Жената на прозореца

Трийсет и пет

— Може би трябваше да заключим вратата — промърмори Ед, след като тя избяга от стаята.

Обърнах се към него.

— Ти какво очакваше?

— Аз не мислех…

— Какво точно мислеше, че ще се случи? Нали ти казах какво ще се случи?

Без да го дочакам да отговори, излязох от стаята. Ед тръгна след мен, стъпвайки меко по килима.

В лобито Мери се беше появила иззад бюрото.

— Всичко наред ли е? — попита тя, свила вежди.

— Не — казах аз, точно когато Ед каза „Наред е“.

Оливия се беше свила в креслото до камината, лицето й обляно в сълзи, ефирно от отблясъците. Ед и аз приклекнахме от двете й страни, пламъците галеха гърба ми.

— Ливи — започна Ед.

— Не — отвърна тя, тръскайки глава напред и назад.

Той опита отново, още по-меко.

— Ливи.

— Майната ви — изкрещя тя.

И двамата отскочихме; аз почти бутнах скарата. Мари се беше прибрала зад бюрото и се стараеше да не ни забелязва.

— Къде си чула тези думи? — попитах аз.

— Анна — каза Ед.

— Не е от мен.

— Не е там работата.

Беше прав.

— Сладурче — казах аз, галейки я по косата; тя отново тръсна глава, завря лицето си в една възглавница. — Сладурче.

Ед сложи ръка върху нейната. Тя я издърпа.

Той ме погледна, безпомощен.

Дете плаче в кабинета ви. Какво правите? Първият курс по детска психотерапия, първият ден, първите десет минути. Отговорът е: Оставяш ги да се изплачат. Слушаш, разбира се, и се мъчиш да разбереш, и ги утешаваш, и ги окуражаваш да дишат дълбоко, но ги оставяш да се изплачат.

— Поеми си дъх, сладурче — прошепнах, обгръщайки главичката й с длан.

Тя се задави, закашля се.

Секундите бавно минаваха. Стаята сякаш охладня; пламъците зад мен стихнаха. Тогава тя заговори, заровена във възглавницата.

— Кажи какво? — попита я Ед.

Вдигайки глава, с размазани бузи, Оливия заговори на прозореца:

— Искам да си ида вкъщи.

Гледах лицето й, треперещите устни, влажното носле; после погледнах Ед, бръчките на челото му, тъмните кръгове под очите.

Аз ли ни причиних всичко това?

Сняг зад прозореца. Гледах как вали, видях отражението на трима ни в стъклото: мъжа ми, дъщеря ми и аз, свити заедно край огъня.

Кратко мълчание.

Изправих се, отидох до бюрото. Мери ме погледна и устните й се разтегнаха в напрегната усмивка. Усмихнах се и аз.

— Бурята — започнах аз.

— Да, госпожо.

— Колко… колко е близо? Опасно ли е да се кара?

Тя се навъси, заудря по клавиатурата:

— Обилен снеговалеж не се очаква по-рано от два часа — каза тя — но…

— Можем ли тогава… — бях я прекъснала, — извинявайте.

— Исках само да кажа, че зимните бури са непредсказуеми. — Тя хвърли поглед над рамото ми. — Искате да си тръгвате ли?

Обърнах се, погледнах Оливия в креслото, Ед, клекнал до нея.

— Мисля, че да.

— В такъв случай — каза Мари — мисля, че сега е моментът да го направите.

Кимнах.

— Бихте ли ни дали сметката, моля ви?

Тя отговори нещо, но аз чувах само виещия вятър, пукащите искри в огъня.

Трийсет и шест

Скърцане на твърдо колосана калъфка под ухото ми.

Стъпки в близост.

После — тихо, но странно тихо, по различен начин тихо.

Облещвам очи.

Лежа на една страна, гледам към радиатор.

А над радиатора — прозорец.

Зад прозореца — тухлена стена, зигзагът на пожарната стълба, грозната сграда на Спешна помощ.

Друга сграда.

Лежа в двойно легло, завита с гладко опънат чаршаф. Измъквам се, сядам.

Опирам се на възглавницата, оглеждам стаята. Малка е, скромно обзаведена — всъщност едва обзаведена: пластмасов стол до стената, нощно шкафче до леглото, кутия с бледорозови хартиени салфетки на шкафчето. Нощна лампа. Тънка вазичка, празна. Вратата срещу мен — затворена, стъклото — матирано. Над главата ми — гипсов таван и флуоресцентни лампи.

Пръстите ми смачкват чаршафа.

Започва се.

Далечната стена се плъзга назад, отстъпва; вратата в нея се смалява. Поглеждам към стените от двете ми страни, виждам как се отдръпват една от друга. Таванът трепери, скърца, навива се като капак на консервена кутия, като покрив, тласнат от ураган. Въздухът отлита с него, изтръгва се от дробовете ми. Подът бучи. Леглото се тресе.

Лежа тук, на този висок матрак, в тази скалпирана стая, без въздух за дишане. Давя се в леглото, умирам в леглото.

„Помощ“ — викам аз, но е само шепот, който се измъква на пръсти от гърлото ми и се размазва по езика ми. „По-о-мощ“ — опитвам отново; този път зъбите ми тракат с всичка сила, искри изхвърчат от устата ми, все едно че съм захапала токов кабел, гласът ми го улавя като бушон и експлодира.

Крещя.

Чувам боботене на гласове, виждам стълпотворение от сенки, които се набутват през далечната врата, спускат се към мен, носят се с необикновена бързина през безкрайната, безкрайната стая.

Крещя отново. Сенките се пръсват като ято, лумват край леглото ми.

— Помощ — умолявам с последната глътка въздух в тялото си.

Тогава игла пронизва ръката ми. Много сръчно — почти не го усещам.

Вълна се разбива над мен, беззвучна и мека. Аз се нося, летя в някаква искряща бездна, дълбока, прохладна. Думите щукат наоколо като риби.

— Връщам се веднага — някой промърморва.

— …стабилна — казва друг.

И тогава съвсем ясно, като че ли току-що съм изплувала, като че ли водата току-що се е оттекла от ушите ми, чувам: „Тъкмо навреме“.

Завъртам глава. Тя пада мързеливо на възглавницата.

— Тъкмо щях да си тръгвам.

Сега го виждам, или голяма част от него — отнема ми време да го сканирам от край до край, защото съм замаяна от лекарства (поне това го схващам) и защото той е огромен, мъж канара: синьо-черна кожа, широки рамене, гръден кош като планина, косата — гъста, тъмна четина. Костюмът му отчаяно се крепи за тялото му, борейки се с всички сили с непосилната задача.

— Здравейте — казва той, гласът му е приятен и нисък. — Аз съм следователят Литъл.

Примигвам. На лакътя му — буквално върху самия му лакът — е кацнала дребна като гугутка жена в жълта сестринска униформа.

— Разбирате ли какво ви казват? — пита ме тя.

Примигвам отново, после кимам. Усещам как въздухът се завихря около мен, като че ли е бесен, като че ли съм още под водата.

— Намирате се в „Морнингсайт“ — обяснява сестрата. — Полицията цяла сутрин ви чака да се събудите. — Все едно че се кара на някого, че не е вдигнал домофона.

— Как се казвате? Може ли да ни кажете името си? — пита следователят Литъл.

Отварям уста. Писукам. Гърлото ми е пресъхнало. Имам чувството, че току-що съм изкашляла едно кълбо прах.

Сестрата заобикаля леглото, застава до нощното шкафче. Следя я, като бавно завъртам глава и виждам, че поставя чаша в ръката ми. Отпивам. Възтопла вода.

— Вие сте под упойка — казва ми тя почти извинително — бяхте малко неспокойна в началото.

Въпросът на следователя виси във въздуха без отговор. Завъртам поглед обратно към Литъл.

