелка.

Обратно в колата, обратно на пътя. Като цяло не говорихме много по време на пътуването. Още не бяхме казали нищо на Оливия; няма смисъл да й разваляме ваканцията, бях предложила аз, а Ед кимна. Ще го направим заради нея.

Така че мълчаливо минавахме покрай широки полета и малки рекички, лакирани от леда, през забравени селца и през една слаба вихрушка близо до границата с Вермонт. В един момент Оливия запя „Отвъд долината и през гората“ и аз се включих, опитвайки се, без особен успех, да пея втори глас.

— Татко, защо не попееш? — умоляваше го Оливия. Винаги правеше така: молеше се, вместо да изисква. Не е обичайно за дете. Не е обичайно за когото и да било, мисля си понякога.

Ед си прочисти гърлото и запя.

Чак когато стигнахме Зелените планини, щръкнали като рамене от земята, Ед поомекна. Оливия беше стаила дъх.

— Никога не съм виждала такива неща — прошепна тя, а аз се зачудих къде ли е чула тези думи и в този порядък.

— Харесват ли ти планините? — попитах я аз.

— Изглеждат като набръчкано одеяло.

— Наистина.

— Като леглото на гигант.

— Леглото на гигант? — повтори Ед.

— Да, все едно че някакъв гигант спи под одеялото. Затова цялото е на буци.

— Утре ще се пързаляш по някоя от тези планини — обеща й Ед, докато взимахме един остър завой. — Ще се качим нагоре, нагоре, нагоре със ски лифта и после ще слезем надолу, надолу, надолу по планината.

— Нагоре, нагоре, нагоре — повтори тя. Думите изскачаха от устата й.

— Точно така.

— Надолу, надолу, надолу.

— Точно така.

— Тази прилича на кон. Това са му ушите. — Тя посочи два източени върха в далечината. Оливия беше на възраст, когато всяко нещо й приличаше на кон.

Ед се усмихна.

— Ако имаше кон, как щеше да го кръстиш, Лив?

— Няма да купуваме кон — намесих се аз.

— Ще го кръстя Виксен.

— Виксен значи лисица — каза й Ед — женска лисица.

— Ще бъде бърз като лисица.

Замислихме се.

— Ти какво име би избрала, мам?

— Не искаш ли да ми казваш мамо?

— Окей.

— Окей?

— Окей, мамо.

— Бих нарекла коня Мир.

Погледнах към Ед. Никаква реакция.

— Защо? — попита Оливия.

— От една песен е, от телевизията.

— Коя песен?

— От едно старо предаване за говорещи коне.

— Говорещ кон? — Тя набръчка нос. — Това е глупаво.

— Съгласен съм.

— Татко, ти как би нарекъл коня?

Ед погледна в обратното огледало.

— И на мен ми харесва Виксен.

— О-о-о — извика Оливия.

Обърнах се.

Покрай пътя под нас беше зейнало огромно празно пространство, широка пропаст, изкормена от пръстта, огромна яма, пълна с нищо; на дъното на пропастта се виждаха върховете на елите, мъгла на парцали плуваше насред въздуха. Бяхме толкова близо до ръба на пътя, че имах чувството, че летим. Можехме да надникнем в кладенеца на света.

— Колко е дълбоко там? — попита тя.

— Доста — отвърнах аз и се обърнах към Ед. — Може ли малко да намалим?

— Да намалим?

— Да намалиш, има ли значение. Просто да караш по-бавно?

Той отпусна леко газта.

— Може ли още да намалиш?

— Всичко е наред — каза той.

— Много е страшно — каза Оливия, гласът й притреперващ по краищата на думите, ръцете готови да скрият очите. Ед отпусна още малко педала.

— Не гледай надолу, сладурче — казах й аз, извъртайки се на седалката. — Гледай към мама.

Тя се вторачи в мен с широко отворени очи. Взех ръката й, събрах пръстите й в моята.

— Всичко е наред — й казах — само гледай към мама.

Бяхме уредили да спим в селището Два бора, на около половин час от курорта: „Най-добрата историческа странноприемница в Централен Вермонт“, рекламираше се хотелът на уеб страницата си, украсена с изкусен колаж от запалени камини и прозорчета, отрупани със сняг.

