Жената на прозореца

Пет

Днес нотариалният акт за продажбата бе качен на общинския сайт. Новите ми съседи са Алистър и Джейн Ръсел; платили са 3,45 милиона долара за скромния си дом. Гугъл ме информира, че той е партньор в средна консултантска фирма, с предишно седалище в Бостън. Тя е непроследима — опитай се да напишеш Джейн Ръсел в която и да било търсачка[6].

Попаднали са в интересен квартал.

Къщата на семейство Милър отсреща през улицата — там, както се видя, не се знае кой влиза — е една от петте градски къщи, които мога да наблюдавам от южните прозорци на моята. От източната страна се издигат двата залепени близнака, наричам ги „Сивите сестри“: еднакви корнизи над прозорците, еднакви входни врати в тъмнозелено. В дясната — малко по-сивата, струва ми се — живеят Хенри и Лайза Васерман, дългогодишни обитатели на квартала; „ЧЕТИРЕСЕТ години и отгоре“ — хвалеше се г-жа Васерман, когато се нанасяхме. Беше наминала да ни каже („право в очите“) колко много тя („аз и моя Хенри“) се възмущава от пристигането на „още един клан от юпита“ на това място, което някога е било „истински квартал“.

Ед беше бесен. Оливия кръсти пухеното си зайче Юпи.

Васерманови не са ми продумали оттогава, макар че сега живея тук сама, клан от един човек. Не изглежда да са по-приятелски настроени и към обитателите на другата „Сива сестра“, семейството, което съвсем подходящо се казва Грей. Две тийнейджърки, сестри близначки, бащата е партньор в бутикова М&А[7] фирма, майката е запалена организаторка на „читателски клуб“. Книгата за този месец, оповестена на тяхната страница и която осем жени на средна възраст обсъждат в момента в гостната им, е „Невзрачният Джуд“[8].

Аз също я прочетох, представях си, че съм член на клуба, похапвам шоколадов кейк (нямах подръка) и отпивам глътка вино (винаги е подръка). „Анна, какво мислиш за Джуд?“ — щеше да ме попита Кристин Грей, а аз щях да й кажа, че го намирам доста невзрачен. И всички щяхме да се засмеем. Всъщност те в момента се смеят. Опитвам се да се смея с тях. Отпивам от чашата.

От западната страна на Милърови са семейство Такеда. Съпругът е японец, майката е бяла, синът им е неземно красив. Той е челист; през топлите месеци репетира във всекидневната с широко отворени прозорци и Ед започна да отваря нашите прозорци по същото време. Една вечер, през един отдавна отминал юни, аз и Ед танцувахме под звуците на сюита на Бах: клатехме се в кухнята, аз, положила глава на рамото му, той, преплел пръсти зад гърба ми, докато момчето през улицата продължаваше да свири.

И това лято музиката му се носеше над улицата, идваше до дневната, почукваше любезно по стъклото: Пусни ме да вляза. Не отворих, не можех — никога не отварям прозорците, никога, — но въпреки това я чувах как шепне, умолява: Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза!

До къщата на Такеда е номер 206–208, празна, двойно по-широка „кафява тухла“. Едно ООД я купи преди две години, но никой не се нанесе там. Почти една година скелето украсяваше фасадата като висяща градина; после изчезна за една нощ — това се случи няколко месеца преди Ед и Оливия да си тръгнат — и оттогава нищо.

Взирам се в моята империя и нейните поданици. Никой от тези хора не ми е приятел; с повечето от тях не съм се срещала повече от един или два пъти. Така е в големия град, предполагам. Може би Васерман имаха право. Чудя се дали знаят какво се бе случило с мен.

От източната страна на къщата ни се намира изоставено Католическо училище, почти се е наклонило към нея, „Света Димфма“[9], затворено е, откакто се преместихме. Плашехме Оливия, че ще я пратим там, ако не слуша. Излющени кафяви тухли, прозорците потъмнели от мръсотия. Или поне така си го спомням. Мина доста време, откакто не съм го виждала.

Точно на запад се намира обществената градина — малък парцел с дължината и ширината на две къщи и с тясна павирана пътека, която свързва нашата улица директно с улицата на север. Чинари се извисяват като часовои в двата й края, листата им са ярки като пламъци; ниска желязна оградка обкантва тревата от двете страни. Както каза въпросният брокер, градината има причудлив, старомоден чар.

Остава къщата на другата страна на градината, номер 207. Собствениците я продадоха преди два месеца и се изнесоха набързо на юг, към вилата си на Веро Бийч. На сцената излизат Алистър и Джейн Ръсел.

Джейн Ръсел! Физиотерапевтката ми въобще не беше чувала за нея. Джентълмените предпочитат блондинки, казах аз.

„Не и според мен“ — отвърна тя. Бина е твърде млада, сигурно затова не помни този филм.

Всичко това се случи по-рано днес. Преди да започна да й обяснявам, тя прехвърли единия ми крак върху другия и ме завъртя на дясната страна. От болката дъхът ми спря. „Подколенното ти сухожилие има нужда от разтягане“ — увери ме тя.

„Садистка“ — изсъсках аз.

Тя притисна коляното ми към пода: „Не ми плащаш да те галя с перце“.

Примигнах: „Мога ли да ти платя, за да си тръгнеш?“

Бина идва един път седмично, за да ме накара да намразя живота, както обичам да казвам, и да ме осведоми за сексуалните си приключения, които са горе-долу толкова вълнуващи, колкото и моите. В нейния случай обаче причината е, че тя е много придирчива. „Половината от мъжете по тези сайтове използват снимки отпреди пет години — оплаква се тя, водопадът на косата й прелива върху едното рамо, — а другата половина са женени. А за по-другата половина си има причина защо не са.“

Половините станаха три, но не влизам в математически спорове с някой, който ми извива гръбнака.

Включих се в Тиндър[10] преди месец, „просто да видя“, си казах. Тиндър, Бина ми обясни, чифтосва хора, чиито „пътища“ се преплитат. Какво става, ако не кръстосваш път с никого? Ако постоянно обикаляш все същите триста и седемдесет квадратни метра, организирани вертикално, и нищо друго?

Не знам. Първият профил, който видях, беше на Дейвид. Моментално си изтрих акаунта.

Изминаха четири дни откакто мярнах Джейн Ръсел. Определено няма тялото на актрисата, която носи нейното име, с тези гърди като бомби и кръст като оса. Сина видях само веднъж, вчера сутринта. Затова пък съпруга — широки рамене, прави вежди, тънък като острие нос — го виждам постоянно в къщата: бърка яйца в кухнята, чете книга в салона, често наднича в спалнята, като че ли търси някого.