— Анна — казвам, сричките се препъват в устата ми, сякаш езикът ми е полегнал полицай. С какво, по дяволите, са ме натъпкали?

— Имате ли фамилно име, Анна? — пита той.

Отпивам още една глътка.

— Фокс. — Звучи много удължено в моите уши.

— Ъхъ. — Той измъква бележник от вътрешния си джоб, гледа го. — Може ли да ми кажете къде живеете?

Рецитирам адреса си.

Литъл кима.

— Знаете ли откъде ви прибраха снощи, госпожо Фокс?

— Доктор Фокс — поправям го аз.

Сестрата до мен се размърдва.

— Докторът ще дойде след малко.

— Не — въртя глава. — Аз съм доктор.

Литъл ме зяпва.

— Аз съм д-р Фокс.

Лицето му се разтяга в усмивка. Зъбите му са почти фосфоресциращо бели.

— Доктор Фокс — продължава той, почуквайки по бележника с пръст. — Знаете ли откъде ви прибраха снощи?

Отпивам от водата, изучавам го. Сестрата пърха около мене.

— Кой? — питам аз. Точно така: аз също мога да задавам въпроси или поне да ги изфъфлям.

— Бърза помощ — и после, преди да мога да отговоря — те ви взеха от градината „Хоновър“. Били сте в безсъзнание.

— В безсъзнание — като ехо повтаря сестрата, в случай че съм го пропуснала първия път.

— Направили сте телефонно обаждане малко след десет и половина. Намерили са ви по хавлиен халат и с това нещо в джоба. Той разтваря огромната си ръка и виждам домашните ключове да блестят в дланта му. — И това нещо до вас. — Той слага на коленете си моя чадър, спиците му са счупени.

Започва някъде в червата, после се втурва през дробовете ми, през сърцето, в устата, процежда се през зъбите ми:

Джейн.

— Какво казвате? — Литъл се мръщи насреща ми.

— Джейн — повтарям аз.

Сестрата поглежда към Литъл.

— Тя каза „Джейн“ — превежда тя услужливо.

— Моята съседка. Видях как я наръгаха. — Отнема ми цял леден век, думите се разтапят в устата ми, преди да мога да ги изплюя навън.

— Да. Чух вашето обаждане на 911 — казва Литъл.

911. Точно така. Оня диспечер с южняшкия акцент. После походът през страничната врата, към градината, шума на клоните отгоре, светлините, които се завъртяха като някаква дяволска магия под купола на чадъра ми. Зрението ми се размива. Дишам тежко.

— Опитайте се да запазите спокойствие — заповядва ми сестрата.

Вдишвам отново, задавям се.

— По-леко — тревожи се сестрата.

— Тя е окей — казва той.

Хриптя срещу него, вия, надигам глава от възглавницата, протягам врат, задъхвам се. И със смачканите си дробове се нахвърлям върху него — от къде на къде той ще знае дали съм окей? Полицай, който току-що ме е видял. Ченге — въобще срещала ли съм се с ченге досега? Освен за някоя глоба за колата.

Луминесцентните тръби просветват пред очите ми като тъмни резки от лапата на тигър върху ретината ми. Той не сваля поглед от мен, дори докато очите ми пълзят нагоре и надолу по лицето му като отчаян катерач. Зениците му са абсурдно големи. Устните му — пълни, благи.

И докато зяпам Литъл, докато пръстите ми заглаждат одеялото, усещам как тялото ми се отпуска, гърдите ми се разтварят, зрението се избистря. Това, което са ми дали, най-после победи. Аз наистина съм окей.

— Тя е окей — казва Литъл повторно. Сестрата ме потупва по ръката. Добро момиче.

Отпускам глава, затварям очи. Изтощена съм. Балсамирана съм.

— Съседката ми беше наръгана — прошепвам аз — името й е Джейн Ръсел.

Чувам как столът на Литъл простенва, когато се накланя към мен.

— Видяхте ли кой я нападна?

— Не. — Повдигам с труд клепачи като ръждясала гаражна врата. Литъл се е навел над бележника си, веждите му са набръчкани. Той се мръщи и кима едновременно. Сигналът е неясен.

— Но я видяхте да кърви?

— Да. — Искам да спра да фъфля. Искам да спре да ме разпитва.

— Бяхте ли пили алкохол?

Доста.

— Малко — признавам аз. — Но това няма… — вдишвам и усещам как свежа паника минава като ток през мен. — Трябва да й помогнете. Тя е… тя може да е мъртва.

— Ще повикам доктора — казва сестрата, отправяйки се към вратата.

Докато излиза, Литъл кима отново.

— Знаете ли кой може да иска да нарани съседката ви?

Преглъщам.

— Мъжът й.

Той пак кима, пак се чумери, тръсва ръка и захлопва бележника.

— Там е работата, Анна Фокс — казва той вече припряно, делово, — че аз посетих Ръселови тази сутрин.

— Тя добре ли е?

— Бих искал да дойдете с мен и да дадете показания.

Докторката, млада жена с латиноамерикански произход, е толкова красива, че отново ми спира дъхът, но не по тази причина тя ми бие един лоразепам.

— Има ли на кого да се обадим за вас? — пита тя.

Готова съм да й дам името на Ед, но се спирам. Нима смисъл.

— Няма смисъл — й казвам.

— Какво казвате?

— Няма никого — казвам аз. — Няма нужда… добре съм. — Внимателно обработвам всяка дума, все едно че е оригами. — Но…

— Някой член на семейството? — Тя поглежда към халката ми.

— Не — казвам аз и покривам лявата си ръка с дясната. — Съпругът ми… аз не съм… ние не сме заедно. Вече.

— Някой приятел?

Въртя глава. На кого би могла да се обади? Не на Дейвид, със сигурност не на Уесли; Бина може би, само че аз наистина съм окей. Джейн не е.

— Кой е вашият лекар?

— Д-р Филдинг — отговарям автоматично, но сама се спирам — не, не му звънете.

Виждам как си разменя поглед със сестрата, която пък разменя поглед с Литъл, който поглежда обратно към докторката. Като преди престрелка в мексикански филм. Искам да се засмея. Спирам се. Джейн.

— Както знаете, вие бяхте в безсъзнание в градината — продължава докторката. — Бърза помощ не са могли да ви идентифицират, затова ви докараха в „Морнингсайт“. Когато се свестихте, получихте паническа атака.

— Голяма — подсказва сестрата.

Докторката кима.

— Голяма. — Тя преглежда картона. — Тази сутрин отново се повтори. Разбирам, че и вие сте доктор?

— Не по медицина — казвам й аз.

— Какъв доктор сте?

— Психолог. Работя с деца.

— Имате ли…

— Една жена беше наръгана — казвам, повишавайки глас. Сестрата се отдръпва, като че ли съм замахнала с юмрук. — Защо никой не прави нищо?

Докторката и Литъл разменят бързи погледи.

— Страдали ли сте и преди от панически атаки? — пита ме тя.

И тогава пред Литъл, който добронамерено слуша от стола, пред сестрата, която притреперва като колибри, разказвам на докторката — на всички тях — за моята агорафобия, депресия и, да, за моето паническо разстройство; казвам им за схемата от лекарства, за десетте месеца, затворена вкъщи, за д-р Филдинг и неговата терапия. Отнема доста време, гласът ми е все още сух; всяка минута наливам в гърлото си още вода, която се стича покрай думите ми, докато те изплуват нагоре като мехурчета и се изсипват от устните ми.

Когато свършвам, когато отпускам глава на възглавницата; докторката се консултира с картона ми за момент.

Кимва бавно.

— Добре. — казва тя. Бързо кимване. — Добре. — Поглежда нагоре. — Нека поговоря със следователя. Господин следовател, ако обичате… — Посочва към вратата.