Паркирахме в тесния двор. Ледените висулки стърчаха като зъби от стрехата над входната врата. Вътре — характерният за Ню Инглънд битов стил: високи, заострени тавани, поовехтяла, но солидна мебел, огън в една от камините както на онези снимки. Момичето на рецепцията, пълничка блондинка, на чиято значка пишеше „Мари“, ни покани да се регистрираме, докато тя подреждаше цветята на бюрото си. Чудех се дали ще се обърне към нас с народното „хора“.

— Вие, хора, сигурно сте дошли да карате ски?

— Да, ще караме — казах й — в „Синята река“.

— Добре че стигнахте дотук. — Мери отправи усмивка към Оливия. — Идва буря.

— От североизток ли? — каза Ед, опитвайки се да звучи като местен.

Мери насочи лазерната си усмивка към него.

— Североизточните са по-скоро крайбрежни бури, сър.

Той почти се сепна.

— О, така ли?

— Това е просто снежна буря. Но ще бъде голяма работа. Вие, хора, да си затворите добре прозорците тази нощ.

Исках да я попитам защо мисли, че ще държим прозорците отворени точно преди Коледа, но Мери пусна ключовете в ръката ми и ни пожела приятна вечер.

Изтъркаляхме си багажа през фоайето — сред многото услуги хотелът не предлагаше пиколо — и влязохме в нашия апартамент. Картина с фазани висеше над камината; на леглата имаше по няколко сгънати одеяла. Оливия влезе направо в тоалетната, оставяйки вратата отворена; страхуваше се от непознати тоалетни.

— Приятно е — промърморих аз.

— Лив — извика Ед — как е банята?

— Студена.

— Кое легло предпочиташ? — попита ме Ед. На почивка винаги спяхме в отделни легла, за да не се бутаме, когато Оливия неизбежно идваше през нощта. Някой път тя се преместваше от моето легло при Ед и после пак се връщаше обратно; той я наричаше Понг като в онази стара електронна игра, в която топчето се блъска между две черти.

— Легни до прозореца. — Седнах на другото легло, разкопчах си куфара. — Да сме сигурни, че е затворен.

Ед метна чантата си на матрака. Започнахме мълчаливо да разопаковаме багажа. Зад прозореца снежната завеса се полюшваше, сиво-бяла в падащия мрак.

След малко той нави единия си ръкав и се почеса по ръката!

— Знаеш ли… — каза той.

Обърнах се към него.

Оливия пусна водата и се втурна в стаята, подскачайки от крак на крак.

— Кога ще се качим на ските?

Трябваше да вечеряме сандвичите с фъстъчено масло и сладко и соковете в кутии, които бях приготвила, макар че бях напъхала и бутилка совиньон блан между пуловерите. Виното сигурно вече се беше стоплило, а Ед обичаше бялото „много сухо и много изстудено“, както винаги предупреждаваше келнерите. Обадих се долу, поисках лед. „Има машина за лед в коридора, точно до вашата стая — информира ме Мари. — Трябва силно да блъснете капака.“

Взех кофата за лед от минибара изпод телевизора, излязох в коридора и забелязах един стар модел „Лума Комфорт“, който тихо бръмчеше в нишата само на няколко крачки от вратата; Ударих здраво капака и той се отвори, леден въздух ме лъхна в лицето, както в рекламите за ментови дъвки.

Нямаше лопатка. Бръкнах вътре, ледът скова ръката ми, опитах се да метна кубчетата в кофата. Те полепваха по пръстите ми. Толкова за комфорта на „Лума Комфорт“.

Ед ме намери там, с ръка дълбоко в леда.

Той изведнъж се появи до мен, облегнат на стената. За миг се направих, че не го забелязвам; взирах се в кутията за лед, сякаш вътре имаше нещо много интересно, и продължавах да греба. Искаше ми се да се махне, искаше ми се да ме прегърне.

— Много ли е интересно?

Обърнах се към него, не си направих труда да се преструвам на изненадана.

— Виж — каза той и аз завърших наум изречението му вместо него. Нека пак да го обмислим, може би. Или дори: Аз реагирах твърде остро.

Вместо това той се закашля — бореше се с тази простуда от няколко дни, още от вечерта на партито. Изчаках.

Тогава той заговори.

— Не искам да го правим това.

Стиснах няколко ледени кубчета в ръката си.