Литъл се надига, столът скърца при ставането му. Усмихва се към мен, излиза след докторката от стаята.

Отсъствието му оставя празнота. Сега сме само аз и сестрата.

— Пийнете си още вода — съветва ме тя.

След няколко минути те се връщат. Може да е било и по-дълго; тук няма часовник.

— Следователят предложи да ви изпрати до дома — казва лекарката. Поглеждам към Литъл; той ми се усмихва. — И ви давам малко ативан[30] за после. Но трябва да сме сигурни, че няма да получите нова атака, преди да се приберете. Така че най-бързият начин да го направим…

Знам кой е най-бързият начин. И сестрата вече размахва спринцовката.

Трийсет и седем

— Ние помислихме, че някой си прави номер — обяснява той. — Всъщност те са си помислили. Като казвам ние — по-точно, когато ние казваме ние, имаме предвид, че действаме заедно. Като един отбор, така да се каже. За общото благо. Или нещо подобно. Нещо в този дух. — Той се забързва. — Но аз не бях там. Така че не съм си помислил, че е номер. Не знаех за случая. Ако ме разбирате.

Не го разбирам.

Пълзим по авенюто в неговия седан. Мъгливото следобедно слънце проблясва през прозорците като камъче, хвърлено по повърхността на езеро. Отпускам глава настрани, подпирам я на стъклото, лицето и отражението ми залепват едно за друго като сиамски близнаци, яката на халата около врата ми зейва изпразнена. Тялото на Литъл се разлива извън седалката, лакътят му докосва моя.

Аз се чувствам празна телом и духом.

— Разбира се, като са дошли, са ви видели сгърчена на тревата. Това е, което разказаха, така го описаха. И после са видели, че вратата на къщата ви е отворена и затова са си помислили, че инцидентът е станал там, но като влезли вътре, къщата е била празна. Трябвало е да влязат заради това, което са чули по телефона.

Кимам. Не си спомням какво точно казах, когато им се обадих.

— Имате ли деца? — Кимам отново. — Колко? — Показвам един пръст. — Единствено дете, значи? Аз имам четири. Е, ще станат четири през януари. Поръчката още не е пристигнала. Засмива се. Аз — не. Не мога да си помръдна устните.

— На ЧЕТИРИДЕСЕТ и с четвърто дете на път. Май четири е щастливото ми число.

Едно, две, три, четири, мисля аз. Вдишвам и издишвам. Усещам как лоразепамът хвърчи по вените ми като ято птици.

Леко натискане на клаксона и колата пред нас се завързва.

— Обедно задръстване — казва той.

Вдигам очи към прозореца. Почти десет месеца откакто не съм била на улицата или в кола, или в кола на улицата. Десет месеца откакто не съм виждала града, освен от прозорците на моята къща; струва ми се чужд, като че ли проучвам непознат терен, като че ли съм се приземила в някаква бъдеща цивилизация. Сградите стърчат невъзможно високи, забодени като пръсти в изплакнатото синьо небе. Табели и магазини с крещящи цветове препускат край нас: „99 цента ПРЯСНА ПИЦА!!!“, „Старбъкс“, „Здравословни храни“ (този кога го отвориха?), сградата на старата пожарна е превърната в жилищна (цените започват от 1,99 милиона). Прохладни, сенчести алеи; огледални прозорци заслепяват слънцето. Зад нас вие сирена, Литъл отмества колата встрани, за да пропусне линейка.

Приближаваме кръстовище, намаляваме и спираме. Изучавам светофара, който свети като дяволско око, и потока от пешеходци, който потича през зебрата: две майки с джинси бутат колички, старец, превит на две, се подпира на бастуна си, тийнейджърки, изгърбени под розовите си раници, жена в тюркоазена бурка. Зелен балон, отскубнал се от количката за гевреци, се носи шеметно нагоре. Шумовете нахлуват в колата: неясен вик, дълбокият грохот на трафика, звънец на колело. Безумие от цветове, опиянение от звуци. Имам чувството, че се намирам в коралов риф на дъното на океана.

— Най-после — промърморва Литъл и колата потегля напред.

В това ли се превърнах? В жена, която се пули като рибка в аквариум на ежедневното обедно задръстване. В посетителка от друга планета, благоговееща пред чудото на новия магазин за хранителни стоки? Мозъкът ми е като сух лед, но дълбоко в него нещо пулсира, нещо гневно и прекършено. Прилив на кръв се надига по бузите ми. Ето в това съм се превърнала. Това е, което съм.

Ако не бяха лекарствата, щях да крещя, докато прозорците се пръснат.

Трийсет и осем

— Ето — казва Литъл, — тук завиваме.

Влизаме направо в нашата улица. Моята улица.

Моята улица, така както не съм я виждала почти от една година. Кафенето на ъгъла: още е там, вероятно още варят същото твърде горчиво кафе. Къщата до него: огненочервена като винаги, цветните й сандъчета преливат от хризантеми. Антикварното магазинче точно отсреща: сега тъмно и тъжно, надписът ДАВА СЕ ПОД НАЕМ е залепен на витрината. „Св. Димфна“, изоставена завинаги.

Улицата се разстила пред нас и докато караме под клонестия свод на дърветата, усещам как сълзи напират в очите ми. Моята улица след четири сезона. Колко е странно, мисля си аз.

— Кое е странно? — пита Литъл.

Изрекла съм мислите си на глас.

Щом колата приближава до края на улицата, дъхът ми спира. Ето я нашата къща — моята къща: черната входна врата с цифрите 2-1-3, излети от месинг, монтирани над чукалото; двата стъклени панела от двете им страни, до тях двата висящи фенера излъчват оранжева светлина; над тях четири етажа с прозорци, втренчени безучастно напред. Каменната зидария не е толкова лъскава, колкото си я спомням, с водни петна под первазите, все едно че са плакали, а на покрива забелязвам изгнилите останки от перголата. Прозорците имат нужда от почистване — мръсотията се вижда дори от улицата. „Най-хубавата къща в тази редица“ — обичаше да казва Ед и аз бях склонна да се съглася.

Остарели сме, и къщата, и аз. Залинели сме.

Подминаваме я, продължаваме покрай градината.

— Ето я — казвам на Литъл, сочейки с ръка към задната седалка. — Моята къща.

— Бих искал да отидем заедно, да говорите със съседите си — обяснява той, паркира колата върху бордюра и гаси двигателя.

— Не мога. — Въртя глава. Нима не разбира? — Трябва да се прибера у дома. — Мъча се да откопчая колана, но осъзнавам, че доникъде няма да стигна.

Литъл ме поглежда. Поглажда волана.

— Как точно ще го направим това? — пита той по-скоро себе си, отколкото мен.

Не ми пука. Не ми пука. Искам да си ида вкъщи. Доведи ги у дома. Довлечи ги всичките. Направи им шибано парти. Но ме заведи вкъщи. Моля те.

Той продължава да ме гледа и разбирам, че съм казала всичко това на глас. Свивам се цялата.

Почукване по стъклото, кратко и звучно. Поглеждам нагоре; жена с остър нос, матова кожа, поло и дълго палто.

— Чакай малко — казва Литъл. Той започва да сваля стъклото, но аз се сгърчвам, скимтя и той го вдига обратно, после се изсипва от седалката и излиза на улицата, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Двамата с жената разговарят над покрива на колата. Чувам думите — наръгване, объркана, доктор, — докато потъвам под водата, затварям очи, загнездвам се дълбоко в гънката на седалката. Въздухът става спокоен и неподвижен. Покрай мен проблясват плитчини — психолог, къща, семейство, сама — и аз се отнасям нанякъде. С една ръка лениво гладя ръкава си; пръстите ми се пъхат под халата, ощипвам провисналата кожа на корема.

Залостена съм в полицейска кола и си щипя сланинките. Това е нова степен на моето падение.