— Да правим какво? — Сърцето ми притихна. — Да правим какво? — попитах го отново.

— Това — отвърна той, почти съскайки, размахвайки с ръка из въздуха. — Цялата тази щастлива семейна идилия и после два дни след Коледа да се…

Сърцето ми заудря бавно; пръстите ми горяха.

— Какво искаш да направим? Да й кажем сега?

Той не каза нищо.

Измъкнах ръката си от машината, дръпнах капака. Не достатъчно силно очевидно. Той се заклещи по средата. Подпрях кофата на хълбока си и задърпах отново. Ед го сграбчи и го дръпна с всичка сила.

Кофата ми се изплъзна и се търкулна на килима, ледените кубчета се пръснаха на пода.

— По дяволите.

— Остави — каза той. — Нищо не ми се пие.

— На мен ми се пие. — Наведох се и започнах да събирам леда обратно в кофата. Той ме гледаше.

— Какво точно ще правиш с тях?

— Да ги оставя да се разтопят ли?

— Да.

Изправих се и оставих кофата върху машината.

— Сериозно ли искаш да правим това точно сега?

Той въздъхна.

— Не виждам защо да не…

— Защото вече сме тук. Ние вече сме… — Посочих към вратата на стаята.

Той кимна.

— Мислих за това.

— Много мислиш напоследък.

— Помислих — продължи той — че…

Той замълча и аз чух щракване на врата зад гърба ми. Обърнах глава и видях една жена на средна възраст да се приближава към нас по коридора. Тя се усмихна неловко, отклонила поглед; прекрачи през ледените кубчета на пода, отправи се към лобито.

— Помислих, че ще искаш да започнеш да си оправяш живота колкото се може по-бързо. Нали това би казала на пациентите си.

— Недей, моля те, недей да ми казваш какво съм щяла или не съм щяла да кажа.

Той замълча.

— Освен това никога не бих говорила по този начин на едно дете.

— Но би говорила по този начин на родителите му.

— Не ми казвай как бих говорила.

Пак замълча.

— Колкото до нея, тя нищо не знае, така че няма нищо за оправяне.

Той въздъхна отново, изтри едно петно върху кофата.

— Анна, там е работата, че… — каза той и аз видях тежестта в очите му, широките канари на веждите му се бяха спуснали ниско над тях — … аз просто не мога да понасям това повече.

Сведох поглед, вторачена в ледените парчета, които вече се топяха на пода.

Никой не проговори. Никой не помръдна. Не знаех какво да кажа.

Тогава чух гласа си, мек и нисък:

— Недей да ме виниш, когато тя се разстрои.

Пауза. И тогава чух неговия глас, още по-мек.

— Виня те. — Той пое въздух. Въздъхна. — Винаги съм си мислил, че си „доброто съседско момиче“ — каза той.

Напрегнах се цялата.

— Но в момента ми е трудно дори да те погледна.

Стиснах здраво очи, поех студения полъх от леда. И се сетих не за деня на нашата сватба, не за деня, когато Оливия се роди, а за онази сутрин, когато събирахме червени боровинки в Ню Джърси — Оливия пищеше и се смееше с гумените си ботушки, цялата омазана със слънцезащитен крем; мързеливото небе над нас, окъпано от топлото септемврийско слънце, огромното море от розово-червен плод навсякъде наоколо. Ед с пълни ръце и светнали очи; аз стискам лепкавата ръчичка на дъщеря ни. Спомних си как газехме из блатната вода и усетих как тя се заиздига по хълбоците ми, забърза се по вените ми, заля сърцето ми, изплува през очите ми.

Вдигнах поглед, взрях се в очите на Ед, тези тъмнокафяви очи. „Напълно обикновени очи“ — уверяваше ме той на втората ни среща, но за мен те бяха прекрасни. И сега са прекрасни.

Той също ме погледна. Машината за лед бръмчеше между нас.

После отидохме да кажем на Оливия.

Трийсет и едно

Замълчавам. Ще иска ли да научи повече? Ще понеса ли да й кажа повече? Сърцето вече ме боли, блъска се в гърдите ми.

Минава минута, а още няма отговор. Чудя се дали всичко това не е твърде близо до болката на Лизи; седя и говоря за раздялата с моя съпруг, когато тя е загубила своя безвъзвратно. Чудя се дали…

БабаЛизи излезе от чата.

Зяпам в екрана.

Сега ще трябва да си спомня остатъка от историята сама.

Трийсет и две

„Не ти ли е самотно тук горе съвсем сама?“

Изплувам от съня си и един глас ме пита, мъжки глас, монотонен. Разлепвам клепачи.

„Родена съм самотна, предполагам.“ Сега гласът е женски. Сочен контраалт.

Пред очите ми трепкат светлини и сенки. Това е „Мрачният преход“, Богарт и Бакол разменят чувствени погледи над масичката за кафе.

„Затова ли посещаваш делата за убийства?“

Върху моята кафена масичка виждам остатъците от вечерята: две празни бутилки от мерло и четири тубички с хапчета.

„Не. Отидох, защото твоят случай е като случая на баща ми.“

Натискам дистанционното до мен. Натискам го отново.

„Знам, че той не е убил мащехата ми…“ Екранът потъмнява, заедно с него и стаята.

Колко съм изпила? Ето: две бутилки вино. И още една с обяда. Това е… много вино. Признавам го.

А лекарствата — взех ли правилната доза тази сутрин? Взех ли правилните хапчета? Напоследък съм много немарлива, знам. Не се учудвам, че д-р Филдинг смята, че се влошавам. „Никак не слушаш“ — нахоквам се сама.

Надничам в тубичките. Едната е почти празна; две таблетки са се свили на дъното, две бели петънца от двете страни на тубичката.

Боже, много съм пияна.

Поглеждам нагоре, поглеждам към прозореца. Навън е тъмно, дълбока нощ. Оглеждам се за телефона, не мога да го намеря. Стенният часовник проблясва в ъгъла и тиктака като че ли се опитва да привлече вниманието ми. Девет и петдесет. „Девет и петдесет“ — казвам на глас. Изговарям го с труд. Опитай десет без десет. „Десет без десет.“ Така е по-добре. Кимам към часовника. „Мерси“ — му казвам. Той ме гледа тържествено.

Залитам към кухнята. Ти залитна — Джейн Ръсел не ме ли описа точно така оня ден на вратата? Онези малки идиотчета с техните яйца. И ти залитна. Това е от „Семейство Адамс“. Върлинестият иконом. Оливия обича песента от този филм.

Грабвам чучура, набутвам си главата отдолу и завъртам крана. Шибва ме водната струя. Отварям уста, гълтам жадно.

Избърсвам лицето си с ръка. Заклащам се обратно в дневната. Погледът ми се зарейва към къщата на Ръселови: виждам призрачната светлина от компютъра на Итън, той е наведен над бюрото; кухнята е празна; салонът свети ведро и приветливо. Ето я и Джейн, със снежнобяла блуза, седнала на двойния раиран диван. Махам й. Тя не ме вижда. Махам й отново.

Не ме вижда.

Крачка с единия крак, после с другия, после пак с първия. И отново с втория — да не забравяме втория крак. Разтапям се на дивана, присланям глава на рамото си. Затварям очи.

Какво стана с Лизи? Нещо лошо ли казах? Усещам как се мръщя.

Полето с червени боровинки се разстила пред мен, трепти, движи се. Ръката на Оливия хваща моята ръка.

Кофата с лед се разбива на пода.

Ще гледам края на филма.

Отварям очи, изкопавам дистанционното изпод мен. От колоните зазвучава орган, ето я и Бакол, тайно поглежда през рамо. „Всичко ще бъде наред“, обещава тя. „Плюй през рамо и стискай палци.“ Сцената на операцията — Боги е упоен, пред очите му се въртят видения като дяволска въртележка. „Сега вече е в кръвта ти.“ Органът ручи. „Пусни ме да вляза.“ Агнес Мурхед блъска по стъклото на камерата. „Пусни ме да вляза.“ Извива се пламък. „Огънче?“ — предлага шофьорът на таксито.

Светлина. Обръщам глава, поглеждам към Ръселови. Джейн все още е в салона, изправила се е, крещи беззвучно.

Завъртам се на дивана. Струна, много струни, пронизителният тон на органа звучи зад тях. Не мога да видя на кого крещи — стената на къщата закрива останалата част от стаята.

„Плюй през рамо и стискай палци.“

Тя вече крещи с всичка сила, лицето й е пурпурно. Виждам никона на кухненския плот.