След минута — а може би след час — гласовете утихват. Отлепвам единия клепач, виждам, че жената ме зяпа, пули се насреща ми. Пак затварям очи.

Чувам тракането на автомобилната врата, когато Литъл я отваря. Студен въздух се вмъква вътре, облизва краката ми, завърта се из купето и се настанява като у дома си.

— Следовател Норели е моят партньор — чувам го да казва с лека метална нотка в топлия му като черна пръст глас. — Аз й казах какво ви се случва. Тя ще доведе някои хора в къщата. Така добре ли е?

Отпускам брадичка, вдигам я.

— Окей. — Колата се заклаща, докато той се намества в седалката. Чудя се колко тежи? Чудя се колко тежа аз?

— Не искате ли да си отворите очите? — предлага той. — Или така сте добре?

Отпускам брадичка, вдигам я.

Вратата щраква и той пали мотора, превключва на задна, връща — назад, назад, назад, — автомобилът подскача, когато минава през бабуна на тротоара, спираме. Чувам как Литъл отново изключва двигателя.

— Вече сме тук — обявява той. Отварям очи, надничам през стъклото.

Вече сме тук. Къщата се извисява над мен: черната уста на входната врата, стъпалата като изплезен език, корнизите като надвесени вежди над прозорците. Оливия винаги говори за тези облицовани с кафяв камък къщи като че имат човешки лица и от този ъгъл виждам защо.

— Хубава къща — заключава Литъл. — Голяма. Четири етажа? Това сутерен ли е?

Накланям глава.

— Значи, пет. — Пауза. Листо се лепва на стъклото, после отлита. — Съвсем сама ли сте тук?

— Наемател — казвам аз.

— Къде живее? В сутерена или на тавана?

— В сутерена.

— Наемателят ви тук ли е?

Свивам рамене.

— Понякога.

Мълчание. Пръстите на Литъл барабанят по таблото. Обръщам се към него. Той улавя погледа ми, усмихва се.

— Оттам са ви прибрали — припомня ми той, сочейки с челюст към градината.

— Знам — промърморвам.

— Хубава градина.

— Така е.

— Хубава улица.

— Да. Всичко е много хубаво.

Той пак се ухилва.

— Окей — казва той, след това поглежда покрай мен, покрай рамото ми, в очите на къщата. — Това входната врата ли е или снощи Бърза помощ просто са влезли оттук?

Той клати моите ключове, нахлузил халката на ключодържателя на пръста си.

— И двете — отвръщам.

— Добре тогава. — Той завърта ключовете около пръста си. — Има ли нужда да ви нося догоре?

Трийсет и девет

Не се налага да ме носи, но ме измъква от колата, превежда ме през портичката, избутва ме по стъпалата. Аз съм прехвърлила ръка през мощния му гръб и влача краката си, а дръжката на чадъра се поклаща на китката ми, като че ли сме тръгнали на разходка. Надрусана до оглупяване разходка.

Слънцето почти смазва клепачите ми. На входната площадка Литъл пъха ключа в ключалката, бута вратата, тя се отваря толкова силно, че се блъска в стената и стъклата се разтрисат.

Чудя се дали съседите гледат. Чудя се дали госпожа Васерман е видяла как един гигантски черен мъж ме влачи към къщата. Обзалагам се, че вече звъни на полицията.

Вестибюлът е твърде тесен за двама ни — свита съм на една страна, рамото ми е притиснато до стената. Литъл затваря вратата с ритник и изведнъж сме в сумрак. Затварям очи, отпускам глава върху ръката му. Ключът престъргва във втората ключалка.

И тогава я усещам: топлината на моята дневна.

Помирисвам го: застоялия въздух на моя дом.

Чувам го: скимтенето на котарака.

Котаракът. Напълно съм забравила за Пънч.

Отварям очи. Всичко е както си беше, когато се втурнах навън: зейналата миялна; смотаните одеяла на дивана; светещият телевизор с менюто на „Мрачен преход“, застинало на екрана; а на масичката — две празни винени бутилки, нагрети от слънцето, и четири тубички с лекарства, едната катурната като пияна на масата.

У дома. Сърцето ми почти експлодира в гърдите. Ще ми се да ридая от облекчение.

Чадърът се изплъзва от ръката ми, пада на пода.

Литъл ме насочва към кухненската маса, но аз вдигам лява ръка като колоездач и завиваме към дивана, където Пънч се е мушнал зад една възглавница.

— Ето така — поема си въздух Литъл и ме настанява на дивана. Котаракът ни наблюдава. Щом Литъл прави крачка назад, Пънч се прокрадва към мен, проправяйки си път през струпаните одеяла, после обръща глава и изсъсква към моя придружител.

— Здрасти и на теб — поздравява го Литъл.

Отпускам се на дивана, усещам как пулсът ми се забавя, чувам как кръвта припява тихо във вените ми. Минава минута; загръщам се здраво с халата, идвам на себе си. У дома. Невредима. Невредима. У дома.

Паниката се оттича от мен като вода.

— Защо са влизали в дома ми? — питам Литъл.

— Какво?

— Казахте, че от Бърза помощ са влизали вкъщи.

Той повдига вежди.

— Намерили са ви в градината. Видели са отворената врата на кухнята. Трябвало е да проверят какво става.

Преди да мога да отговоря, той се обръща към снимката на Ливи на скрина.

— Дъщеря ви ли е?

Кимам.

— Тя тук ли е?

Въртя глава

— С баща си е — измърморвам.

Обръща се, оглежда масичката.

— Някой е имал парти тук?

Вдишам, издишам.

— Сигурно е котаракът — казвам аз. Откъде беше това? Господи, Боже мой! Какво изтрака? Мълчи за малко, сигурно е котаракът. Шекспир? Мръщя се. Не е Шекспир. Звучи твърде блудкаво.

Очевидно и шегата ми е блудкава, защото Литъл дори не се усмихва.

— Ваши ли са? — пита Литъл и инспектира бутилките. — Добро мерло.

Въртя се на дивана. Чувствам се като непослушно дете.

— Да — признавам си. — Но… — Изглежда по-лошо, отколкото е. Всъщност е по-лошо, отколкото изглежда.

Литъл измъква тубичката с ативан, която ми предписа младата красива докторка. Оставя я на кафената масичка. Смотолевям едно благодаря.

И тогава дълбоко в руслото на моя мозък нещо се откъсва, прокрадва се пипнешком, издига се на повърхността.

Това е тяло.

Това е Джейн.

Отварям уста.

За първи път забелязвам пистолета в кобура на кръста на Литъл. Спомням се как веднъж Оливия се втренчи в един конен полицай в Мидтаун; тя го зяпаше в продължение поне на десет секунди, преди да разбера, че зяпа не коня, а оръжието му. Тогава се усмихнах, пошегувах се с нея, но ето го сега, на една ръка разстояние, и не ми е смешно.

Литъл улавя погледа ми. Замята сакото си върху пистолета, все едно че се бях опитала да му надничам в ризата.

— Какво стана със съседката ми? — го питам.

Той измъква телефона от джоба си, вдига го към очите си. Чудя се дали не е късоглед. После го затваря и отпуска ръка надолу.

— В цялата къща сте само вие, така ли? — Той се насочва към кухнята. — И вашият наемател? — добавя, преди да го поправя. — Оттук ли се слиза долу? — Той сочи с пръст към вратата за сутерена.

— Да. Какво стана със съседката ми?

Той отново проверява телефона си, после спира, прикляка. Когато се изправя, разгъвайки километричното си тяло, държи в едната си ръка паничката за вода на котката, а в другата — стационарния телефон. Поглежда към нея, после към него, все едно че ги мери. — Сигурно е жаден — казва той и пристъпва към мивката.

Наблюдавам отражението му в екрана на телевизора, чувам шуртенето на чешмата. Има малко мерло на дъното на едната бутилка. Чудя се дали не мога да го обърна, без да забележи.

Паничката чуква по пода, сега Литъл поставя слушалката в телефона, мижи към екранчето.

— Батерията е паднала — казвам аз.

— Виждам.

— Просто казвам. — Той се приближава до вратата на сутерена. — Може ли да почукам? — пита ме той. Кимам.

Той чука два пъти и чака.

— Как се казва наемателят ви?

— Дейвид.

Чука отново. Нищо.

Той се обръща към мен.

— Къде ви е телефонът, д-р Фокс?

Примигвам.

— Телефонът ли?

— Мобилният ви телефон. — Той размахва своя към мен. — Имате мобилен, нали?

Кимам.

— Хубаво, но не са го намерили във вас. Повечето хора първо ще си потърсят телефона, ако са били някъде цяла нощ.

— Не знам. — Къде ми е телефонът? — Не го използвам често.

Той не казва нищо.

Не мога повече. Опирам крака в килима, изправям се. Стаята се завърта около мен, но след миг се усмирява и аз забивам поглед в Литъл.

Пънч ме поздравява с тихичко мяукане.

Повтарям отново:

— Каква стана…

— Окей — казва той, — окей. Те са на път за насам. И изведнъж се втурва през кухнята като гигантска вълна, погледът му опасва стаята. — Това ли е прозорецът, от който видяхте съседката си? — Сочи с пръст.

— Да.

Той прекрачва към мивката, една огромна крачка с дългите му крака, подпира се с длани на плота, взира се навън. Изучавам гърба му, изпълнил прозореца. После поглеждам към кафената масичка и започвам да я почиствам.

Той се обръща.

— Оставете всичко както е — казва той. — Оставете и телевизора. Кой е този филм?

— Един стар трилър.

— Обичате трилъри?

Не ме свърта. Лоразепамът май вече спира да действа.

— Разбира се. Защо да не мога да почистя?

— Защото трябва да разберем точно какво е случило тук с вас, когато сте станали свидетелка на нападението срещу вашата съседка.

— Не е ли по-важно какво е станало там с нея?

Литъл не ми обръща внимание.

— Може ли да приберете котката някъде — казва ми той. — Изглежда ми доста враждебна. Не искам да одраска някого. — Обръща се обратно към мивката, налива чаша вода. — Изпийте това. Не бива да се обезводнявате. Преживели сте шок. — Той пресича стаята, поставя чашата в ръката ми. Има нещо нежно в жеста му. Почти очаквам да ме погали по бузата.

Поднасям чашата към устните си.

Звънецът издрънчава.

Четиресет

— Господин Ръсел е с мен — съвсем ненужно обявява следователката Норели.

Гласът й е слаб, момичешки, никак не пасва на високата яка на пуловера, на униформеното кожено палто с дълги пешове. Тя обхожда стаята с един оглед, после вперва остър, пронизващ взор в мен. Не се представя. Тя е „лошото ченге“, няма съмнение, и с разочарование разбирам, че важността, която си придава Литъл, е само привидна.

Алистър влиза след нея, свеж и бодър с ежедневен панталон и пуловер, макар че има скорошна резка от опната жица на шията му. Може би винаги си е била там. Той ме поглежда, усмихва се.

— Привет — казва той, леко изненадан.

Това е съвсем неочаквано.

Олюлявам се. Объркана съм. Системата ми все още се движи мудно, като двигател, затлачен със захар.

— Добре ли сте? — Литъл затваря вратата зад Алистър, премества се от моята страна.

Въртя глава. Да. Не.

Той подлага пръст под лакътя ми.

— Нека да ви…

— Госпожо, добре ли сте? — Норели се мръщи.

Литъл вдига ръка.

— Тя е добре, добре е. Дадоха й успокоителни.

Бузите ми горят.

Той ме насочва към кухненската ниша, настанява ме на масата — същата маса, на която Джейн изгори клечките от една цяла кибритена кутия, където играхме небрежно шах и си говорихме за децата, където тя ми каза да снимам залеза. На същата маса, където ми разказа за Алистър и за миналото си.

Норели се премества до кухненския прозорец с телефон в ръката.

— Госпожо Фокс — казва тя.

Литъл я прекъсва:

— Д-р Фокс.

Тя засича, поправя се

— Д-р Фокс, разбирам от следователя Литъл, че снощи сте видели нещо.

Мятам поглед към Алистър, който още е залепнал като тапет край вратата.

— Видях как съседката ми беше наръгана.

— Коя съседка? — пита Норели.

— Джейн Ръсел.

— И това го видяхте през прозореца?

— Да.

— Кой прозорец?

Соча покрай нея.

— Този прозорец.

Норели проследява пръста ми. Очите й са без блясък, безизразни и тъмни; виждам я как обгръща с поглед къщата на Ръселови от ляво на дясно, сякаш чете книга.

— Видяхте ли кой наръга съседката ви? — Продължава да гледа навън.

— Не, но я видях как кърви и също видях нещо, забито в гърдите й.

— Какво имаше в гърдите?

Аз се въртя на стола.

— Нещо лъскаво. — Има ли значение?

— Нещо лъскаво?

Кимам.

Норели също кима; обръща се, поглежда ме, после поглежда през мен, към дневната.

— Кой е бил снощи тук с вас?

— Никой.

— Значи всичко това на масата е ваше?

Въртя се отново.

— Да.

— Окей, д-р Фокс. — Но сега гледа към Литъл. — Аз ще…

— Жена му… — започвам аз и вдигам ръка, докато Алистър се приближава към нас.

— Един момент. — Норели прави крачка напред, слага телефона на масата пред мен. — Ще ви пусна обаждането на 911, което сте направили снощи в десет и трийсет и три.

— Неговата жена…

— Мисля, че ще отговори на много от въпросите ни. — Тя докосва екрана с дългия си пръст и глас от високоговорителя загърмява с всичка сила в ушите ми: „911, какъв… — Норели търси иконката за звука на екрана, намалява го. — …е спешният случай?“ Писък. „Тя беше… наръгана. Боже мой, помогнете й.“ Това съм аз, знам — моите думи, във всеки случай, но не и моят глас; звуча забавено, фъфля.

„Госпожо, успокойте се.“ — Този провлачен акцент. Дори сега ме вбесява. — „Какъв е е адресът?“

Поглеждам към Алистър, към Литъл. Те гледат телефона на Норели.

Норели гледа мен.

„И вие видяхте как съседката ви беше наръгана?“

,Да. Помощ. Тя кърви.“ — Трепвам. Почти незабележимо.

„Какво казвате?

„Казах помощ“. — Кашлица, влажна, слюнчеста. Близо до сълзи.

„Колата е на път, госпожо. Моля да се успокоите. Бихте ли ми казали името си?“

„Анна Фокс.“

„Добре, Анна. Как е името на съседката ви?“

„Джейн Ръсел. Боже мой.“ — Задавяне.

„С нея ли сте в момента?“

„Не. Тя е отсреща… тя е в къщата от другата страна на градината.“

Усещам погледа на Алистър върху себе си. И аз го поглеждам, с равен поглед.

„Анна, вие ли наръгахте съседката си?“

Пауза.

— „Какво?“

„Вие ли наръгахте съседката си?“

„Не“

Сега и Литъл ме наблюдава. И тримата заедно гледат към мен. Аз се навеждам, поглеждам мобилния на Норели. Екранът потъмнява, но гласовете продължават.

„Добре.“

„Гледах през прозореца и видях как я намушкаха.“

„Добре. Знаете ли кой я намушка?“.

Отново пауза, по-дълга.

„Госпожо, знаете ли кой…“

Хриптене и тропот. Изпуснатият телефон. Горе, на килима в кабинета… там трябва да е и сега, като изоставено тяло.