„Сега вече е в кръвта ти.“

Надигам се от дивана, отивам към кухнята, грабвам камерата. Премествам се до прозореца.

„Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза.“

Навеждам се към стъклото, вдигам камерата към окото си. Черна мъглявина, изведнъж Джейн скача в кадъра, образът й е леко размазан по краищата; нагласявам обектива и сега тя е ясна, отчетлива — виждам дори проблясването на медальона й. Очите й са присвити, устата — широко отворена. Тя пробожда въздуха с пръст… „Огънче?“… пробожда го пак. Един кичур се е отделил от косата й, удря се в бузата й.

Тъкмо приближавам още малко, тя се втурва наляво, скрива се от поглед.

„Плюй през рамо…“ Поглеждам към телевизора. Отново Бакол, почти шепне „и стискай палци“. Казвам го заедно с нея. Обръщам се отново към прозореца, с никона пред окото ми.

Джейн още веднъж влиза в кадър — но ходи бавно, странно. Олюлява се. Тъмночервено петно е оцветило горната част на блузата й; дори докато гледам, петното се разлива към корема й. Ръцете й дращят по гърдите. Нещо тънко и сребристо е забито там, подобно на острие.

Това е острие.

Сега кръвта блика към гушата, обагря я в червено. Устата й увисва; веждите се сгърчват, като че ли е стъписана.

Тя хваща острието с една ръка, вяло. Протяга другата ръка встрани, пръстите й са насочени към прозореца.

Тя сочи право към мен.

Изпускам камерата, усещам как се удря в крака ми, каишката се усуква около пръстите ми.

Ръцете на Джейн се опират на стъклото. Очите й са широко отворени, умоляващи. Тя изговаря нещо, което не мога да чуя, не мога да разчета. И тогава, сякаш времето се забавя и напълно спира, тя се подпира с ръка на прозореца и се свлича на една страна, размазвайки ярко кърваво петно върху стъклото.

Стоя като поразена от гръм.

Не мога да мръдна.

Стаята е замряла. Светът е замрял.

После времето отново се люшва напред, аз правя движение.

Изтръсквам каишката от пръстите си, освобождавам се от камерата, хуквам през стаята, бедрото ми се блъска в кухненската маса. Спъвам се, стигам до плота, изтръгвам слушалката от стационарния телефон. Натискам бутона.

Нищо. Линията е мъртва.

Отнякъде си спомням, че Дейвид ми каза — Дори не е включен в контакта…

Дейвид.

Хвърлям слушалката и хуквам към вратата на сутерена, крещя името му, викам го, викам го. Хващам дръжката, дърпам силно.

Нищо.

Тичам нагоре по стълбите. Нагоре, нагоре — блъскам се в стената — един път, два пъти, — завивам на площадката, спъвам се на последното стъпало, почти долазвам до кабинета.

Гледам на бюрото. Няма телефон. Кълна се, че беше тук.

Скайп.

Ръцете ми треперят, протягам се за мишката, драскам с нея по бюрото. Двоен клик на Скайп, отново двоен клик, чувам приятния сигнал, удрям цифрите 9-1-1.

Червен триъгълник святка на екрана. СПЕШНИТЕ НОМЕРА СА ЗАБРАНЕНИ. СКАЙП НЕ Е ЗАМЕСТИТЕЛ НА ТЕЛЕФОННО ОБСЛУЖВАНЕ.

„Майната ти, Скайп“ — изкрещявам.

Излитам от кабинета, тичам по стълбите, взимам завоя, влизам с трясък в спалнята.

На близкото нощно шкафче: чаша, снимка в рамка. На далечното: две книги, очила за четене.

Леглото — пак ли е в леглото ми? Грабвам завивката с две ръце, силно я изтръсквам.

Телефонът изхвърча във въздуха като ракета.

Хвърлям се да го хвана, преди да падне, запращам го под стола, измъквам го оттам, стискам го здраво в ръката си, плъзгам пръст по екрана, въвеждам кода. Той бръмчи. Погрешен код. Въвеждам го отново, пръстите ми се пързалят.

Най-после екранът светна. Натискам иконката за телефона, после за циферблата, избирам 911.

— 911, какъв е спешният случай?

— Съседката ми… — казвам аз, задъхвайки се, след девет-десетсекундно тичане по стълбите — тя беше… наръгана. Боже мой, помогнете й.