„Госпожо?“

Мълчание.

Извивам врат, поглеждам Литъл. Той вече не ме гледа.

Норели се навежда над масата, прекарва пръст по екрана.

— Диспечерът е останал на телефона шест минути, докато екипът е потвърдил, че е пристигнал на мястото.

Мястото. И какво са намерили на мястото? Какво е станало с Джейн?

— Не разбирам. — Изведнъж се чувствам изтощена. Напълно изпразнена. Бавно обхождам с поглед кухнята, приборите, щръкнали в миялната, счупените бутилки в контейнера. — Какво е станало със…

— Нищо не е станало, д-р Фокс — казва меко Литъл. — Нищо не е станало с никого.

Аз го поглеждам.

— Какво искате да кажете?

Той подръпва панталона си на бедрата, прикляка до мен.

— Мисля, че е това хубаво мерло, което сте изпили, и с лекарствата, които вземате, и филма, който сте гледали, може би малко сте се превъзбудили и сте видели нещо, което не е било там.

Аз се взирам в него.

Той примигва срещу мен.

— Вие мислите, че съм си го въобразила? — Гласът ми е писклив.

Върти огромната си глава:

— Не, госпожо, мисля, че просто сте били превъзбудена и представите ви малко са се пообъркали.

Устата ми зяпва.

— Лекарствата ви имат ли странични ефекти? — притиска ме той.

— Имат — казвам аз — но…

— Халюцинации може би?

— Не знам. — Макар че знам, знам, че имат.

— Лекарката в болницата каза, че халюцинациите могат да бъдат страничен ефект от лекарствата, които взимате.

— Това не бяха халюцинации. Видях каквото видях. — Изправям се с труд. Котката се стрелва изпод стола, мушва се в дневната.

Литъл вдига ръка, отрудената му длан е широка и плоска.

— Вие току-що чухте телефонното обаждане. Говоренето ви е сериозно затруднено.

Норели прави крачка напред.

— В болницата провериха, имали сте два и половина промила алкохол в кръвта — ми казва тя. — Това е почти три пъти повече от позволеното от закона.

— Какво от това?

Зад гърба й очите на Алистър се местят като пинг-понг между нас.

— Не съм халюцинирала — изсъсквам аз. Думите ми се заплитат, докато изскачат от устата ми и се приземяват накриво. — Не си въобразявам неща. Не съм луда.

— Разбирам, че семейството ви не живее тук, госпожо? — казва Норели.

— Това въпрос ли е?

— Да, въпрос е.

Алистър:

— Синът ми каза, че сте разведена.

— Разделени сме — поправям го автоматично.

— От това, което ни обясни господин Ръсел — казва Норели, — никой от съседите не ви е виждал. Изглежда, не излизате често.

Не казвам нищо. Не правя нищо.

— Може да има и друга теория — продължава тя — търсели сте малко внимание.

Отстъпвам назад, бутам се в кухненския плот. Халатът ми се отваря.

— Нямате приятели или семейство, пили сте твърде много и сте решили да вдигнете малко олелия.

— Мислите, че съм си го съчинила? — Накланям се напред, крещейки.

— Мисля каквото мисля — потвърждава тя.

Литъл си прочиства гърлото.

— Аз мисля — казва той с мек глас, — че във вашето положение леко сте се побъркали тук и… не казваме, че сте го направили нарочно…

— Вие сте тези, които си съчинявате разни неща. — Соча с треперещ пръст към прозореца, размахвам го като магическа пръчка. — Вие сте тези, които си измисляте. Аз я видях, обляна в кръв, през този прозорец.

Норели притваря очи, въздиша.

— Госпожо, господин Ръсел казва, че жена му е извън града. Той казва, че никога не сте я виждали.

Тишина. Стаята се изпълва с електричество.

— Тя беше тук. Два пъти — казвам аз бавно и ясно — два пъти.

— Има и…

— Първия път ми помогна и ме прибра от улицата. После дойде да ме види. И той… — втренчвам се в Алистър — дойде тук да я търси.

Той кима.

— Търсех сина си, а не жена си. — Той преглъща. — И вие казахте, че никой не е идвал.

— Излъгах. Тя седеше на тази маса. Играхме шах.

Той поглежда към Норели безпомощно.

— И ти я накара да крещи — казвам аз.

Сега Норели се обръща към Алистър.

— Тя каза, че е чула викове — обяснява той.

— Аз чух крясъци. Преди три дена. — Толкова ли беше? Може и да греша. — И Итън ми каза, че е била тя. — Не е абсолютно точно, но е приблизително.

— Да не забъркваме Итън в тази работа — казва Литъл.

Вторачвам се в тях, подредени около мен, като онези три хлапета, дето мятаха яйца, трите идиотчета.

Сега ще ги размажа.

— Къде е тя тогава? — питам аз и кръстосвам ръце пред гърдите си. — Къде е Джейн. Ако е добре, доведете я тук.

Те се споглеждат.

— Дайте да я видя. — Загръщам халата, стягам колана, отново кръстосвам ръце. — Доведете я.

Норели се обръща към Алистър.

— Бихте ли… — шепне тя и той кима, отстъпва в дневната, вадейки телефона от джоба си.

— И след това — казвам на Литъл — искам всички да ми се махнете от къщата. Ти мислиш, че халюцинирам. — Той трепва. — А ти мислиш, че лъжа. — Норели не реагира. — А той казва, че никога не съм виждала жената, с която се срещнах два пъти. — Алистър мънка нещо по телефона. — И искам да знам точно кой къде е влизал тук, кога, къде… — Заплитам се в собствените си думи. Спирам, съвземам се. — Искам да знам кой друг е влизал тук.

Алистър се връща при нас:

— След няколко минути — казва той, плъзгайки телефона обратно в джоба си.

Впивам поглед в него.

— Обзалагам се, че ще са много дълги минути.

Той не казва нищо. Очите ми шарят из стаята. Алистър си проверява часовника. Норели кротко наблюдава котката. Само Литъл ме гледа.

Минават двайсет секунди.

Още двайсет.

Въздишам, отпускам ръце.

Това е абсурдно. Жената беше…

Звънецът иззвънява.

Главата ми се завърта към Норели, после към Литъл.

— Аз ще натисна бутона — казва Алистър и се обръща към вратата.

Гледам застинала как натиска бутона, натиска дръжката, отваря вратата, отмества се настрани.

Секунда по-късно Итън се вмъква в стаята, навел очи.

— Вие сте се срещали със сина ми — казва Алистър, — а това е жена ми — добавя той, хлопвайки вратата зад тях.

Гледам към него. Гледам към нея.

В живота си не съм виждала тази жена.

Четиресет и едно

Тя е висока, но с тънък кокал, гладка черна коса огражда изваяно лице. Веждите й, тънки, остри, се извиват над чифт сиво-зелени очи. Тя ме поглежда хладно, после пресича кухнята и подава ръка.

— Не мисля, че се познаваме — казва тя.

Гласът й е нисък и сочен, съвсем като на Бакол. Съсирва се в ушите ми.

Не помръдвам. Не мога.

Ръката й остава да виси във въздуха, насочена към гърдите ми. След миг махвам с ръка да си я прибере.

— Коя е тази?

— Това е съседката ви. — Литъл звучи почти натъжен.

— Джейн Ръсел — казва Норели.

Поглеждам към нея, после към него. После към жената.

— Не, не си — й казвам аз.

Тя си прибира ръката.

Обратно към следователите:

— Не, не е тя. Какво искате да кажете? Това не е Джейн.

— Повярвайте ми — започва Алистър — това е…

— Не сте длъжен да уверявате никого, господин Ръсел — му казва Норели.

— Ще ми повярвате ли, ако аз ви уверя? — пита жената.

Завъртам се към нея, правя крачка напред.