— Госпожо, успокойте се. — Той говори бавно, все едно ми прави демонстрация, с провлечен джорджийски акцент. Вбесяващо е. — Какъв е адресът?

Изстисквам го от мозъка си, от гърлото си, заеквайки. През прозореца мога да видя приветливия салон на Ръселови, онази кървава дъга е размазана върху прозореца като на война.

Той повтаря адреса.

— Да. Да.

— И вие видяхте как съседката ви беше наръгана?

— Да. Помощ. Тя кърви.

— Какво казахте?

— Казах помощ. — Защо не помага? Поемам си дъх, закашлям се, пак поемам дъх.

— Колата е на път, госпожо. Трябва да се успокоите. Бихте ли ми казали името си?

— Анна Фокс.

— Добре, Анна. Как е името на съседката ви?

— Джейн Ръсел. Боже мой.

— С нея ли сте в момента?

— Не. Тя е отсреща — тя е в къщата от другата страна на градината.

— Анна, вие ли…

Думите му се точат като захарен сироп — коя спешна служба ще наеме такъв муден човек? — усещам погалване по глезена. Поглеждам надолу, Пънч търка хълбока си в крака ми.

— …наръгахте съседката си?

В тъмното стъкло на прозореца виждам как устата ми зяпва.

— Не.

— Добре.

— Гледах през прозореца и видях как я намушкаха.

— Добре. Знаете ли кой я намушка?

Присвивам очи през стъклото, взирам се в салона на Ръселови — сега е един етаж под мен, но не виждам нищо на пода, освен килима на цветя. Изправям се на пръсти, изпъвам врат.

Пак нищо.

И тогава се появява: една ръка на перваза.

Пълзи напред, като войник, който подава глава от окопа. Виждам как пръстите се плъзгат по стъклото и чертаят линии върху кръвта.

Тя е още жива.

— Госпожо, знаете ли кой…

Но аз вече съм изскочила от стаята, телефонът е на пода, котката мяучи след мен.

Трийсет и три

Чадърът е в ъгъла, свит до стената, сякаш в очакване на идваща заплаха. Стискам извитата му дръжка, прохладна и гладка във влажната ми ръка.

Линейката още я няма, но аз съм само на няколко крачки от нея. Отвъд тези стени, отвъд двете врати. Тя ми помогна, притече ми се на помощ — а сега в гърдите й е забито острие. Клетвата ми на психотерапевт: На първо място, не бива да вредя. Ще допринасям за възстановяването и благополучието и ще поставям интересите на другите над моите собствени.

Джейн е отсреща, кървавите й пръсти драпат по стъклото.

Отварям вратата към вестибюла.

Тъмнината тук е плътна, насочвам се към външната врата. Завъртам бравата и отварям чадъра, усещам полъха му щом разцъфва в тъмнината; спиците му се опират в стената, дращят по нея като миниатюрни нокти.

Едно. Две.

Хващам дръжката.

Три.

Натискам.

Четири.

Стоя там, месингът е леден в юмрука ми.

Не мога да мръдна.

Усещам как външният свят се опитва да влезе вътре — нали така беше казала Лизи?

Натиска вратата, изпъва мускули, блъска по дървото; чувам дъха му, ноздрите му димят, зъбите стържат. Ще ме смаже; ще ме разкъса; ще ме погълне.

Опирам глава във вратата. Едно. Две. Три. Четири.

Улицата е бездна, широка и бездънна. Твърде съм беззащитна. Няма да успея.

Тя е само на няколко крачки. През градината.

През градината.

Отдръпвам се от вестибюла, влача чадъра след себе си, отивам в кухнята. Ето я там, точно до миялната: страничната врата, водеща право към градината. Заключена е почти от година. Сложила съм контейнера за рециклиране пред нея, гърлата на бутилките стърчат отвътре като счупени зъби.

Отмествам контейнера настрана — разнася се хор от счупени стъкла — завъртам бравата.

Ами ако вратата се затвори след мен? Ако не мога да се върна обратно? Поглеждам ключа, който виси на кука край вратата. Откачам го, пускам го в джоба на халата.

Завъртам чадъра пред себе си — моето тайно оръжие; моят щит и меч — навеждам се, хващам дръжката на бравата. Натискам я.

Бутам.

Въздухът ме блъсва, остър и студен. Затварям очи.

Застиналост. Тъмнина.

Едно. Две.

Три.

Четири.

Прекрачвам навън.

Трийсет и четири

Кракът ми пропуска първото стъпало, стъпва тежко на второто, така че се олюлявам в тъмното и чадърът се олюлява пред мен. Единият крак се спъва в другия, подхлъзва се надолу, прасецът ми одира стъпалата, накрая се строполявам на тревата.

Стискам клепачи до болка. Главата ми се блъска в платното на чадъра. Покрита съм като с палатка.

Свита отдолу, протягам ръка нагоре към стъпалата, нагоре, нагоре, нагоре, пръстите ми пълзят по тях, едно по едно, докато най-после напипвам най-горното. Надничам изпод чадъра. Вратата е широко отворена, кухнята свети в златисто. Протягам се към нея, сякаш мога да сграбча светлината с пръсти, да я придърпам към себе си.

Тя умира там.

Свивам се обратно под чадъра. Четири черни квадрата, четири бели линии.

Подпирам се с ръка върху грубите плочи и бавно се изправям на крака, нагоре, нагоре, нагоре.

Чувам скърцане на клони отгоре, вдишвам на малки глътки студения въздух. Забравила съм вкуса на студения въздух.

И — едно, две, три, четири — започвам да се движа. Олюлявам се като пияна. Аз съм пияна, припомням си.

Едно, две, три, четири.

През първата година на болничния стаж срещнах едно дете, което след операция за епилепсия демонстрираше странни признаци в поведението си. Преди лобектомията[28] тя си беше весело десетгодишно дете, макар и страдащо от тежки пристъпи на епилепсия; след операцията се отдръпна от семейството си, игнорираше малкия си брат, свиваше се при родителско докосване.

Първоначално учителите й предположиха, че у дома е подложена на тормоз, но после някой забеляза колко по-дружелюбна беше станала с хора, които едва познаваше, хора, които не познаваше — хвърляше се на врата на докторите, хващаше минаващите за ръката, приказваше с непознати, все едно че са стари приятели. Докато близките й — бившите й близки — получаваха ледено безразличие.

Не можахме да установим причината. Но нарекохме резултата селективно емоционално откъсване. Чудя се къде ли е сега; чудя се какво ли прави семейството й.

Мисля за това малко момиче, за сърдечността й към чуждите хора, за влечението й към непознатото, докато пресичам през градината, за да помогна на една жена, която съм виждала два пъти.

И докато го мисля, чадърът ми се блъска в нещо и аз се вцепенявам.

Това е пейка.

Пейка, единствената в градината, малка и изтъркана, с извита облегалка и възпоменателна табелка на гърба. От горния етаж на къщата обичах да гледам как Ед и Оливия седят на нея; той, наведен над таблета си, тя разлиства книжка, после си ги разменят.

„Забавляваш ли се с детската книжка? — го питах след това.

„Експелиармус“[29], отвръщаше той.

Върхът на чадъра се беше закачил между дъските на седалката. Леко го измъквам и тогава осъзнавам, или по-скоро се сещам:

Къщата на Ръселови няма врата към градината. Няма как да се влезе освен от улицата.

Не съм го обмислила добре.

Едно. Две. Три. Четири.

В средата съм на градина от един декар, защитена само с парче найлон, и се движа към дома на жена, която е наръгана.

Чувам бученето на нощта. Усещам как броди из дробовете ми, облизва си устните.

Ще се справя, помислям си, докато колената ми омекват. Давай: нагоре, нагоре, нагоре. Едно, две, три, четири.

Пристъпвам напред. Малка крачка, но крачка. Гледам си в краката, тревата се огъва под пантофите ми. Ще допринасям за възстановяването и благополучието.

Сега нощта стиска сърцето ми в клещите си. Стяга. Ще се пръсне. Сега ще се пръсне.

Ще поставям интересите на другите над моите собствени.

Джейн, идвам. Влача другия крак напред, но тялото ми потъва, потъва. Едно, две, три, четири.

Чувам воя на сирени в далечината — като опечалени на опело. Кървавочервена светлина наводнява купола на чадъра. Преди да успея да се спра, се обръщам към шума.

Вятърът вие. Фаровете ме заслепяват.

Едно-две-три…