— Коя си ти? — Звуча грубо, враждебно и се радвам да видя как с Алистър се отдръпват едновременно като вързани с общи белезници за глезените.

— Д-р Фокс — казва Литъл, — дайте да се успокоим. — Той слага ръка върху рамото ми.

Докосването ме разтърсва. Врътвам се, искам да се махна от него, да се махна от Норели, вече съм в средата на кухнята, следователите стърчат край прозореца, Алистър и жената са с гръб към дневната.

Обръщам се към тях, пристъпвам напред.

— Срещнах се с Джейн Ръсел два пъти — казвам просто и бавно. — Вие не сте Джейн Ръсел.

Този път тя не отстъпва.

— Мога да ви покажа шофьорската си книжка — предлага тя, пъхайки ръка в джоба си.

Поклащам глава просто и бавно.

— Не искам да ми показвате шофьорската си книжка.

— Госпожо — обажда се Норели и аз извивам глава над рамото си. Тя се приближава и застава между нас. — Да спрем дотук.

Алистър ме гледа с широко отворени очи. Ръката на жената още е напъхана в джоба. Зад тях Итън се е оттеглил в креслото, Пънч се е свил в краката му.

— Итън — казвам аз и погледът му се плъзва към мен, сякаш е очаквал да бъде призован. — Итън.

Разбутвам Алистър и жената.

— Какво става?

Той ме поглежда. Поглежда настрани.

— Това не е майка ти. — Докосвам го по рамото. — Кажи им.

Той изправя глава, отклонява поглед наляво. Стиска челюсти и преглъща. Заглежда се в ноктите си.

— Вие никога не сте виждали майка ми — измърморва той.

Отмествам ръката си.

Обръщам се кръгом бавно, смаяна.

Тогава всички започват да говорят едновременно, в хор. „Ние може ли…“ — пита Алистър, сочейки с глава към вратата, в момента в който Норели казва: „Ние приключихме тук“, а Литъл ме съветва: „Починете си малко“.

Примигвам срещу тях.

— Ние може ли… — подхваща отново Алистър.

— Благодаря ви, господин Ръсел — казва Норели — и госпожо Ръсел.

Той и жената ме поглеждат предпазливо, като че ли съм някакво животно, което току-що е било укротено, после се отправят към вратата.

— Тръгвай — казва Алистър рязко. Итън се надига и прескача котката, погледът му е забит в пода.

Докато се изнизват един по един, Норели се нарежда зад тях.

— Д-р Фокс, правенето на фалшиви изявления пред полицията е криминално деяние — информира ме тя. — Разбирате ли го?

Гледам я втренчено. Мисля, че кимвам.

— Добре. — Тя придърпва яката на коженото палто. — Това е, което имам да ви кажа.

Вратата се затваря след нея. Чувам завъртането на бравата на външната врата.

Сега сме само аз и Литъл. Les deux.

Външната врата хлопва, докато се затваря.

— Мога ли да ви оставя сама, без да се тревожа? — пита ме той.

Кимам безизразно.

— Ето — казва той, измъквайки визитката си от вътрешния джоб, притискайки я в ръката ми. Разглеждам я. Евтина изработка. КОНРАД ЛИТЪЛ, СЛЕДОВАТЕЛ, ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ, НЮ ЙОРК. Два телефона. Имейл адрес.

— Ако имате нужда от нещо, може да ми се обадите. Хей. — Вдигам поглед. — Може да ми се обадите, окей?

Кимам.

— Окей?

Думата се изтъркулва по езика ми, разбутвайки с лакти останалите думи.

— Окей.

— Добре. По всяко време, денем и нощем. — Той подмята телефона от едната ръка в другата. — С тези моите деца въобще не спя. — Подмята го обратно в първата. Улавя ме, че го гледам, спира.

Гледаме се един друг.

— Оправяйте се, д-р Фокс. — Литъл се отправя към вратата за вестибюла, отваря я, затваря я внимателно след себе си.

Входната врата отново се отваря. Отново се затваря с трясък.

Четиресет и две

Внезапна напрегната тишина. Светът е спрял на място.

Сама съм, за първи път през целия ден.

Преглеждам стаята. Винените бутилки, осветени от залязващото слънце. Столът, изваден изпод кухненската маса. Котаракът патрулира край дивана.

Прашинки се носят в светлината.

Замъквам се до вратата към вестибюла, заключвам я.

Обръщам се с лице към стаята.

Това наистина ли се случи?

Какво наистина се случи?

Блуждая към кухнята, изкопавам бутилка вино. Забивам тирбушона, измъквам тапата. Виното бълбука в чашата. Вдигам я към устните си.

Мисля за Джейн.

Пресушавам чашата, после надигам бутилката. Отпивам дълбока дълга глътка.

Мисля за тази жена.

Сега се насочвам към дневната, забързвам се; изсипвам две таблетки в ръката си. Те танцуват надолу по гърлото ми.

Мисля за Алистър. А това е жена ми.

Стоя там, гълтам, лоча, докато се задавя.

И когато оставям бутилката на масата, се сещам за Итън и как не поглеждаше към мен, как обръщаше глава настрани. Как преглътна, преди да ми отговори. Как си чоплеше ноктите. Как измънка.

Как излъга.

Защото той излъга. Отклоняване на очите, поглеждане наляво, забавяне на отговора, смущение — всичките издайнически знаци на лъжеца. Знаех го, преди да си отвори устата.

Стиснатата челюст обаче — това е признак на нещо друго.

Това е признак на страх.

Четиресет и три

Телефонът е на пода в кабинета, точно където го изпуснах. Почуквам по екрана, докато връщам тубичките в аптечния шкаф в банята. Винаги съм си давала сметка за суперсилата на д-р Филдинг, въоръжен едновременно с медицинска титла и кочан с рецепти, но в този случай дори той няма да може да ми помогне.

— Може ли да дойдеш? — казвам аз, щом отговаря.

Пауза.

— Какво има? — Звучи разтревожена.

— Може ли да дойдеш? — Отивам в спалнята, пъхам се в леглото.

— Веднага ли? Аз не съм…

— Бина, моля те.

Отново пауза.

— Мога да стигна при теб към… девет, девет и половина. Ще ходя на вечеря — добавя тя.

Не ме интересува.

— Добре. — Лягам по гръб, главата ми потъва във възглавниците. Отвъд прозореца клоните се люлеят, разнасят листата като жарава; те святкат покрай стъклото и отлитат нанякъде.

— Сико наре ли е?

— Какво каза? — Темазепамът ми задръства мозъка. Чувствам как нервните ми връзки се скъсяват.

— Попитах те дали всичко е наред?

— Не. Да. Ще ти обясня, като дойдеш. — Клепачите ми натежават, натежават.

— Окей. Ще се видим довечера.

Но аз вече пропадам в съня.

Спя дълбоко, без да сънувам, пълна забрава, и когато бутонът на домофона забръмчава, се събуждам изтощена.

Четиресет и четири

Бина ме гледа със зяпнала уста.

Накрая я затваря бавно, но решително, както се убива муха. Не казва нищо.

В библиотеката на Ед сме, аз съм се свила в стола с високата облегалка, Бина се е разположила в креслото, в което се паркира д-р Филдинг. Подвила е дългите си крака под седалката, Пънч се увива около глезените й като дим.

В камината гори тих огън.

Тя обръща поглед натам, наблюдава трепкащите пламъчета.

— Колко беше изпила? — пита ме тя, примигвайки, като че ли ще я ударя.

— Не толкова, че да халюцинирам.

Тя кима.

— Окей. А хапчетата…

Сграбчвам края на одеялото, което лежи в скута ми, засуквам го.

— Срещнах се с Джейн. Два пъти. В два различни дни.

— Добре.

— Видях я заедно с Итън и Алистър в тяхната къща. Много пъти.

— Добре.

— Видях я обляна в кръв. С нож, забит в гърдите.

— Сигурна ли си, че беше нож?

— Да не мислиш, че беше някаква шибана брошка.

— Само питам, добре. Окей.

— Видях го през обектива на камерата. Съвсем ясно.

— Но не си го снимала?

— Не, не съм го снимала. Опитвах се да й помогна, а не… да го документирам.

— Окей. — Тя глади разсеяно един кичур от косата си. — И сега те твърдят, че никой не е бил наръган.

— И се опитват да ме убедят, че Джейн е някоя друга. Или че някоя друга е Джейн.

Бина навива кичура на един от дългите си пръсти.

— Сигурна ли си… — започва тя и аз се стягам, защото знам какво ще последва. — Сигурна ли се, че всичко това не се дължи на някакво объркване…

Навеждам се напред.

— Знам много добре какво видях.

Бина пуска кичура.

— Не знам… не знам какво да ти кажа.

Започвам да говоря бавно, като че си проправям път през висока трева.

— Те няма да повярват, че нещо се е случило на Джейн — казвам аз по-скоро на себе си — докато не разберат, че жената, която мислят, че е Джейн, всъщност не е Джейн.

Не е много ясно, но тя клати глава.

— Добре де… но полицията не поиска ли да види някакъв документ, да се идентифицира?

— Не. Не. Те просто се довериха…. повярваха на думата на мъжа й. И защо не? Защо да не му повярват. — Котката пристъпва по килима, пъхва се под моя стол. — Да не говорим, че никой не я е виждал преди това. Те пристигнаха преди по-малко от седмица. Тя може да е всеки. Може да е роднина. Може да е любовница. Може да е „булка по поръчка“. — Посягам за чашата, но се сещам, че нямам чаша. — Но аз видях Джейн сред семейството си. Видях медальона й със снимка на Итън в него. Видях с очите си. Тя го беше изпратила да ми донесе свещ, за Бога.

Бина кима отново.

— Мъжът й не се ли преструваше?

— Че току-що е наръгал някого ли? Не, разбира се.

— Сигурна ли си, че е бил той, който…?

— Сигурна съм, че беше той, който…

— Който какво — тя се намества на стола, — който го е направил?

— Кой друг може да бъде? Синът им е ангел. Ако той… ако щеше да наръгва някого, по-скоро би наръгал баща си. — Отново посягам за чашата, ръката ми увисва във въздуха. — И го видях на компютъра непосредствено преди това, така че освен ако е спринтирал до долния етаж, за да накълца майка си, мисля, че е извън подозрение.

— Разказа ли всичко това на някого?

— Още не.

— На д-р Филдинг?

— Ще му го разкажа. — Също и на Ед. Ще му е обадя по-късно.

Сега е тихо, само пламъците пукат в камината.

Гледам я, гледам как кожата й сияе с меден блясък от светлината на огъня и се чудя дали ми вярва, дали не се съмнява в мен. Историята ми е абсурдна, така е. Съседът убива жена си и подставено лице се представя за нея. И синът им е твърде уплашен, за да каже истината.

— Къде мислиш, че е Джейн? — пита Бина плахо.

Мълчание.

— Дори не знаех, че е била такава звезда — казва Бина и се накланя над рамото ми, косата й се спуска като завеса между мен и настолната лампа.

— Голяма звезда през петдесетте — промърморвам аз. — След това става голям борец срещу абортите.

— А-а.

— След оплескан аборт.

— О-о.

Седим на моето бюро и разглеждаме двайсет и двете страници със снимки на Джейн Ръсел: обкичена с диаманти („Мъжете предпочитат блондинки“); разсъблечена в сламата („Извън закона“); развяваща циганската си пола („Гореща кръв“). Проверихме в интернет. Ровихме се из Инстаграм. Прегледахме всички вестници и сайтове в Бостън и околностите. Посетихме фотогалерията на Патрик Макмулън. Никъде нищо.

— Не е ли поразително — казва Бина, — как според интернет някои хора може и въобще да не са съществували?

Алистър го откриваме по-лесно. Ето го, стегнат като салам в твърде тесния си костюм, в една статия в списание „Консултант“ отпреди две години: Ръсел се присъединява към екипа на Аткинсън, гласи заглавието. В профила му в Linkedln е използвана същата снимка, взета от бюлетина на възпитаниците на университета „Дартмут“, на която вдигат тост на благотворителна вечеря.

Джейн я няма никъде.

Още по-странно е, че и Итън го няма. Няма го във Фейсбук или във Форскуеър, или където и да било, а Гугъл не предлага нищо друго освен няколко линка към фотограф със същото име.

— Повечето деца не са ли във Фейсбук? — пита Бина.

— Баща му не му разрешава. Той няма дори телефон. — Навивам провисналия ръкав на халата. — Освен това го обучават у дома. Той сигурно не познава много хора тук. Сигурно не познава никого.

— Някой обаче трябва да познава майка му — казва тя. — Някой в Бостън или… въобще някой. — Тя отива до прозореца. — Няма ли снимки в къщата? Полицията не беше ли там днес?

Обмислям го.

— След всичко, което се случи, може да имат снимки на другата жена. Алистър можеше да им покаже каквото си поиска, да им каже каквото си иска. Те нямаха намерение да претърсват къщата. Казаха го много ясно.

Тя кима, обръща се, гледа към къщата на Ръселови.

— Щорите са спуснати — казва тя.

— Какво? — Присъединявам се към нея на прозореца и виждам: кухнята, салона, стаята на Итън — всички щори са спуснати.

Къщата си е затворила очите. Стиснала ги е здраво.

— Виждаш ли — й казвам — не искат повече да ги гледам.

— Не ги упреквам.

— Пазят се. Това не е ли доказателство?

— Подозрително е, така е. — Тя накланя глава. — Често ли спускат щорите?

— Никога. Никога досега. Къщата беше като аквариум.

Бина се колебае:

— Не мислиш ли… не мислиш ли, че може би ти… така де, че ти си в опасност?

Не ми беше минало през ума.

— Защо? — питам я бавно.

— Защото, ако това, което си видяла, наистина се е случило…

— Видях го…

— …тогава ти си, нали разбираш, свидетел.

Вдишам дълбоко, после още веднъж.

— Моля те, ще останеш ли с мен през нощта?

Тя свива вежди.

— Ще ти платя.

Тя ме поглежда с натежали клепачи.

— Не е там работата. Утре започвам отрано и всичките ми неща са вкъщи…

— Моля те. — Поглеждам дълбоко в очите й. — Моля те.

Тя въздиша.

Четиресет и пет

Тъмнина — гъста, плътна. Тъмно като в бомбоубежище. Като в дълбокия космос.

И после, в далечината, мъничка звезда, светла искрица. Приближава.

Светлината трепери, раздува се, пулсира.

Сърце. Малко сърце. Бие. Свети.

Изтласква тъмнината около себе си, осветява тънко като копринен конец синджирче. Блуза, бяла като призрак. Чифт рамене, позлатени от светлината. Извивка на шия. Ръка — пръстите си играят с мъничкото пулсиращо сърце.

И над него — лице: Джейн. Истинската Джейн, сияеща. Гледа ме. Усмихва се.

И аз й се усмихвам.

Сега пред нея се спуска стъклено пано. Тя притиска ръката си в него, на стъклото остават мънички отпечатъци от нейните пръсти.

Зад нея тъмнината внезапно се вдига и сцената се осветява: двойният раиран диван на бели и червени черти; двете лампи, сега бълващи светлина; килимът като цъфнала градина.

Джейн поглежда надолу към медальона, попипва го нежно; към снежнобялата блуза; към кървавото петно, което се разлива, набъбва, плъзва към яката, обгаря шията й.

И когато ме поглежда отново, виждам, че е другата жена.